Елизабет Гейдж
Изповед (19)

Осемнадесета глава

Ребека и Тони решиха да прекарат Коледа в ски курорта Кали Маунтин, на около сто и петдесет километра от Грейс Айлънд. Времето там бе достатъчно стабилно и предсказуемо, за да са сигурни, че пистите ще бъдат добри, а квартирата, просторна и уютна, бе по-хубаво място за прекарване на празника от хотела в града.

В деня, в който заминаваха, на излизане от „Роял Грейс“ срещнаха Сам Битмън. Той носеше малък, ала тежък на вид куфар — очевидно ръчен багаж — и пазарска чанта.

Точно се обръщаше от рецепцията, когато те излязоха от асансьора. Лицето му се озари от усмивка и той подаде ръка.

— Здравейте, господин Битмън — каза Ребека. — Заминавате ли?

— Да, тъкмо навреме — усмихна се Сам. — Последната ми среща приключи преди един час и ще хвана следващия полет за Сан Франциско. Ако всички връзки са по график, ще се прибера точно навреме за лягане.

Ребека докосна Тони по лакътя:

— Запознайте се, Тони Делафийлд, Сам Битмън. Господин Битмън е от Уисконсин. Запознах се с него, докато пазарувах за Коледа.

— Приятно ми е — каза Сам. — И Весела Коледа.

— Подобно — отговори Тони и му стисна ръката. — Доколкото разбирам, вие сте спасили Ребека от заседналия асансьор.

— Не съвсем — усмихна се Сам. — Всичко, което направих, бе да вдигна телефона на магазина и после да гледам как аварийната бригада си върши работата.

— Срещали сме се и преди, нали? — попита Тони.

— О, сигурен съм. Идвам тук толкова често, че ми запазват една и съща стая. Не е в най-върховната форма, но пък аз също. Фотьойлът е започнал да става на същите буци, като моя в хола у дома.

Настъпи мълчание. Ребека долавяше, че Сам се изкушава да зададе на Тони обичайните любезни въпроси — какво прави тук, каква е връзката му с нея и така нататък — и усети решението му тактично да премълчи. Не се сдържа и се опита да наруши неловкото мълчание:

— Господин Битмън има дъщеря почти на възрастта на Дъсти — обърна се тя към Тони и веднага съжали за думите си. — Как казахте, че й беше името, господин Битмън?

— Кристин — отговори Сам. — И тук нося малък подарък за нея — вдигна пазарския плик. — Госпожа Лоуъл ми спаси живота в магазина — обясни той на Тони. — Тази Коледа за пръв път съм въоръжен за ролята на Дядо Мраз.

Тони не каза нищо.

Отново настъпи мълчание, още по-неловко. Ребека осъзна, че едва ли има въпрос, който Сам би задал и който не би засегнал неудобни теми. Целият разговор бе грешка. Двамата с Тони бяха избрали един живот, който правеше практически невъзможно да имат нормални отношения с други хора, особено с американци. Нямаше какво да се направи, освен този момент да се прекрати колкото е възможно по-бързо.

— Е, приятно пътуване — обади се тя. — Предполагам, че ще срещнем и през новата година.

— Не се съмнявам — съгласи се Сам. — Свързал съм се с този град за доста време. Ала започва да ми харесва. Мъглата ми допада. Направо си е за предпочитане пред уисконсинските снежни бури.

Тони отново му стисна ръката и си тръгнаха. Студената влага удари Ребека през лицето като плесница.

— Не го харесвам — съобщи Тони, когато излязоха.

— О, той е свестен човек — възрази Ребека. — Вдовец с млада дъщеря и нов бизнес. Изглежда малко объркан от всичко това. Доста е безобиден.

Тони мълчеше.

— Подозирам, че ужасно тежко е преживял смъртта на жена си — добави тя. — На външен вид ми се струваше старец. Чак когато ме заговори, ми се стори с десет години по-млад. Предполагам, че това е от скръб — усещаше, че защитава Сам пред Тони, но не виждаше по какъв друг начин да отговори. — Какво става? — опита Ребека весело. — Къде отиде коледното ти настроение?

Той я погледна остро, ала бързо се усмихна:

— Нищо. Да вървим.

От хотела си бяха поръчали кола под наем. Ребека подписа договора, защото Тони още нямаше двадесет и пет години — и сега колата ги чакаше. Портиерът прибра коледните им подаръци и куфарите в багажника и потеглиха. Докато си проправяха път през улиците на града към ферибота, нямаха време за разговори. Ребека гледаше картата и даваше на Тони указания. След четиридесет и пет минути вече пътуваха между хълмовете, а на хоризонта се виждаха планини със заснежени върхове.

— Прекрасно е — обади се тя. — Обичам новите приключения. Това е идеален начин за прекарване на Коледа — докосна ръката на Тони и се усмихна на непознатия пейзаж. — Има нещо, което не знаеш за мен — продължи замечтано. — На Коледа се вълнувам като малко момиченце. Сигурно ще те измъкна от леглото в шест и половина.

— Винаги съм знаел, че по душа си дете — забеляза Тони. После добави нещо много странно: — Все едно, ще трябва да те наглеждам.

— Как така? — учуди се Ребека.

— Ти не виждаш как действаш на хората.

— Какво имаш предвид?

— Онзи дъртак в хотела. Хлътнал е по теб.

Тя бе слисана.

— Кой? — попита невярващо.

— Старецът, дето дъщеря му го чака вкъщи — обясни Тони. — Битмън.

Ребека се разсмя на глас.

— Той?! Хлътнал по мен? Тони, ти си луд.

Тони й хвърли един изненадващо враждебен и подозрителен поглед.

— Не го казвай — предупреди я той заплашително.

Тя обърна глава към пътя напред. Планините почти неусетно се приближаваха към тях. Искаше й се колата да лети по-бързо, за да стигне по-скоро до тях. Но в момента бавното им придвижване й изглеждаше неизбежно и почти задушаващо.

Ребека дълго ги гледа и мълча.

 

 

Почивката се оказа много приятна.

Ски курортът бе голям и празничен, с дебели дървени греди и коледна украса навсякъде. В камините на всички хижи и чайни, обзаведени с удобни фотьойли и гостоприемни дивани, грееха огньове. Курортът не бе нито прекалено пълен, нито прекалено празен, а гостите изглеждаха отпочинали и спокойни с дебелите си пуловери и плетени чорапи.

Ресторантът бе голяма зала с пианист, който свиреше коледна музика с изненадващ хумор, като освежаваше любимите стари парчета с мотиви от Гершуин и Коул Портър. По настояване на Тони, Ребека поръчваше много песни и човекът с радост ги изпълняваше. Той помнеше любимите й неща и всеки път, когато идваха на вечеря, я поздравяваше с някое от тях.

Ходеха заедно на по-леките писти, а когато Тони се спускаше сам по по-сложните, Ребека го гледаше. Бе любопитно да го наблюдава от такова голямо разстояние — една миниатюрна фигурка, извиваща надолу по склона в пълна тишина. Познаваше го само по червения шал, който му бе купила от магазина за подаръци. Ала постепенно ставаше все по-голям и по-голям и накрая се плъзгаше край нея, а ските му просвистяваха в отъпкания сняг.

Свежият студ по някакъв начин я караше да иска да прави любов. Тази вечер тя го подмами в хижата един час преди светлината да избледнее и прекараха дълго време в леглото. Размърдаха се едва когато времето за вечеря бе наполовина минало. Втората вечер Тони имаше мускулна треска и Ребека бавно го масажираше, като не устояваше на изкушението да се наведе и да го целуне по гърба. Ласките й винаги водеха до любене. Изглеждаше ненаситна и Тони със смях забеляза:

— Ще ме състариш.

— Глупости — възрази тя. — Ти сякаш изобщо не се изтощаваш.

— Това е защото ти си до мен да ми даваш сили — прегърна я силно, по неговия нежен начин, а тя целуна меките косми по гърдите му. Телата им лъхаха на любов, а завивките бяха толкова топли, че им бе трудно да станат.

Приятно й беше да чувства, че може да го възбуди. Понякога се забавляваше като момиченце — спираше го, когато бе полуоблечен, за да правят отново любов, или неочаквано го прегръщаше, като бе сигурна, че целувката й ще го накара отново да я желае. Толкова отдавна не се бе чувствала привлекателна!

А може би, като си помислеше, никога не се бе чувствала привлекателна. Женствеността й, доколкото можеше да си спомни, се проявяваше единствено в майчинския й инстинкт към Дъсти. И дори този инстинкт означаваше отричане от собствените й потребности, жертване на всичко женско в нея, което не бе свързано с майчинството. Тони с един замах й го бе върнал — по-точно, бе й го подарил. Защото тя бе загубила нещо жизненоважно за своята женственост, още преди да се роди Дъсти. Бе го загубила или по своя воля се бе отказала от него — това беше болезнената двойственост, около която се въртеше съзнателният й живот, и причината, поради която дълго време й бе толкова трудно да се погледне в огледалото.

Сега можеше да стои гола пред огледалото и да наблюдава как ръцете на Тони се обвиват около нея. Можеше да гледа красивото му младо тяло, силно и страстно, и да си казва: „Той ме желае. Аз съм тази, която той желае“. Мислеше за това на Коледа. Тогава, след като подари на Тони пуловер и ново куфарче и получи от него прекрасна гривна и комплект от пола и блуза, прекара целия следобед в леглото с него. Това бе нейният подарък, това красиво момче и начинът, по който я караше да се чувства. Подарък, заради който си струваше да жертва много, може би дори всичко.

Докато прекрасният празник минаваше пред очите й, тези мисли се въртяха в главата й, спускайки се все по-дълбоко в сенките, в които толкова дълго бе лежала погребана нейната истинска същност. Никога преди не бе осъзнавала толкова ясно какво бе рискувала, какво се бе осмелила да направи и какво бе изгубила. Затова в интимността й с Тони имаше някаква горчивина и в същото време по-гореща, по-чувствена страст от всякога.

В коледната нощ, след приятната вечеря в ресторанта и сладкиша пред пращящата камина в хижата, Ребека лежеше гола в прегръдките на своя любовник. Многото моменти и впечатления от днешния ден пееха в сетивата й, жилваха я тук и там, оставяха своя отпечатък и се изплъзваха, както трябва да се изплъзне всеки момент, дори най-хубавият.

— Обичам те — прошепна Тони.

— Весела Коледа — отвърна тя.

Когато сънят я пребори, щастието й бе помрачено от мярналата се за миг картина на Коледа у дома, когато съвсем малката Дъсти отваряше кутии с кукли, играчки и момичешки дрешки. След дългия ден, прекаран с Тони, бе достатъчно уморена, за да отхвърли този спомен. Ребека с лека въздишка затвори очи пред него и потъна в дълбок сън без сънища.