Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (3)

Трета глава

Най-после малкият самолет се приземи на летището и леко се плъзна по пистата. Приличаше на комар в сравнение с другите самолети, наредени на стоянките.

Автобусът отведе Ан до терминала. Всичко й изглеждаше ужасяващо голямо и шумно.

Нервно изкачи стъпалата към чакалнята. Надяваше се, че ще успее да познае баща си, въпреки че отдавна не беше го виждала.

— Ан? — едно високо, много слабо момиче с дълга руса коса приближи към нея. Носеше черен костюм и розова блуза, която беше със същия цвят като червилото й. — Ти ли си Ан?

— Да, здравей! — отвърна Ан, като се опита да не дава вид, че е силно впечатлена от елегантното облекло и грим на момичето срещу нея.

— Аз съм Даниел Тримейн, доведената ти сестра — представи се колебливо момичето. Светлите му очи огледаха Ан от главата до петите. Не подаде ръка. — Сестра ми Моника е някъде тук.

Ан съгледа едно енергично момиче решително да си проправя път към тях. Беше облечено в къса черна рокля, прилепнала към тялото. Усмихваше се приятелски, а сърцевидното му по форма лице беше обградено от чуплива тъмна коса.

— Здрасти, Ан!

— Здравей. Ти трябва да си Моника — предположи Ан.

Момичето кимна и лъчезарно се усмихна.

— Добре дошла в Сиатъл — каза то, взе ръката на Ан и я разтърси. — Как мина пътуването?

— Чудесно. Макар че летя със самолет за първи път.

Даниел учудено я погледна.

— Никога ли преди не си се качвала на самолет? Колко странно!

— Да. Мога да ти кажа всичко за пътуването с лодка, например, но за самолет… — русокосото момиче продължи да я наблюдава втренчено.

— Хм, къде е… — опита се Ан да смени темата.

— Татко ли? — хладно я прекъсна Даниел. — Ще се присъедини към нас след малко.

Сърцето на Ан се сви.

— О!

— В момента разговаря с един много важен клиент в другата зала. Трябва да обсъдят някои неща, преди клиентът да напусне града — обясни Даниел.

— Разбирам.

— Човекът е от Амстердам — самодоволно добави момичето.

Моника хвана Ан под ръка.

— Защо не изчакаме татко в кафенето? Ще вземем багажа ти по-късно.

Ан се опита да изглежда очарована от предложението.

— Звучи чудесно! — възкликна тя.

По пътя към кафенето на летището Ан забеляза, че и петнадесетгодишната Моника е гримирана перфектно. Беше слаба, но не толкова, колкото сестра си. Разликата в годините им беше много малка. И двете момичета изглеждаха изискани и деликатни. В сравнение с тях Ан се чувстваше груба и недодялана. Особено неудобно й беше от широките дрехи, които носеше.

В кафенето седна до Моника. Взе менюто, оставено до солницата.

— Искам млечно шоколадов шейк със сметана и череши — усмихна се тя на сервитьорката.

— За мен минерална вода. Без лед и с малко лимон — самоуверено поръча Даниел и хвърли кос поглед към Ан.

— За мен също — повтори като ехо Моника.

— Добре — кимна сервитьорката и се отдалечи от масата.

— Какво е това? — внезапно изпищя Моника, посочвайки чантата на Ан.

Ан сведе поглед надолу и видя, че от страничния джоб на чантата й се подават червеникави щипки. Тя се намръщи, измъкна рака и го показа на доведените си сестри.

— Прощален подарък от един приятел — обясни мрачно. Щеше й се да беше прибрала това глупаво нещо в куфара си.

— О! Хаха — направи опит да се засмее Даниел.

— От един приятел, с когото ходя на лов за раци — продължи Ан. — Малко е глупаво, предполагам.

— Изглежда приятелят ти има доста добро чувство за хумор — усмихна се Моника. — Голямо момче ли е?

— Ами да, но…

— Ето ви и вас! — разнесе се зад гърбовете им силен мъжки глас.

Ан бързо се извърна и видя приятното лице на баща си. Позна го веднага. Косата му беше започнала да се прошарва. Беше облечен в елегантен сив костюм и носеше очила. До него стоеше симпатичен рус младеж с огромен плюшен мечок в ръце.

— Здравей, татко! — Ан стана от мястото си. Колебаеше се дали да го целуне, прегърне или само да стисне ръката му.

Баща й разтвори ръце и я стисна в прегръдките си. От ризата му се носеше благоухание на скъп одеколон, а копринената му вратовръзка нежно поглади бузата й.

— Чакай да те видя — каза той, отдръпна се назад и щастливо се засмя, а в ъгълчетата на очите му се появиха ситни бръчици. — Последният път, когато те видях, беше съвсем малко момиченце.

— С току-що купено плюшено мече — добави с усмивка Ан. — Все още го пазя.

— О! Все пак, в името на доброто старо време… — баща й взе мечока от ръцете на момчето и й го поднесе.

— Благодаря — Ан прегърна пухкавата играчка. В очите й блеснаха сълзи.

— Хей, чакай малко — възпротиви се русият младеж. — Този мечок и аз станахме добри приятели, докато чакахме. Кога ще го видя отново?

Ан се засмя.

— О, извинявай! Забравих да те представя — възкликна баща й. — Ан, това е Филип Конрад. Току-що завърши училище и в момента работи във фирмата ми. През есента ще постъпи в колеж. Филип, това е дъщеря ми Ан.

Филип й се усмихна приятелски и Ан потръпна. Пясъчно русата му коса се спускаше на гъсти къдрици над ушите му.

— Приятно ми е да се запознаем — любезно каза младежът.

— На мен също — отвърна тя.

Тъмнокафявите му очи светеха меко, кожата му беше с приятен загар. Всичко в него излъчваше здраве и топлина. Сякаш току-що беше излязъл от слънчевия океан.

Баща й му подаде една папка.

— Е, Филип, ще ти бъда много благодарен, ако отнесеш тези документи в офиса.

— Разбира се, господин Уайт — той се усмихна на Ан и добави: — Надявам се да се видим отново.

После погледна към местата, на които седяха двете сестри, и свойски ги поздрави:

— О, здравей Даниел, здравей Моника.

Даниел го гледаше с неприкрит интерес.

— Ще ходиш ли на училищната забава в неделя, Филип?

— О, аз… — гласът му се поколеба. — Все още не съм сигурен. Е, мисля, че е по-добре да тръгвам. Довиждане.

Филип бързо се отправи към изхода. Походката му беше твърда и самоуверена. На излизане хвърли поглед към Ан. За част от секундата очите им се срещнаха и той се усмихна. По лицето й плъзна гъста червенина. Когато се обърна към баща си, забеляза, че Даниел упорито я наблюдава.

— Хайде, момичета. Става късно — каза господин Уайт. — Какво ще кажете да обиколим града, за да може Ан да го види?

— Обиколка на Сиатъл ли? — намръщи се Даниел. — Че какво толкова има да се види в този град?

— Сиатъл, скъпа, е най-красивият град в света — добродушно отвърна бащата на Ан, плати сметката и поведе трите момичета навън.

Минаха край багажното отделение и прибраха куфарите на Ан.

— Нека да я качим на върха на Спейс Нийдъл — предложи Моника и забута количката с багажа напред. Ан извика от възторг, когато спряха пред една дълга лъскава лимузина.

— Нека Ан да седне отпред — каза баща й, натисна един бутон на ключодържателя и вратите се отвориха едновременно. Взе куфарите и мечока и ги прибра в багажника.

Ан се отпусна върху меката като коприна кожена седалка и удивено огледа луксозната обстановка в колата. Имаше дори телефон. Обърна се към Даниел и Моника. Те вече си бяха сложили слушалки и слушаха музика от скъпата стереоуредба.

— Какво ще кажете за една разходка до езерото Вашингтон, а оттам да прекосим града и да се приберем у дома? — господин Уайт хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и видя, че Моника и Даниел вече клатят глава в такт с музиката. — А, ще трябва да им простиш — обърна се към дъщеря си той. — Вече са със запушени уши. Купих им слушалки, за да не се налага и аз да слушам всичкия този шум.

— Много мило от тяхна страна, че дойдоха с теб — отвърна Ан.

Колата потегли към хълмовете на града. Улиците, през които минаха, бяха просторни и пълни със зеленина. Ан се облегна назад. От време на време срамежливо поглеждаше към мъжа до нея. Въпреки че косата му беше прошарена, той изглеждаше млад и енергичен. Решителната му брадичка и стегнатото му тяло внушаваха на човек мисълта, че господин Уайт никога не пилее времето си. Не можеше да си представи баща си пред телевизора или пред чиния с притоплена храна, както много бащи от остров Пери.

Той спря колата на светофара, неловко й се усмихна и отново погледна към пътното платно. Пръстите му нервно забарабаниха по кормилото.

Баща й пръв наруши мълчанието.

— Как е майка ти?

— О… Тя е добре. Тя… Тя се радва, че може да си почине през лятната ваканция — заекна Ан.

Той кимна.

— Да. Майка ти винаги е очаквала с нетърпение лятото.

Ан кимна и отчаяно затърси друга тема на разговор.

— Тук е много хубаво — промълви тя.

— Да — съгласи се баща й. — Това са едни от най-хубавите квартали на града. Виж! Онова там е Лейк Вашингтон.

На изток се разстилаха спокойните сребристи води на езерото. Залязващото слънце хвърляше златистите си отблясъци в него. От другата страна се издигаха високи сгради и техните светлини се отразяваха в езерото като звезди. В далечината се открояваха заснежените върхове на планината.

— Става късно — каза баща й и хвърли поглед към часовника си. — Време е да се отправяме към къщи. По пътя ще видиш още прекрасни неща. Вярвам, че ще ти харесат.

— О, добре — облекчено отвърна Ан.

Искаше да разгледа града и да разпита баща си за всяка забележителност, която можеше да привлече погледа й, но нещо я възпираше.

Последва дълго мълчание. В колата се чуваха само слабите звуци от музиката, която слушаха Даниел и Моника. Тя нервно прокара пръсти през косата си. Изпитваше силно любопитство към баща си, но той сякаш беше обгърнат с черупка, която дъщеря му не знаеше как да разчупи.

Филип се чувстваше спокоен в присъствието на шефа си, а той вероятно добре го познаваше. Може би именно този младеж би й помогнал да разбере истинската същност на баща й. Спомни си как се обърна на изхода и й се усмихна. Дали наистина искаше да я види отново?

Погледна баща си. Искаше да го попита какво става. Защо ги беше напуснал — нея и майка й. Защо беше пожелал да я види след толкова време?

Когато спряха пред металната порта на къщата, вече беше тъмно. Баща й натисна един бутон, портата се отвори и пред погледа им се показа широка асфалтирана алея, водеща към прекрасна бяла триетажна къща.

— Е, вече сме у дома — с облекчение каза господин Уайт.

Ан се развълнува при вида на огромната къща, заобиколена с ниско подрязани чимширени храсти и вечнозелена растителност. Входната врата се отвори и на прага се появи жена в униформа.

— Хайде, Ан. Ще те представя на Сара и ще те разведа из къщата — каза Моника и тръгна напред.

— Добре дошла в Сиатъл, Ан. Аз съм Сара — готвачка и икономка в дома на семейство Уайт.

— Здравей — отвърна Ан и последва Сара във фоайето.

На тавана висеше блестящ кристален полилей и пръскаше светлините си върху внушителното вито стълбище, водещо към втория етаж. От фоайето се влизаше в просторна стая с висок таван и френски врати, а оттам се излизаше на верандата.

— Сигурно си изморена — любезно каза Сара. — Искаш ли чаша чай?

— Да, благодаря — кимна Ан.

— Къде е госпожа Уайт, Сара? — попита баща й.

Икономката нервно го погледна. После пристъпи към момичето и го прегърна през кръста.

— Госпожата ме помоли да я извиня, Ан. Беше ужасно изморена и реши да си легне рано. Но няма търпение да се запознаете на сутринта.

Ан забеляза напрегнатото изражение на лицето на баща си, докато той преглеждаше пощата върху близката масичка. Даниел и Моника вече бяха изчезнали нагоре по стълбите.

— Добре — той разкърши рамене и потри ръце. — Ще си сипя нещо за пиене. А ти, Ан? Чай ли ще пиеш? Може би и една сода?

— Сара ще ми донесе чай — отвърна момичето и последва баща си във всекидневната. Мебелите бяха толкова красиви, че едва се престраши да седне на тях.

— Какъв прекрасен дом — прошепна тя.

— Нали? Патси живееше тук с момичетата, когато се оженихме. Останахме в него, тъй като тя не можа да понесе мисълта да го напусне.

— Мама ми каза, че бащата на Даниел и Моника е загинал при автомобилна катастрофа — каза Ан и пое чашата, която Сара й поднесе.

Баща й пусна няколко кубчета лед в питието си и отвърна:

— Да, така е. Почина преди девет години. Момичетата бяха само на седем и шест години. Патси беше… Не го понесе много добре. Двамата се познаваха много време преди да се оженят. Семействата им са били близки.

— О!

Настъпи мълчание.

— Много се радвам, че си тук, Ан — каза баща й и седна на дивана. — Майка ти ми изпрати копие от твоята разработка. Мисля, че е много хубаво написана. Трябва да се гордееш със способностите си. Особено на онзи остров. Зная, че не е много лесно да поддържаш буден мозъка си на онова място.

— Да, остров Пери е малко изолиран, но и там прекарваме добре.

Той отпи от чашата си и я постави върху масата.

— Е, добре, нека направим така, че това да бъде най-прекрасното лято в живота ти.

— Звучи чудесно — усмихна се Ан.

— Добре тогава. Ще повикам Сара да те заведе до стаята ти — баща й стана и тръгна към фоайето. — Лека нощ, Ан — уморено каза той.

— Лека нощ, татко — промълви тя.