Максин Бари
Карибски нощи (5)

Глава 4

Флорида. Отплаване

Джослин Александър седеше пред тоалетната масичка и нанасяше с четчица руж по страните си. Взря се в отражението си. Отсреща я гледаше разтревоженото лице на шестдесетгодишна жена. Само преди седмица Моли Грейнджър, член на нейния бридж клуб, много тактично й бе дала името и адреса на един от най-известните пластични хирурзи. Какво нахалство! Джослин се завъртя пред огледалото и внимателно огледа костюма си от Шанел, за да се увери, че не е твърде „младежки“ за нея. Костюмът от гълъбовосив плат, обточен с тъмносин ширит, й стоеше безупречно. Джослин си сложи обиците със сапфири и диаманти, пръсна си зад ушите „Диоресенс“ на Кристиан Диор и се огледа за последен път. Всеки момент корабът щеше да потегли.

Жената изправи рамене, взе сивата вечерна чантичка и излезе от апартамента си. Почти не обръщаше внимание на луксозната обстановка. Не бе предприела това пътуване, за да се забавлява, а да свърши една отдавна отлагана работа. Много опасна работа…

 

 

Джеф Дойл отпи от чашата с Мутон-Ротшилд и доволно кимна. Шампанското бе отлично изстудено и искрящите мехурчета приятно погъделичкаха гърлото му. Огледа великолепната обстановка на Големия салон, не пропускайки нито един детайл. Всичко беше изрядно, а това бе едно от основните изисквания в работата на Джеф Дойл.

Големият салон бе сърцето на кораба. Намираше се на горната палуба. Подът на дансинга бе покрит с италиански мрамор, имаше специален подиум за оркестъра, а от тавана висяха огромни полилеи от нечупливо стъкло, които чрез плъзгащи се пана се прибираха в скрити ниши. Капитанът на кораба бе настоял за тази конструкция от съображения за сигурност. По стените висяха картини, а Джеф можеше да разпознае един оригинален морски пейзаж на Търнър, въпреки че произхождаше от така наречените „нисши“ класи. „Жалко, че такава красота може да бъде разрушена — цинично си помисли той, — ако шефът реши да премине към план Б. Какво да се прави, такъв е животът“ — каза си Джеф, взе си още една чаша шампанско и се замисли за своя „шеф“.

Джо Кинг! Именно той пръв бе открил големия му талант. Джо Кинг, който бе посрещнал пред вратите на затвора тридесет и две годишния мъж с психични отклонения и му бе предложил доста необичайна длъжност в огромната си империя! Джеф се ухили. И ето сега бе тук, сред най-красивите и богатите. Кестенявата му коса бе прилично подстригана, а елегантният му костюм, творение на известен лондонски крояч, му стоеше безупречно. Как ли ще реагират пътниците, ако узнаят в каква компания се намират? Устните му се изкривиха в иронична усмивка. В същия миг забеляза Деймън Александър, който разговаряше с един пасажер на няколко метра от него.

— За „Александрия“! — тихо си промърмори Джеф. — Скоро този разкошен кораб ще бъде наш. Или ничий.

 

 

Верити Фокс стоеше в средата на самостоятелната си каюта и смаяно оглеждаше обстановката. Стените бяха облицовани със светлосиньо кадифе, а дебелият килим бе в опушено сиво. Дълги копринени завеси се спускаха пред сравнително големия прозорец, а леглото, въпреки че се водеше единично, бе комфортно и широко. Имаше още: канапе, две кресла, елегантно бюро, вградено барче, снабдено с всевъзможни напитки, телевизор, видео и мощна стереоуредба.

Верити пристъпи към солидната врата от английски дъб и леко прокара ръка по съвършено полираната повърхност. Всички дървени плоскости на борда на „Александрия“ бяха обработени със специален лак, който ги правеше устойчиви на огън. Корабът бе обявен за номер 1, беше снабден с всички предохранителни мерки. „Хубаво е да си уверен в безопасността си“ — усмихна се младата жена.

Завъртя дръжката, бутна вратата и застина изумена на прага. Очакваше да види душ и мивка, но не и вградена вана, облицована с мрамор и пълно оборудване за тоалетна, включително и биде. Подът бе покрит с дебел килим, в който краката потъваха до глезените. Стените бяха облицовани с рисувани керамични плочки, изобразяващи великолепието на тропически залез. Верити невярващо поклати глава. „Прекалено разкошно е, стари приятелю! Ала ти винаги си искал да бъдеш най-добрият“ — усмихна се младата жена.

Внезапно прозвуча мощно изсвирване. За пръв път от три месеца Верити радостно възкликна и се втурна към вратата. Асансьорът я изкачи на четвъртата палуба.

Махащите за сбогом пътници се бяха надвесили над парапетите. Верити се присъедини към тях и безгрижно замаха с ръка към изпращачите на брега. Елегантният бял кораб бавно се отдалечаваше от пристанището, насочил нос към открито море.

Верити отпусна ръка върху перилото. Погледът й се насочи към предната палуба. Разбира се, той беше там. Къде другаде би могъл да бъде капитанът на един кораб, който току-що се отправяше на първото си пътешествие по море? Младата жена се усмихна, представяйки си как той дава заповеди, а зоркият му поглед не изпуска и най-малката подробност. Въздъхна и поклати глава. Бе решила да не разговаря с него. Вероятно щяха да я поканят на капитанската маса, но тя щеше да откаже. Не бе дошла на този кораб, за да се опита да навакса това, което вероятно бе пропуснала завинаги. Бе твърде късно…

Малко или много вече се примиряваше. Прекара Коледа с майка си, а сега щеше да попътува заедно с мъжа, когото обичаше и който никога нямаше да узнае за нея. Беше щастлива само да е близо край него. Да се излежава с часове на някой шезлонг и да се наслаждава на слънчевите лъчи. Нейното сладко-горчиво сбогуване с живота! Извърна се решително, отново се взря в изчезващия в далечината кей и още веднъж махна за довиждане.

Не забеляза, че Джослин Александър се бе изправила на горната палуба, точно над нея, и я гледаше ужасено.

 

 

Само един пътник не излезе на палубата, за да се сбогува с бреговете на Маями. Рамона Кинг се бе излегнала в дълбоко кожено кресло в просторната дневна на разкошния си апартамент. Освен дневната, имаше и кабинет, чиито стени бяха облицовани с полирано тиково дърво, килимът бе ориенталски, бюрото — „Чипъндейл“, а бюфетът — „Шератон“. Балдахиненото легло в спалнята бе в стил „кралица Ана“. На отсрещната страна висеше картина от Гейнсбъроу и това щеше да бъде първото нещо, което ще вижда щом се събуди. Завесите бяха от шоколадовокафяво кадифе. Рамона все още не бе събрала сили да надникне в банята, тъй като целият този разкош й напомняше смъртта на Кийт. Още не бе сигурна как този суперлуксозен кораб е свързан със „самоубийството“ на годеника й, но щеше да разбере. О, да, непременно щеше да стигне до дъното на тази история. Трите месеца й бяха помогнали да се възстанови от шока след смъртта на Кийт и сега гневът бе преобладаващото чувство, което изпитваше. Както и твърдото решение да постигне справедливост.

Усети, че огромният кораб се раздвижва, и излезе на балкона. „Александрия“ се насочваше към открито море. Ала къде бяха шумът и вибрациите, които очакваше? Корабът се носеше плавно и леко по морските вълни. Рамона поклати глава. „Александрия“ действително е истинско чудо! Обаче ако собственикът на това чудо е отговорен за случилото се с Кийт…

Ръцете й несъзнателно се впиха в елегантния железен парапет, та кокалчетата им чак побеляха. Младата жена дълго се взира в отдалечаващия се американски бряг, а сетне извърна лице към слънцето. Морските пръски охлаждаха пламналата й кожа. И в този миг Рамона си обеща — преди корабът отново да се завърне във Флорида, тя ще знае всичко! А ако Деймън Александър е виновен за смъртта на Кийт, ще съжалява, че изобщо се е раждал.

 

 

Първата вечер в открито море бе неофициална. Въпреки това гостите, които изпълваха шестте ресторанта на „Александрия“, изглеждаха като слезли от кориците на най-модните списания — всички бяха в елегантни вечерни облекла, а жените носеха дискретни бижута.

Тази вечер капитанската маса се намираше в ресторанта „Сейнт Джордж“, а на следващата — домакин щеше да бъде „Таитянско злато“. Всяка вечер гостите на капитанската маса щяха да се сменят, така че в края на пътуването всеки пасажер поне един път да е имал честта.

Грег Хардинг седеше на бара и пиеше тоник. В този миг предпочиташе да се намира на капитанския мостик, ала знаеше, че е задължен и да забавлява пътниците, независимо дали това му харесваше или не. Сега му предстоеше да бъде домакин на капитанската маса, да танцува с дамите и да бъде очарователен събеседник. В никакъв случай не можеше да си позволи да се оттегли преди полунощ.

Грег погледна часовника си. Едва осем! Първата вахта бе свършила. Дано лейтенантът, който дежуреше тази вечер, стриктно да изпълнява задълженията си! Имаше му пълно доверие. Освен това корабът бе снабден с два радарни екрана, магнитен компас, радиотърсач, автоматичен индикатор на курса и ултразвуков локатор за проверка на дълбочината, за да се поддържа курса и да се избягват подводните скали, плитчините и коварните рифове. И въпреки всичко му се искаше да бъде на мостика…

Грег пристъпи към масата си, наведе се и галантно целуна ръката на една мултимилионерша от Америка и се ръкува с бившия министър-председател на Англия. Не забеляза жената, която тихо зае мястото от дясната му страна, ала усети нечий поглед. Озърна се. Естествено бе да е в центъра на вниманието, както вероятно и Деймън Александър, който бе домакин в ресторант „Аврора“. И все пак…

Грег усети странни тръпки да пробягват по гърба му и приятно вълнение, примесено с любопитство. Отново се огледа, за да види кой го замайва така, ала индийската принцеса, която му представиха в този миг, отвлече отново вниманието му. Ресторантът бе дискретно осветен и изобилстваше от здрачни кътчета, където младоженците и влюбените можеха да се скрият от любопитните погледи. Това още повече му пречеше да открие смущаващия поглед. Грег с усилие насочи вниманието си към диамантения магнат от Амстердам, който тъкмо възхваляваше изисканата обстановка.

— По настояване на дизайнера на кораба, и шестте ни ресторанта са издържани в дискретни пастелни тонове, мистър ван дер Фолкен.

— Но защо са толкова много, капитане? — кокетно попита съпругата му, докато сините й очи с одобрение оглеждаха широките рамене на Грег Хардинг. Винаги се бе възхищавала на мъжете в униформа, особено когато я изпълваха толкова добре.

— Най-вече за разнообразие, мадам, но и за да се избегне досадното хранене на смени. Така всички пътници ще могат да се хранят, когато пожелаят, и няма опасност някои да прегладнеят, докато чакат реда си — с усмивка обясни Грег, а покритата с диаманти съпруга на милионера избухна в смях. Ръката й с дълги яркочервени нокти нехайно се отпусна върху неговата.

— Капитане, да не би да намеквате, че ние пътниците сме ужасни лакомници?

Грег изтръпна. О, по дяволите! Трябва да бъде по-внимателен!

— Съжалявам за грубостта! Не ми остава нищо друго, освен да се оставя на вашата милост и да ви помоля да не споделяте с никого това, което току-що ви казах.

Жената отново се засмя.

— Не се безпокойте. Двамата със съпруга ми няма да издадем вашата тайна — дрезгаво изрече тя и игриво го потупа по ръката, докато пръстите й леко се плъзнаха по китката му.

Верити Фокс видя жеста на красивата блондинка и чу сребристия й смях. Прехапа устни и протегна ръка, за да вземе листа с менюто. Нямаше да бъде толкова лесно…

 

 

В ресторант „Таитянско злато“ оркестърът свиреше мелодии от Гершуин. Келнерите, в безупречни черни сака и белоснежни ризи, с лекота сновяха около масите. Джеф Дойл беше нащрек. Къде е тя? От списъка, окачен на вратата на ресторанта, бе разбрал, че трябва да вечеря тук, и то на масата на Деймън Александър.

 

 

Деймън се питаше къде е доктор Кинг. Ралф Орнсгууд, който седеше от лявата му страна, му хвърли въпросителен поглед, но шефът само леко сви рамене. Всъщност нямаше никакво желание да се среща с доктор Р. М. Кинг, преподавател по икономика в Оксфорд, но рано или късно щеше да му се наложи. Двамата с тази доктор Кинг трябваше сериозно да си поговорят. Тази дама дълбоко се заблуждаваше, ако си мислеше, че чрез някакви си машинации ще сложи ръка върху неговия кораб.

Къде ли се бе дянала?

 

 

Рамона Кинг беше в апартамента си и се наслаждаваше на чудесната вечеря. След като разбра, че ще трябва да седне на масата на Деймън Александър, помоли да й донесат вечерята в стаята. Нужно й бе време, за да се запознае по-подробно с всички документи, които бе събрала. Трябваше да се порови из историята на тази компания, която започваше с Майкъл Александър и нейния собствен баща… Бе събрала доста информация и най-неочаквано попадна на една стара семейна вражда.

Майкъл Александър и Джо Кинг се бяха оказали непримирими съперници и врагове, въпреки че Рамона не бе успяла да открие къде се корени взаимната им омраза. И двамата бяха започнали бизнес за морски превоз, ала Майкъл Александър бе успял, докато Джо Кинг се бе провалил. Фактът, че по-късно баща й бе пожънал успехи във вестникарския бизнес, последван от успех в строителното предприемачество и международната търговия, и бе изградил огромна империя, натрупвайки невероятно състояние, изглежда нямаше никакво значение.

Ала какво общо би могла да има тази стара вражда между Александър и Кинг със смъртта на Кийт? Струваше й се абсурдно, още повече че Майкъл Александър бе мъртъв от години, убит от някакъв крадец, нахлул в дома му. И все пак…

Младата жена вдигна поглед от папката и дълбоко въздъхна. В личните документи на Кийт не бе открила никакви улики, които да й подскажат верните отговори.

Може би се криеха в миналото или бяха свързани с Деймън Александър. Какво точно той имаше против семейство Кинг? Или против Кийт?

Не знаеше, но бе твърдо решена да открие. Започва от утре, когато ще бъде много по-добре подготвена!