Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (6)

Шеста глава

— Мисля, че Даниел е болна, Джим — каза Патси с разстроен тон. — Преуморила се е от учене, толкова е бледа…

— Ще се справи чудесно — отвърна бащата на Ан. — Тя е чувствително момиче…

Беше сряда, на сутринта след партито у семейство Конрад. Ан се беше събудила рано. Беше преметнала хавлиена кърпа през рамото си и тъкмо отиваше към басейна, за да поплува малко. Вратата на спалнята на Патси и баща й беше отворена и момичето инстинктивно се спря, когато чу гласовете отвътре.

— Тя не е в състояние да се яви на изпит днес — проплака Патси като малко момиченце. — Ами какво ще стане, ако не се оправи до събота, когато ще бъде танцовата забава с мъжкото училище?

— Кое?

— Джим, ти си невъзможен! Балът на училищата „Хенли“ и „Нокс“ в Каскейд клуб. Ако Даниел не оздравее до тогава, ще пропусне едно много важно събитие. Там ще има много младежи от добри семейства. Искам това лято да се запознае с някое подходящо момче.

Баща й измърмори нещо, което Ан не успя да разбере.

— О, не е вярно! — сърдито отвърна Патси. — А това, че толкова често не си вкъщи никак не ни помага — гласът й стана писклив. — Знаеш, че аз и момичетата се надявахме да прекарваш повече време с нас, след като приключиш с онова ужасно дело Симпсън.

Възцари се мълчание. После Патси продължи:

— Даниел беше страшно разочарована, че снощи ти не вечеря с нас.

— Така ли?

— Да, така — тросна се жена му. — Въпреки че никога не би казала такова нещо. Горкото дете — тя отново направи пауза. — Мисля, че даже малко ревнува.

— Ревнува?

— Да, защото прекарваш много време с Ан.

Гърлото на Ан се сви от притеснение. Едва успя да си поеме въздух.

— Заведох я на едно парти. Между другото, тя ми е дъщеря и мисля, че е време да я опозная по-добре.

Гласът на Патси отново стана сладък и мазен.

— Значи живееш с миналото, Джим. А казваше, че си му обърнал гръб.

С пламнало лице Ан зачака отговора на баща си.

— Да загърбя миналото? Как мога да направя това, Патси? Как, за Бога?

— Е, аз не…

— Нека ти кажа едно нещо — сърдито повиши глас баща й. — Много момичета не могат да се хванат на малкото пръстче на дъщеря ми. Тя е много по-умна и талантлива!

— От Даниел и Моника, например — огорчено отвърна Патси.

— Ан използва мозъка си и довежда това, за което се захваща, до край. Интересите й не се ограничават само с дрехите и момчетата. Мисля, че по време на престоя й тук Даниел и Моника могат да научат доста полезни неща от нея!

Очите на Ан се наляха със сълзи. Цялото й тяло трепереше. Не можеше да слуша повече, затова се върна в стаята си. Затова ли баща й беше настоявал тя да дойде тук? За да служи за пример на дъщерите на съпругата му? Или да се перчи с нея по време на приеми? Защо така внезапно я беше повикал след всичките тези години?

Ан се отпусна на леглото си, зарови лице във възглавницата и горчиво зарида. Остров Пери не беше нейната среда, но това тук също не беше.

Нямаше къде да отиде.

Обърна се по гръб и се загледа в тавана. Лицето я сърбеше от солените сълзи. Очите й бяха зачервени и подути. Затвори ги и придърпа юргана към брадичката си. Слънцето хвърляше лъчи през прозореца, но единственото желание на Ан беше да заспи…

На вратата леко се почука.

— Ан? — прошепна Сара, надничайки в стаята. — Търсят те по телефона.

Ан отметна завивката и погледна часовника върху нощното шкафче. Часът беше единадесет. Очите й пареха, а главата й болезнено пулсираше.

— Благодаря, Сара — промълви тя. — Трябва отново да съм заспала.

— Можеш да говориш от слушалката до главата ти.

Ан посегна към стенния телефон.

— Ало?

— Здравей, обажда се Филип.

Топлината, която беше изпитала предишната нощ, се върна в гърдите й веднага, щом чу гласа му.

— Здравей — отвърна радостно тя.

— Обаждам се от фирмата — бързо каза Филип. — Имам да свърша още някои работи и после ще бъда свободен. Бих искал да ти покажа града. Може ли да дойда и да те взема?

Лицето на Ан светна. Главата тутакси престана да я боли.

— Да, разбира се. Ще бъде чудесно.

— Добре. Чакай ме след около половин час. Не обядвай.

— Няма — обеща тя. — Чакам те.

Ан се пъхна под горещия душ и остави силната струя да бие по врата й. Водата беше почти вряла, но момичето стисна зъби. Трябваше да отмие следите от сутрешното разочарование.

Облече червена блузка и къси панталонки и беше готова за излизане. Тръгна към долния етаж на къщата. Надяваше се Патси да е отишла на поредната си тенис среща, но щом слезе във фоайето, налетя точно на нея. Беше облечена в синьо-бяла копринена рокля. Очите й бяха скрити зад тъмни очила. Говореше по телефона и весело тръскаше русата си коса. Когато видя Ан, свойски й махна.

Ан погледна през отворената врата. Филип тъкмо слизаше от караваната си. Тя се обърна към Патси, прошепна:

— Той ще ме разведе из града — и бързо тръгна навън.

Патси кимна и отново й помаха.

— Влизай — извика Филип и отвори предната врата.

Ан се настани и закопча предпазния колан. Караваната потегли с вой. Младежът беше в дрехите, с които ходеше на работа, но беше свалил сакото и вратовръзката си и беше навил ръкавите на ризата си до лактите. Тъмните очила му придаваха загадъчен вид.

— Можем да си купим малко риба и пържени картофи. После ще вземем ферибота и ще отидем на остров Бейнбридж.

Ан се усмихна и хвърли поглед към задната седалка. Беше натрупана с кутии, книги, якета, камера и дори един очукан каяк.

— Да не живееш тук? — пошегува се тя.

Филип също погледна назад и се усмихна.

— Мама и татко наричат караваната кошче за боклук на колела, но аз я намирам за много уютна.

— Да, предполагам, че е удобна.

Филип спря колата пред едно магазинче за риба и пържени картофи.

— Почакай ме тук — извика той на Ан и излезе от колата.

След няколко минути се върна с два книжни пакета и подкара караваната към пристанището, където спираше фериботът. Натовариха се благополучно и когато фериботът тръгна, двамата се изкачиха на горната палуба. Успяха да си намерят свободно място и седнаха до една маса.

— Преди час и половина бях в един от онези стъклени кафези — възкликна Филип и посочи с ръка към отдалечаващия се от погледа им град.

Ан отпи от газираната вода и сложи бутилката върху покритата с мушама маса. Тук, на ферибота, се чувстваше като у дома си повече, отколкото в къщата на баща си. Но имаше странното чувство, че трябва да изследва живота в оживения град, очертанията на който в момента се губеха от очите й.

— Всъщност нямам нищо против да бъда и в някоя от тези стъклени клетки, както ги наричаш — отбеляза тя.

Филип изненадано я погледна.

— Добре, ще ти покажа всичко, което искаш да видиш. Но не разбирам как някой може да иска да бъде в града, когато е заобиколен от такава красота! — той кимна към кристалната вода и отхапа от рибата си.

На устните на Ан се появи лека усмивка.

— О, Господи, провалих се! — престори се на покрусен Филип.

— Не, не си.

— Напротив, провалих се — настоя той, спря да дъвче и отвори широко очи. — Когато ти предложих да ти покажа всички най-интересни места, ти сигурно си си помислила, че имам предвид претъпканите магазини, модните бутици и… скъпи ресторанти. Така ли е? А вместо това аз те откарвам обратно в океана.

Ан отново почувства топлина в гърдите си. Никога не беше срещала момче като Филип. Той явно наистина имаше желание тя да прекара приятно. Да пътуваха дори и към остров Пери — пак щеше да бъде щастлива.

— Да приемам ли мълчанието ти като знак на недоволство? — пошегува се Филип.

Ан се наклони към него и отчетливо каза:

— Чувствам се чудесно.

— Добре, добре — засмя се той. — В такъв случай няма да моля капитана да обърне ферибота — сви салфетката си на топка и шеговито я хвърли към Ан. После лицето му отново стана сериозно. — Не са много момичетата, на които ще им бъде приятно да се разкарват из остров Бейнбридж.

— Чакай малко. Сигурна съм, че има много момичета, които биха дали всичко, само и само да бъдат с теб на този ферибот.

— Но не и в този град — тъжно каза Филип.

— Защо не?

— Не зная. Момичетата, които познавам, обичат да кръстосват с моторници по езерото. И да показват новите си бански костюми, разбира се. Освен това, за предпочитане е да имат приятел, който да умее да кара добре водни ски, за да могат да седят в лодката си и да се наслаждават на мускулите на избраника си — той се наведе напред и очите му дяволито блеснаха. — Също така обичат да ги разхождат напред-назад с бързи коли, а нощно време предпочитат да бъдат на парти. Колкото по-диво е това парти, толкова по-добре. Не пренебрегват и много изисканите и скъпи вечери.

— Звучи страхотно! — с преувеличен ентусиазъм възкликна Ан. — Ти караш ли водни ски?

— Понякога обичам да излизам сред водата, но тогава предпочитам да бъда сам или с някой особено специален човек — Филип сведе поглед надолу. — Когато съм с компания, имам чувството, че забравям кой съм и се нося по течението.

— В такъв случай остров Пери е създаден точно за теб — усмихна се Ан. — Там можеш да живееш години наред, без да ти се налага да говориш с жива душа.

Стигнаха на острова. Дълго гледаха пенливите водопади в източната му част, после седнаха на брега и започнаха да хвърлят камъчета в спокойната вода.

— Какво щеше да правиш в този момент, ако беше на остров Пери? — попита Филип. — Баща ти каза, че ловиш раци. С това ли щеше да се занимаваш?

— Ловът на раци е забранен от средата на април до края на август. Тогава е размножителният им период. Затова през лятото чистя стриди. Това щях да правя, ако в момента бях на остров Пери. Щях да седя под вмирисан навес и да чистя черупките на стридите с нож. Много ли романтично ти изглежда? — погледна тя към Филип.

— По колко часа на ден вършиш тази работа?

— По осем. С един час обедна почивка. Затова обичам лова на раци. Сам си, на открито и никой не ти виси над главата. Единствените неща, за които трябва да мислиш са времето, лодката ти и стръвта.

Филип се излегна по гръб на плажа.

— С кого ходиш на лов? Може би с някое друго прекрасно момиче от острова?

Ан се засегна. Не искаше Филип да остава с впечатлението, че си има приятел, но не искаше и да го лъже.

— Не — твърдо отвърна тя. — Партньорът ми се казва Райън Харт. С него сме стари приятели.

— О — любезно кимна Филип, избягвайки погледа й. Когато очите му отново се спряха на нейните, в тях се четеше нетърпение.

— Райън и аз събрахме пари и си купихме малък скутер на старо. Бяхме в бизнеса.

— Никой ли друг не ви помага?

— На острова няма много младежи на моята възраст. Всъщност, в училището сме само десет.

— Десет! — учуди се Филип.

— Да. От трети клас двамата с Райън сме в непрекъснато съревнование. Борим се кой ще събере повече точки на тестовете и така нататък. Единственият ми проблем е, че Райън е страхотен мозък по математика.

— Проблем за теб, така ли?

— Да. Затова пък аз работя допълнително по история и пиша най-хубавите съчинения. Само така мога да го надмина.

— Какъв пълноценен живот — въздъхна Филип. — Животът на остров Пери ми се струва като живот в рая. Обзалагам се, че там няма наркотици, няма алкохолици, нито разрушени семейства, нито престъпления…

— Шегуваш ли се? — Ан не можеше да повярва на ушите си. — Много от съучениците ми са опитвали някакъв наркотик. Хората се отегчават на острова. Що се отнася до алкохола… Това е голям проблем за Райън. Баща му пие.

Внезапно тя млъкна, зарови стъпала в пясъка и вплете пръсти в сребърната верижка на врата си. Сега, когато заговори за Райън, усети, че й липсва.

Загледа се замислено във водата. Какво ли щеше да си помисли приятелят й за изключителния външен вид на Филип и за богатите му родители? Райън не понасяше богаташите, които идваха на острова за лед и пресни раци. Мразеше небрежния жест, с който плащаха сто доларови сметки, перфектните им бели зъби, скъпите им ежедневни дрехи.

Ан премести очи към Филип.

— Разкажи ми за снимките, които правиш. Моника казва, че си фотограф.

Лицето на момчето се оживи.

— Преди две години родителите ми ми подариха фотоапарат „Никон“ за Коледа, защото мислеха да направя добри снимки на семейството…

— Кучето, котката, шунката — пошегува се Ан.

— На семейството край масата. Мама с широкополата й шапка… Както и да е. Така се започна. Правех си експерименти с цветовете и светлината. Един мой учител ми показа някои техники. Справях се все по-добре.

— Моника ми каза, че си спечелил награда за това.

— Да. Не е ли лудост? Ето ме — един бъдещ адвокат, спечелил награда за художествено творчество.

Ан го погледна.

— Трябва да имаш точно око.

— Да, но не съм художник. Фотографията просто ми доставя удоволствие, затова се занимавам с нея.

— Майка ми казва, че човек трябва да работи това, което му харесва.

Филип хвърли един камък във водата.

— Да, може би е права. Но така не можеш да спечелиш пари. Не зная дали искам да се превърна в гладуващ фотограф. Но много бих искал да опитам подводна фотография — да запечатам на лента живота във водите на залива. Впечатляващо е това, което може да се види под повърхността на водата.

— Защо тогава не се опиташ? Защо трябва да ставаш адвокат? Струва ми се, че тази професия не те влече кой знае колко. Не мисля, че искаш да работиш в някакъв офис по цял ден.

— Като го казваш, звучи по-лесно, отколкото всъщност е — Филип протегна крака напред. — Ще ти кажа нещо. Ако ми намериш богат покровител, със сигурност ще се захвана с морска биология. А дотогава ще си имам едно наум.

Ан инстинктивно се отдръпна назад. Харесваше Филип прекалено много, за да започне да спори с него за пари. А и не вярваше, че би могъл да се откаже от работата, която му доставя удоволствие, само за да си осигури висок стандарт на живот.

Филип прекъсна мислите й.

— Имам идея за едно урбанистично проучване. Ще дойдеш ли на танцовата забава в събота?

— Да — отвърна Ан. Сърцето й лудо заби.

— Ами, ако вече не те е ангажирал друг преди мен, ще приемеш ли аз да те придружа до там. А после ще ти определя истинска среща. Можеш да си облечеш рокля с кринолин, а аз ще нося смокинг. Какво ще кажеш?

— Страхотно! — сега вече наистина щеше да чака бала с нетърпение. Щеше да изпита удоволствие от купуването на нова рокля, от посещението в салона за красота. Нещата се развиваха така, както си беше мечтала.

Когато се върнаха в града беше станало шест часа. Патси поливаше цветята край автомобилната алея с елегантна медна лейка.

Филип спря колата и когато Ан слезе, той й махна.

— Ето ви я, госпожо Уайт, доставена точно до прага. Ще ти се обадя — извика той на Ан и потегли.

Момичето приближи до Патси и забеляза напрегнатото изражение върху лицето й.

— Здравей, Патси, надявам се, че не съм закъсняла много…

Първоначално Патси не я погледна, но когато вдигна очи, те се впиха в Ан като нажежени игли.

— Ан… — започна строго тя. Ан изненадано спря по средата на пътя си. Разпозна ядосания глас от спалнята, който чу тази сутрин. — Трябва да разбереш, че не можеш да се разхождаш с момчета един Бог знае къде без моето разрешение — когато свиваше устни по този начин, Патси изглеждаше доста по-стара.

— Но аз си мислех, че си разбрала, че излизам с Филип — любезно отвърна момичето. — Наистина съжалявам.

— Когато моите дъщери искат да прекарат следобеда си с някой млад мъж, те ме молят за разрешение. Казват ми къде и с кого отиват, а също и кога ще се върнат.

— Съжалявам, Патси — бързо повтори Ан.

— На остров Пери може и да не се съобразявате с тези неща, но тук има правила, които стриктно трябва да се спазват — натъртено каза съпругата на баща й. Бузите на Ан пламнаха от гняв.

Изведнъж изражението по лицето на Патси се промени. Тя се усмихна и каза:

— Така. Защо сега не отидеш при Даниел и Моника в кухнята? Сара ви приготвя вечеря. Тази вечер Джим и аз сме на парти.

Ан почувства как сълзите напират в очите й. Но нямаше да плаче пред втората си майка. Нямаше да позволи на Патси да я подценява или да поставя под въпрос възпитанието й. Трябваше да продължи с опитите си да привикне и се надяваше, че ще има достатъчно сили за това.