Елизабет Гейдж
Изповед (15)

Четиринадесета глава

— Какви грехове имаш за изповядване?

Мълчание. В далечината се чуваше шумът от правоверните пред олтара, шепотът на набожни гласове, тракането на броениците.

— Какви грехове имаш за изповядване?

— Не мога да го кажа, отче.

Отново мълчание. Отецът бе чул разкаянието в гласа й, но в мълчанието й долавяше непреклонно желание да премълчи, почти бунтарство.

— Чадо, трябва да се изповядаш.

— Знам, отче.

Ала не продължи. Той чувстваше как в нея се разразява битка между разкаянието и нещо друго, нещо, което не трябваше прибързано да нарича гордост.

— Бог не отказва опрощение на никой грешник, който се разкайва за греховете си.

— Да, отче.

— Към кого си съгрешила?

Мълчание.

— Към всички — и след малко: — Към всичко.

— Никой грях не е толкова ужасен, че да не може да бъде признат — помогна й той. — Господ е милостив. Помисли за успокоението, което те чака, когато се изповядаш.

Тя не каза нищо.

— Страданията ти ще стават все по-големи с всеки изминат ден, докато не се изповядаш — продължи свещеникът. — Ако откажеш изповед, ти затваряш пред себе си дверите небесни. Още не е късно. Кажи какво ти е на сърцето.

Тя все още не отстъпваше. Познавач на мълчанието, свещеникът чувстваше, че нейното идва от желанието й да се накаже със самота, със заточение.

Чу шумоленето на дрехите й, когато тя се наведе по-близо. После:

— Прости ми, отче.

И жената си отиде.

 

 

Грейс Айлънд бе потънал в обичайната си утринна мъгла. Тя бе прилепнала към сградите, пилоните за знамена, дори уличните лампи.

Тони почти чувстваше, че мъглата бе вътре в съзнанието му, замъгляваше зрението му, размиваше всичко. Мислите му бяха странни като непознат град.

Без Ребека да знае, за тази сутрин си бе уговорил среща с един служител от известна юридическа фирма в Грейс. На нея бе казал, че има да свърши някои дреболии и й бе предложил да отиде на пазар.

Искаше да започне да действа. Имаше нуждата да покаже на Ребека, че може да се грижи за нея, че тяхната връзка е не бягство от реалния свят, а навлизане в него. Това означаваше той да си намери работа, да започне кариера.

Интервюто не мина добре. Въпреки отличните резултати от тестовете и оценките от първи курс, човекът, с когото разговаря, не му даде особена надежда.

— Не забравяйте, че това е Канада — поясни му той. — Ние се интересуваме само от стажанти, които учат право в канадски университети. Същото се отнася и за служителите. Трябва да сте завършили тук. Вашите американски документи са впечатляващи, но не вършат работа.

— Какво бихте ме посъветвали? — попита Тони.

— Е, мисля, че би трябвало да се върнете вкъщи и да довършите онова, което сте започнали там — отговори мъжът. — Не оставяйте първата година да отиде напразно. Ако въпреки всичко искате да работите в Канада… — тук едно леко вдигане на веждите показа, че човекът се чуди защо един американец с добри оценки би искал да направи такова нещо. — След това бихте могли да вземете нужните изпити и да започнете.

Тони благодари и си отиде. Докато вървеше към хотела, улиците на Грейс изглеждаха особено тайнствени. Понякога мъглата покриваше сградите като одеяло и на десет метра напред не можеше да се види нищо. Друг път той изненадано се обръщаше да погледне как някое младо момиче, свалило сакото си заради топлината, се припича на пейката в парка в тунел от слънчева светлина.

Това бе един отделен свят, чиито обитатели познаваха неговото движение, неговите възможности. Там Тони сякаш бе чужд. Ала сега той искаше това да е негов дом, място, където да изгради своя живот. И първият опит да се впише в този свят бе завършил с провал.

И нещо повече от обикновен провал. Господин Блаунт, човекът от юридическата фирма, неволно бе сложил пръст в раната — мощната мрежа от връзки и влияние, която Тони с идването си тук бе отхвърлил. Баща му бе добре познат на всеки професор в Колумбия. Той дори нямаше нужда да пише препоръки за сина си или да помоли за това някой от своите колеги юристи. Името му бе толкова известно, че приемането на Тони в университета се разбираше от само себе си.

Професорите, които бяха толкова благоразположени към него и така го насърчаваха, до един бяха приятели на баща му. Двама от тях и в момента участваха в съдебни дела с неговата фирма. Трети му беше съдружник.

Пътят на Тони към бляскава юридическа кариера щеше от самото начало да върви по вода заради славата и влиянието на баща му. Ала това влияние действаше само в определен свят от юристи. Като избяга от този свят, като се отрече от него, Тони се изтръгна от него из корен. Сега този свят не можеше да направи нищо, за да му помогне.

И ето го сега, изгнаник в чужбина — един достатъчно умен млад човек без никакви перспективи. Докато у дома щеше да бъде един достатъчно умен млад човек с всички перспективи на света.

Е, просто трябваше да измисли нещо друго, реши той. Нямаше да се откаже от Ребека. Бе направил своя избор.

Забърза се. Имаше смущаващото чувство, че е дете, загубило се на непознато място, отчаяно копнеещо да стигне до дома си, където ще да бъде обичано и успокоявано. Трябваше да види Ребека.

Когато влезе в стаята, нея я нямаше. Погледна часовника — единадесет и половина. Бяха си уговорили среща за обед. Тя ужасно му липсваше.

Две минути седя и гледа часовника, после стана и закрачи из стаята. Опитваше се да следва пътя на мислите си и от сутрешното объркване да ги насочи в друга посока. Но не можеше да се съсредоточи.

Съблече сакото си и го закачи при другите. В дъното на гардероба видя своя куфар, който сега събираше прах и му напомняше откъде бе дошъл и какво бе оставил зад себе си. Свали си вратовръзката и я окачи на закачалката.

После си събу обувките и ги прибра в гардероба.

Дойде му наум напълно да се съблече и когато Ребека се върне, да го завари гол. Тази мисъл го възбуди. Докато разкопчаваше ризата си, пръстите му леко трепереха. След това свали ципа и смъкна панталоните. Представи си как дрехите на Ребека падат една по една, когато тя се върне, представи си бялата й кадифена кожа, усмивката й, когато го притиска към гърдите си.

Свърши със събличането и се пъхна в леглото. Чакането изглеждаше безкрайно. Той гледаше как стрелката на часовника се придвижва от единадесет и четиридесет към единадесет и петдесет и пет. Тя закъсняваше. Къде можеше да бъде?

Започваше да огладнява. Бе преживял една уморителна сутрин и не бе закусвал. Различните желания на тялото му започнаха да се борят едно с друго, както и мислите му се бореха в главата му. Надигна се да се облече, после се отказа и отново легна.

Най-после ключът се превъртя в ключалката и Ребека влезе.

Като видя, че е гол, очите й се разшириха. Ала не се усмихна. Изглеждаше разстроена.

— Закъсня — каза Тони нежно. — Къде беше?

— О… Просто по магазините — насили се да се усмихне. Беше бледа. — Как прекара сутринта?

— Не беше лошо, не беше лошо — желанието му към нея, ако не друго, се бе засилило от елегантната й рокля и разтревожения й вид. Почти от час чакаше с нетърпение да бъде гол с нея, да се потопи в нейната топлина. — А ти?

— О, чудесно.

— Ела тогава при мен — протегна ръце към нея. Тя остави чантата си и го погледна. Изглеждаше неспокойна. Предпазливо събу обувките си, приближи се и приседна на ръба на леглото. Очите й бяха червени.

— Плакала си — продължи той. — Защо? — привлече я към лицето си. Ребека нервно го погали с две ръце по бузите и го целуна по веждата.

— Нещо те е разстроило. Кажи ми. Моля те, Ребека — в гласа му звучеше онзи успокояващ бащински тон, с който често й говореше, когато искаше да й достави удоволствие, да я направи щастлива.

Тя се усмихна слабо:

— Обичам да слушам как произнасяш името ми.

Тони хвана двете й ръце.

— Кажи ми.

Ребека въздъхна.

— Бях в църквата — отвърна. — Ходих на изповед.

Той бе потресен. За момент продължи да държи ръцете й, после ги пусна.

— Изповед — повтори смаян, сякаш опитваше думата.

Тя кимна.

— Защо ти е трябвало?

Ребека поклати глава:

— Трудно е да се обясни.

— Откога не си го правила?

Тя се засмя.

— От много време. От години.

— Но сега отиде — Тони я наблюдаваше по-внимателно.

— Да. Сега отидох.

Желанието му бе изчезнало или по-скоро се бе превърнало в нещо друго. Почувства се неловко и някак глупаво в своята голота. Тази новина поставяше всичко в една по-различна светлина.

Ребека усети, че го бе натъжила и го целуна по устните.

— Не бива да се притесняваш за това.

Ала той наистина се притесняваше. Седна, вдигна ръце зад главата си и я загледа.

— Може би трябваше да ми кажеш, че мислиш за такова нещо.

— Аз… Да, може би трябваше. Но не ми се искаше. Не знам защо. Не ми се струваше правилно.

— Това е нещо лично — каза той укорително.

— Да, лично е. Сигурно затова. Нали разбираш, не исках да ти стане неприятно.

— Да ми стане неприятно? Нищо, което ти е на сърцето, не може някога да ми бъде неприятно.

— Благословен да си за това — тя отново го целуна. Ала Тони усещаше, че няма да правят любов. Между тях бе застанало нещо.

— От друга страна, може пък наистина да ми е неприятно.

— О, миличък, не би трябвало — сега Ребека се опитваше да го омаловажи, да го принизи до нищо незначещ ритуал. Но бе твърде късно. Вече бе признала, че й бе за пръв път от много години.

— И какво изповяда? — поинтересува се той.

Тя отвърна поглед. За миг си помисли да му признае, че изобщо не бе успяла да се застави да се изповяда. Ала кой знае защо, не можа да го направи.

— За нас, нали? — Тони продължаваше да държи ръцете си зад главата.

Ребека не отговори. Очите й отново се замъглиха.

— И какво имаше чувството, че трябва да изповядаш за нас? — в бащинския му тон се бе прокрадвала инквизиторска нотка.

— О, Тони, не трябва да го разбираш погрешно. Аз никога не бих могла да се чувствам виновна заради нас. Нямам за какво да се извинявам, да съжалявам… Но това… Това е нещо друго. Нещо, което трябваше да направя.

— Защо?

Тя въздъхна.

— Моля те, любов моя, не ме разпитвай. Опитай се да разбереш.

Ала той не разбираше.

Опитваше се да осмисли собствените си чувства. От една страна бе оскърбен, че Ребека бе скрила от него мислите си, своите толкова сериозни мисли. Би трябвало да ги сподели. От друга страна бе ужасен, че ги бе изповядала пред един непознат, пред свещеника, вместо пред него. А най-лошата от всички бе мисълта, че бе говорила пред този трети човек, пред този чужд човек за него, за тяхната любов, за техния съвместен живот.

— Какво да разбера? Че това си е твоя работа? — Тони се поизправи и сви колене. Те сякаш издигнаха една малка стена между него и нея.

— Е, не съвсем — тя се усмихваше. — Всичко, свързано с мен, е твоя работа. Затова ти казах. Но това е нещо по-особено. Ако беше възпитаван като мен, щеше да разбереш.

— Какво да разбера?

Ребека смръщи вежди, мъчейки се да намери подходящите думи, подходящите обяснения. До този момент и самата тя не се бе замисляла върху този въпрос. Чувстваше се хваната натясно.

— Че да се изповядам за нашата връзка не значи да се отрека от нея, дори напротив. Аз исках да я направя…

— Официална? — усмихна се той.

Ребека се засмя.

— Да, официална. В определен смисъл — ала не го бе направила. В решителния момент бе замълчала. Сега бе прекалено късно да го признае. Тони се замисли.

— И все пак — подзе той, — това е било изповед. Не е било щастливо съобщение. Нали?

Тя въздъхна:

— Беше признание, че съм човек. И че не съжалявам за това.

Тони погледна настрани. Зад прозореца бе същата гъста мъгла, кипяща безшумно в студения въздух. Бяха започнали да оставят пердетата отворени, дори когато правеха любов, защото мъглата бе като плътна бяла завеса, от която никой не можеше да види нищо вътре. Като един облак, който ги скриваше и защитаваше.

Но сега усамотението им сякаш бе нарушено.

— И какво ти каза свещеникът? Твоят „отец“?

Ребека леко побледня.

— Тони, не може ли просто да забравим за това?

— Искаш да кажеш, че това е нещо между теб и него?

Тя въздъхна:

— Ами да. Трябва да разбереш, че католиците имат запазено едно специално място в сърцето си за свещеника. Това не означава, че сърцето ми не принадлежи на теб. То просто означава, че като човек, като личност аз съм решила да споделям усещането за моите действия с Бог.

— И какво ти каза Бог?

Жегната от сарказма му, Ребека помисли за секунда и отговори:

— Нищо.

Тони гледаше към прозореца.

— Според мен това не подхожда като за Бог. Каза ли ти той, че си грешница?

— Ох, Тони…

— Ами аз? Трябва да ти е казал, че и аз съм грешник.

Тя опря ръце на гърдите му.

— Мили мой, как можеш ти да бъдеш грешник? Ти си толкова млад, че не може да си имал лоши мисли.

Това изглежда не го удовлетвори.

— И все пак, ти си се изповядала пред Бог за онова, което си направила с мен. Какво означава това за мен?

Ребека заговори нервно и доста непохватно за решението си да се изповяда. Опитваше се да накара Тони да разбере, че нейната изповед бе клетвена декларация за тяхната любов. Ала колкото повече говореше, толкова повече чувстваше как той се затваря в себе си. Почти разчиташе мислите му. Тони се обвиняваше, че я бе въвлякъл в тази духовна криза. Освен това я ревнуваше от нейната вяра, ревнуваше я от свещеника, пред когото бе говорила за него, от Бог, който, като строг баща, сигурно знаеше най-съкровените й мисли, преди Тони, нейният мъж, да може да ги узнае.

Но тя не се бе изповядала. Самата постъпка, за която спореха, не бе извършена. Това й се струваше най-ужасната тайна. Непростимо бе, че продължи да мълчи, когато свещеникът я призоваваше да говори.

Тони изглежда бе убеден, въпреки възраженията й, че дълбоко в себе си тя се бе отрекла от него. Ребека се раздвояваше. Мислеше, че той не се опитва истински да я разбере, а в същото време виждаше, че по някакъв начин е прав.

— Мили мой, не мога да издържам това — простена тя най-накрая. — Недей повече да ме отхвърляш. Моля те. Не издържам.

Тони държеше двете й ръце. Пусна ги и плъзна длани нагоре към голите й рамене. После бавно обхвана гърдите й. Започна да разкопчава блузата.

Ребека погледна в очите му. Той я наблюдаваше внимателно, премервайки значението на чувствата й. Сега блузата бе разкопчана, след нея и сутиенът. Тони се надигна към гърдите й, целуна ги, после нежно засмука зърното.

Тя знаеше какво прави той. Искаше от нея да го избере по нов начин. Да пожертва нещо, което не бе жертвала досега. Ако му го откажеше, той щеше да разбере, че не му принадлежи така, както бе мислил.

Хвана с две ръце главата му и я прегърна. Сега Тони измъкваше блузата й от полата. Когато се надигна към гърдите й, краката му бяха леко свити, като на дете.

Легна с него и останалите й дрехи паднаха в безпорядък в чаршафите като изоставени решения. Шумоленето на плата им й напомни за тихия шепот на одеждите на свещеника зад прозорчето на изповедалнята. Скоро Тони правеше любов с нея и тръпката, която бе започнала да се надига в гърдите й, обхвана цялото й тяло, а въздишката, която той чу, бе дълго стенание, което я разтърси.

Ребека потрепери и се предаде. Никога не го бе приемала толкова цялостно, дори в онзи първи ден, когато бе дошъл при нея на плажа в Сендс Пойнт. Ала дори на билото на страстта не бе сигурна дали Тони знаеше това, дали можеше да го почувства. Сякаш се опитваше да влезе в едно ъгълче, което не му принадлежеше, което бе затворено за него. В душата му нямаше покой. В нейната също.

Тони изтръгваше пламенни стонове от нея. Но тя разбираше, че този плам, това нетърпение да се отдаде не идваха естествено, не както досега. Ужасната жарава вътре в нея бе нещо ново, нещо твърдо и непреклонно, което я отделяше от него, дори когато я съединяваше. Сега Ребека знаеше, че тяхното скарване бе променило нещо, бе превърнало нещо в илюзия или бе разкрило, че нещо е било илюзия. Не трябваше да му признава. Ако си бе държала устата затворена, тишината щеше да си остане пълна, завесата чиста и неопетнена.