Максин Бари
Карибски нощи (23)

Глава 22

Доминиканската република

Франк Глес много хареса мястото. Може би защото Доминиканската република се простираше върху близо две трети от остров Еспаньола и заемаше доста обширна територия, за разлика от останалите по-малки острови в Карибите. Столицата Санто Доминго беше основана през XVI в. и тук сякаш времето бе спряло. Много от местните жители говореха някакъв елементарен английски, а това улесняваше работата им. Двамата с Лес се намираха в малко магазинче за инструменти, закътано в една тясна каменна уличка. Не знаеше откъде Лес познава усмихнатия собственик, който приличаше на магьосник, а и не искаше да знае.

Собственикът изглеждаше на около осемдесет, а проницателните му очи сякаш бяха събрали цялата мъдрост на света. Франк се почувства доста неловко. Внезапно си припомни, че Хаваите са царство на вуду магията.

Наблюдаваше как шефът му се пазари с малкото сбръчкано човече на някакъв примитивен английски. Най-после джуджето се съгласи с цената и подаде на инспектора малко пакетче. Преди това, разбира се, Лес му връчи солидна сума. Франк го запита дали наистина знае какво прави. Лес не му отговори. Двамата се върнаха в колата и подкараха обратно към пристанището, където се извисяваше една колосална статуя. Това бе Монтесина, испанският свещеник, който през шестнадесети век бе дошъл в Доминиканската република, за да защитава човешките права на местните жители. Франк можеше само да се възхищава на оптимизма му. Спряха колата под сянката на огромно дърво, за да изчакат пристигането на „Александрия“. Лес внимателно разви пакетчето и протегна длан към помощника си.

Франк удивено подсвирна. Разбира се, веднага го позна. Това беше „бръмбар“ — миниатюрно електронно устройство за подслушване.

— Имаме ли разрешение?

— Не.

— А ще искаме ли одобрението на Лондон?

— Не.

— А ще се подсигурим ли по някакъв начин, преди да го използваме?

— Не — ухили се Лес.

Франк изръмжа, ала също се усмихна.

— И как ще се приближим до Джо Кинг, за да го инсталираме?

— Няма да се приближаваме до Джо Кинг, а до дъщеря му.

Франк примигна.

— Ще й кажем в какво подозираме баща й — Лес бе обмислил тази стъпка по време на полета от Пуерто Рико. Трябваше да рискуват. Джо Кинг бе твърде хитър.

Франк неспокойно се размърда.

— Смяташ ли, че е разумно, Лес?

Инспекторът сви рамене.

— Не мисля, че и тя е замесена. Но дори и да е, какво бихме могли да загубим? Ако тя изтича при татенцето с бръмбара… — потупа почти любовно миниатюрния предавател — … и каже: „Татенце, ченгетата са по петите ни“, ние ще го узнаем.

— В съда не се приема като доказателство — напомни му Франк.

— Не, но може да ни помогне — кратко рече Лес. — Ако Рамона Кинг участва в смъртоносните планове на баща си, то нашето бръмбарче ще ни даде края на нишката, за която да се хванем. Ако пък не, Джо Кинг ще си спечели още един опасен враг. И двата случая са в наша полза.

 

 

Рамона стоеше на палубата и се възхищаваше на града и огромната статуя, докато „Александрия“ плавно влизаше в пристанището. Знаеше, че тук има още една величествена статуя — на Колумб, близо до площада на Независимостта в парк Колон. Би трябвало да се чувства ентусиазирана от възможността да разгледа града, като се започне от мраморния олтар на Отечеството и се стигне до старата сграда на кметството, ала вместо това изпитваше безпокойство. Акциите на Маркхем все още изгаряха плажната й чанта. Ако Деймън ги откриеше…

Величественият кораб изсвири със сирената и пътниците наизлязоха по палубите, за да помахат на посрещачите. Във всяко пристанище посрещаха „Александрия“ като кралска особа и великолепният лайнер наистина заслужаваше това внимание. Глъчката я погълна и Рамона се огледа неспокойно, очаквайки Деймън внезапно да изникне отнякъде. Странно, но отсъствието му също я напрягаше. Къде беше той? Какво замисляше? Дали все още бе в онова бдително състояние? Ако обаче знаеше къде е в момента годеникът й и какво прави, щеше да се почувства още по-разтревожена. Защото в този момент Деймън разговаряше с Гарет Дезмънд, негов стар приятел, който го слушаше с широко отворени очи. Когато Деймън свърши, Гарет поклати глава и се усмихна.

— Добре, ще го направя. Сигурен ли си, че тя ще се свърже с мен? — попита той, силно заинтригуван от проблема на приятеля си.

Деймън тъжно кимна.

— О, да, тя ще се свърже с теб — уморено рече той. — С всички твои акции, ти си най-привлекателният обект за нея. Само ме дръж в течение! Разбрахме ли се?

Гарет кимна и потупа приятеля си по рамото.

— Искам покана за сватбата, старче. Сигурно ще бъдеш на седмото небе. Или може би някъде, където е още по-горещо…

Застанали на капитанския мостик, Грег и офицерите му наблюдаваха как лоцманът внимателно следи показанията на сонара^[1]. Всичко вървеше като по масло. „Поне едно нещо да върви както трябва“ — нещастно си помисли Грег.

Изправена на палубата, Рамона още не можеше да повярва на късмета си. От Деймън нямаше и следа и тя можеше да има този ден изцяло за себе си само ако успее да слезе на пристанището с първата група.

Деймън внимателно я наблюдаваше от прозореца на един от салоните. Много скоро той щеше да се изправи срещу Джо Кинг. „И тогава, Рамона Кинг, мисли му — яростно си помисли той, — защото смятам да те имам… И никога да не ти позволя да си отидеш от мен.“

Рамона подскочи, когато стюардът леко я докосна по рамото.

— Мис Кинг? Имам съобщение за вас. От мисис Александър.

Рамона му благодари и набързо прочете кратката бележка.

„Рамона, трябва да се видим насаме. Ще се срещнем в катедралата Санта Мария ла Менор в единадесет и половина. Много е важно.

Джослин“

— Погледни какво стълпотворение — изръмжа Франк, докато двамата с Лес си проправяха път през шумната тълпа, превзела кея.

— Красива гледка — обади се Лес. Върху слабото му интелигентно лице бе изписан израз на искрено възхищение, докато гледаше величествения бял кораб.

— Видя ли я? — попита Франк и протегна шия, въпреки че подвижният мост още не бе спуснат.

— Имах предвид кораба — измърмори Лес и мислите му отново се върнаха към предстоящата задача. Както бе изтъкнал Франк, многото хора не улесняваха работата им. Слънцето вече изпичаше. Най-сетне пътниците започнаха да слизат.

— Застани до стоянката за таксита — нареди Лес, — в случай че аз я изпусна. Все още няма следа от Джо Кинг, нали?

Сержантът се ухили.

— Не. Обаждането ни изглежда свърши добра работа.

Лес се надяваше да е така. Бяха провели анонимен разговор с една от легалните кантори на Джо Кинг и бяха съобщили, че има съмнение за изтичане на информация в един от лондонските му клонове. Въпреки желанието си да посрещне кораба, Кинг едва ли би пренебрегнал толкова важно нещо. Вероятно в момента, или поне така се надяваше инспекторът, мошеникът се намираше в хотела и трескаво се ровеше в компютъра си, пращаше факсове и въртеше телефони. Нека се поизпоти мръсникът! Обаче нещата здравата щяха да се усложнят, ако Кинг е възложил тази задача на някой друг и е дошъл лично да посрещне дъщеря си. Лес неспокойно се огледа, ала за свое облекчение не видя никаква лимузина. Кинг никога нямаше да се качи на нещо друго, освен Мерцедес.

Зърна Франк, застанал до едно такси, да сочи усилено в една посока. Проследи пръста му и веднага я видя. Нямаше защо да се тревожи, че щя я изпусне. Тя се открояваше сред всички с дългата си сребристоруса коса. Изчака Франк да се върне при него, докато пътниците от „Александрия“ забързано ги подминаваха, нетърпеливи да разгледат красивия остров. Докато слушаше оживените им разговори за местата, които ще посетят, инспекторът почувства едновременно завист и съжаление. Завист към тези хора, толкова богати и свободни, че можеха да се забавляват на воля. И съжаление към момичето, което в момента приближаваше и не подозираше какво й предстои.

Рамона не ги видя, докато двамата мъже на се изпречиха на пътя й.

— Мис Кинг?

Тя примигна и се усмихна. Вероятно бяха хора на баща й.

— Да.

— Ще имате ли нещо против да дойдете за малко с нас?

Усмивката й се стопи. Имаше нещо твърде официално у тези двамата. Инстинктивно отстъпи назад и трескаво се огледа.

— Няма причина да се страхувате, мис Кинг — увери я Лес Фортнъм, разпознал призраците на страха, и мислено се прокле. Мразеше, когато жените се страхуваха от мъжете. Неговата работа бе да осигурява безопасност за красивите жени, така че да могат без страх да се разхождат по улиците. Бързо извади служебната си карта и й я показа. Франк последва примера му. — Няма да искаме от вас да се качите в кола, нито пък ще ви водим на уединено място — добави Лес. — Бихме могли да разговаряме и в някое кафене.

Рамона внимателно разгледа служебните им карти и се успокои.

— Добре — тя се огледа, ала Франк вече бе мярнал едно кафене и уверено ги поведе натам. Лес избра маса в един отдалечен ъгъл, в случай че Джо Кинг е наблизо, и тримата се настаниха край нея.

— Надявам се, че няма да имате нищо против, ако поръчам закуска? — предложи Лес по-скоро, за да я накара да се отпусне, отколкото от глад. — Двамата със сержанта още не сме закусили.

Лицето на Франк засия при проявата на тази щедрост от страна на шефа му и той се протегна към листа с менюто. Взря се намръщено в изброените ястия и накрая си поръча „торила де ямон“, което се оказа шунка с яйца, поръсени обилно с подправки. Рамона помоли само за чаша лимонов сок. Лес взе голямата й плажна чанта и я сложи на стола до себе си. Франк извърна глава, докато инспекторът внимателно изваждаше миниатюрното устройство от джоба си. Младата жена погледна към Лес, чиято ръка мигновено застина, а след това към Франк.

— Е, инспектор Фортнъм и сержант Глес, ще ми обясните ли за какво е всичко това?

Ръката на Лес напипа в чантата документи и обичайните дреболии — плажно масло, слънчеви очила и нещо, което приличаше на чантичка с гримове. Плетената плажна чанта бе подплатена с коприна и най-горе, точно под дръжките, подплатата се бе разшила. Инспекторът много внимателно пъхна плоския предавател между подплатата и плетената материя, след което бавно извади ръката си.

— Мис Кинг, страхувам се…

Келнерът приближи с поръчките и Лес млъкна. Рамона взе чашата с лимонов сок и отпи. Устата и гърлото й бяха пресъхнали. Сърцето й биеше глухо и учестено, а ръката й леко трепереше. Всичко в нея крещеше една-единствена дума: беда!

Лес изчака келнерът да се отдалечи, погледна към Франк, който отхапваше голяма хапка от омлета си, и въздъхна.

— Никак не ми е приятно да ви го кажа, мис Кинг, но се страхувам, че имам лоши новини за вас.

Деймън?! Мисълта блесна като светкавица в съзнанието й и мигновено я заля вълна на смъртен страх. Ако нещо се е случило с него, тя няма да го понесе… Бясно препускащите й мисли внезапно спряха от мълниеносното прозрение. Тя го обичаше! Наистина, наистина го обичаше! Повече от всичко останало! Повече от нуждата да получи справедливо възмездие за смъртта на Кийт. Повече от необходимостта да бъде в безопасност! Повече от всичко на света! А се готвеше да го предаде. В чантата си имаше акции, а в главата си — план, чрез който да отнеме най-скъпото му нещо. А през цялото това време той е бил любовта на живота й.

— Мис Кинг?

Тя примигна, внезапно осъзнала, че по-възрастният полицай я гледа някак странно. Опита се да се усмихне.

— Съжалявам, не ви слушах.

— Така си и помислих, но се страхувам, че това, което ще ви кажа, наистина е много важно. Трябва да ме слушате и да ме разберете.

Сърцето й подскочи.

— Той добре ли е?

Лес примигна.

— Баща ви?

Сега бе ред на Рамона да го изгледа озадачено.

— Не! Деймън… Ние… — млъкна и решително се опита да се овладее. — Мисля, че имаме общи цели, инспекторе. Защо не ми разкажете за какво е всичко това?

Лес едва се сдържа да не се усмихне при внезапната решителност в гласа й и интелигентността, която се излъчваше от необикновените й очи.

Рамона бе успяла да възвърне самообладанието си. „Инспекторът има добро лице — отсъстващо си помисли тя. — Силно и честно лице. Сигурно ще ми каже нещо лошо. Чувствам го.“

— Както вече ви казах, доктор Кинг, имам лоши новини. Отнасят се за годеника ви.

Тя мигновено пребледня.

— За Деймън?

— Не, доктор Кинг. Не за мистър Александър, а за мистър Тредстоун.

— За Кийт?

— Да — Лес пое дълбоко дъх и се облегна назад. Рамона несъзнателно последва примера му. — След смъртта на мистър Тредстоун някои доказателства не бяха публично огласени — започна инспекторът. — Това, разбира се, не е обичайна практика, но тъй като смъртта на мистър Тредстоун бе част от вече започнало разследване, доказателствата бяха премълчани в интерес на правосъдието.

Рамона не отделяше поглед от лицето му.

— Какво точно е било скрито от нас? — съзнаваше, че говори рязко, но в момента не й беше до добри обноски. — Какво е това, което се е случило с Кийт и което аз не знам? — настоя Рамона.

Лес прямо отвърна на погледа й. Светлозелените му замислени очи не трепнаха и останаха приковани в нейните.

— Той е бил убит, доктор Кинг. Не се е самоубил.

Рамона въздъхна. Смътно си припомни собствените си подозрения за смъртта на Кийт, които бе споделила с майка си.

— Знаех го — меко рече тя, без да забележи острия поглед, който си размениха двамата полицаи. — Знаех, че Кийт не би се самоубил. Но вие откъде сте сигурни?

Лес сви рамене.

— Върху дланите му нямаше следи от обгаряне с барут. Когато се произвежда изстрел, всички огнестрелни оръжия изхвърлят малки частици кордит и барутен прах. Съвсем микроскопични. Нашият патолог не откри такива частици по ръцете на мистър Тредстоун, следователно той не е натиснал спусъка. Някой друг го е направил.

Рамона се взираше в него, а някъде в най-съкровените дълбини на душата й бавно започна да се надига тъмна ледена вълна.

— Той е бил… убит?

— Да.

Младата жена облиза пресъхналите си устни.

— Заради акциите? Заради „Александрия“? — попита тя, но всъщност не искаше да чуе отговора, тъй като вече знаеше какъв ще бъде той.

— Смятаме, че да — отвърна Лес. Нейната бледност бе доказателство, че Рамона не е замесена. — Нямахте никаква представа за всичко това, нали? — съчувствено я попита той.

Тя машинално поклати глава, ала думите му едва достигнаха до съзнанието й. Ушите й бучаха, а ръцете й конвулсивно се впиваха в седалката на стола. „Трябва да запазиш спокойствие — крещеше някакъв далечен глас в главата й. — Запази спокойствие!“

— Не. Знаех колко е обсебен от този кораб, но аз… никога не съм предполагала, че ще отиде полкова далеч… — чу собствения си глас тя. О, Деймън! Деймън, какво си направил?

Франк едва не изпусна чашата си с кафе. Извърна се към Лес, който изглеждаше не по-малко озадачен, но бързо успя да се съвземе. Жената очевидно бе изпаднала в шок и сега бе моментът да научи, колкото се може повече.

— Но тогава вие още не сте се познавали, доктор Кинг?

Рамона поклати глава.

— Не. Срещнахме се по-късно. На кораба.

Лес примигна.

— Той е бил на кораба? — Джо Кинг на „Александрия“? Ако полицаите, на които бе възложено да го следят, го бяха изпуснали и бяха оплескали работата, щяха да хвърчат глави!

Младата жена го гледаше с искрено недоумение.

— Разбира се, че беше на кораба — натърти тя. — И защо да не бъде?

— Но… Доктор Кинг това е невъзможно! Ние го следим от мига, в който е напуснал Англия. Той нито веднъж не е стъпвал на борда — Джо Кинг бе забелязан на пристанището в Пуерто Рико и един от пътниците се бе качил в колата му. За съжаление прозорците бяха с тъмни непроницаеми стъкла, така че нямаха възможност да го видят, но бяха направили снимки и в управлението в Лондон го идентифицираха — Джеф Дойл. Ала това бе единственият случай, когато Джо Кинг е приближавал кораба.

Рамона поклати глава. Имаше чувството, че се движи в някакъв измислен кошмарен свят.

— Нещо сте се объркали. Той и в момента е там.

Франк отвори уста, за да отрече, ала Лес внезапно стисна ръката му — знак да замълчи. Инспекторът замислено погледна жената пред себе си.

— За кого смятате, че разговаряме, доктор Кинг? — меко попита той.

Рамона примигна. Устните й отказваха да изрекат думите. Всичко в нея крещеше да мълчи и да го защити, но знаеше, че не може да го направи.

— За Деймън Александър, разбира се — предателските думи сякаш я разкъсаха на части.

Франк смаяно зина насреща й, подобно на риба на сухо.

— Александър? Но ние не говорим за мистър Александър, доктор Кинг!

Рамона остро се извърна към него.

— Какво?! — думата излетя като куршум от устата й, ала в този миг Лес закима с глава. Всичко започваше да придобива някакъв смисъл.

— Вие сте си помислили, че мистър Александър по някакъв начин е замесен в тази история?

Рамона се извърна към по-възрастния мъж.

— А… не е ли? — прошепна тя с треперещи устни.

Лес поклати глава.

— Не, доктор Кинг. Не е. Той няма нищо общо с мистър Тредстоун. Повярвайте ми.

Младата жена се отпусна изнемощяло назад.

— Благодаря ти, Боже!

Най-после една загадка бе решена. Сега и двамата полицаи знаеха защо Рамона Кинг се е сближила с Деймън Александър. Поради някаква неизвестна причина тя го е смятала за отговорен за смъртта на Кийт Тредстоун. Лес видя огромното облекчение, което се изписа на лицето й, и тъкмо започваше да се пита какво ли означава това, когато сините й очи отново се насочиха към него. Въпросът й бе очевиден.

— Тогава кой? — заекна тя, защото внезапно осъзна, че вече знае отговора.

— Баща ви, доктор Кинг — внимателно потвърди Лес. — Ние говорим за баща ви.

 

 

Джослин погледна часовника си. Беше почти единадесет и петнадесет. Най-после. Беше взела душ и облякла бяло ленено сако и бели панталони. Грабна чантичката си и се запъти към вратата на каютата. Качи се на първото такси, което й попадна, и даде адреса.

Облегна се на задната седалка и пое дълбоко дъх. Ако след разказа й за убийството на Майкъл и участието на Джо Кинг в прикриването му Рамона Кинг отиде право в полицията, й оставаха само няколко часа свобода.

 

 

Рамона излезе от кафенето като замаяна. Двамата полицаи й разказаха доста неща за баща й, за дългия списък от престъпления, от които безнаказано се е измъквал, както и за връзката между него и Кийт. Единственото нещо, за което не бяха сигурни, бе какво се е объркало между двамата. Какво е това, което Кийт е научил и което е накарало Джо Кинг да го убие?

Докато вървеше към пристанището, Рамона имаше чувството, че се разкъсва на две.

От една страна, бе безкрайно щастлива. Деймън беше невинен. Тя бе объркала всичко. Бе взела за преструвка истината. Той я обичаше и затова искаше да се ожени за нея, а не заради акциите. Беше оставила собственият й гняв да я заслепи. Беше решила, че е виновен, а през цялото време той съвсем искрено я е обичал. Това бе… прекрасно!

От друга страна, баща й отново се бе завърнал в живота й като някаква опасна тъмна сянка. Въпреки че двамата полицаи не й го казаха направо, Рамона знаеше, че те искат от нея да им помогне да го арестуват. Тя не им издаде, че днес трябва да се срещне с него, а сега вече не бе сигурна, дали изобщо ще се опита да се свърже с Джо Кинг. Трябваше й време, за да помисли. Всичко бе такава бъркотия. Въпреки че не бе обещала нищо на полицаите, Рамона знаеше, че е длъжна да им помогне. Заради Кийт. А баща й си го заслужаваше. Но се нуждаеше от малко време, за да подреди собствените си мисли. Джо Кинг бе много опасен и последствията можеха да бъдат ужасни.

Докато се връщаше към пристанището, Рамона се питаше какво ще каже на Деймън. Дължеше му истината дори с риска да го загуби. Имаше толкова много лъжи, толкова много преструвки между тях. Трябваше да започнат отначало и на чисто. Но дали полицаите биха искали и той да се замесва в тази история? В крайна сметка тъкмо неговия кораб се готвеше да открадне баща й, а Деймън си бе имал разправии с Джо Кинг и преди това. Главата й се замая. Да, трябваше да обмисли доста неща.

Внезапно едно такси закова точно пред нея и Рамона уплашено отскочи назад. Първата й мисъл бе, че това е баща й. Нейният злокобен, безкрайно опасен баща.

Ала главата, която се показа от задния прозорец на колата не бе на Джо Кинг. Това бе Джослин, която примижа от ярката слънчева светлина. Рамона си отдъхна. Беше забравила за срещата си с нея.

— Джослин, съжалявам, но съвсем забравих.

Джослин отвори вратата и се отмести, за да й направи място. Рамона се наведе към нея, но не понечи да влезе.

— Джослин, може ли да отложим разговора за друг път? Изникна нещо, което ми се налага да свърша.

По-възрастната жена се усмихна. Това бе една много странна и много разтревожена усмивка и Рамона инстинктивно разбра, че този необикновен ден още не е свършил.

— Опасявам се, че трябва да проявя настоятелност, Рамона — каза Джослин и кимна към празната седалка. — Това, което имам да ти кажа, не може да чака.

Рамона въздъхна, но влезе в колата. Джослин нареди на шофьора да ги закара в парка на Независимостта. Щом се озоваха там, двете бавно се насочиха към най-близката пейка. На ярката слънчева светлина майката на Деймън изглеждаше ужасяващо зле. Рамона я хвана под ръка и й помогне да седне, а след това остави чантата си на земята пред краката си.

В колата си, спряна на около петнадесетина метра по-нататък, Франк и Лес си сложиха миниатюрните слушалки. Трябваше да проверят дали предавателят в чантата на Рамона работи.

Джослин се облегна и тихо въздъхна. Звукът се чу толкова ясно, че двамата полицаи се стреснаха. Тънката лента на малката касетка безшумно се завъртя.

— Джослин, добре ли си? — загрижено попита Рамона.

— Не, не съм добре — усмихна се по-възрастната жена.

— Трябва да ти каже нещо неприятно. Няма да бъде лесно.

Рамона знаеше, че майката на Деймън не я харесва и допреди пет минути Джослин имаше пълното основание да не й вярва. Ала сега всичко се бе променило. Тя обичаше Деймън с цялото си сърце и щеше да направи всичко, което зависеше от нея, за да бъде щастлив.

— Джослин, не е необходимо да се тревожиш…

— Но аз се тревожа. Наистина съм много разтревожена за теб и за моя син. А най-много от всичко се тревожа за Джо Кинг.

Двамата мъже в колата наостриха уши.

— Това е Джослин Александър, нали? — прошепна Франк и Лес кимна.

Рамона смаяно се втренчи в нея. Не бе очаквала Джослин да каже точно това.

— Аз не…

По-възрастната жена вдигна ръка.

— Моля те, Рамона, остави ме веднъж завинаги да приключа с това. Не знам какво си намислила, но съм длъжна да те предупредя — настоятелно продължи тя, — че ако баща ти по някакъв начин е замесен, скъпа моя, и ти и Деймън сте в смъртна опасност! Повярвай ми! Джо Кинг е много опасен. Той е… дявол.

В колата Лес гледаше как лентата бавно се върти.

— Чу ли?

— Всяка дума — енергично кимна Франк.

Рамона не знаеше какво да отговори. Джослин кимна, доволна, че напълно е завладяла вниманието й, и с усилие продължи:

— Мисля, че въпреки всичко ти може би обичаш моя син…

— Обичам го — трескаво я прекъсна младата жена, хващайки ръката на Джослин. — Наистина го обичам! Повече, отколкото сама съм подозирала.

Джослин погледна в тези изключителни очи и внезапно се усмихна. Инстинктивно бе разбрала, че Рамона е искрена. Огромна тежест падна от раменете й.

— Радвам се да го чуя, защото той ще има нужда от теб. Където и да се появи Джо Кинг, оставя след себе си само смърт и разрушение. Деймън ще има нужда от една добра жена, която да е до него. Както навремето Майкъл се нуждаеше от мен, а аз го предадох.

Рамона потръпна. Имаше нещо безкрайно тъжно и обречено в гласа на Джослин.

— Сигурна съм, че не е истина!

— А пък аз съм сигурна, че е — уморено възрази по-възрастната жена. — Преди двадесет и осем години Джо Кинг и аз бяхме… любовници.

Рамона смаяно ахна.

— Но тогава той още е бил женен за майка ми!

— Знам. Съжалявам — кимна Джослин. — По това време аз също бях щастливо омъжена или поне си мислех, че е така. Тогава срещнах Джо и… просто се случи — тя сви нещастно рамене, осъзнавайки колко невероятно звучат думите й в ушите на младата жена до нея, ала бе длъжна да продължи. — Преди да се усетя, аз вече се срещах тайно с него и се завъртях в буйна любовна афера. Не знам как се случи. Джо никога не ме е обичал. Единственото, което искаше, бе мореплавателната компания „Александър“. А аз като последна глупачка, без да подозирам, му помагах, давах му късчета информация за бизнеса на Майкъл. Той разбра. Една нощ се нахвърли срещу мен с парче счупено стъкло. Аз го застрелях.

Двамата полицаи в колата изумено се втренчиха един в друг.

Рамона невярващо погледна бъдещата си свекърва.

— Ти си застреляла Майкъл? Но Деймън ми каза, че е бил някакъв крадец…

— Знам — кимна Джослин. — Бях сигурна, че Майкъл искаше да ме убие. Застрелях го при самозащита. Исках да извикам полицията, но вместо това се обадих на Джо.

— И той те е спрял?

— Да. Знаеше, че полицейското разследване ще извади на бял свят неговите измами. Затова измисли историята с крадеца и ми нареди какво да кажа. Счупи една чаша в прозореца и прибра пистолета. Заплаши ме…

Рамона взе студената й ръка в своята.

— Всичко е наред, Джослин. Мога да си представя с какво те е заплашил.

— Именно заради това през всичките тези години държах Деймън настрани от мен. За да не бъде опетнен от моя грах. Сега е твой ред да го защитиш от баща си. Длъжна си. Аз съм толкова уморена…

Рамона кимна и стисна ръката й.

— Не се тревожи. Аз ще се погрижа за баща си — тъжно обеща тя.