Максин Бари
Карибски нощи (28)

Глава 27

Гарет Дезмънд влезе в полупразния дневен бар и веднага ги видя. Погледът му първо се спря върху жената — дъщерята на Джо Кинг. Пое дълбоко дъх, усмихна се и първо се ръкува с Деймън, а след кратко колебание пое дългата, тясна и бяла ръка.

— Благодаря, че се съгласи да разговаряш с нас, Гарет — непринудено започна Деймън. — Знам, че вчерашната сцена никак не бе приятна за теб.

— По-добре без предисловия, Деймън — рязко отвърна Гарет.

Вчера бяха напуснали пристанището на Хавана и сега пътуваха към Бахамите. За Гарет това бе ден, който той искаше да забрави, и се радваше, че е оставил Куба далеч зад себе си. Всичко започна, когато един напълно непознат, облечен като стюард, се приближи до него и му показа ужасните снимки на дъщеря му. След шока последва и ултиматумът — да продаде акциите си от „Александрия“ на Джо Кинг, в противен случай ще избухне скандал. Почти веднага след това „главният стюард“, който преди това му бе показал полицейската си карта, арестува изнудвача пред очите му. Следващите няколко часа бяха мъчителни за Гарет, докато не пристигнаха двамата полицаи от лондонската полиция.

Бяха много любезни, но не му казаха кой знае какво.

Самите те все още не разполагаха с достатъчно сведения, освен това, че Джо Кинг се опитва да изкупи дела на по-големите акционери и в интерес на самия Дезмънд е да се съгласи да сътрудничи на полицията. След като разговаря със съпругата си, той прие. И двамата решиха, че дъщеря им се нуждае от разтърсващ шок, за да се откаже от наркотиците. Може би това бе последната им възможност да я спасят.

— И така — мрачно продължи той, — ще ми обясниш ли за какво е всичко това? Последния път, когато ти разговаря с мен за годеницата си… — спря, тъй като Деймън му хвърли предупредителен поглед да замълчи.

Рамона го видя и учудено повдигна вежди, но той само й се усмихна.

— Моята годеница, Гарет, работи заедно с полицията. Докато човекът на Кинг, предрешен като стюард, вчера се е опитвал да те изнуди, тази смела дама — пресегна се през масата, вдигна ръката на Рамона, целуна я галантно и след това се извърна към приятеля си — седеше в един ресторант с подслушвателно устройство в чантата си. Тя успя да го накара да си признае, че е убил един мъж на име Кийт Тредстоун — Деймън отново погледна към любимата си, разтревожен, че споменаването на мъртвия й годеник може да й причинява болка. Тя мълчаливо стисна ръката му.

Гарет, който бе щастливо женен от тридесет години, умееше да разпознава любовта и въпреки неприятностите, които се бяха струпали на главата му, се усмихна.

— Сигурно е било голямо изпитание за младата дама. Изисквало се е много смелост и самообладание.

Рамона сви рамене.

— Моят баща е зъл и опасен човек — гласът й секна, но тя бързо се овладя. — Тъкмо затова ви помолихме да разговаряте с нас…

Гарет вдигна ръка.

— Не се безпокойте. Аз вече се съгласих да помогна на британската и американската полиция.

Рамона и Деймън си отдъхнаха.

— Благодаря ви — каза младата жена.

Гарет се изправи. Бе доволен, че нещата се изясниха, ала нямаше желание да остава повече.

— Следващите няколко месеца ще бъдат много тежки за него и дъщеря му — тихо рече Рамона, докато го гледаше как се отдалечава. Гласът й бе изпълнен със съжаление, примесено с гняв. Гарет Дезмънд изглеждаше уморен и внезапно състарен.

Деймън кимна по посока на Ралф Орнсгууд, който се насочваше към тяхната маса.

— Ралф, още не си се запознал с моята бъдеща съпруга, нали? Рамона, запознай се с дясната ми ръка Ралф Орнсгууд.

Рамона се усмихна. Тя, разбира се, знаеше вече всичко за шведа.

Ралф въртеше пръсти като паяк, плетящ мрежата си. Успя да престане, колкото да поеме протегнатата й ръка. Преди още младата жена да заговори, той се впусна в извинителна реч, която бе репетирал, откакто вчера Деймън му разказа всичко за случилото се в Куба.

— Доктор Кинг! Искам да се извиня за… моите подозрения относно вас… — започна той, но се запъна. Изкашля се и с усилие продължи: — Трябва да ви кажа, че станах неволен свидетел на разговора ви с Дуайт Дж. Маркхем и информирах Деймън за него. Никога не съм подозирал… искам да кажа… помислих си, че сте една от онези златотърсачки, и то от най-алчните, и сега се чувствам… глупаво — внезапно завърши той и нещастно сведе глава.

Докато Деймън слушаше нескопосаното му извинение с все по-разширяваща се усмивка, Рамона внезапно замръзна. Разбира се! Ралф си мислеше, че тя от самото начало е имала намерение да хване баща си в капан. А това означаваше… Извърна се рязко към Деймън. Сърцето й се пръскаше. Това означаваше, че и Деймън смята същото.

— Ще ми простите ли? — нещастно попита Ралф.

— О, Ралф, няма какво да ти прощавам. Моля те не се тревожи повече за това.

Ралф видя как Деймън я изгледа с изпиващ влюбен поглед и едва не се изчерви от неудобство. Старият му приятел очевидно е хлътнал до уши по тази красавица.

— Благодаря ви, доктор Кинг. Аз… трябва да прегледам някои документи — промърмори той и бързо стана и се отдалечи.

Рамона се извърна към годеника си.

— Хайде да отидем в апартамента ти. Трябва да ти кажа нещо много важно.

Деймън видя решителния израз на лицето й, ала това, което го изплаши, бе твърдата нотка в гласа й. Внезапно усети как го обзема ужас, който едва не спря дъха му. Тя се готвеше да му каже, че всичко е свършено! Да му каже, че всъщност никога нищо не е имало! Че го е използвала, за да накара баща си да си признае за убийството на Кийт Тредстоун? Кийт бе този, когото винаги бе обичала и заради когото бе рискувала живота си. И сега, след като Джо Кинг скоро щеше да бъде арестуван, тя нямаше повече нужда от него.

— Деймън? Добре ли си? Много си блед.

Младият мъж успя да изимитира нещо като усмивка.

— Добре съм. Да вървим и да приключваме с всичко това.

Двамата се отправиха към апартамента му и докато влизаха, Рамона се питаше как ще му обясни всичко и дали ще успее да го накара да й прости. От своя страна, Деймън се чудеше как ще издържи скъсването им, без да рухне напълно.

— Нещо за пиене? — попита той и тя енергично кимна в знак на съгласие.

Навън слънцето клонеше към залез. Младият мъж отпи голяма глътка от чашата си и се стовари в едно кресло. Опъна дългите си крака и впи ръце в облегалките. Беше готов! Лицето му не изразяваше вълнение, макар че сърцето му щеше да се пръсне. Тя се втренчи в чашата си, без да се докосне до питието. Откъде да започне?

— Ще ми бъде трудно да ти обясня…

Деймън с усилие преглътна.

— Само… — гласът му бе пресипнал и той се изкашля. — Просто започни и не спирай, докато не стигнеш до края — „А после си тръгни, преди да съм се разпаднал“ — мислено добави, протегна ръка, взе чашата и я пресуши на един дъх.

Младата жена кимна.

— Добре. Аз никога не съм обичала Кийт. Всъщност обичах го, но не по начина, по който би трябвало. Той бе за мен повече брат, отколкото любим мъж. Разбираш ли? Чувствахме се… добре заедно. О, по дяволите! — Рамона нямаше сили да го погледне. Ако го бе направила, щеше да види огромната изненада, изписана на лицето му. Тя пое дълбоко дъх. — Мисля, че когато Кийт умря, и то от собствената си ръка, поне такава бе официалната версия, аз се почувствах съвсем… объркана. Изпитвах огромно чувство на вина и нашата връзка ми изглеждаше напълно безсмислена. Тогава разбрах за акциите, които той е купил в твоята компания. Разговарях с шефа му и стигнах до заключението, че вероятно ти си се сближил с Кийт и си му предложил сделка, за да си осигуриш по-голям дял в „Александрия“.

Деймън се наведе напред. Огромно щастие започна да се надига в гърдите му. Тя нямаше намерение да го напуска!

— И така аз се включих в списъка на първите пътници на „Александрия“ — продължаваше Рамона. — И после… след като ти ми направи предложение за брак, баща ми оттеглил всякакви съдебни искове срещу фирмата на Кийт за злоупотреба с парите му. Реших, че ти стоиш зад всичко това. О, Деймън, не разбираш ли? — най-сетне събра смелост да се извърне и да го погледне в очите. — С онези акции от Дуайт Дж. Маркхем, аз наистина исках да ти отнема кораба. Много по-късно инспектор Лес Фортнъм ми обясни, че всъщност зад всички машинации стои Джо Кинг, и аз се съгласих да му помогна. Деймън, защо се смееш като чеширския котарак^[1]? — раздразнено завърши тя.

Младият мъж се изправи и бавно се приближи към нея. Блясъкът в очите му обля слабините й в топлина и втвърди зърната на гърдите й.

— Деймън?! — смаяно поклати глава Рамона и отстъпи назад. — Какво става?

— А аз си мислех, че се каниш да ме напуснеш… — усмихна се той.

— Какво?! Аз се страхувах, че ти ще ме напуснеш, когато чуеш това, което ти признах.

— Никога, любов моя — изръмжа той, заобиколи масичката за кафе и пристъпи към нея. Тя продължи да отстъпва, но на устните й затрептя плаха усмивка.

— Но аз исках да те унищожа? — дрезгаво прошепна младата жена.

Той поклати глава.

— Сега ме имаш целия! — с тези думи Деймън я сграбчи. Тя потръпна щастливо и двамата се проснаха върху огромното легло, преплели тела. Хвана ръцете й и ги вдигна над главата. Взря се в невероятните й сребристи очи и нежно промълви:

— Обичам те!

— И аз те обичам!

— Тогава нека да празнуваме.

Веждите й се повдигнаха и тя простена от напиращото желание.

— Добра идея.

Той се усмихна, наведе се към телефона и вдигна слушалката. Рамона се намръщи. Гърдите вече я боляха от страст. Цялата жадуваше за устните му, ръцете му, тялото му…

— Деймън — простена тя.

— Ало, кухнята ли е? Обажда се Деймън Александър. Мога ли да говоря с главния готвач? — Рене де ла Тур бързо пое слушалката. Обикновено мразеше да го безпокоят по време на работа, ала когато се обаждаше големият шеф, нямаше място за капризи.

— Да? Рене е на телефона — самоуверено заяви той.

— А, Рене, двамата с моята годеница имаме специален повод за празнуване — започна Деймън и се засмя при вида на раздразнената гримаса на Рамона, която обаче не можеше да скрие смеха в очите й. — Чудех се дали не можеш да ни приготвиш нещо специално? Не знам какво… — спря, защото Рамона игриво се сгуши в прегръдките му. Пое дълбок дъх и продължи: — Може би сьомга в специален сос с шампанско и ягоди за десерт?

Рене въздъхна театрално, но очевидно бе поласкан.

— Да, мосю Александър. За вас Рене е готов да приготви своя шедьовър.

— Благодаря ти — отвърна Деймън и затвори.

Рамона недоволно изръмжа.

— Това ли е твоята представа за празнуване? — начупено запита тя.

Деймън наведе устните си над нейните.

— Не, това не е моята представа за празнуване. Но след като свършим с това, което аз наистина смятам за празнуване, и двамата ще се нуждаем от сериозно подкрепление — ръката му се плъзна надолу и обхвана гърдата й.

Рамона простена и устните й се извиха в усмивка.

— Тогава всичко е наред — пресипнало прошепна тя.

 

 

Грег не можеше да издържа повече. Какво, че е обяд и пътниците са се втурнали към ресторантите! Не му пукаше дали ще изгуби работата си. Цялата нощ бе лежал в леглото, без да мигне, с поглед, втренчен в тавана. Бе премислил всичко и бе стигнал до заключението, че както всички пътища водят към Рим, така и неговият води към Верити. Застана пред вратата на каютата й и решително почука. Когато тя отвори, той видя как очите й се разширяват, видя любовта, която ги изпълни, миг преди да я скрие зад маската на равнодушието.

— Капитане? — хладно попита Верити. — Би трябвало в момента да обядвате с пътниците!

Грег се усмихна.

— Мога ли да вляза?

Тя се отдръпна, а сърцето й бясно туптеше. Докато минаваше покрай нея, Верити изпита желание да докосне широкия му гръб. Знаеше колко топъл и гладък бе той под безупречната капитанска униформа. С треперещи ръце затвори вратата зад себе си.

Грег се извърна и се взря в лицето й. Видя тъмните сенки под очите и бледността, въпреки загара.

— Аз знам, Верити — простичко изрече той.

— Знаеш?

Той свали капитанската си шапка и я метна на едно от креслата. Приближи към нея и нежно я прегърна.

— Няма смисъл да се преструваш. Джон Гарднър ми каза.

— Той няма право…

— Недей!

— О, Грег — промълви младата жена и очите й се напълниха със сълзи.

Той я притисна силно към себе си.

— Всичко е наред. Всичко ще бъде наред — прошепна Грег, когато тя вдигна глава и го погледна.

Верити изтри сълзите от лицето си и се опита да се освободи от прегръдката му, ала той не я пусна.

— Нищо няма да бъде наред, Грег! — гласът й потрепери, но тя събра смелост да продължи. — Аз съм лекар и знам. Остават ми още няколко месеца. В най-добрия случай.

— Тогава ще ги прекараме заедно — просто отвърна той, без да откъсва поглед от очите й. — Щом пристигнем във Флорида, казвам на Деймън, че напускам.

— Не — остро възрази тя. — Работата е всичко, което имаш. Всичко, което ще ти остане, след като аз си отида.

Той разбра, че тя е непоколебима. Реши, че няма смисъл да спори и да губи ценни секунди в напразни приказки.

— Просто ще кажа, че искам продължителен отпуск. Да кажем — една година. Не ме интересува, че след това ще работя на друг кораб. Ще имам на разположение целия си живот, за да спечеля отново сегашното си място. Но, Верити — нежно рече младият мъж и погали с длан бузата й, — не ме спирай да направя това, което вече съм решил. Няма да се преструвам — аз съм съсипан. Обичам те! — думите излетяха от устните му. — Никога досега не съм си представял, че ще произнеса тези думи, никога досега не съм ги казвал на друга жена…

Верити тихо простена. Не искаше и да знае за другите жени. Толкова дълго бе очаквала тези думи.

— Аз също те обичам, Грег, но ти трябва да си наясно какво… какво ще се случи.

Той кимна.

— Добре — меко изрече, поведе я към леглото и нежно й помогна да седне, настанявайки се до нея. Не се опита да я докосне. Само извърна лицето й към себе си. — Искам да ми отговориш сега. Няма значение колко ужасно ще бъде всичко, аз искам да остана с теб. Обичам те и искам да се омъжиш за мен. Веднага щом пристигнем във Флорида. Докато смъртта ни раздели. Разбираш ли, Верити? — прегракнало попита той и тя кимна. Две сълзи тихо се плъзнаха по страните й.

— Да, Грег, ще се омъжа за теб. И… благодаря ти!

Той кимна. И двамата не се нуждаеха от повече думи.

— А сега — каза той и пое дълбоко въздух — искам да ми разкажеш всичко.

 

 

В кухнята, както обикновено, кипеше усилена работа. Поръчките за обяд вече бяха пристигнали и всички се суетяха. В цялата тая лудница Рене успя да отдели една малка прясна сьомга и да приготви продуктите за соса — прясно изстискан лимонов сок, подправки, брашно, яйца, мляко.

— Шампанско — промърмори Рене и се запъти към стаята със специално поддържана температура, където съхраняваха бутилките с шампанско. За такъв необикновен случай трябваше да избере най-доброто. Отиде в ъгъла, където бяха бутилките, предназначени за маскения бал. — А, ето това ми трябва — със задоволство се усмихна той, избра една бутилка бяло шампанско от най-добрата френска реколта, без изобщо да забележи малката дупчица в корковата тапа, и я занесе в кухнята. Пък защо, след като приготви вечерята за главния шеф и неговата красива дама, да не си пийне една чашка от превъзходното вино! Заслужаваше си! Това, разбира се, не означаваше, че би простил на някой друг подобно прегрешение. Отиде до масата и си наля от златистата течност. Превъзходно! Как само ще си я пийне, след като приготви сьомгата. Едва ли някога пак ще има възможност да опита такова вино!

 

 

— И тогава… тогава всичко ще свърши — приключи Верити. Гласът й се бе превърнал в едва доловим шепот. Беше страшно да говори за собствената си смърт, но сега Грег беше до нея, държеше ръката й и когато вдигна поглед към лицето му, видя огромната любов в очите му.

— Ти продължаваш да взимаш лекарството на Гордън Драйер, нали? — попита той и тя се вцепени.

— И за това ли знаеш?

Той се усмихна.

— Няма да ти позволя повече да имаш тайни от мен. И без това е доста трудна работа — Грег погледна часовника си. — Като заговорихме за работа, трябва да се погрижа за задълженията си.

Верити не можа да скрие разочарованието си.

— Разбира се.

— Няма ли да дойдеш с мен? — попита Грег и се засмя, като видя как тя смаяно вдигна глава и очите й радостно заблестяха.

— Наистина ли? Но, Грег… Аз съм пътничка. Ако се появиш заедно с мен, всички ще си помислят…

— Знам — кимна младият мъж. — Скъпа, точно това искам. Аз те обичам и дяволски се гордея с теб. Сигурен съм, че ще се пръсна, ако не се похваля пред целия свят. Ела с мен — помоли я той и в същия миг лицето му стана загрижено. — Ако се чувстваш добре, разбира се.

Верити пое дълбоко дъх и се изправи.

— Разбира се, че се чувствам добре. Нека да използваме всяка секунда от времето, което имаме.

Грег потисна мъката си и се изправи.

— Да вървим! Започваме от кухнята. Заслужава си да се види по това време на деня.

Тя се засмя и го последва. Когато влязоха в просторното помещение, се убеди колко беше прав. Същински пчелен кошер! Във въздуха се носеха гъсти изпарения и най-различни аромати. Готвачите сновяха напред-назад, а келнерите жонглираха с подноси и чинии. С една дума — лудница.

— Какво ще кажеш? — прошепна Грег.

Един от готвачите хвърли учуден поглед към капитана и спътничката му, ала Грег предизвикателно го изгледа и мъжът бързо извърна глава.

— А, ето го и Рене — продължи Грег, хвана я за ръката и я поведе между печките и отрупаните с продукти маси. — Ще го харесаш. Той е забележителен, макар че постоянно е под напрежение. Ще видиш само каква физиономия ще докара, като те види! — Грег завъртя очи и Верити тихо се изкиска. Ала когато приближиха до масата на главния готвач, той явно бе погълнат от съвсем други проблеми. Мъжът се бе втренчил невярващо в чинията пред себе си и клатеше глава.

— Невероятно — мърмореше той. — Ужасно… Какъв цвят… О, Боже, като повърнато.

Грег и Верити машинално погледнаха към чинията. Това в нея наистина имаше ужасен вид. Розовото месо на сьомгата плуваше в някакъв сос със странен зеленикав цвят.

— Някакви проблеми ли има?

Рене го погледна. Очите му изразяваха пълно недоумение.

— Наистина не разбирам. Сосът с шампанско… — размаха комично ръце. — Пълен провал!

Верити, която едва сдържаше смеха си, погледна отново към чинията.

— Сос с шампанско? Кажете ми, мосю Рене, какво точно съдържа той?

Рене подробно й обясни.

— Лимонов сок? — рязко повтори Верити и Грег разтревожено я погледна.

— Да. Нищо не разбирам. Толкова пъти съм изпълнявал тази рецепта. Никога досега не съм получавал подобен ужасен зелен цвят.

— Какво не е наред? — намеси се Грег, а Верити вдигна поглед от чинията и се намръщи.

— Може да ти прозвучи налудничаво, но лимоновият сок съдържа оцетна киселина, която много силно реагира на някои видове отрови, предизвикващи ботулизъм.

Рене изпъшка. Огледа се трескаво и понижи глас:

— Искате да кажете, че в моята кухня има отровни храни?

Младата жена поклати глава.

— Не. Отровата, за която говоря, не се образува в храните. Тя е вторичен продукт от… — погледна към разтревожените лица на двамата мъже и поклати глава. — Няма значение. Бихте ли изстискали лимонов сок, като добавите по малко от подправките, които сте използвали за приготвянето на соса?

Рене погледна към капитана, който енергично кимна. Цялата процедура им отне не повече от една-две минути. Всичко си беше наред, докато Рене не прибави няколко капки от шампанското. Сосът мигновено позеленя. Грег грабна бутилката и внимателно я огледа. Подуши я и поклати глава.

— Изглежда наред. Къде е тапата?

Рене му я подаде. Капитанът я разгледа и стисна челюсти.

— Откъде взехте бутилката? — гласът му режеше като стомана. Пребледнелият главен готвач го заведе в специалната стая за съхранение на вина. Отначало Грег не видя нищо подозрително, ала когато стигна до бутилките с най-скъпо шампанско, забеляза малките дупчици във всички коркови тапи. Верити също ги видя. И двамата разбраха, че работата е много сериозна.

— Рене, никому нито дума — предупреди го Грег и французинът послушно закима. — Искам тези бутилки да се отделят и никой да не се докосва до тях, ясно ли е?

— Да, капитане. Но маскения бал…

— Ще купим шампанско в Насау.

Рене отвори уста, за да възрази, че Насау едва ли е най-подходящото място за купуване на шампанско, но видя заплашителния поглед на капитана и побърза да я затвори.

— Да вървим — каза Грег. Върнаха се в кухнята и той взе бутилката с шампанско. Крачеше толкова бързо, че Верити трябваше да подтичва, за да го настигне.

— Къде отиваме? — попита тя.

— При Джон. Да анализира съдържанието на тази бутилка — Грег размаха бутилката и тя кимна.

— Добра идея. Ако в него се съдържа отрова, а аз мисля, че наистина е така, може да бъде много опасно.

Ако и Джон Гарднър да се изненада, като ги видя заедно, съвсем не го показа. Двамата така влетяха в кабинета му, че той инстинктивно усети, че нещо не е наред. Грег накратко му обясни и Гарднър бе почти сигурен, че е отрова, предизвикваща ботулизъм. След половин час той вече замислено се взираше в листа с бележките от тестовете.

— Няма никакво съмнение. Достатъчни са няколко чаши от това вино, за да се предизвика силно стомашно разстройство, а може би и стомашни контракции. При по-голямо количество е възможна и… смърт.

Последната дума увисна във въздуха. Тримата ужасено се спогледаха. Верити и Джон се извърнаха към Грег.

— Какво смяташ да правиш? — тихо попита тя.

Той мрачно се усмихна.

— Едно е сигурно — някой иска да причини сериозни неприятности на този кораб. Но кой? И защо?

— Трябва незабавно да кажем на Деймън — обади се Верити.

Грег кимна. Благодариха на Джон и веднага се запътиха към апартамента на Деймън. Джон се върна в кабинета си. Изглеждаше притеснен и разтревожен. Когато седна зад бюрото си, телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Ало?

 

 

Рамона облече халата на Деймън и го пристегна с колана. Ухаеше на него. Той лежеше гол и я наблюдаваше. Тя тъкмо се канеше да се хвърли върху него, разпознала изражението на очите му, когато на вратата се почука. Деймън бързо стана, нахлузи панталоните си и както беше бос, отиде до вратата. Отвън стояха капитанът и Верити Фокс. Лицето на Деймън се озари от усмивка.

— Верити, знаех, че си на борда. Как така още не сме се срещали?

Тя се усмихна. Не беше случайно. Тъй като се страхуваше от Джослин и не искаше да говорят за нея, тя съзнателно го бе избягвала. Ала сега всичко това бе минало и Джослин повече не я плашеше.

— Още не съм забравила как ми кръцна опашката с градинските ножици.

— Бях само на дванадесет, а ти — истинска напаст.

Грег се изкашля и усмивката на Верити мигом помръкна.

— Деймън, трябва да ти кажем нещо.

Деймън усети, че нещо не е наред, изгледа ги и отстъпи назад. Двамата влязоха и смутено спряха, когато видяха Рамона по халат и с разрошена коса. Тя им се усмихна невъзмутимо и Верити веднага отвърна на усмивката й. Няколко секунди двете жени разбиращо се гледаха. Сетне Рамона се обърна към Грег и усмивката й стана още по-широка.

Той дискретно се извърна и погледна към Деймън.

— Открихме шампанско, което съдържа отрова.

Разказа им как са я открили, а Верити представи медицинските подробности за действието й.

— Това е било шампанското за маскения бал, така ли? — това бе Рамона, която прекъсна настъпилата тягостна тишина.

— Да, доктор Кинг — кимна Грег. — Това от значение ли е?

Рамона погледна Деймън, а след това и Верити.

— Верити, след колко време се появяват симптомите? Дванадесет часа или повече?

— Малко повече.

Рамона кимна.

— Значи, ако някой пие от това шампанско на маскения бал, когато следобеда на следващия ден корабът хвърли котва в крайното пристанище, той вече ще е болен?

— И журналистите във Флорида ще има да пишат — завърши мисълта й Деймън.

Грег с уважение погледна към Рамона.

— Но кой би искал всичко това? — с недоумение попита той.

Рамона и Деймън се спогледаха.

— Стюардът — каза Рамона и Деймън кимна. И двамата бяха забравили, че Джеф Дойл е все още на борда. Лес искаше да го арестува, когато корабът акостира във Флорида, за да имат възможност да научат повече за него. Освен че бе разговарял с Джо Кинг, досега нямаха други улики.

— Какво става на този кораб, мистър Александър? — настръхна Грег. Гласът му бе студен и официален. — Не смятате ли, че аз трябва да бъда информиран, след като съм капитан на „Александрия“?

Деймън остро го изгледа, но в следващия миг кимна.

— Прав си, разбира се. Не сме те държали нарочно в неведение, Грег — Деймън погледна въпросително към Рамона и тя мълчаливо даде съгласието си. Отиде да налее на всеки по чаша, а Деймън сбито им разказа за Джо Кинг, за намерението му да открадне „Александрия“, за изнудването на Гарет Дезмънд, за къртицата на борда, за стюарда, за убийството на Кийт Тредстоун и за участието на Рамона в разкриването на престъпленията на баща й.

Верити погледна към приятелката си. Очите й бяха пълни с възхищение и съчувствие.

— Сигурно е било много тежко за теб — тихо рече тя, а уважението на Грег към любимата на шефа му нарасна още повече.

Рамона се усмихна и сви рамене.

— Благодаря на Бога, че двамата с Верити сте отишли в кухнята — обади се Деймън, а в очите му блеснаха закачливи пламъчета, докато гледаше своята приятелка от детинство и капитана на кораба си. Грег отвори уста, ала преди да успее да каже нещо, Деймън вдигна ръка. — Моля да приемете моите поздравления, освен ако не съм изпаднал в дълбоко заблуждение — меко каза той. — Пия за всички нас! Наздраве!

И четиримата се усмихнаха.

— За нас!

— И за „Александрия“ — тихо добави Рамона. Отново отпиха от чашите си и за миг в стаята настъпи тишина.

— Радвам се, че всичко се изясни — каза Верити и се изправи.

Грег я погледна и прочете в очите й мълчаливата молба да си тръгват.

— Май е по-добре да вървим. Смятам да се отбия на капитанския мостик — измърмори той, ала и двамата с Верити знаеха, че няма да отиде там.

Рамона и Деймън също го знаеха и съучастнически си намигнаха. Деймън ги изпрати до вратата, затвори я и се извърна.

— Какво ще кажеш за капитан, който има любовна афера с пътничка? Та той нарушава едно от най-важните правила — шеговито попита Рамона.

— Ще кажа, че би бил най-големият глупак, ако я изпусне — засмя се Деймън. — След една друга личност, която аз добре познавам, Верити Фокс е най-красивата и умна жена наоколо.

Рамона се усмихна. Грег и Верити бяха чудесна двойка.

— Предполагам, че тази вечер няма да има сьомга със сос — печално заключи младата жена. — А аз съм толкова гладна!

— Можем да си поръчаме пържола. Ала в такъв случай трябва да поработим още по-усилено, за да изгорим излишните калории — добави той и закачливо повдигна вежди.

— Предполагам, че трябва — въздъхна Рамона и с танцова стъпка се приближи към него. Той се засмя и я сграбчи в обятията си.

 

 

Грег и Верити не можаха да прикрият раздразнението си, когато видяха Джон Гарднър пред вратата на каютата й.

— О, не — изпъшка Верити, — не и сега, Джон.

Грег тъкмо се канеше да му каже да се изпарява, когато разбра. Мигновено гърлото му пресъхна.

— Какво има?

Джон се огледа неспокойно.

— Мисля, че е по-добре да влезем вътре.

Ръцете на Верити трепереха, докато пъхаше електронната карта. Щом влязоха, Джон заговори.

— Току-що се чух с Гордън. Верити, той ги е разгадал! Имам предвид страничните ефекти. Дължало се е на някакъв кръвен протеин — после хирургът заговори на медицинския си жаргон, напълно непонятен за Грег. Единствено по огромната радост, която освети лицето на Верити, докато слушаше обясненията на Джон, Грег разбра, че чудото, за което се молеше, се бе случило.

— Ти ще бъдеш добре? — задавено ги прекъсна той.

Верити бързо се извърна към него. На лицето й се изписа разкаяние. Как можа да го забрави?

— О, скъпи, съжалявам. Да, да, мисля, че ще се оправя — каза само тя, а лицето й грееше от неизразимо щастие.

— Ако Гордън е прав — започна да му обяснява Джон, — лекарството, което Верити взима, е напълно безопасно, ако се приема с един съвсем обикновен протеин… — млъкна, защото забеляза как двамата се взират един в друг. Промърмори някакво извинение и се запъти към вратата, съмнявайки се, че изобщо някой от тях го е чул. Верити и Грег останаха сами.

— Ти ще живееш — Грег внимателно изговаряше всяка дума, за да бъде абсолютно сигурен, че наистина е разбрал.

Младата жена го погледна. Сърцето й преливаше от толкова щастие, че нямаше сили да говори, и затова само кимна. И двамата все още не можеха напълно да го повярват. Всичко бе толкова прекрасно… Като вълшебен сън… Внезапно тя запита с треперещ глас:

— Все още ли искаш да се ожениш за мен, Грег? Докато смъртта ни раздели? Да кажем — още петдесет години?

Грег започна да се смее. И да плаче. Безмълвно разтвори ръце и в следващия миг тя беше в прегръдките му. Двамата се целуваха. Смееха се. Плачеха. И отново се целуваха.

— Само се опитай да ме спреш — дрезгаво промълви младият мъж.

— Не бих посмяла — прошепна тя. — О, Грег, когато пристигнем в Насау, нека влезем в първата църква, която видим.

— За да се оженим?

Верити се засмя и поклати глава.

— Ха-ха. Няма да се отървеш толкова лесно. Майка ми ще иска да се бракосъчетаем в Сейнт Пол. Страхувам се, че тя е много богата, не съм ли ти казвала?

Грег изпъшка.

— Е, все някак ще й го простя.

— Ще видиш, че мама ще те хареса и ще те обикне — та ти си капитан на кораб, а какво по-романтично от това да се влюбиш в капитан на кораб по време на екзотично морско пътешествие? — внезапно стана сериозна и той се взря в очите й. — Искам да отидем в първата църква — меко продължи Верити — просто за да благодарим на Бога, че ми връща обратно живота — искаше да го накара да я разбере и много внимателно подбираше думите си.

— За да благодарим, че върна живота и на двама ни — поправи я Грег, наведе се към нея и устните им се сляха в дълга целувка.