Максин Бари
Карибски нощи (25)

Глава 24

Верити Фокс очаровано наблюдаваше величествените водопади при Очо Риос. От близо двеста метра височина студените и чисти планински води се разбиваха на пръски върху каменни стъпала и се спускаха към топлите води на Карибско море. Верити бавно тръгна надолу и видя, че много хора в бански костюми се насочват към подножието на водопадите. В един миг на абсолютно безразсъдство тя бързо откри съблекалните, измъкна банския костюм от чантата си и се преоблече. Отне й само няколко минути, за да се присъедини към група от оживени туристи. Екскурзоводът им обясни някои от географските особености на острова, разказа им историята на водопадите, а след това идваше и изненадата — всички се изкачваха по каменните стъпала и образуваха човешка верига, като се държаха за ръка.

След като се изсуши и изпи коктейл от кокосово мляко, ямайски ром и ананас, Верити се преоблече и се запъти към Олд Форт, построен през 1777 г. Вече имаше чувството, че е била най-малко три дни на острова, а не само три часа. Разбира се, не бе безразлична към екзотичната красота на Ямайка, ала копнееше за Грег. Искаше го толкова отчаяно, че не можеше да разсъждава трезво.

Докато се разхождаше без посока, се озова край железопътната гара. Качи се в един от дизеловите влакове и се отпусна на седалката. Започна да й става горещо. Отвори прозореца, наведе се напред и задиша дълбоко. Сърцето й биеше ускорено. Тя провери пулса си. Още няколко минути и горещата вълна щеше да отмине. Ала след пет минути, когато влакът стигна до следващата спирка, тя все още изгаряше от топлина. Бързо слезе и се облегна на един стълб. Край нея минаваха хора, чуваха се смехове и закачки. Младата жена знаеше, че поведението й привлича погледите и се опита бавно да потегли. Сърцето й бясно туптеше. Никога досега не се бе чувствала по този начин. Имаше усещането, че земята под краката й се клати, а тя плува в някаква червена мъгла. Успя да спре едно такси и седна отзад. Краката й трепереха.

— Към пристанището. Аз съм пътничка от „Александрия“ — гласът й се чу толкова слабо, че шофьорът загрижено погледна в задното огледало.

— Добре ли сте, мис?

— Да. Моля ви… към пристанището.

— Колко?

Верити примигна.

— Какво?

— Колко ще ми платите, мис?

Младата жена простена. Бе забравила, че на кораба ги бяха предупредили да се пазарят за цената на таксито, преди да е потеглило.

— Десет ямайски долара, става ли? — искаше по-бързо да отиде на хлад. Искаше Грег.

Шофьорът кимна и колата потегли, а Верити едва не извика — всичко край нея се завъртя в бесен танц. Бързо затвори очи, ала и това не помогна. С нарастващо чувство на обреченост осъзна, че всеки миг ще изгуби съзнание. Нямаше да може да стигне до кораба…

 

 

Джон Гарднър проверяваше лекарствата по списък, нещо, което правеше всеки ден, и то не само за да се увери, че има достатъчно от най-необходимите медикаменти. Някои бяха много скъпи и той не се изненада от заповедта на капитана да се проверяват всеки ден. Джон надушваше наркоманите от километър и докато проверяваше наличностите от морфин, поклати глава. Какво караше интелигентни и способни хора да изпаднат в зависимост от наркотиците?

Едва не изпусна списъка, когато чу силните удари по вратата. Хирургът побърза да отвори.

— Да?

На прага стоеше един от стюардите с пребледняло лице. Ала когато заговори, гласът му бе спокоен.

— Една от нашите пътнички — доктор Фокс — се е разболяла, сър. В момента е на кея, в едно такси. Не бяхме сигурни дали трябва да я местим, без…

— Заведете ме — бързо го прекъсна лекарят.

Шофьорът на таксито крачеше неспокойно напред-назад и си отдъхна с облекчение, когато докторът пристигна. Джон отвори задната врата. Верити бе в безсъзнание. Провери пулса й. Прекалено ускорен! Той се намръщи.

— Помогнете ми да я изнесем оттук. Кажете на капитана, че имаме спешен случай.

 

 

Рамона и Деймън вървяха ръка за ръка покрай плажната ивица.

Младият мъж не можеше да откъсне поглед от нея. Никога досега не се бе чувствал толкова спокоен и умиротворен. Тя бе облечена в свободно падаща тънка черна рокля, която великолепно контрастираше със сребристите й коси. Вятърът си играеше с леката материя, която прилепваше към тялото й, очертавайки всяка извивка на прекрасните твърди гърди, изящната талия и дългите стройни крака. Деймън почувства как желанието отново се надига в гърдите му.

Рамона го погледна и мигом усети копнежа в очите му. Дъхът й секна.

— Да си намерим ли стая в някой уединен хотел? — дрезгаво прошепна тя, хвърляйки поглед към оживения плаж, изпъстрен с плажни чадъри и шумни заведения за бърза закуска. Бяха се любили само преди няколко часа, а й се струваше, че е изминала цяла вечност.

Деймън се наведе към нея, сграбчи я в прегръдките си и радостно се засмя. Притисна я толкова силно до гърдите си, че тя си помисли, че ще я премаже. И двамата не забелязаха дългото тъмносиньо Бентли, което спря под една палма на няколко метра от тях.

— О, Рамона — прегракнало промълви Деймън, а в очите му блеснаха игриви пламъчета. — Ако знаеше колко много те обичам, сигурно щеше да се изплашиш.

Очите й засияха.

— Не — меко отвърна тя. — Няма да се изплаша. — Вече не!

— Искам да те любя така, че да те оставя без дъх! — гласът му трепереше от желание.

— Това обещание ли е?

Деймън се засмя, а устните му нежно захапаха ухото й, предизвиквайки трепет в цялото й тяло.

— В такъв случай — с усилие преглътна тя, — да вървим!

Двамата забързаха, без да забележат нито тъмносиньото Бентли, нито малкия червен Фиат.

 

 

Грег влезе в болницата и спря като закован. Върху една от операционните маси лежеше Верити с кислородна маска на лицето.

Стюардът му беше предал накратко съобщението на доктора и Грег побърза да отиде в хирургията. Щом я видя, цялото му самообладание го напусна. Джон веднага забеляза пребледнялото лице на капитана и мислено се прокле. Припомни си собствените си подозрения и дълбоко въздъхна.

— Седни, Грег. Отвън! — твърдо добави лекарят и му посочи чакалнята.

В първия миг Грег понечи да възрази. Искаше му се да приближи до нея, да я разтърси, да я събуди, да се увери, че е добре. Единствено дългите години, през които се бе приучавал на самоконтрол, му помогнаха да се извърне и да излезе, затръшвайки вратата зад себе си.

Светът бавно се завръщаше. Отначало Верити чу някакви далечни звуци, после действителността постепенно започна да изплува от мрака. Тя примигна, търпеливо изчаквайки неясните форми да добият очертания. Първо видя светлозелените завеси, зад които изплува кръглото като луна лице на Джон.

— Здравей — просто рече той.

Гласът му идваше сякаш от дъното на кладенец. Верити измъчено се усмихна.

— Здравей. Жадна съм.

Джон кимна, наля й чаша вода и й я подаде. Тя я изпи бавно, въпреки че жаждата я изгаряше.

— От колко време съм в безсъзнание?

— Не съм сигурен. Шофьорът на таксито е повикал един от стюардите. Предполагам, че си била в безсъзнание около десет минути.

— Разбирам — кимна Верити.

Всъщност не разбираше. Припадъците не бяха обичайни за левкемията, от която тя страдаше. Наблюдаваше как той нервно остави празната чаша и извърна сериозното си и разтревожено лице към нея.

— Ще ми кажеш ли какво става или ще трябва да се свържа с онзи твой приятел от Оксфорд? Драйер, нали така се казваше?

Верити с усилие преглътна. Имаше усещането, че гърлото й е пълно с пясък.

— Няма какво да ти казвам. Просто тази сутрин се изкачих по каменните стъпала на водопада, след това се разходих из Олд Форт. Слънцето бе много силно… вероятно съм получила слънчев удар.

Джон не откъсваше поглед от лицето й, ала тя го гледаше право в очите, без да мигне.

— Добре, Верити. Добре. Ще те оставя тук тази нощ само за да съм сигурен, че с теб всичко е наред.

— Чудесно. Благодаря ти, Джон — облекчено кимна тя.

Джон се изправи и отиде до вратата.

— Ще се върна след час, за да проверя как се чувстваш. Между другото, ако се нуждаеш от нещо, само натисни звънеца от дясната страна на леглото. Сестрата е в съседната стая и веднага ще дойде.

Верити кимна. Проследи го как излиза и затваря вратата. Настана продължителна тишина. Сетне младата жена бавно извърна глава и се втренчи в белия таван.

— О, по дяволите — тихо прошепна тя.

 

 

Стаята бе малка и по-голямата й част се заемаше от огромното легло с балдахин, което навярно бе пристигнало заедно с петте хиляди войници, появили се в пристанището Кингстън през 1655 г. Четирите високи колони със сложна резба бяха от черешово дърво, а самото легло бе покрито със снежнобяла ленена покривка. Стаята имаше само един малък прозорец, който бе отворен, и отвън нахлуваше уханието на жасмин.

Откриха странноприемницата съвсем случайно в едно малко селце край Марта Брей Ривър. Освен с бар и малък ресторант, странноприемницата разполагаше и с три стаи за гости.

Рамона приближи до прозореца и надникна навън. Прекрасните бели цветове на жасмина достигаха до перваза и младата жена си каза, че никога досега не е била в по-красива стая. Извърна се и погледна към любимия си. Той се бе изправил до вратата, облечен в черен костюм, със свободно отпуснати ръце. Погледът му изгаряше лицето й. Рамона усещаше енергията, която пулсираше в него, и сърцето й заби ускорено.

Тя мълчаливо разпусна косата си и прокара пръсти през нея. Сребристите вълни се разстлаха по раменете й и достигнаха до кръста. Деймън мъчително преглътна, свали обувките и сакото си. Въздухът в стаята бе наелектризиран от страст. Тя се наведе, за да развърже връзките на сандалите си. Деймън разхлаби вратовръзката си и я свали. Когато ръцете му посегнаха към бутонелите, Рамона издаде тих гърлен звук, бързо прекоси малката стая и пръстите й ловко свалиха златните копчета. Без да откъсва поглед от очите му, тя разкопча ризата му, ръката й се плъзна отдолу, а ноктите й леко одраскаха гладката кожа. Той простена и затаи дъх, когато Рамона погали зърната на гърдите му и устните й нежно се плъзнаха по тях.

Деймън изохка.

Кожата му ухаеше на слънце и море. Езикът й облиза едното зърно и тя го засмука. Усети как мускулите му се напрягат и ръцете й припряно свалиха копринената риза. Езикът й продължи пътя си към другото зърно, а после нагоре по ръката, рамото, чак до шията. Внезапно го сграбчи и го завъртя. Деймън се озова с лице към избелелите тапети на стената. Устните й заобсипваха с леки целувки врата му, а ръцете й се плъзнаха надолу по гърба.

Деймън тихо въздъхна, Рамона трескаво разкопча колана на панталона му. Той остана гол и уязвим. Силните й ръце го изненадаха повторно, когато отново го сграбчиха и той се намери с лице към нея. Тя се притисна към него и устните й жадно се впиха в неговите.

Младата жена усещаше как слабините му пулсират, притиснати до нейните, и краката й отмаляха. Бавно, много бавно тя плъзна устни по брадичката му, сетне по гърлото и продължи надолу към пъпа. Бедрата му конвулсивно потръпнаха и Деймън не можа да сподави краткия си вик. Сетне, без да се колебае и без свян, Рамона пое в устата си меката като кадифе главичка на гордо стърчащата мъжественост и леко я засмука.

Деймън застина от изненада. Наведе се, но видя само върха на сребристо златистите й коси, изохка и отметна силно глава назад, гърбът му се изви като дъга, а тялото му се разтърси от вълните на невероятно удоволствие. Затвори очи. Ръцете му отчаяно задращиха по стената.

— Рамона! — изкрещя името й и потрепери, а слабините му се напрегнаха от сладка болка.

За миг си помисли, че ще се хлъзне надолу по стената, толкова отмалял и обезсилен се чувстваше. Ала най-сетне пулсиращото удоволствие започна да стихва, Рамона бавно се изправи и го погледна. Видя дивата страст в сребристите й очи и му се прииска да закрещи от радост. Устните му се извиха в лека усмивка.

— Сигурно си много доволна от себе си? — престорено сърдито попита той и тя се засмя.

— Всъщност…

— Добре, защото сега е твоят ред — изръмжа младият мъж, сграбчи я, отнесе я до леглото и легна върху нея. Очите му изпускаха искри. Хвана ръцете й и ги вдигна над главата.

— Това обещание ли е? — промърмори Рамона и разтвори бедра, когато коленете му се мушнаха между тях.

— Не — дрезгаво отвърна той и протегна ръка към ципа на роклята й. — Заплаха! И — добави, а очите му нежно блеснаха — още един начин, за да ти благодаря.

 

 

Грег скочи на крака в мига, в който Джон се появи на прага.

— Как е тя?

Хирургът направи няколко крачки със замислено лице.

— Ще ти кажа истината, Грег. Не знам…

— Не знаеш? — избухна капитанът. Имаше чувството, че ще се пръсне от напрежение. — Що за отговор е това?

Джон не обърна внимание на резкия тон.

— Искрен. Не знам, защото подозирам, че тя не е откровена с мен — лекарят хвана Грег за ръката и го поведе навън. — Искам да дойдеш с мен. Може би ще имам нужда от свидетел.

Грег го последва в празната каюта на Верити.

— Кажи ми направо какво става?

Джон въздъхна.

— Доктор Фокс има левкемия, Грег — меко отвърна той. — Някои видове левкемия са лечими със смяна на кръвта и…

Очите на Грег бяха станали огромни и приличаха на два тъмни кладенеца.

— Но не и нейната?

— Не. Верити е в крайната фаза на болестта. Поне аз така мислех.

Дива надежда проблесна в очите на Грег.

— За Бога, Джон, има ли или няма левкемия? — гласът му трепереше и той се извърна и отчаяно прокара ръка през косата си.

— Ти я обичаш, нали? — тихо попита лекарят.

Без да го погледне, капитанът кимна.

— Знам, че това е против правилата… О, по дяволите, правилата! Да не би да ми казваш, че тя ще умре?

Джон пое дълбоко дъх.

— Когато тя дойде за пръв път при мен и аз се запознах с анамнезата й, смятах така. Това пътуване е… — замълча и сведе поглед.

Грег разбиращо кимна. Това пътуване е било последната й възможност да се порадва още малко на живота. Затвори очи. Сега вече много неща му се изясняваха.

— Ще ти кажа нещо напълно поверително — продължи хирургът. — Преди около десетина дена един от нейните колеги дойде на борда.

— Гордън Драйер? — внезапно разбра всичко. Верити нямаше любовна връзка с оксфордския доктор. Когато онзи ден влезе в каютата й, Драйер просто я е преглеждал!

— Миналата седмица той се върна, прегледа Верити и взе няколко кръвни проби. Количеството на белите й кръвни телца бе намаляло и продължаваше да спада. Това е успокоителен признак, но, Грег, мисля, че тя взима някакво експериментално лекарство — завърши лекарят и Грег се втренчи смаяно в него.

— Искаш да кажеш, че е… незаконно?

— Да — кимна Джон, — опасявам се, че е точно така.

Грег пое дълбоко въздух.

— Но ако това й помогне, ако я излекува…

Джон тъжно го изгледа.

— Не съм сигурен, Грег. Тъкмо в това е проблемът.

Грег си представи Верити, която в момента лежеше в болницата.

— Ти мислиш… — не завърши изречението си и се огледа наоколо. Стаята бе изпълнена с присъствието й — във въздуха се носеше едва доловимият аромат на парфюма й, по четката за коса върху тоалетната масичка чернееха няколко косъма от косите й, книгите й, радиото й… О, Господи, не позволявай да умре! — Тогава по-добре незабавно да го потърсим.

Джон унило кимна.

— Точно заради това те доведох тук.

За щастие не търсиха дълго. Джон откри лекарството още в първото чекмедже, което издърпа. Грег безмълвно го наблюдаваше как разтваря малкото квадратно сгънато листче.

— О, по дяволите! — изруга хирургът. Беше се надявал, че няма да го намери. Какво да прави сега? Ако докладва за случая, с кариерата на Драйер е свършено. Или пък да си мълчи и да я гледа как умира?

— Какво мислиш, че е това? — отмаляло попита Грег. Леденият ужас насочваше пипалата си към сърцето му: Верити умираше…

— Не знам — отвърна Джон, внимателно сгъна листчето и го остави там, където го бе намерил. Погледна към Грег и потрепери при вида на болката и ужаса, изписани на лицето му. Изпъчи рамене и твърдо погледна към капитана, викайки на помощ цялото си самообладание и професионализъм. Грег го разбра и кимна. Не биваше да се поддава на чувствата. Трябваше да се съвземе. Трябваше да помогне на Верити.

Двамата се гледаха известно време. Накрая лекарят въздъхна.

— Не знам какво е това, капитане, нито как й се отразява — мрачно рече Джон, — но твърдо възнамерявам да разбера.

Още докато изричаше думите, и двамата бяха споходени от една и съща мисъл — какво ще правят след това?