Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cinderella Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 8гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2010)
Разпознаване и корекция
margc(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Елизабет Д’Анар. Лятото на Пепеляшка

Американска. Първо издание

ИК „Светулка-44“, София, 1996

ISBN: 954–8061–43–0

История

  1. —Добавяне

Седемнадесета глава

— Отивам за пощата — извика Ан през дупката на тавана във всекидневната.

Майка й, Том и двама строителни работника поставяха дъски на пода на новопостроения втори етаж на къщата.

Майка й надникна през дупката. Лицето й беше зачервено от юлското слънце.

— Вземи вестник „Таймс“, един литър мляко и пакет гвоздеи.

— Добре.

Ан излезе на улицата и се качи в камионетката на майка си, паркирана до купчина дървен материал. Отбеляза си на ум, че трябва да напълни резервоара с газ. Предния ден двамата с Райън бяха отишли до остров Шейн и с часове обикаляха с камионетката, докато намерят най-хубавото място за къпане.

Ан въздъхна щастливо. Откакто се беше върнала у дома прекарваше чудесно. Дните бяха дълги и топли, а Том учеше нея и Райън как да управляват лодка.

Сега Райън седеше на стъпалата пред рибния магазин и пиеше газирана вода. Ан се засмя и се смъкна от камионетката.

— Какво правиш тук? Не си ли на работа?

— По-добре си вземи пощата, Ан — отвърна момчето. Държеше в ръцете си плик, в който като че ли имаше официални документи.

Без да каже дума, Ан влезе в пощенската служба и набра кода на тяхната кутия. Вътре имаше списание, две сметки, писмо, адресирано до нея и още един плик — същия като този, който държеше Райън. Тя го отвори, изпищя радостно и се втурна навън.

— Приета ли си? — погледна я нетърпеливо Райън.

— Приета съм! Приета съм! — заскача Ан и прегърна приятеля си. — А ти?

— И аз.

Двамата се хванаха за ръце и с викове заподскачаха нагоре-надолу.

— Какво става? — обади се Алис и показа глава през вратата. — Каква щуротия пак се каните да направите? Да не сте спечелили от лотарията?

— Кажи на Алис къде отиваш, Ан — каза задъхан от вълнение Райън.

Очите на Ан блестяха от щастие.

— Това е дълга история, Алис. Когато се върнах от Сиатъл, разбрах, че университетът във Вашингтон приема ученици от провинцията…

— Надарени ученици от провинцията — поправи я Райън, натъртвайки на първата дума.

— О, добре. Опитах се да се представя като надарена — пошегува се Ан. — И ето, че успях. Приеха ме!

— Какво? — възкликна Алис. — Искаш да кажеш, че отиваш в университета във Вашингтон?

— Да. Ще живея в общежитие, а за уикендите ще се прибирам у дома — Ан погледна към писмото си. — Ще посещавам лекции по английска литература, история, политология и френски.

— Трябва наистина да си много умна — доволно отбеляза Алис.

— Не, аз съм просто от онези бедни малки провинциалистчета, които хората в големия град съжаляват — усмихна се Ан. — Райън е този, който наистина е страхотен мозък и той също отива.

— Кой да си помисли, че толкова скоро ще ви загубим и двамата — поклати глава продавачката. — Влизайте вътре. Нека да отпразнуваме случая.

— Ти върви, Райън — каза Ан. — Аз имам още едно писмо, което трябва да прочета.

Огледа плика и видя, че на гърба му има обратен адрес. Писмото беше от Филип. Внимателно го отвори. Вътре имаше два листа, изписани с дребен решителен почерк.

„Скъпа Ан,

Току-що приключих с проучванията по едно дело и съм щастлив, че мога да ти напиша това писмо. Обзет съм от мисли по теб. Седя на бюрото на госпожа Петерсън и през прозореца се открива прекрасната гледка на залива и града. Спомняш ли си деня, в който се качихме на ферибота, отидохме до Бейнбридж и хвърляхме камъчета във водата? Това беше един от най-щастливите моменти за мен през това лято. Подготвям се за постъпването си в Станфорд през есента, но искам да ти съобщя нещо — няма да уча право.

Реших да последвам съвета ти и да се запиша морска биология. Беше права, че хората трябва да работят това, което им доставя удоволствие, а това, което на мен ми доставя удоволствие е изучаването на растения и животни — и морето, разбира се! Благодаря ти, Ан. Може би, ако не бях те срещнал, щях да постъпя в юридическия факултет или все още щях да се лутам като слепец. Обаждам се на Моника при всеки възможен случай — за да проверя как са. Патси най-после се завърна от планината, а баща ти започна да прекарва повече време с тях напоследък. Дори ги води на Хавайските острови. Тежко задължение! Даниел продължава да се бори с проблема си с храненето, но поне започна да приема съвети, така че Моника е щастлива. Когато отида в Станфорд, ще ти изпратя адреса си. Моля те, пиши ми. Не искам да губим връзка. Означаваш много за мен.

Обичам те, Филип“

Сгъна писмото и го прибра обратно в плика. Вратата на рибния магазин проскърца и някой застана зад гърба на Ан.

— Имаш писмо? — попита Райън и нежно докосна рамото й.

— Да, от Филип.

Момчето напрегнато я погледна.

— Липсва ли ти?

— Филип и аз сме приятели, Райън — спокойно отвърна Ан. — Но сме много различни… Въпреки това научих много от него.

— Той сигурно също е научил много от теб.

Ан погледна лицето на Райън, после отмести очи към пристанището и кимна:

— Може би си прав.

 

 

Ан се погледна за последен път в огледалото и нагласи шаферското венче на главата си. Беше направено от свежи цветя, събрани от членовете на градинарското дружество на остров Пери тази сутрин. Розовата й рокля чудесно подхождаше на бежовата рокля на майка й.

— Готова ли си, Ан? — долетя от всекидневната нетърпеливия глас на Джил Уайт.

— Ето ме.

Майка й изглеждаше красива и радостна. Семплата й рокля подчертаваше стройното й тяло. Русата й коса проблясваше под короната от цветя. Дори си беше сложила малко грим. Червилото с малинов цвят, което Ан й беше дала, й придаваше свежест.

— Изглеждаш прекрасно, Ан! — възкликна Джил и взе ръцете на дъщеря си в своите.

— Ти също, мамо — отвърна засмяно Ан.

— Толкова се гордея с теб, скъпа! Зная, че невинаги ти е било лесно да живееш изолирана на този остров с побърканата си майка…

— Никъде не е лесно — възрази Ан.

— Но зная, че понякога се чувстваш в изолация тук и въпреки това успя да постигнеш толкова много — тя спря. — На времето чувствах, че решението ми двете с теб да живеем на този остров е правилно. И знаех, че ще дойде ден и ти ще ме разбереш.

— Разбирам те.

Майка й въздъхна и се усмихна.

— Да, може би вече ме разбираш.

— Побързай, Джил! — на вратата се появи Ал Джордънсън, готов да ги отведе до мястото на празненството. — Спри да се притесняваш за външния си вид. Том е стигнал прекалено далеч, за да може вече да се откаже.

— О, Ал, няма да се превръщаш в стар мърморко точно в деня на сватбата ми, нали?

Ал сложи ръце на раменете й и поклати глава.

— Не те чух да възразяваш, че съм мърморко преди петнадесет години, когато колата ти се счупи и старият Ал трябваше да я поправи.

— О, спри.

— Или когато ми се обади посред нощ да доведа лекар за твоето малко бебе — продължи той, с мъка сдържайки смеха си.

— Ти и Рози наистина ми помогнахте да оцелея, нали, Ал? — Джил докосна нежно бузата на стареца. — Какво щях да правя, ако не живеехте в съседната къща? Съмнявам се, че щях да се справя.

— Аз също се съмнявам — пошегува се Ал. — И ако Рози беше жива, също щеше да се съгласи с мен. Бог да я благослови.

Ан стисна окуражително ръката на майка си. Бяха пристигнали на мястото на сватбената церемония. Към огромната поляна в близост до залива прииждаха хора. Бяха опънати скари, а по дърветата висяха бели панделки. Децата, облечени в най-новите си дрехи, играеха под големите мандрови дървета, а старите дами седяха на сянка и си вееха с ветрила.

Ан познаваше и последния човек от тълпата. Беше израснала сред тези хора, те я подкрепяха, когато получаваше училищни награди, наемаха я на работа през лятото.

Щом пикапът спря, тълпата утихна. Ал помогна на булката да слезе и я поведе към брега, където щеше да протече тържествената част. Ан ги последва.

С гордост гледаше майка си и Том, застанали под голямо кедрово дърво и четящи пасажи от библията, а очите й се насълзиха, когато стария Франк Несбит изсвири балада на цигулката си. После съдията обяви, че са вече мъж и жена. Хората започнаха да пляскат, да викат и да вдигат наздравици. Ан прегърна майка си, после Том и в следващия миг беше пометена от вълната желаещи да поднесат поздравленията си.

Партито започна. Още двама цигулари и един акордеонист се присъединиха към Франк Несбит и всички започнаха да приказват едновременно. Ан се засмя и си проправи път през празнично облечената тълпа. Чувстваше се доволна и щастлива. Радваше се, че живее на този остров, но с нетърпение очакваше да замине в града, за да учи.

Научи много през изтеклите няколко месеца. Знаеше, че не може да разчита други хора да направят живота й богат и интересен. Нито майка й, нито баща й, нито Филип бяха в състояние да сторят това вместо нея. Дори и Райън.

Майка й отдавна беше разбрала най-важното: че човек трябва да знае какво иска, да вярва в себе си и да го постигне. Никой друг не можеше да свърши тази работа за когото и да е. Това просветление беше дало на Джил Уайт сили да живее пълноценен живот на острова дори след като съпругът й я беше напуснал.

А сега Ан също беше разбрала. И щеше да използва това, за да изгради собствения си живот.

— Ан! — извика Райън и доближи до нея. Беше усмихнат. — Много вълнуваща церемония — отбеляза той. — А ти изглеждаш страхотно.

— Благодаря — отвърна Ан.

— Умирам от глад! — извика момчето. — Искаш ли да отидем и да си вземем нещо за ядене? — погледна я с надежда той.

Ан се засмя, взе ръката му и го поведе към дългата маса.

Когато стана време младоженците да се прибират, всички се събраха около тях. Джил хвърли закачлив поглед към дъщеря си, обърна се с гръб и запрати букета си право към нея, Ан посегна и го хвана.

— Ооо! — въздъхна колективно тълпата.

Ан се усмихна на майка си, погледна към букета и забеляза, че на края му е прикрепена малка бележка. Тя я отвори и прочете:

„Не бързай, Ан.

Обичам те, мама.“

Ан погледна към майка си и кимна. После заедно с Райън и другите гости помаха на отдалечаващите се младоженци.

Край
Читателите на „Лятото на Пепеляшка“ са прочели и: