Максин Бари
Карибски нощи (29)

Глава 28

Бахамите

„Ето ги и тях“, с радостно блаженство си помисли Рамона.

Тя стоеше на една от средните палуби и гледаше как бавно освобождават огромните котви на кораба, които щяха да го спрат на около миля северно от Гранд Провидънс. Рамона знаеше, че Бахамите представляват коралов архипелаг от около седемстотин малки островчета и около 2000 вълнолома, наричани „ключове“. От всички прекрасни места, които „Александрия“ бе посетил по време на първото си морско пътешествие, Бахамите бяха най-екзотични. Наоколо вече се мяркаха малките корабчета, предназначени да откарат пътниците на остров Ню Провидънс, върху който бе разположен град Насау. На запад се намираше остров Андрос, на север се простираха островите Бери, на североизток бе Елютера, а на изток и югоизток — Егзюма.

Рамона махна с ръка, когато видя Верити и капитана, който сега бе в цивилни дрехи — бели широки панталони и обикновена черна тениска — да се качват на един от корабите. Двамата се държаха за ръце и сред пътниците вече се носеше мълвата, че капитанът на „Александрия“ си е намерил съпруга по време на първото пътешествие на прекрасния лайнер.

— Готова ли си? — тя подскочи, когато дълбокият глас прозвуча в ухото й, а топлите силни ръце се сключиха около кръста й.

— За какво? — дяволито попита Рамона и се облегна на широките му гърди. Искаше й се да не бяха заобиколени от толкова хора. Тогава ръцете му щяха да обхванат гърдите й, а палците да разтрият зърната й по начин, който я караше да подлудява.

— За Насау, разбира се — дрезгаво отвърна Деймън и сякаш прочел мислите й, разтърка с палци извивката на гърба й.

— О, Насау — въздъхна младата жена.

 

 

Джо Кинг ги очакваше, въпреки че и двамата не го видяха да слиза от дългата черна американска лимузина. Сякаш изведнъж изникна на пътя им. Рамона се вцепени. Деймън пое дълбоко въздух. Двамата стояха един до друг и чакаха.

Джо Кинг се усмихваше. Чувстваше се прекрасно. Цяла нощ бе разговарял с адвокатите си и в момента документите по присвояването на „Александрия“ от Джо Кинг Индъстрийз пътуваха към главния офис на мореплавателната компания „Александър“. Чувстваше се толкова добре, че вместо да отлети за Флорида, в последния момент бе променил плановете си и на летището в Куба бе решил да се насочи към Насау. Искаше да види лицето на Деймън Александър, когато му каже, че е загубил скъпоценния си кораб. Това бе причината в този момент инспекторът от полицейското управление в Маями, съпроводен от областния прокурор, да чакат с озадачени лица на летището. Франк и Лес бяха проследили Джо Кинг и така бяха узнали за промяната в плановете му. Полицейските им значки успяха да им осигурят места в същия самолет, в който пътуваше и жертвата им. И сега, докато се спотайваха зад лимузината, двамата видяха, че часът на истината приближава.

Франк изруга.

— Имаме ли съдебно разпореждане за арест?

— Онези в Маями имат всички пълномощия и документи — въздъхна Лес.

— Последното, което искаме, е да се оплескат нещата накрая — изпъшка Франк. — Ако дадем и най-малкото основание на адвокатите му, само някоя незначителна неизправност в документите, можем да изпортим цялата работа.

— Ти си вътре, момче, ала и аз съм се понаучил на това-онова — ухили се Лес и театрално извади от джоба си дълъг свитък. — Копия, но законни — самодоволно заяви инспекторът.

— Не го възприемай погрешно, Лес, но ми се струва, че те обиквам — ухили се сержантът.

— Готов ли си да арестуваш Джо Кинг? — попита през смях инспекторът.

— О, мисля, че няма да откажа — намигна му Франк и двамата излязоха от укритието си и закрачиха под жарките лъчи на бахамското слънце.

Джо Кинг продължаваше да се усмихва.

— Здравей, Рамона. Изненадана ли си, че ме виждаш?

За миг Рамона си помисли, че той знае всичко. Представи си как изважда лъскав черен пистолет и ги застрелва. Ръката й инстинктивно потърси Деймън, ала здравият й разум взе връх.

— Здравей, татко — предпазливо отвърна тя с хладен и спокоен тон.

Подобно на ястреб, дебнещ жертвата си, Деймън не откъсваше поглед от Джо Кинг.

Джо бавно се извърна към него. Тъкмо в този момент Рамона зърна Лес Фортнъм и Франк Глес, които пресичаха улицата на петдесетина метра от тях, и едва не извика от облекчение.

— Александър? Аз съм Джо Кинг.

Деймън кимна и студено се усмихна. Какво арогантно копеле!

— Знам кой си и какво представляваш. Полицията също го знае.

Първо Джо сякаш не го чу или не го разбра. Върху лицето му си остана самодоволното изражение на крокодил, който се кани да захапе жертвата си. Сетне погледът му трепна.

— Какво?!

— В чантата си имах предавател — просто каза Рамона. — Всичко свърши, мистър Кинг — не можеше отново да се насили да го нарече „татко“.

— Какво? — невярващо повтори Джо.

— Чухте я много добре, мистър Кинг — обади се зад него Лес Фортнъм и бързо отстъпи една крачка, защото Джо светкавично се извъртя. Тъкмо в този миг Франк изникна от дясната му страна и го сграбчи за ръката.

— Джоузеф Джейсън Кинг, вие сте арестуван — високо изрече Фортнъм, а Франк в това време щракаше белезниците.

Рамона се извърна. Погледът й се плъзна по тромавите тела на пеликаните, които бавно се поклащаха върху сините морски води.

Джо Кинг не каза нищо. Само хвърли поглед към профила на дъщеря си. Лицето му бе изопнато, а в очите му гореше убийствен пламък. Нито веднъж не погледна към Деймън.

— Добре ли сте? — попита ги Лес. Трябваше временно да заведе Кинг в местния затвор, докато се подпишат документите за екстрадиране.

Деймън кимна и проследи с поглед отвеждането на Джо Кинг, сетне се извърна към Рамона.

— Наистина ли си добре? — меко попита той.

Тя се обърна. В очите й бе стаена болка, ала не и поражение. Кимна и тъжно се усмихна.

— Ще бъда — тихо отвърна младата жена. Огледа се, изпъчи рамене и вирна брадичка. — Ще бъда! — повтори този път по-твърдо. — Това е последното пристанище. Искам да разгледам всичко. Хайде да вземем под наем екипировка за гмуркане и да се полутаме из останките от потънали кораби.

Деймън се засмя.

— Отлична идея! Хващам се на бас, че аз ще видя повече риба от теб.

— Дрън-дрън! Готов ли си да го докажеш? — сините й очи проблеснаха като лятна светкавица.

— Разбира се. Този, който изгуби, ще разтрие ходилата на победителя.

— Обожавам да ми разтриват ходилата — усмихна се Рамона.

— Разбира се, победителят сам ще определи всички специални точки и места за масаж — увери я Деймън и победоносно я изгледа. Очевидно бе твърдо решил да спечели и вече очакваше с нетърпение как ще разтрият пръстите на краката му и може би, ако има късмет, ще ги посмучат…

— О? А какви риби имаше предвид? Дребни рибки със сребристи ивици, златни рибки, млади щуки или акули?

Джо Кинг се отдалечаваше все повече и повече от мислите им.

— Откъде знаеш…? — започна Деймън, но избухна в смях.

— А освен риби има и — продължаваше Рамона, докато двамата крачеха към бюрото за наемане на леководолазни костюми — медузи, корали, морски звезди…

— Морската звезда е риба — възрази Деймън, ала в същия миг си представи как смуче пръстите на краката й един по един. Мисълта никак не бе неприятна. — Доктор Кинг, колко много знаете — провлечено рече той, признавайки галантно поражението си. — Всеки би си помислил, че преподавате в Оксфорд… Оу! — извика той, когато тя го ощипа по ръката.

 

 

Верити и Грег се разхождаха хванати за ръка. Минаха покрай Историческото дружество на Бахамите, разгледа ха прочутата розова сграда и продължиха към Грегорианската арка и Задната порта на някогашната градска крепост. Изведнъж се оказаха пред голяма катедрала.

— Първата църква, която видим… — меко припомни Верити.

Грег кимна и двамата влязоха в тъмния и хладен храм.

 

 

В затвора в Насау Джо Кинг наблюдаваше как двама британски офицери и други двама служители на полицейското управление на Бахамите крачат из стаята за разпити.

— Искам да се видя с адвоката си — заяви той и това бяха първите му думи, откакто белезниците щракнаха около китките му. — Насаме!

Полицаите се спогледаха и свиха рамене. Нямаха право да му забраняват телефонния разговор.

Разбира се, Джо не се свърза с адвокатите си. Дълбоко в душата си знаеше, че този път дори и те няма да могат да го измъкнат.

— Да? — тази единствена, предпазливо изречена дума и познатият глас едва не го накараха да извика от облекчение. Ако бяха заловили и Дойл, ставаше съвсем безнадеждно.

— Аз съм — отговори Джо без повече обяснения. Телефонът може би се подслушваше.

В каютата си в „Александрия“ Джеф Дойл се изправи рязко в креслото, а мозъкът му трескаво заработи.

— Изоставяш „Атланта“ — ясно каза Джо. — Преминаваш към „Андромеда“.

Сега, когато знаеше, че „Александрия“ никога няма да бъде негова, той бе решил, че красивият лайнер няма да принадлежи на никого. И току-що издаде заповед за потопяването му.

Джеф Дойл потрепери. Отдавна не се бе чувствал така.

— Ти каза, че едва ли ще се наложи да прибягваме към „Андромеда“ — дори и за Джеф Дойл потопяването на такъв огромен кораб бе сложна и опасна работа. Трябваше да бъде сигурен.

Джо едва не се задави от ярост.

— Знам — отсече той. — Сгрешил съм — никога досега в живота си Джо Кинг не бе признавал подобно нещо. — Преминаваш към „Андромеда“!

— Това ще означава повече пари — бързо вметна Джеф. — Опасно е!

— Не се тревожи за това — изскърца през зъби Джо. Парите бяха последната му грижа.

Джеф кимна.

— Знаеш, че планът „Андромеда“ може да има… фатални последици.

Джо Кинг затвори очи. Представи си красивата си вероломна дъщеря, която се дави в сините води на океана, а любовникът й Деймън Александър отчаяно се опитва да я спаси. Колко сладко и опияняващо!

— Направи го — рече Джо и затвори слушалката.

Няколко минути по-късно полицаите се върнаха. Джо не каза нищо, но през целия дълъг следобед не откъсваше поглед от инспектор Фортнъм. В осем и половина, времето, по което корабът трябваше да отплава, устните му се изкривиха в усмивка. Усмивка, от която всички мъже в стаята потръпнаха от ужас.

 

 

Грег даде заповед да вдигнат котвите. Любимият му миг от всяко пътуване — усещането за очакване, обещанието за нови преживявания, възбудата от плавното потегляне на величествения кораб. Капитан Хардинг не подозираше, че в този миг Джеф Дойл отваря шкафчето в съблекалнята, което се падаше точно под сонарната апаратура.

Слънцето бавно и величествено клонеше към хоризонта. Голямото червено кълбо хвърляше алени отблясъци, обагряйки синьото море в пурпурно. Повечето от пътниците бяха наизлезли по палубите. Тази нощ бе по-особена. Бахамите бяха последното пристанище. Утре щяха да плават през целия ден, вечерта щеше да се вихри маскеният бал, а след това щяха да се върнат у дома, към реалността. Всички се бяха влюбили в „Александрия“ и им се искаше прекрасният кораб никога да не пуска котва, а вечно да броди по моретата.

В тъмната и задушна съблекалня Джеф Дойл провери часовника си и погледна към картата. Бе разбрал, че прекият път, по който се движеше „Александрия“, минаваше над множество коралови рифове. Всеки капитан знаеше, че някои от тях могат да разпорят дъното дори и на кораб като „Александрия“. Затова всички рифове бяха съвсем прецизно обозначени на картите. Джеф очерта траекторията на лайнера и съвсем хладнокръвно завъртя малкия черен магнит. Градус по градус магнитът започна да променя показанията на компасите на мостика. Вече бе избрал мястото, където „Александрия“ трябваше да намери своя гроб. Наричаше се риф Калико — огромен и опасен, намиращ се на запад от Гранд Бахама. Когато корабът се приближи до него, щеше вече да се е спуснал мрак. Магнитът щеше да отклони стрелките на компасите и да заблуди екипажа, че „Александрия“ е на безопасно разстояние от зловещия риф. Единствено светлините, идващи от острова, можеха да предизвикат някакво съмнение, ала един капитан, колкото и опитен и добър да беше, нямаше да се ориентира само по тях.

Джеф Дойл тихо приклекна и си представи как най-бързо да стигне до спасителната лодка. Не беше разтревожен. Щеше да се измъкне. Колкото до останалите… Всеки да се погрижи за себе си.

 

 

Верити малко неуверено почука на вратата, ала всъщност нямаше защо да се притеснява. Когато Рамона отвори, видя, че е сама.

— Няма ли го Деймън?

— В момента отсъства — усмихна се Рамона. — Влизай. Готова ли си за вечерята? — попита тя, ала въпросът й бе излишен, тъй като приятелката й бе облечена в черна кадифена рокля.

— Да. Не се безпокой. Няма да ви преча. Просто исках да те попитам дали всичко е наред?

Рамона наля на двете по едно питие.

— Наред е. И настоявам да се присъединиш към нас за вечеря — докато Верити й възразяваше, корабът се носеше в тъмната нощ само на половин час път от Гранд Бахама и рифа Калико.

 

 

Грег погледна часовника си. Девет. Вероятно вече всички бяха седнали да вечерят. Как му се искаше да бъде с Верити! Седнали край някоя ъглова маса в най-тихия ресторант, да опитват от вкусните специалитети на Рене де ла Тур и да се смеят на светлината на свещите. Но водите край Бахамите бяха опасни. Той трябваше да остане на мостика. Утре вечер беше маскеният бал и всичко щеше да бъде различно. Погледна към светлините, които идваха от Гранд Бахама и осветяваха морската вода. Дали не изглеждаха по-близки и по-ярки, отколкото очакваше?! Машинално се обърна към компасите. Първо провери главния, след това по навик погледна и към резервния.

Докато крачеше по мостика, Грег усети как студени тръпки полазват по гърба му. След миг разбра какво го бе обезпокоило. Резервният компас показваше два градуса разлика спрямо главния. Капитанът се намръщи и почука по стъклото. Джим Голдсмит, който стоеше зад навигационното табло, чу шума и се извърна.

— Проблеми ли има, капитане?

— Резервният компас отчита различно… — Грег посегна към бележника с кожена подвързия и записа показанията. Джим свери данните от компасите от другия край на мостика.

— Да, има два градуса разлика — потвърди той. — Може би резервният се е развалил.

Грег отново погледна към светлините, идващи от острова. Те се отразяваха в стъклата на мостика и това ги усилваше. Грег излезе на палубата с бинокъл. Няколко минути очите му напрегнато се взираха. Разбира се, той отлично познаваше рифа Калико. Всички капитани го знаеха. Всичко изглеждаше наред, но… Върна се на мостика и завари Джим надвесен над сонарния апарат и дълбокомера.

— Каква е дълбочината под кила?

Джим погледна и си отдъхна. Той също познаваше рифа Калико. Разпаря без проблем дъното на кораба! Но рифът бе в плитки води, а дълбокомерът показваше твърде голяма стойност. Според показанията на радара рифът Калико трябваше да бъде откъм десния борд. Няколко минути Грег и Джим гледаха втренчено екрана и дългата зелена ивица, която изобразяваше опасността. После капитанът отново отклони поглед към остров Гранд Бахама. Рифът Калико се намираше на осемнадесет минути път от него.

Грег усети как го облива ледена пот.

— Тук нещо не е наред — замислено процеди той и отново пристъпи към компаса. Каква можеше да бъде причината? Скрит магнит? Но радарът, сонарът и дълбокомерът отчитаха както винаги точно. Възможно ли е внезапно всички уреди да се повредят? Да не би онзи проклет стюард, човекът на Джо Кинг, да е повредил компаса? Достатъчен бе един обикновен магнит, за да се наруши работата и на най-сложния уред. Но сонарът? И радарът? Всичко изглеждаше наред. Тогава защо имаше лошо предчувствие? Капитанът вдигна телефонната слушалка и натисна бутона за машинното отделение. И Джок беше на вахта, докато Бахамите не останат далеч зад тях.

— Джок, тук е Грег. Временно намаляваме скоростта на кораба. Наполовина… — обърна се и кимна на Джим, който озадачено го изгледа, но веднага се зае да изпълни заповедта на капитана. Шумът на корабните двигатели стихна.

В ресторанта Верити, Деймън и Рамона се наслаждаваха на филето от акула и изобщо не усетиха промяната в движението. Но Джеф Дойл го усети. Погледна часовника си, после картата и се намръщи. Защо корабът бе намалил скоростта си? Нямаше никакви причини, ако капитанът се осланяше на показанията на уредите. Дали нещо не се бе объркало?

Джеф пъхна ръка в дъното на шкафчето и извади дълъг черен пистолет. Ловко започна да завинтва заглушителя. Предпочиташе да потопи кораба, без да издава присъствието си, ала ако се налагаше, щеше да избие всички на мостика и да наблюдава оттам как „Александрия“ бавно поема към океанските дълбини. Тръгна с решителна стъпка.

Грег отново вдигна слушалката.

— Джок? Кога за последен път провери всички системи? — запита той, въпреки че предварително знаеше отговора. Както и очакваше, Джок отвърна, че ги е проверил, преди да отплават от Бахамите — радара, компаса и сонара.

— Естествено — чу се провлеченият глас на Джок от машинното отделение. — Какво става, капитане?

— Нищо. Засега. Бъди в пълна готовност.

Джим наблюдаваше Грег, който отново се взираше в нощта. Нервността на капитана се предаде и на него.

— Мислиш, че и сонарът е повреден?

Грег тъкмо се канеше да му отговори, когато вратата се отвори и влезе един мъж. Беше с черни дънки и черна риза, но не дрехите му привлякоха вниманието на капитана. Непознатият държеше пистолет. В този миг Грег разбра, че Джо Кинг е имал още един човек на борда. Сърцето му замря. Отново погледна навън. Беше прав. Корабът се отклоняваше от курса.

— Джентълмени — каза Джеф Дойл.

— Рифът Калико — прошепна капитанът и лицето му пребледня.

— Да, капитане. Може би ще благоволите да наредите да се увеличи скоростта?

Грег погледна Джеф Дойл и стисна челюсти.

— Нямам никакво намерение да го направя — отчетливо заяви той.

— Ако не го направите, ви застрелвам.

— Това няма да увеличи скоростта на кораба.

— Не, но когато вие бъдете мъртъв, вторият в йерархията ще го направи.

— Не и аз — рязко заяви Джим Голдсмит. Страхуваше се, но бе решил да се жертва, а Джеф Дойл умееше да разпознава истинския героизъм. Въздъхна и погледна часовника си. Имаше още дванадесет минути при настоящата скорост. Сви рамене и се облегна на преградата. И двамата мъже бяха в неговите ръце. Нямаше защо да бърза.

Грег осъзнаваше, че красивият кораб има само още няколко минути живот и всички пътници са в смъртна опасност. Трябваше да направи нещо. Нямаше смисъл да се опитва да скочи срещу мъжа. Онзи щеше да го застреля, а „Александрия“ да потъне. Не. Трябваше да направи нещо друго.

— Значи ти си наемният убиец на Джо Кинг? — замислено рече той и със задоволство видя, че мъжът трепва. — О, да, ние знаем за Джо Кинг. Деймън Александър, собственикът на този кораб, знае кой те е наел. Ако „Александрия“ потъне, той ще те преследва и рано или късно ще те открие.

Джеф Дойл присви очи. Капитанът беше прав. Ако притиснат Джо Кинг, той ще проговори, за да спаси собствената си кожа. Деймън Александър беше богат и силен мъж.

— Кой друг знае? — тихо попита той, но Грег инстинктивно почувства опасността и не каза нищо. Джеф вдигна телефонната слушалка. — Повикай го тук.

— Върви по дяволите! — също толкова тихо отвърна Грег.

Джеф Дойл насочи дулото на пистолета към Джим Голдсмит.

— Направи го веднага или ще го застрелям!

Грег погледна към приятеля си. Не можеше да позволи да бъде убит пред очите му. Пък и в тази ситуация Деймън Александър можеше да бъде полезен. Бавно вдигна слушалката.

— Да? Деймън Александър слуша.

— Деймън, Грег се обажда. Виж, можеш ли да дойдеш на мостика? Възникна… малък проблем. Мисля, че трябва да те информирам за това.

— Идвам веднага — затвори слушалката. — Грег иска да ме види — замислено рече той и видя как Верити рязко вдигна глава. Той се засмя. — Желаете ли да разгледате капитанския мостик, дами? Е, обикновено се смята за лоша поличба…

— Само се опитай да ни попречиш — засмя се Рамона и стана, а Верити нетърпеливо я последва.

Навън беше прекрасна нощ. Тримата излязоха от асансьора и поеха по стълбата, водеща към мостика. Верити вървеше най-отпред, нетърпелива да види изражението на Грег, когато отвори вратата. Зад нея идваше Деймън. Внезапно токчето на Рамона се заклещи и обувката й се изтърколи надолу по стълбите. Тя тихичко изруга и се върна, за да я потърси. След това всичко се разви с главоломна бързина.

Дойл се бе долепил до преградата близо до вратата, затова и пръв зърна края на дълга черна рокля. Видя как лицето на капитана пребледнява и той ужасено прошепва:

— Верити?!

Жената пристъпи напред и Джеф едва не изруга на глас. Тази работа никак не му харесваше. Всичко тръгваше наопаки. Сетне чу мъжки глас точно зад гърба си.

— Здравей, Грег, какво има?

В мига, в който Деймън пристъпи навътре, Джеф светкавично протегна ръка и затръшна вратата. Верити, изплашена от ужасеното лице на Грег, се извърна. Същото направи и Деймън. И двамата се оказаха срещу заплашителното дуло на дълъг черен пистолет. Отвън на стълбите Рамона чу, че вратата се хлопва, и се намръщи. Измина бързо оставащите няколко крачки и застина. Въпреки че тъмните стъкла на капитанския мостик бяха непроницаеми, на вратата имаше малко прозорче и през него тя зърна мъжа с пистолета. Видя как Верити отстъпи крачка назад, а Грег се спусна към нея и я прегърна. Видя как лицето на Деймън се изопна. Инстинктивно, без да се замисли, Рамона се дръпна назад тъкмо когато мъжът с пистолета се извърна и погледна през рамо. Младата жена можеше единствено да се помоли да не я е забелязал.

Мислите й бясно запрепускаха. Беше въпрос на няколко секунди, за да разбере какво става. Джеф Дойл, помощникът на баща й, бе получил нареждане да действа. Деймън, Грег, Верити — всички бяха в смъртна опасност! Какво можеше да направи? Трябваше да намери помощ. В главата й изплува едно име и тя хукна нагоре по стълбите. Докато тичаше, дори и не подозираше, че й остават само седем минути.

Джок веднага позна жената, която се втурна задъхано в машинното отделение с разширени от ужас очи.

— Деймън, капитанът и още един от пътниците са на мостика, а някакъв мъж е насочил пистолет срещу тях — на един дъх изрече Рамона. — Корабът също е в опасност, въпреки че не знам точно каква — добави тя, като се опита да потисне надигащата се в гърдите й паника.

За миг Джок се втренчи в нея. Последното обаждане на Грег! Сонарът. Радарът! Компасите! А се намираха толкова близо до Гранд Бахама. Лицето му пребледня.

— Рифът Калико! — ужасено прошепна той.

Думите не говореха нищо на Рамона.

— Трябва да действаме. Сега! — извика тя, ала Джок вече бе скочил. Отиде до шкафа и се върна с две пушки. Мълчаливо й връчи едната.

— Наблюдавайте машините — обърна се той към останалите мъже и излезе. Рамона остана смаяна за миг, ала бързо се окопити и се спусна след него. Нямаше представа, че на борда на „Александрия“ има огнестрелни оръжия, нито пък умееше да борави с тях. Ала щеше да следва Джок, ако трябва и до края на света, само и само да спаси Деймън и останалите.

Докато тичаха към мостика, думите „Рифът Калико“ непрекъснато отекваха в главата й. Какво бе това? Навярно сигурна гибел за „Александрия“ и за пътниците й.

На горната палуба Джок внезапно спря и Рамона едва не връхлетя отгоре му.

— Мъжката съблекалня със заключените шкафчета се намира точно под мостика — каза той. — На тавана, който служи едновременно за под на мостика, има капак — нямаше време да й обяснява по-подробно. — Много добре е замаскиран. Съмнявам се, че нашият приятел го е забелязал. Ще сляза в съблекалнята и ще го отворя. Ти трябва само да го накараш по някакъв начин да стъпи върху него.

Двамата бяха на палубата и вятърът развяваше дългата й коса. Рамона гневно отметна кичурите от лицето си.

— Но как?

Джок погледна часовника си. Оставаха само няколко минути!

— Трябва да го направиш, иначе всички сме загубени.

Рамона нямаше представа как ще се справи, но кимна.

— Добре. Казваш квадрат в килима?

Джок кимна.

— Точно зад стола на капитана. Там е капакът. Желая ти късмет, момиче — меко добави той и изчезна.

Рамона се спусна към стълбата, водеща към мостика. Сърцето й бясно биеше. Дланите й, стискащи пушката, бяха мокри и хлъзгави от пот. Спря пред вратата и надникна през прозорчето. Грег, другият офицер, когото не познаваше, Верити и Деймън стояха до отсрещната стена и се взираха в морето.

Джеф Дойл току-що им бе казал накъде са се насочили и какво ще се случи.

Верити хвана ръката на Грег и я стисна. Не е честно! Да умрат точно сега, след всичко, което преживяха. Просто не е честно! Той се чувстваше напълно безпомощен и пламтеше от гняв. Искаше да я защити. Искаше да убие терориста. Искаше да бъде спасен корабът. Деймън се втренчи в Джеф Дойл, опитвайки се да прецени разстоянието между себе би и пистолета. Не можеше да позволи на един маниак да погуби „Александрия“ и да издави толкова хора. Беше немислимо! Трябваше да го спре по някакъв начин. Ако се хвърли върху него, онзи щеше да го застреля, но може би останалите щяха да успеят да го обезоръжат и да спасят кораба? Погледна към Грег и видя, че капитанът, който не откъсваше поглед от него, е прочел мислите му. Очите на Грег се изпълниха с възхищение и уважение. Той едва забележимо кимна. Двамата щяха да се опитат да направят и невъзможното.

В този миг вратата рязко се отвори и шумно се удари в преградата. Джеф Дойл се извъртя с вдигнат пистолет и пръст на спусъка. Ако беше някой друг, той щеше да стреля, без да се замисли. Ала когато я видя, с коси, които като сребърно було обрамчваха главата й, и с очи, които изпускаха сини мълнии, тутакси се парализира. Неговата Немезида!

И тогава видя пушката. Беше я насочила право срещу него.

— Мърдай! — гласът й бе неестествено спокоен. — Наляво!

Джеф Дойл отмести поглед от пушката. Върху левия й пръст цейлонският сапфир отразяваше един лунен лъч и диамантите около него искряха в синьо и сребристо.

Сребро! Джеф с усилие преглътна. Винаги го е знаел! Усети, че краката му сами се движат. Рамона погледна към пода и видя квадрата. Тъкмо се канеше да си отдъхне с облекчение, когато забеляза, че килимът хлътва надолу. Джок бе отворил капака!

Деймън пристъпи напред. Тя беше в смъртна опасност! Ръката на Грег обаче се вкопчи в рамото му, за да го спре, като погледът му не се отделяше от морето. На лунната светлина ясно се виждаха сребристите води, които се пенеха край назъбените върхове на рифа Калико. Колко ли им оставаше, преди да е разцепил дъното на кораба?

— Движи се! — изсъска Рамона и зловещият й шепот стресна всички.

Джеф Дойл изпита суеверен страх и заслепяващ гняв. Отстъпи крачка назад и вдигна пистолета. Блестящите му черни очи излъчваха омраза и смърт. Смърт на Немезида!

Ала внезапно подът изчезна под краката му. Лицето му се изкриви в комична гримаса и пистолетът литна към тавана, докато отчаяно се опитваше да запази равновесие. Куршумът зловещо изсвистя. Рамона инстинктивно се приведе. Деймън изкрещя името й се хвърли към Дойл, ала за негово изумление той вече не беше там.

След първия миг на смайване Джим Голдсмит разбра какво се е случило. Капакът, закриващ тайния отвор на пода, бе отместен. Грег се спусна към рула.

— Джим! — извика той и започна да променя курса. Никога досега тази обикновена процедура не му се бе струвала толкова мъчителна. Джим веднага му се притече на помощ. Докато двамата мъже се бореха да спасят кораба, под тях прогърмя изстрел.

— Джок Макменън — вцепенено промълви Рамона, а Деймън и Верити озадачено се втренчиха в нея. — Главният механик — добави тя, все още като в мъгла. Всичко се бе случило прекалено бързо и сега й приличаше на кошмарен сън.

Миг по-късно една глава изникна през отвора на пода.

— Той е мъртъв — глухо рече Джок и впи поглед в гърба на капитана, който заедно със своя помощник като обезумял превключваше уредите на командното табло. Отвън, през прозорците на кабината, ясно се виждаха разпенените морски вълни, които се разбиваха в зъбчатите скали на рифа.

Рамона видя, че са съвсем близо. Дали такъв голям кораб като „Александрия“ би могъл да ги заобиколи? Ала лайнерът, реагиращ на ръцете на Грег като жена на мъжки милувки, се обърна грациозно. Рифът остана откъм десния борд вече, без да бъде заплаха за тях.

Грег се строполи в капитанския стол, изпотен и треперещ. Дълго време никой не продума. Накрая капитанът дрезгаво изрече:

— Джок, навярно там долу има някакъв уред, който смущава сонара. Ще отидеш ли да провериш?

Джок кимна и тръгна. Коленете му бяха омекнали. Никога досега не бе убивал човек.

Верити се приближи към Грег и обви врата му с ръце. Безмълвно го целуна. Горещи сълзи се стичаха по лицето й. Треперещите им ръце се докоснаха и пръстите им се преплетоха.

Рамона усети някакво подръпване и безизразно сведе поглед. Деймън незабелязано се бе приближил до нея и се опитваше да издърпа пушката от ръката й. Зениците й се разшириха от ужас. Все още не можеше да повярва, че всичко е свършило и те са спасени. Той бе красив, както винаги. Една тънка струйка пот се стичаше по челото му. Очите му бяха толкова дълбоки и прекрасни. Никога не бе изглеждал по-привлекателен. Жив!

— Помислих, че ще те убие — прошепна тя с глас, треперещ от страх. — Бях толкова ядосана. Аз просто… бях толкова ядосана! — завърши, сякаш искаше да се оправдае.

— Знам — отвърна Деймън и й се усмихна. — Да се беше видяла, когато връхлиташе през онази врата!

Джок се подаде до кръста през отвора на пода и погледна към Рамона. Всички дължаха живота си на това русокосо момиче, което бе не само красиво, но и смело.

— Момиче на място, мистър Александър, в това няма никакво съмнение — спокойно и делово заяви Джок.

Внезапно всички избухнаха в смях. А в прекрасната карибска нощ „Александрия“ плавно и величествено пореше морските вълни.