Максин Бари
Карибски нощи (24)

Глава 23

Верити Фокс се поколеба, загледана в чекмеджето на бюрото, а сетне бавно го издърпа. Извади внимателно едно от малките пликчета и го постави на масата. Дълго време остана втренчена в бялото квадратче, след това механично наля половин чаша вода и погледна часовника си. Единадесет и половина. За последен път бе взела лекарството вчера, точно десет часа след като Гордън й се бе обадил. Сега бе време за следващата доза. Не бе сигурна защо продължаваше да го взима. Сякаш някой друг ловко изсипваше белия прах във водата, разбъркваше с малката стъклена пръчица за коктейли и уморено вземаше чашата.

Последните остатъци от преживяния шок се бяха стопили вчера. Ярката слънчева светлина, смехът на хората, оживените улици, тихите плажове и безкрайният океан бавно я бяха измъкнали от нейния малък свят на самосъжаление и отрицание.

Сега, докато отсъстващо въртеше чашата в ръка, тя се запита дали някаква част, скрита дълбоко в подсъзнанието й, упорито отказва да приеме поражението. Дали все пак не вярва, че това лекарство ще я спаси, независимо от думите на Гордън? Или точно обратното? Дали не желае по-бърза смърт? Дали не иска лекарството да я убие, преди това да е сторила болестта?

Верити въздъхна и поднесе чашата към устните си. Изпи на няколко глътки леко парливата течност. Каквато и да бе причината, тя не можеше да спре да взима лекарството, както не можеше да забрани на сърцето си да обича Грег. Уверено остави празната чаша на масата и взе чантата си. Ще отиде да закуси, след това ще се срещне с новата си приятелка Рамона Кинг, а после…

Верити сви рамене. После…

 

 

В малката изследователска лаборатория в „Джон Редклиф“ в Оксфорд Гордън наблюдаваше жужащия принтер, бълващ данни от компютъра, с надежда, трепетно очакване и ужас. Скоро щеше да има и последните резултати от анализа на аутопсията на Херкулес.

Когато затвори слушалката, бе обзет от безпомощен гняв. Това поражение в гласа й! Защо е толкова несправедлив този свят?

Залови се ожесточено за работа, решен да не се отказва от битката. Вече знаеше, че лекарството е причината за смъртта на Херкулес, ала още не бе разбрал защо. Може би имаше някакъв начин да се усъвършенства медикаментът или пък да се промени някой компонент, така че да се предотврати леталният изход. Това бе единственият шанс за Верити! Обаче постепенно през дългите мъчителни часове, когато спеше само по четири часа на денонощие, след всеки пореден неуспешен тест, ожесточението му се бе изпарило и на негово място бавно се бе промъкнало отчаянието. Сега, докато гледаше белите листа, излизащи от принтера, отново усети как в гърдите му се надига онзи ужас, примесен с нетърпеливо очакване.

Стана, намръщи се от болката в схванатия си врат, откъсна листинга от принтера и се върна отново на бюрото. Опитният му поглед бързо се плъзна по колоните с цифри и сърцето му замря. Точно от това се бе страхувал. Лекарството понижаваше количеството на левкоцитите, ала в същото време унищожаваше и много червени кръвни телца. Херкулес бе умрял от анемия. Гордън се бе надявал, че това би могло да бъде компенсирано чрез преливане на кръв, ала тестът го опровергаваше. Лекарството не бе… Замръзна! Почти машинално погледът му бе попаднал върху края на таблицата. Там имаше нещо много странно и много интересно. Бързо взе линийката и подчерта последните цифри. Мозъкът му бясно заработи. Може би… Възможно ли бе наистина…

 

 

Верити погледна часовника си и се намръщи. Беше почти десет и двадесет. Рамона закъсняваше. Бяха се разбрали да се срещнат в залата за боулинг в десет. Досега и двете никога не бяха играли на това чудо. Защо да не опитат и да не се посмеят над собствената си непохватност. Младата жена приближи до трети улей. Вдигна топката, която се оказа изненадващо тежка, огледа се и с облекчение видя, че служителят в залата не гледа към нея. Предпазливо и неуверено направи няколко стъпки, наведе се и пусна топката в улея. Тя се затъркаля надолу, измина около два метра, заклати се, отклони се в страничния улей, подскочи леко няколко пъти и бавно стигна до края. Недокоснатите кегли сякаш й се присмяха и Верити им се изплези.

— Според мен се чувстват обидени.

Младата жена едва не извика от изненада и бързо се извъртя. Сърцето й бясно заби.

Успя някак си да преглътне, макар че гърлото й съвсем бе пресъхнало.

— Здравей, Грег. Не знаех, че обичаш боулинга.

Той се усмихна. Имитирано веселие и безгрижие!

— Аз също не подозирах, че си толкова добра — шеговито отвърна той в ролята на куртоазен капитан. А единственото, за което копнееше в този миг, бе да я хвърли по гръб върху идеално излъскания под, да я съблече гола и да я моли… Пое дълбоко дъх. — Имам съобщение за теб от Рамона Кинг. Доколкото разбрах, трябвало е да се срещнете тук?

О, тази студена официална любезност! Подейства й като леден душ.

— Точно така. Но никога не съм очаквала, че тя ще използва капитана на кораба за куриер.

Грег се задъха.

— Ти, малка…

Верити извъртя глава. Най-после! Поне бе разчупила леда!

— Малка какво, Грег? — язвително попита тя, ала още докато изричаше думите, отчаяно си мислеше защо се държи така. Дълбоко в себе си обаче знаеше отговора: не можеше да понася да е толкова близо до него и да не го докосва. Бялата му униформа блестеше от чистота, студените му очи я караха да копнее да ги види замъглени от страст, а хладният му глас да се превърне в накъсани пъшкания и тихи стенания. Искаше й се да крещи и вие от отчаяние! Защо бе дошъл при нея с тази официална мисия?

— Обикновено не разнасям съобщения нагоре-надолу — гласът му просвистя през стиснатите зъби. Трябваше да се отпусне! Когато отново заговори, звукът бе вече мек като масло. — Но просто се натъкнах на нея. Каза ми да ти предам, че имала да свърши някаква много важна работа и че трябва да отложите играта на боулинг за друг път — „А пък аз като последен глупак — добави мислено Грег — се съгласих, само и само да те видя отново.“

— Разбира се — въздъхна Верити. — Съжалявам, Грег! Аз…

— Забрави — рязко я прекъсна той. Сега се чувстваше още по-голям глупак. Нима тази жена, която се движеше сред хора, като годеницата на Александър, би се омъжила за сина на един обикновен пощенски чиновник?

Верити се протегна за друга топка и спря. Изтръпването на пръстите й бе признак за това, което щеше да се случи — отзад в тила й се зараждаше горещата вълна. О, не! Не сега! Тя бързо се изправи и вяло се усмихна.

— Благодаря, капитане, че ме уведомихте — извърна се и бързо закрачи към вратата. Лицето й пламтеше и вероятно се бе зачервило.

— Доктор Фокс?

Тя спря, но не се обърна.

— Да?

Грег гледаше втренчено гърба й, а на лицето му бе изписана изненада, примесена с подозрение.

— Добре ли сте?

Младата жена тъжно се усмихна.

— О, чувствам се отлично — излъга тя и направи още две крачки към вратата. След това спря и добави вече по-меко: — Благодаря ти! — в следващия миг вече я нямаше.

Грег остана втренчен в празното пространство, обезпокоен и по някакъв начин измамен. Не знаеше защо, ала бе сигурен, че в тази работа има нещо много повече, отколкото мъчителния край на една любовна история.

 

 

Рамона бе вече на вратата, когато телефонът иззвъня. Беше казала на Деймън, че след минута ще бъде при него и затова сега раздразнено грабна слушалката и сърдито изръмжа:

— Ало?

— Доктор Кинг?

Едва не простена.

— Какво има, инспектор Фортнъм? Побързайте, защото Деймън ме очаква.

— Няма да ви задържам дълго, доктор Кинг. Само исках да ви попитам дали сте получили съобщение от баща си.

— Не съм.

— Разбирам. Ако получите, нали ще ни уведомите? — той продиктува номера на къщата, в която бяха отседнали в Ямайка, и Рамона набързо го надраска в бележника си.

— Да. Добре. Ще ви се обадя.

— Доктор Кинг! — гласът бе настоятелен, сякаш полицаят отсреща бе усетил, че тя се готви да затвори.

— Да? — остро попита тя и погледна часовника си. Оставаше й само да си вземе чантата и да тръгне, а вече се задържаше повече от пет минути.

— Как са… — обикновено гладкият и уверен глас сега се поколеба и това я наостри. — Как вървят нещата на борда? Има ли някакви проблеми?

Рамона присви очи.

— Какво имате предвид?

По дяволите, тази жена наистина бе голям акъл! Бяха информирали полицейското управление в Лондон за последните открития около Джо Кинг. Оттам им бяха отговорили, че ако докажат съучастието му в убийство, могат да го задържат. А след ареста на Джо Кинг кой знае дали някои други червеи няма да се почувстват в безопасност и да изпълзят от дървото? Всичко зависеше от свидетелските показания на Джослин Александър. Разбира се, Лес не можеше да го каже на Рамона Кинг. Не и докато нещата бяха толкова несигурни и опасни. Трябваше бързо да измисли нещо.

— Според нас, баща ви има свой човек на борда — каза инспекторът, убеден, че думите му ще отвлекат подозренията й в друга посока, и бързо добави: — Името му е Джеф Дойл. Досега опитвал ли се е да се свърже с вас?

Седнал срещу него, Франк учудено повдигна вежди, но Лес не му обърна внимание. Трябваше да я предупреди, ала нямаше намерение да споменава за миниатюрния предавател в чантата й. Явно сега бе раздразнена и бързаше.

— Не — Рамона се намръщи. Джеф Дойл? Трябваше да го открие! — Вижте, аз наистина трябва да тръгвам…

— Няма да ви задържам. Нали мога още веднъж да ви помоля, ако баща ви се свърже с вас в Ямайка, незабавно да ни уведомите?

— Да, ще ви се обадя — беше готова да обещае всичко, само и само да прекъсне разговора. — Дочуване.

Лес затвори слушалката. Лицето му бе угрижено.

— Надявам се, че няма да се опита да действа на своя глава — ала тъкмо от това се опасяваше.

— Ти не й каза да си вземе плажната чанта — напомни му Франк.

Лес сви рамене.

— Сега не беше подходящо. Тя и така се нуждае от по-голяма чанта, за да крие там документите на Маркхем. Предполагам, че плажната е най-удобна за целта.

— Не е нужно да ти напомням — ухили се Франк, — че досега късметът май не е работил много в наша полза?

Лес мрачно се изсмя. Не, нямаше нужда да му го напомня. Бе съвсем очевидно. Изглежда Джо Кинг имаше повече щастливи животи, отколкото цяла кошница, пълна с котки.

 

 

Деймън бе излязъл на балкона и замислено гледаше морето. Чу я да влиза и се обърна. Само видът й бе достатъчен, за да просветли деня му. Протегна ръка и Рамона я пое, а огромните й очи плувнаха в сълзи.

— О, Деймън! — меко рече тя и наклони глава към него. Сърцето й преливаше от любов.

— Хей, какво е това? — засмя се той, притегли я в обятията си и избърса нежно сълзите, търкулнали се по страните й. — Никога досега не съм те виждал да плачеш. Нещо не е наред ли?

— Не — засмя се Рамона. — Тъкмо обратното — погледна към него, за пръв път свободна да го обича без задръжки и без страх. — Обичам те! Няма значение колко пъти през вековете, колко мъже и жени са изричали тези думи… Аз не съм ги казвала никога досега. На никой мъж. А те означават толкова много, тези три мънички думи… Те променят целия ти живот, придават му смисъл, превръщат го в нещо вълнуващо — бавно се протегна и докосна лицето му, толкова познато и толкова скъпо. — Деймън, обичам те! — целуна го тя, опивайки се от вкуса на прекрасните му меки и чувствени устни.

Деймън се задъха. Обви раменете й с ръце и лекичко я отблъсна от себе си, за да може да проникне в сините дълбини на очите й. Дали това бе поредното представление? Щеше да умре, ако е така!

Ала той почувства как любовта струи от очите й, от всяка пора на кожата й, от най-съкровените дълбини на душата й. Пое дълбоко дъх, а Рамона безмълвно положи глава на рамото му и го целуна нежно през меката коприна на ризата.

— Да — каза тя в отговор на неизречения му въпрос.

Младият мъж усети как някаква невидима копринена нишка ги обвива, за да ги свърже завинаги.

Рамона го хвана за ръката и го поведе към леглото. Той нежно отметна косите от лицето и погледна в очите й, почувствал, че го обзема пълен покой.

— Благодаря ти.

Тя нежно го събори върху леглото, за пръв път свободна да го обича с цялото си сърце и душа. Бавно, без да откъсва поглед от очите му, плъзна пръсти в отвора на ризата, разкопча копчетата, прокара длани по гладката мускулеста кожа и нежно разтри зърната на гърдите му. Те се втвърдиха, а очите му потъмняха. Устните му леко се разтвориха, а дишането му се учести и горещият му дъх парна страните й.

Рамона бавно се наведе. Коленете й се притискаха към бедрата му. Целуна го леко по пъпа. Мускулите на плоския му корем се стегнаха. Бавно продължи нагоре и жадно засмука едното зърно. Чу едва доловимо ръмжене. Неговото тяло й принадлежеше! Неговото сърце бе нейно и тя щеше да го запази завинаги! Неговата любов бе нейна и тя никога нямаше да й позволи да си отиде!

Рамона затвори очи. Езикът й бавно се плъзна по шията му.

Деймън обви ръце около кръста й, притегляйки я още по-плътно към себе си. Струваше му се, че тя целуна душата му, сливайки я докрай със своята. Искаше този миг да продължи вечно. Никога досега не се бяха любили по този начин. Първият път бе едно откритие, а последният — дива, изпепеляваща страст, едновременно наказание и наслада.

Този път бе различно. Любовта им бе толкова безкрайна, толкова всеобхватна, толкова мъчителна и толкова сладка, че сега разбра защо французите наричат любовния акт „малката смърт“. Отвори очи и погледна лицето й, а ръцете му отметнаха гъстата сребриста маса.

— Рамона? — изрече името й като въпрос. Трябваше да бъде сигурен.

И тя му отговори.

— Да! О, да!

Бързо смъкна дрехите си, а треперещите й ръце трескаво се протегнаха към колана му. След миг и двамата бяха голи. Ръцете му обгърнаха кръста й и я завъртяха под него, а коленете му обхванаха бедрата й.

Очите й се разшириха, когато той проникна в нея, а тялото й се изви, за да го поеме дълбоко в себе си. Кръвта пееше във вените й, бедрата й обвиха кръста му, сграбчили в сладък капан пулсиращата му мъжественост. Деймън стисна челюсти. Няколко тъмни кичура паднаха върху челото му, а очите му, когато погледнаха надолу към нейните, бяха с цвета на облак, предвещаващ снежна буря — дълбоки и тъмносиви. Зениците му бяха огромни и отразяваха нейните.

Ноктите й се забиха в гърба му, докато той я водеше към блаженството на екстаза. Тя се вкопчи трескаво в него, зърната й се търкаха в мускулестите му гърди, а влажните й от пот коси се бяха разпръснали върху възглавницата като течно злато.

Виковете им се сляха в един, когато светът им експлодира във върховното удоволствие. После тялото му се отпусна върху нейното, хлъзгаво от пот, разтърсвано от последните тръпки на страстта.

Дълго време тя остана да лежи, просната под него. Ръката й разсеяно галеше влажната му коса, а лицето му бе заровено в гърдите й. Сега вече Рамона знаеше защо жените през вековете бяха убивали заради любимите си мъже. Защо бяха избухвали войни заради любовно предателство. Защо рицарите са се дуелирали заради дамата на сърцето си.

И тя сега беше готова да умре или да убие заради мъжа, който лежеше в прегръдките й. Чувстваше се толкова безумно смела и изпълнена с толкова опасна решителност, че й се искаше да го изкрещи.

Тя щеше да спаси Деймън от собствения си баща! И да изживее живота си с него! Въпреки всички опасности!

Тя вече бе готова за тях.