Максин Бари
Карибски нощи (6)

Глава 5

Втората вечер на „Александрия“ бе отбелязана с тържествена вечеря в Големия салон. Дори Рамона бе поразена от великолепието на обстановката. Всички гости бяха във вечерни облекла, а жените блестяха с диаманти, изумруди, рубини, сапфири и перли.

Когато Рамона влезе в ярко осветената бална зала, празненството вече бе в разгара си. Оркестърът свиреше „Синята китара“ и дансингът гъмжеше. Просторната тераса, опасваща двете стени на Големия салон, разкриваше прекрасна гледка към океана, проблясващ на лунната светлина. Масите, покрити със снежнобели ленени покривки, тежаха от разнообразни ястия и деликатеси.

Рамона се насочи към дъното на терасата, без да забележи, че я наблюдават.

Деймън Александър се бе облегнал небрежно на една от колоните с чаша превъзходно бургундско в ръка. Беше десет и половина вечерта, всичко вървеше идеално и той започваше да се отпуска. Корабът се движеше по график и засега нямаше никакви оплаквания — рядко явление за първо пътуване.

Тъкмо се чудеше дали след час няма да може да се измъкне незабелязано, когато я видя. Тя стоеше настрани и отсъстващо въртеше в ръка чаша с шампанско. За миг се вцепени, сякаш някой го бе зашеметил със силен удар по главата, а устата му пресъхна. Младият мъж с усилие преглътна. Тя бе най-красивата жена, която някога бе виждал. Размазаните снимки на дъщерята на Джо Кинг, които Ралф му бе показал, не показваха действителната й красота.

Отпи голяма глътка от искрящото вино и се насочи към нея, проправяйки си път сред развеселените гости. Имаше за какво да си поговори с доктор Р. М. Кинг. Ала колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-неуверен ставаше. Първоначално реши, че вероятно само отдалече му се е сторила толкова красива, ала сега разбра, че е сгрешил. Неотразима! В семпла, прилепнала по тялото рокля от ефирна синьо-зелена коприна, която се придържеше с две тънички презрамки и разкриваше белите й изящни рамене. Около шията си носеше сребърна верижка и тя бе единственото й бижу. Ала косата й! Дъхът му спря! Великолепна блестяща маса от сребристо златисти коси се спускаше на меки вълни почти до кръста й! Тя бе извърната настрани и лицето й не се виждаше от този прекрасен златист водопад.

Деймън все още държеше в ръка чашата с вино. Ръката му леко потрепери. Сърцето му ускорено заби, изпълнено с вълнение на възторжен и лекомислен тийнейджър.

Рамона почувства как косъмчетата на врата й настръхват и рязко се извърна. Копринената маса от меки къдрици се люшна и няколко непокорни кичура паднаха върху страните й.

Веднага го позна и очите й се разшириха.

Деймън Александър не каза нищо. Бе сигурен, че се готвеше да каже: „Какво, по дяволите, правиш на моя кораб?“, ала очите й изгориха думите още преди да са изречени, превръщайки ги в сива пепел. Те бяха като роклята й — невероятно светли, синьо-зелени, почти сребристи.

Рамона погледна силното му, красиво и самоуверено лице и внезапно изпита страх. Сега, когато най-сетне се намираше лице в лице с врага си, й се искаше да избяга. Погледна стоманеносивите очи на Деймън и се почувства напълно разсъблечена.

Деймън хареса лицето й — високото умно чело, съвършения прав нос, прекрасно изваяните устни и силната, но привлекателна брадичка. Търсеше някакъв недостатък — може би крив зъб или някоя пъпка. Но тя наистина бе съвършена и той пожела да обгърне голите й рамене с ръка и…

Пое дълбоко дъх.

— Мисля, че е крайно време да се запознаем — устните му се извиха в предизвикателна усмивка. Не се съмняваше, че доктор Р. М. Кинг бе свикнала да върти мъжете на малкия си пръст.

Рамона примигна.

— Така ли? — гласът й дрезгавееше. Изплашен, а може би отбранителен. Той я бе изненадал.

Деймън протегна ръка и на нея й се стори, че в усмивката му прозира нещо хищно.

— Деймън Александър.

— Рамона Мъри — отвърна младата жена и също протегна ръка. Мъри бе моминското име на майка й и тя предпочете да се представи с него. Смяташе, че би могла да научи повече от Деймън, ако минеше за пасажер, тръгнал на развлечение.

Деймън присви очи, но се насили да се усмихне любезно. Играта започва!

— Желаете ли да потанцувате, мис Мъри? — попита той и видя как в очите й проблесна нещо… Страх? Или гняв? Преди тя да успее да отвори уста, за да му отговори, той обгърна с ръка кръста й и я понесе към дансинга.

В мига, в който силната му ръка се плъзна около кръста й, Рамона усети как сърцето й се качва в гърлото. Бедрата й, притиснати към неговите мускулести и дълги крака, се разтрепериха и тя се задъха. Никога досега не бе срещала мъж, излъчващ такава сила и мощ. Коленете й омекнаха и за един ужасен миг младата жена си помисли, че ще припадне, свличайки се в краката му. Ала той я държеше твърде здраво и твърде близо до широките си гърди, за да й позволи да се строполи.

— Не смятате ли, че би трябвало да изчакате съгласието на дамата? — остро попита тя и наклони глава. Очите й изпускаха гневни мълнии.

Деймън сведе поглед към жената в прегръдките си и сърцето му замря. Прекрасните й очи искряха, сгорещявайки кръвта му и той внезапно почувства как слабините му се втвърдяват и пулсират от безпомощно желание.

— Аз никога не правя това, което би трябвало, мис Мъри — добави меко младият мъж.

Рамона видя как очите му потъмняват, почувства силното му желание и внезапно й стана непоносимо горещо. Някаква дълбоко скрита женственост откликна на мъжкия зов. Рамона се ужаси от реакцията на тялото си и за да прикрие смущението си, наведе глава и притисна бузата си към ревера на смокинга му. Ръцете й, които до този момент лежаха спокойно отпуснати върху гърба му, инстинктивно се свиха в юмруци.

Деймън се втренчи в нея. Лицето му бе напрегнато и бледо. Сребристата й глава си почиваше спокойно на рамото му, сякаш винаги е било така. Изтръпна. Нагазваше в минно поле! И ако не внимава за всяка своя стъпка… Ръцете му се впиха заплашително в тънкия й кръст и когато тя вдигна глава, видя, че очите му са странно замъглени, но погледът им си оставаше все така стоманен.

Рамона тихо ахна, усещайки как зърната на гърдите й се втвърдяват. Тъй като не носеше сутиен, не се съмняваше, че и той е усетил. Деймън съзнателно пропусна един такт и бързо пое дълбоко дъх.

Да я вземат дяволите! Никакво замайване! Каква красива и опасна тигрица! Трябва да действа, ако не иска да бъде нападнат.

— Знаете ли, не си спомням да съм виждал името ви в списъка на пътниците — спокойно рече той.

Рамона сви рамене.

— Може би съм дошла като нечий гост? — предизвикателно го изгледа тя. Половината от милионерите на кораба бяха довели със себе си по един „гост“. Можеше да се обзаложи, че въпросните дами нямаха нищо общо със съпругите им. Рамона се усмихна кокетно. В никакъв случай не трябваше да му позволи да разбере, че няма никакъв опит с мъжете. Иначе е свършена!

Деймън плъзна съблазнително ръце надолу по извития й гръб. Единствено тънката материя на роклята разделяше горещите му длани и гладката й гола кожа.

— Не ми се вярва — меко прошепна той в ухото й. Топлият му дъх я парна и по гърба й пробягаха приятни тръпки.

Младата жена преглътна и побърза да смени темата. Ако той продължаваше да се държи по този начин, единственото, което щеше да успее да разбере за Деймън Александър, щеше да бъде това, че го желае. Отчаяно!

— Сигурно сте много горд с този кораб — каза тя, недоволна от дрезгавия си глас. — Цялата тази екстравагантност… Сигурно струва огромно количество пари — продължаваше да опипва почвата. Все трябваше да започне отнякъде. По-добре той да я сметне за наивна и скарана с финансите жена. Знаеше, че мъжете обичат да се перчат колко са умни и колко много знаят. Стига да му подаде достатъчно дълго въже, може и сам да се обеси на него.

Деймън се усмихна. Дамата си играеше игричките, ала той не се трогваше. Никога досега разговор с жена не му бе доставял толкова огромно удоволствие. Всичко у него бе нащрек. Чувстваше се като гимназист на първа среща, изцяло подвластен на мъжките хормони, коленичил пред женската сила. Оркестърът му се притече на помощ. Прозвучаха последните акорди на „Странници в нощта“ и той побърза да се отдръпне от жената в прегръдките си, преди окончателно да капитулира.

— Сигурен съм, че сте прочели брошурата с описанието на „Александрия“ — уклончиво отвърна Деймън и широко се усмихна при вида на раздразнението, проблеснало в очите й. — Пък и мразя да говоря за бизнес, когато съм в компанията на толкова красива жена — добави той със снижен глас. Повдигна ръката й и целуна всеки един от пръстите й. Когато изправи глава, очите му язвително блестяха. Ала кой би устоял на желанието да си поиграе на криеница с една чувствена и красива котка! Сигурно много по-разумно би било веднага да й каже, че отлично знае коя е тя, и направо да я попита каква игра играе. Ала тогава всичко щеше да свърши, а Деймън не можеше да не си признае, макар това да го изпълваше едновременно със страх и радостно вълнение, че бе лапнал въдицата. Опасно, но безкрайно приятно.

В мига, в който устните му докоснаха пръстите й, цялото й тяло потръпна от желание. Рамона вече знаеше, че той я разтърсва до дъното на душата й. А какво правеше тя? Опитваше се да играе ролята на фатална жена, когато бе абсолютна новачка? И то с мъж като Деймън Александър, който очевидно имаше опит. Чувстваше, че не е в категорията му и отчаяно се заоглежда, надявайки се да намери някакъв предлог да се измъкне.

— Вечеряли ли сте? — усмихнато попита Деймън, явно отгатнал желанието й да избяга.

Рамона събра сили и го погледна. Всяка клетчица в тялото й потръпна. Много забавно, няма що! Тя обаче неохотно поклати глава и се остави да я поведе към бюфета. Той напълни една чиния със салата и се насочи към масата в дъното на терасата, близо до перилото. Помогна й да се настани, чувствайки, че си играе с огъня. Една грешна дума, едно грешно движение и… бум! Всичко ще потъне в пламъците на унищожението!

— И така — започна Деймън и седна на масата срещу нея, омаян от косите й, облени от сребристото лунно сияние, — разкажете ми за себе си. Имате ли семейство?

Рамона поклати глава, взе вилицата и набоде парче маруля.

— Не съвсем. Имам само майка — отвърна тя и внезапно й прималя, сякаш току-що бе пробягала няколко километра. Словесната битка била толкова изтощителна!

— О?! — цинично я изгледа събеседникът й. — Нямате баща? Нито братя и сестри? — погледът му не се откъсваше от лицето й. Очакваше да види там страх или пребледняване, ала вместо това Рамона само поклати глава.

— Нямам братя и сестри, а баща ми ни е напуснал още когато съм се родила.

Това не бе изненада за него, но и не означаваше нищо.

— Сигурно поддържате връзка?

Рамона се усмихна.

— Не. Мисля, че моето раждане е било последната капка, която е преляла чашата — тъжно рече тя. — Майка ми винаги го е отричала, но аз подозирам, че той ни е напуснал, защото тя не е можела да има повече деца и защото аз не съм се оказала синът и наследникът, който той винаги е искал. Моят баща бил, всъщност и сега е, голям бизнесмен. Струва ми се ирония на съдбата, че аз… — едва не призна, че е специалист в областта на икономиката. Само това оставаше! За да прикрие неудобството си, нехайно сви рамене.

За един дълъг миг Деймън остана втренчен в нея, а сетне очите му се присвиха. Каква игра играеше тя сега?

— Не се ли виждате с баща си? — настоя той.

Рамона поклати глава.

— Няма смисъл. Когато бях малка, непрекъснато разпитвах майка си. Разбира се, тя ми каза кой е той и всичко, което знаеше за него. Когато бях на единадесет години, си имах специален дневник. Там събирах всички статии от вестниците, в които се споменаваше името му, изрязвах си негови снимки от списания. Ала никога не сме се срещали — продължи младата жена, без да забелязва втренчения му поглед. — О, той ни е осигурил финансово — бързо вметна, осъзнала, че се е представила за нещастно и бедно сираче. — Аз посещавах най-добрите училища, освен това двете с мама живеем в голяма къща… — внезапно се усети, че бърбори като някаква глупачка. — Обаче предполагам, че за мъж като вас всичко това е доста отегчително. Вие имате романтиката, очарованието на морето, вълнуващите преживявания… — подразни го Рамона.

Деймън не каза нищо. Нима тя наистина очакваше да й повярва? След миг осъзна, че всъщност много би искал. Обаче не трябваше да забравя, че тя вероятно е доста обиграна в лъжите. Но щом се прибере в каютата си, ще се свърже с шефа на бюрото за частни разследвания и ще му нареди да проучи най-подробно дали някога Джо Кинг се е срещал с дъщеря си. Когато му дойде времето, ще я разобличи и ще хвърли всички лъжи в лицето й. Това красиво и измамно лице.

— Да не би да имам сажда на носа си? — хладно попита Рамона. Той се усмихна и отрицателно поклати глава. — Ще престанете ли най-после? — раздразнението й пролича. — През цялата вечер ми се подигравате и ми се надсмивате.

Усмивката му внезапно се стопи.

— Извинете ме, не се смеех на вас. Смеех се на себе си. Моля ви, повярвайте ми — гласът му бе странно тъжен.

Рамона учудено го изгледа. Последните му думи звучаха толкова… отчаяно. В тях имаше нещо… искрено. Нещо недоизказано… Като че ли в техния разговор имаше някакъв скрит смисъл, независимо от привидно нехайния и лековат тон. Тази мисъл я уплаши и тя се почувства неспокойна.

— О… И все пак какво е толкова забавно?

— Нищо особено. Просто от първия миг, в който ви видях, изпитах чувството, че отново съм на шестнадесет години — думите сами се изплъзнаха от устата му. Добър ход, няма що!

Рамона смаяно примигна.

— О… Сигурно е… много интересно усещане…

Той я наблюдаваше внимателно и се удиви от леката розовина, плъзнала по страните й. Тя бързо извърна глава. Възможно ли бе тази красива жена да е наистина срамежлива? Нима най-сетне бе срещнал жена, която се изчервяваше? Как ли пък не! Особено Рамона Кинг! Но… стига сантименти! Време е за бизнес. Деймън погледна към тъмните води на океана и бялата диря, която корабът оставяше зад себе си.

— Обичам този кораб — промълви той и видя как тя рязко вдига глава подобно на ястреб, подушил плячка. — Искаше ми се да бъде мой изцяло. Да не го деля с никого. С никакви акционери!

Сърцето й ускорено заби. Но запази самообладание, защото не искаше да се покаже прекалено нетърпелива.

— О? А кои са те? — въпросът й прозвуча нехайно. Разбира се, знаеше имената на всички.

— Банкери. Магнати… Кой знае… нищо чудно дори вашият баща да е купил някоя и друга акция — замислено отвърна той, ала очите му не я изпускаха нито за миг. Но и този път не забеляза нищо. Тази загадъчна жена ту се изчервяваше, ту ставаше хладна и недостъпна. Всичко това му се струваше доста странно и никак не му харесваше. Деймън се намръщи.

Рамона нямаше никаква представа дали баща й притежава акции от „Александрия“, нито пък това я интересуваше. Всички тези лъжи и преструвки никак не й харесваха, ала знаеше, че няма друг избор. Очевидно Деймън Александър бе много труден мъж. Умен и прикрит. И ако искаше да разбере защо Кийт бе умрял, и тя трябваше да бъде не по-малко умна и прикрита.

Деймън повика един келнер, който донесе бутилка шампанско в сребърна кофичка с лед и безшумно се оттегли. Наля две чаши и й подаде едната.

— И така, с какво се занимавате, Рамона Мъри?

— С обучение.

Деймън едва не се задави с питието си. С обучение? Господи, тази жена наистина не си поплюваше! Май започва да й се възхищава все повече и повече! Щом е успяла в Оксфорд, трябва да е много умна, решителна и амбициозна. Винаги се бе възхищавал на умните и смели жени.

— Не се съмнявам, че сте много добра в професията си. Вече успяхте да ми дадете някой друг урок.

— Така ли? — рязко запита тя, без да обръща внимание на шеговитите нотки в гласа му. — Навъртайте се край мен и може би ще ви дам един урок, който никога няма да забравите.

Деймън усети как желанието пламва в слабините му. Думите й и твърдият й предизвикателен поглед го възбудиха. Той се пресегна към бутилката.

— Още шампанско? — кръвта продължаваше бясно да пулсира във вените му. — Да пием за обучението!

Рамона неохотно чукна чашата си в неговата.

— За обучението! — повтори тя, чудейки се защо й е толкова трудно да диша. Зърната на гърдите й отново набъбнаха. Чувстваше се някак странно и това я плашеше. Внезапно пред погледа й изплува лицето на Кийт. Дали се е страхувал преди смъртта? Не! Стига!

Размърда се неспокойно и видя пред себе си лицето на Деймън. Очите му излъчваха примамлива топлина, но погледът му бе властен и самоуверен. Мъж, който не би се самоубил. Дяволски самонадеян. Винаги намиращ изхода от трудна ситуация. В гърдите й се надигна гневна вълна. Знаеше, че е от страха, стаен дълбоко в нея. Страх от тези очи, които проникваха в душата й, достигайки най-съкровените й дълбини, очи способни да сломят защитната й обвивка. Страх от начина, по който въздействаше на тялото й само с едно докосване. Страх от гласа му, от който по гърба й пробягваха тръпки. Но не биваше да позволи на страха да я спре! Деймън Александър си въобразяваше, че може дори да убие, без да бъде наказан. Обаче този път ще си плати за грешките.

Младата жена нежно се усмихна и отпи от шампанското си. Наведе се напред, а блестящите й очи се втренчиха в неговите.

— Не си толкова стар, че да не се научиш и на нещо ново, Деймън — меко изрече тя и се засмя.

Деймън затаи дъх, наведе се към нея и докосна чашата си до нейната, без да откъсва поглед от лицето й.

— Нито пък ти, Рамона. Нито пък ти…