Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (5)

Пета глава

Ан се опита да се отпусне и да възвърне спокойствието си. След няколко минути щяха да бъдат на партито, давано от Фондацията за защита на природата. По всяка вероятност Филип Конрад щеше да бъде там. Пое си дълбоко въздух. Моника се беше опитала да й помогне, като й разказа всичко, което знаеше за семейство Конрад, но суетенето й само изнерви Ан още повече. Снимки от дома на Джордж Конрад бяха поместени в „Архитектурен Дайджест“. Господин Конрад и съпругата му Маргарет бяха активисти на движението за защита на околната среда. Съдружникът на баща й беше един от водещите експерти в страната по търговско право, а госпожа Конрад — доктор по антропология.

Ан нервно въздъхна. Тази вечеря щеше да се различава напълно от вечерите, давани на остров Пери. Нямаше да има хартиена украса и младежи, разнасящи кутии бира. Щеше да попадне в изтънчена среда. Щеше ли да се сети да каже нещо интелигентно?

Когато наближиха дома на семейство Конрад, ръцете й започнаха да се изпотяват и Ан непрекъснато трябваше да ги бърше в полата си.

— Здравейте! — един висок тъмнокос младеж, облечен в блейзър, ги посрещна на входа. Ан едва чу гласа му сред звъна на чаши, високите смехове и музиката, разнасяща се от главната зала. Младежът я огледа и протегна ръка. — Аз съм Уинстън Никълс — очите му се спряха на бащата на Ан. — Поздравления, господин Уайт. Моля ви, представете ме на тази красива млада дама.

Бащата на Ан леко се намръщи, изкашля се и каза:

— Здравей, Уинстън. Това е дъщеря ми Ан. Ще прекара лятото с нас.

— Изглеждате превъзходно — възторжено каза Уинстън на Ан. — Ще имате ли нещо против аз да я разведа и да я представя на останалите гости, господин Уайт?

— Не — отвърна баща й и огледа препълнената зала. — Забавлявайте се добре, деца.

Изглежда беше видял някого, защото бързо се отдалечи и скоро изчезна в тълпата от елегантни гости.

— Е? — погледна я Уинстън и й подаде ръка. — Откъде си, Ан?

— От един малък остров — отвърна Ан. — Нарича се остров Пери.

Уинстън леко се намръщи, сякаш му беше трудно да схване смисъла на думите й.

— Остров Пери. Остров Пери. Често плуваме до островите, но не мисля, че…

— Той е много малък.

Пристигна сервитьор и им поднесе бяло вино. Очите на кавалера й светнаха. Той взе една чаша и върна празната, която държеше в ръката си.

— Сетих се. Това е онзи малък остров, на който има изследователска лаборатория и където се провежда операцията със стридите. Значи, прекарваш лятото си тук?

Уинстън опря ръка в стената и се притисна към Ан.

— Живея на острова постоянно — отвърна Ан и се замисли как да се отърве от него.

Лицето на Уинстън помръкна.

— О, не!

Точно тогава се появи друго момче, облечено в светлосин костюм.

— Хей, Уинстън! Върнал си се значи! Как прекара в Дартмут?

Уинстън кимна небрежно на приятеля си и отвърна:

— Не беше зле. Съвсем не беше зле.

Момчето се засмя и съучастнически тупна Уинстън по ръката. После усети, че Ан внимателно го наблюдава.

— Преди да ме представиш на този небесен ангел, трябва да ти кажа, че моят старец най-накрая отстъпи и ми купи яхтата.

Уинстън възторжено го погледна.

— Така ли?! Значи ще си правим страхотни партита на борда! — той прегърна приятеля си през кръста и на Ан за миг й се стори, че двамата сякаш позират за снимка по време на някое ергенско парти.

— И — продължи Уинстън — ще можем да посетим тази страхотна жена на остров Пери — там, където живее!

Внезапно младежът направи виновна физиономия.

— О, извинявай, Ан. Това е Чарли Шоу.

— Здравей, Чарли — момичето умираше от желание да избяга от досадната им компания, но се страхуваше, че ще бъде грубо от нейна страна. Накрая реши, че все пак трябва да го направи, в противен случай трябваше да прекара цялата вечер с тях.

— Ще се поразходя малко из тази невероятна къща — каза нехайно тя и се изненада от смелостта си.

— О, добре — тъжно пророни Уинстън. — Чао.

Ан внимателно се промъкна между кавалера си и една маса, върху която стоеше огромна лампа. Когато най-после успя да се смеси с тълпата усети, че очите й несъзнателно търсят Филип Конрад. Странно, та тя едва го познаваше! Много лесно можеше да се озове в положението на натрапница, както Уинстън и Чарли.

— Ан! — повика я една висока жена и приближи към нея. Посивялата й коса беше прибрана в стегнат кок. Покрай страните й се спускаха дълги сребърни обеци. Носеше впечатляващо копринено кимоно, дълго до земята. — Баща ти ми каза, че това си ти. Аз съм Маргарет Конрад.

— Приятно ми е — отвърна Ан, пое ръката на дамата и любезно я стисна.

Госпожа Конрад взе двете ръце на момичето в своите. Очите й не се отместваха от нея.

— Нямах търпение да се запозная с теб — гласът й беше много изразителен. Ан се усмихна, а домакинята й отвърна със звънлив смях. — Все пак съм длъжна да те предупредя. Баща ти много ни е разказвал за теб, затова бях много любопитна да те видя.

Тя я прегърна приятелски през кръста и я поведе към бюфета.

Изведнъж Ан се почувства спокойна. Увереността й се върна.

— Говорил е за мен ли? — попита тя.

Госпожа Конрад се спря и взе морков от една табла.

— Зная, че вероятно ти е трудно да го повярваш, но баща ти от години ми разказва за теб. Не зная по каква причина е избрал да се доверява точно на мен. Така че зная всичко за живота ти на острова, за успехите ти…

— Доктор Конрад! — чу се зад тях един глас. Ан се обърна и за свой голям ужас установи, че зад гърба й стои Уинстън. — Добър вечер, доктор Конрад. Виждам, че вече сте се запознали с Ан!

— Здравей, Уинстън — отвърна любезно госпожа Конрад.

— Има някой, с когото Ан непременно трябва да се запознае — каза младежът и хвана момичето за лакътя. — Може ли да ви я отнема за малко!

Маргарет Конрад поклати глава и се усмихна с разбиране.

— Добре, пакостнико. Но искам да ми я върнеш обратно — после се обърна към Ан. — Ще се видим по-късно, момичето ми. Забавлявай се добре.

Тя леко махна с ръка и се присъедини към най-близкия кръг от гости.

Уинстън я изчака да се оттегли и избухна в смях. Ан изненадано го погледна. Накрая той спря, за да си поеме въздух.

— Отървах те от тази, нали, Ан? Няма ли да ми благодариш?

Ан се насили да се усмихне.

— От какво по-точно си ме спасил?

— От онази досадница, Маргарет Конрад!

Уинстън се наведе към ухото й, за да й прошепне нещо, но Ан се дръпна като ужилена.

— Благодаря ти, Уинстън — изрече тя, обърна се и бързо пое към отсрещния ъгъл на залата.

Обзе я нетърпение да открие Филип. Въпреки че едва го познаваше. Не можеше да забрави погледа, който й беше хвърлил на излизане от кафенето на летището. Досега не беше изпитвала такова любопитство към някой непознат. Всичко, което знаеше за него беше, че е красив, умен и че прави чудесни снимки. Беше ужасно, че е толкова заинтригувана от този младеж, но нищо не можеше да направи. Райън щеше безпощадно да я дразни, ако разбереше какво става в главата й. Представи си брадичката му с нежна извивка, широката му приятелска усмивка, русата коса, спускаща се на челото му…

Продължи да се разхожда из къщата и да разглежда богатата колекция от предмети на ориенталското и американското изкуство. Над огъня в камината висеше интересно котле, в ъглите на стаите стояха плетени кошници, а за нейна голяма изненада, над вратата на всекидневната висеше окачено старо индианско кану.

— Ан! — чу тя гласа на баща си. Обърна се и го видя да бърза към нея. — Лоши новини, скъпа.

— Какво се е случило?

— Страхувам се, че трябва да си вървим. Един клиент току-що се е обадил в офиса от Амстердам. Забъркал се е в голяма каша. Освен това трябва да бъда на работното си място след по-малко от час, защото ще ме потърсят по телефона — той я погледна със съжаление. — Ужасно съжалявам. Всички документи са в офиса.

Обзе я разочарование.

— Наистина съжалявам, Ан. Бих искал да има някого, на когото да те поверя и който след края на вечерта да те отведе у дома, но се страхувам, че няма кого да помоля.

Точно в този миг Ан зърна Филип. Момчето забързано крачеше към тях.

„Истинско чудо!“ — помисли си тя и сърцето й лудо затупка в гърдите.

— Здравейте, господин Уайт. Здравей, Ан — поздрави ги Филип. — Надявах се, че ще дойдеш — обърна се към нея той.

Ан лъчезарно се усмихна.

— О, Филип! — извиси глас баща й. — Много ни е приятно да се срещнем с теб — той потупа с ръка мускулестото рамо на младежа. — Ще ми направиш ли една услуга? Трябва да си тръгна, но ми се струва, че на Ан й се ще да остане още малко. Ще я придружиш ли до нас, когато реши да си тръгне?

По лицето на Филип се разля топла усмивка. Той погледна към Ан и тя отново потръпна, както при първата им среща.

— С най-голямо удоволствие, господин Уайт — отвърна момчето.

— Чудесно. Ще ти се отплатя за услугата, млади момко. До скоро, Ан.

— Е? — започна Филип, след като баща й си тръгна. — Харесва ли ти тази образцова къща?

Ан се опита да се усмихне. Сърцето й така силно биеше, че я обзе страх да не би Филип да го чуе.

— Малко е напрегнато тук. Може би ми се струва така, защото не съм свикнала все още…

— Ако искаш, можем да се махнем от това място.

Внезапно Ан видя Уинстън и Чарли, насочили се право към нея и придружителя й.

— Филип! — извикаха в един глас двамата.

— О, здравейте, момчета — отвърна Филип. — Прибрали сте се в Сиатъл за лятото ли?

— Точно така — кимна Уинстън и очите му се плъзнаха по тялото на Ан. — И твърдо сме решили да си починем както трябва — той свойски хвана Филип под ръка. — Бащата на Чарли най-после му купи онази яхта. Така че можеш да се присъединиш към нашата компания и да се забавляваш заедно с нас.

— Благодаря. Познавате ли Ан Уайт?

— Разбира се! — Уинстън страстно я погледна. Ръката, с която държеше чашата си, издайнически трепереше. — Знаеш ли, Ан, имаш много хубава коса — той посегна да докосне косата й и момичето се дръпна назад. Налетя на една жена, която тъкмо се канеше да хапне пържен картоф, потопен в доматен сос. Преди да разбере какво става, на блузата й се образува голямо червено петно.

— Ужасно съжалявам, скъпа — извика жената.

— О, Господи! — възкликна Уинстън. — Напълно съм изкукуригал. Извинявай, Ан.

Ан му хвърли изпепеляващ поглед и пое салфетката от Филип.

— Може би ще искаш да излезем на терасата, Ан? — предложи младежът. Той мълчаливо измери Уинстън с поглед и я поведе към френските врати. Свали сакото си и понечи да го наметне на раменете й. — Ето, облечи сакото ми, иначе ще замръзнеш.

— О, не, аз… — запротестира тя.

— Хайде — нежно настоя Филип. Ръцете му разтвориха сакото и Ан го облече. — Така по-добре ли е?

— Много по-добре — тя започна да се отпуска. Раменете й пулсираха там, където ръцете му се бяха спрели в момента, в който й подаваше сакото. Напрежението й от партито и от изминалите два дни сякаш се стопи в нощта.

— Какво прави едно момиче, дошло от малък неизвестен остров, когато не е подготвено за вечерния хлад в Сиатъл? — попита той.

Ан въздъхна и се облегна на една пейка.

— Опитва се да свикне с начина на живот в големия град, предполагам. Всъщност, какво се очаква от мен да правя? Да навлека широкия пуловер, който съм си донесла от остров Пери, върху новата си копринена блуза ли?

Лицето на Филип просветна. Той седна на пейката до нея и се усмихна.

— Живееш на остров Пери? Шегуваш се!

— Ни най-малко. Живяла съм там през целия си живот.

— Не мога да повярвам — Филип се плесна с ръка по челото. — Знаех, че си от някакъв малък остров, но… — той се изправи и отново я погледна. — Лабораторията за морски изследвания на остров Пери е една от най-добрите в света! Именно за това искам да се запиша в университета във Вашингтон. Това ще ми даде възможност да отида да работя там.

— Лабораторията нещо много важно ли е? Израснала съм край нея и всяко лято работя там. А приятелят на майка ми е учен-изследовател. Но аз винаги съм смятала, че тази лаборатория е някакъв негов свят, така че не…

— Как се казва приятелят на майка ти? — полюбопитства Филип.

— Том Карпентър. Занимава се с китовете или нещо от този род — отвърна Ан.

— Том Карпентър?! — възкликна Филип. — Той е приятел на учителя ми по биология в „Нокс“. Миналата есен изнесе една лекция пред нашия клас.

— Шегуваш се!

Филип поклати глава.

— Не се шегувам. Карпентър е невероятен. Прави проучване за влиянието на замърсените води върху живота на големите морски животни. И е открил такива фантастични неща! Публикувал е много статии, с които е успял да привлече вниманието на Управлението за опазване на околната среда в Съединените американски щати и да ги убеди в сериозността на проблема. Откакто срещнах Том, започнах да се колебая дали да се насича към правото или към биологията. Сега мисля, че съм твърдо за второто. Затова искам да отида в университета във Вашингтон.

Ан го погледна с недоверие. Мозъкът й пулсираше, сякаш в него се беше забол пирон. Ето я, най-после успяла да избяга от скучния остров Пери. И какво е първото нещо, което прави? Хлътва по момче, което мисли, че именно остров Пери е най-страхотното място от земното кълбо.

— Чувал съм, че там действително е много красиво — продължи Филип. — Само като си помисля, че си прекарала цял живот там!

— Да… — започна Ан.

— Господи, бих могъл да прекарам години на този остров. Да лежа на плажа, да ловя прясна риба, да разпалвам огън в огнището на малката си колиба… — той въздъхна. — Какъв живот!

— Не, не би могъл.

— Моля?

— Не е толкова лесно да се живее на остров.

Филип замислено поклати глава и се загледа в тъмните води на езерото.

— О, добре. Ще изкарам там година и нито ден повече. После обещавам да се върна към истинския свят — светът на мръсния въздух, на претъпканите с коли пътища, на постоянната надпревара и лицемерие.

Ан нямаше желание да говори за остров Пери, но й харесваше да бъде до Филип, затова потисна импулса си да поспори с него.

Вратата към верандата се отвори.

— О, ето къде сте били! — възкликна госпожа Конрад и приближи до тях. — Баща ти току-що се обади, Ан. Казва, че ще приключи с телефонните разговори към девет часа и предлага да се срещнете в девет и петнадесет. Иска да ви заведе на вечеря в ресторант „Натс“.

— Добре — каза Филип. — На миди в „Натс“. Какво ще кажеш за това, Ан?

— Звучи чудесно — промълви тя. Чувстваше се щастлива. Нещата не биха могли да се наредят по-добре.

След половин час Ан, баща й и Филип Конрад седяха на запазената за тях маса в ресторанта.

— Е, Филип — господин Уайт разтвори бялата ленена салфетка и я разстла върху коленете си. — Не мислиш ли, че дъщеря ми е прекрасна? — Наведе се напред и се престори на строг. — Внимавай какво ще отговориш!

Младежът погледна закачливо към Ан и отвърна:

— Разбира се, че е красива, господин Уайт. Заявявам го съвсем честно — очите му се впиха в нейните. — И освен това и интелигентна — добави той.

Ан развълнувано отмести поглед встрани. Масата им беше една от малкото маси, разположени в близост до прозорците. Гледката, която се откриваше, беше прекрасна. Върху белите покривки имаше свещници със запалени в тях свещи. Тъмнозеленото помещение беше обточено с месингови ленти, а по стените висяха окачени черно-бели снимки на Сиатъл.

— Филип работи в нашата фирма за втори път — осведоми я баща й. — Много ни помага. Прави проучвания, оформя документи. Такива работи. Смята да се отдаде на правото — той потупа момчето по гърба. — Нали, приятелю?

— Смятам да направя нещо, с което да си осигуря удобен начин на живот — отвърна Филип и изведнъж се почувства неудобно под погледа на Ан.

— Филип е приет във всички добри висши училища на страната. Включително в Станфорд, университета, завършен от баща му. Господин Конрад ми каза, че се колебаеш къде да отидеш. Не искаш ли да продължиш традицията и да завършиш в Станфорд?

— Ами, мисля и за университета във Вашингтон — промълви Филип.

Господин Уайт вдигна вежди.

— И да се откажеш от Станфорд? Шегуваш се!

— Университетът работи по голяма програма по морска биология… — започна Филип.

— Морска биол…? — бащата на Ан разпери недоумяващо ръце. — Ще спра до тук. Сигурен съм, че ще приемеш съветите на родителите си и ще постъпиш разумно.

— Ами те всъщност искат аз сам да реша… — отново каза младежът.

— Какво разбираш ти! — прекъсна го господин Уайт. — Мен никога не са ме приемали в Станфорд — той отпи от чашата си. — Всъщност, никога не съм кандидатствал там. Знаех, че не бих могъл да си го позволя, дори и да ме приемеха. Родителите ми… Бяха прости хорица. Притежаваха малко магазинче в едно градче в източната част на щата Вашингтон. Господи, мислех си, че баща ми ще получи удар, когато му казах, че съм приет в университета. Той самият никога не е учил в колеж.

Господин Уайт спря и отново надигна чашата.

— Ами баща ти… Какъв беше той? Вторият поред Конрад, постъпил в Станфорд?

Филип се сви в стола си.

— Третият.

— А, значи ти и братята ти сте четвъртото поколение. Това е забележително!

— Къде е госпожа Уайт? — смени темата Филип. — Не мога да ви позная тази вечер, когато сте без нея.

Лицето на господин Уайт се стегна.

— Искаше да бъде с момичетата. И двете са притеснени и изнервени заради изпитите.

Той внезапно се усмихна, обръщайки се към Ан.

— Между другото, това беше нашата специална вечер заедно. Заедно бихме могли да посрещнем и най-ужасните последици, нали, Ан?

Ан спря да се храни.

— Да… Сигурно, татко.

Замисли се какви ли последици баща й има предвид.

Когато се прибраха, къщата беше тъмна. Момичето се изкачи бавно по стълбите, замечтано прекарвайки пръсти през косата си. На площадката на втория етаж се спря. Откъм стаята на Даниел се носеше силна музика. Ан приближи и почука на вратата.

— Влез — извика Даниел.

Ан отвори вратата. Доведената й сестра лежеше по корем на пода на светещата от чистота стая и правеше упражнения. Дългият й костелив крак рязко се движеше нагоре-надолу. Беше прекалено слаб. Светлината на лампата прозираше през него. Косата на Даниел беше завързана ниско долу с шарен ластик. Ъгловатото й тяло беше облечено в бял еластичен клин и широка памучна блуза. Тетрадките и материалите за изпитите бяха прилежно подредени на бюрото.

— Не ми обръщай внимание — опита се Даниел да надвика бумтящата рок музика. — Преди лягане задължително правя сто и петдесет вдигания и сваляния на краката — лицето й беше бледо, а под очите й имаше тъмни сенки. — Харесваш ли Били Райвъл?

— Аз…

— Само не ми казвай, че на твоя пустинен остров не сте чували за него. Страхотен е!

Ан трескаво прекара през паметта си всички състави, които двамата с Райън обичаха да слушат.

— О, да — каза тя — чувала съм за него. Нещо от рода на рап-рок, нали?

Даниел скептично я изгледа, продължи да движи крака си в такт с музиката и измърмори под носа си:

— Много добре. Много добре.

— Струва ми се, че нямаш нужда от повече упражнения тази вечер — любезно каза Ан. — Защо не си дадеш малко почивка? Направо си в страхотна форма.

Даниел се направи, че не я чува и продължи все така енергично да вдига и сваля крака си. Ан седна мълчаливо на леглото на доведената си сестра. Надяваше се да успее да разчупи леда помежду им.

— Аз съм тази, която трябва да играе гимнастика. Със сигурност съм качила десет килограма тази вечер — така се натъпках с лакомствата на госпожа Конрад.

Даниел внезапно спря и се втренчи в нея.

— Ти очевидно нищо не разбираш, Ан. Ти можеш да си позволиш да качиш някое и друго кило и пак ще изглеждаш страхотно.

— Така ли?

— Да, защото имаш хубаво тяло. Какви са мерките ти? Метър и осемдесет на шестдесет килограма?

— Да, висока съм метър и осемдесет, но за теглото си не съм сигурна… — започна Ан.

— За разлика от теб аз имам ужасно тяло. Бедрата ми са дебели, а раменете — тесни. Така че, за да изглеждам поне малко прилично, трябва да бъда слаба. Това е единственият начин. Всъщност, упражненията вече са се превърнали в навик за мен. Знаеш ли, че едно време танцувах?

— О — отвърна Ан, — не съм съгласна с теб, Даниел. Мисля, че наистина изглеждаш добре. Имаш прекрасна коса, красиво лице и дрехите ти стоят чудесно. Дори смятам, че ще изглеждаш още по-добре, ако не си толкова слаба.

— Ха! — изпухтя Даниел и бързо смени темата. — Как беше партито?

— Много забавно. Къщата на семейство Конрад е много хубава…

— Мама просто не понася онова издълбано кану над вратата на всекидневната — момичето спря и се изкиска. — Мисли, че някой ден ще падне и ще убие някого. По-точно — нея самата.

— После аз, татко и Филип отидохме до ресторанта „Натс“ — добави небрежно Ан.

За секунда сестра й остана мълчалива, но после изви очи към тавана и отегчено каза:

— О, какъв досадник е този Филип!

— На мен не ми изглежда досаден — призна Ан.

Даниел легна по гръб на пода и се замисли.

— Добре. Вземам си думите назад. Всъщност, на Филип всичко си му е наред. Хубав е, умен, има добро семейство. И никога не постъпва неразумно… — тя хвърли на Ан поглед, пълен с разбиране. — Не блъска колите на баща си в дърветата, не се рови в шкафа с алкохол.

— О! — Ан напрегнато слушаше.

— Ако направиш списък за това, какви положителни качества трябва да притежава едно момче, то Филип напълно ще отговаря на претенциите ти.

— Разбирам — отвърна Ан и се засмя въпреки неудобството, което изпитваше. Даниел говореше за Филип така, сякаш беше кола или стереоуредба, а не човек от плът и кръв.

Ан облегна лакът на леглото и погледна надолу към сестра си.

— Но ако приемем, че идеални хора няма, какви са все пак недостатъците на Филип Конрад, госпожо Съдия?

— Аз не го осъждам — защити се Даниел. — Филип си е много добре. Но просто се мисли за нещо по-различно от всички. Сякаш е прекалено добър за нас.

— Но той може наистина да не е като останалите — предположи Ан.

Даниел се обърна на другата си страна и поднови упражненията.

— О, добре. Сама ще прецениш дали е чак толкова различен, Филип — господин Чувствителния фотограф! Прекрасен имидж, но ще видим докога ще се задържи.

— Имидж?

— О, ще разбереш какво искам да кажа. И то съвсем скоро.

Ан напусна стаята, раздразнена от забележките на доведената си сестра. Не беше работа на Даниел да преценява Филип, особено след като самата тя не беше идеална. Ан го харесваше и нямаше да позволи оценките на Даниел да повлияят на отношението й към него.