Максин Бари
Карибски нощи (22)

Глава 21

Рамона се чувстваше малко глупаво, докато обличаше изисканата коктейлна рокля в два и половина следобед, но казиното я изискваше по всяко време на деня. Тясната рубиненочервена сатенена рокля, само два сантиметра над коляното, и обувките в същия цвят, украсени с пайети, изглеждаха точно за случая. Дуайт Дж. Маркхем щастливо я бе уведомил, че парите за акциите са преведени. Сега беше ред на следващия — Гарет Дезмънд.

Рамона изправи рамене, завъртя се на екстравагантните си обувки и се запъти към вратата.

Казиното я удиви. Тъмнозелен дебел килим. Стени, облицовани с копринени тапети в златисто и морскосиньо, кресла, тапицирани с кадифе в същите тонове. Крупиета, облечени в бели смокинги, които спокойно боравеха с чипове за стотици хиляди лири.

Младата жена бавно се разходи из залата. Спря се край рулетката и като хипнотизирана се загледа в напрегнатите лица на залагащите. Един мъж, облечен в измачкан вечерен костюм, заложи 100 000 лири на червено, номер четиринадесет. Рамона поклати глава, когато излезе червено, номер двадесет и едно, и чиповете за стоте хиляди лири на непознатия бяха прибрани от крупието, всъщност отидоха в джоба на Деймън Александър.

Реши, че понтонът^[1] е подходящата за нея игра, купи си чипове за двеста лири и зае едно от свободните места край масата. Започна предпазливо, като непрекъснато се оглеждаше, ала Гарет Дезмънд май не беше сред посетителите. Въздъхна и заложи още няколко чипа. В този момент някой седна на мястото до нея. Рамона вдигна глава и се усмихна на една жена, облечена също като нея в коктейлна рокля. Непознатата имаше блестяща гъста гарвановочерна коса и големи тъмнокафяви очи. Изглеждаше уморена.

— Здравейте — поздрави я Рамона.

— Здравейте — усмихна й се Верити Фокс.

Отлично знаеше коя е блондинката, а и кой на борда не знаеше? Според слуховете, Деймън й бе подарил пръстена, който носеше на лявата си ръка, и сватбените камбани нямаше да закъснеят. Всички говореха за тази жена, която бе успяла да улови на въдицата си приятеля на Верити от детинство. Изборът на Деймън не я изненада. Блондинката бе най-красивата жена, която някога бе виждала. Очакваше тя да се извърне студено, както обикновено правеха ослепителните русокоси хубавици, ала сбърка. Рамона просто погледна тъжно към изчезващата купчинка чипове и сви рамене.

— Май не съм Омар Шариф^[2] — небрежно рече тя и Верити избухна в смях. Тази жена явно не беше надменна и самовлюбена красавица. Опитът й на лекар й подсказа, че непознатата притежава ум и особена индивидуалност и Верити установи, че започва да харесва тази тайнствена Рамона Кинг.

— Нито пък аз — призна си Верити. — Всъщност за пръв път влизам тук.

— Наистина ли? Аз също, но не го казвайте на никого — отвърна Рамона. — Предполага се, че съм русокосият вариант на Мата Хари, или поне така дочух.

Верити отново се разсмя. Значи тя знаеше за клюките, които се носеха по неин адрес.

— Не се безпокойте, тайната ви е на сигурно място при мен — увери я Верити, колебливо се вгледа в картите си, поиска още една, получи деветка пика и я загуби.

— Виждам обаче, че сте по-добра от мен в тази игра — тъжно рече Рамона, когато крупието обърна две карти и те се оказаха по-силни от нейните. — Когато губя, губя по три наведнъж.

Верити се усмихна и отчаяно въздъхна, тъй като и нейните чипове бяха прибрани от крупието.

— Господи, какво ще правя? — засмя се тя, ала смехът й внезапно секна, защото осъзна, че отлично знае какво прави. Опитва се да забрави изражението на Грег последния път, когато го видя.

— Между другото, аз съм Рамона Кинг.

Една дълга бяла ръка се бе протегнала, прекъсвайки мрачните мисли на Верити. Тя я пое и кимна.

— Знам. Аз съм Верити Фокс. Лекар по професия. Ако слуховете са верни, ние с вас сме съседи. Аз работя… работех в „Джон Редклиф“.

Рамона поклати глава.

— Сериозно! Светът наистина е малък — отново се огледа за Гарет Дезмънд. — Мисля, че имам нужда от едно питие — сухо каза тя.

— Аз също — съгласи се Верити.

— Тук ли да поръчаме или да отидем някъде другаде?

Верити погледна към малката си купчинка чипове и се засмя.

— По-добре да отидем някъде другаде. Не мога да си позволя да губя повече!

Рамона изненадано примигна. Смяташе, че тя е единствената на борда на този плаващ дворец, която не притежава милиони. Двете откриха един уютен бар в арабски стил на горната палуба.

— Казабланка^[3] — усмихна се Верити, сякаш прочела мислите на спътничката си, и двете си поръчаха лимонов сок с кубчета лед.

— Страхотен филм, нали? — Рамона се излегна в удобното кресло и с въздишка на облекчение свали обувките си. Верити последва примера й. Колко сладка малка волност.

— Великолепен — съгласи се Верити. — Бях влюбена в Хъмфри Богарт и ми се струва, че все още съм.

— Аз предпочитам Бърт Ланкастър — усмихна се Рамона.

Двете жени се увлякоха в приятен и забавен разговор, без да подозират за шока, който причиниха на жената, припичаща се отвън на слънце. Джослин Александър бе прекарала вече няколко часа, излегната в един шезлонг. Тя се понадигна, за да отпие от коктейла си, и погледът й падна върху двете жени, седнали до големия изрисуван прозорец в кафенето. При тази гледка сърцето й сякаш спря и тя с усилие преглътна. Какво правеха двете заедно?! След като на Вирджинските острови бе разговаряла с Деймън, тя се свърза с доверения си детектив и му възложи да проучи годеницата на сина й. С облекчение узна, че Джо Кинг не се е срещал с дъщеря си, откакто преди много години е напуснал дома си. Ала сега кошмарите й отново се завръщаха.

Джослин бавно се изправи. Трябваше да разбере за какво си говореха Рамона и Верити. Крадешком се промъкна в бара и седна близо до тяхната маса под прикритието на буйните зелени листа на огромната папрат. Рамона и Верити вече бяха станали приятелки.

— Както виждаш, около мен няма нищо интересно — завърши Верити, след като накратко бе разказала живота си, без, разбира се, да споменава за левкемията.

Рамона поклати глава.

— Защо? Сигурно е много интересно да бъдеш хирург.

— Бих казала същото и за теб. Не всички хора могат да станат преподаватели в Оксфорд.

Рамона сви рамене и поръча по още една чаша лимонов сок.

— Мислех, че това е всичко, което искам. И то дълго време.

— И се оказа, че си се лъгала, така ли?

Рамона тъжно се усмихна.

— Да. Сега си мисля, че Оксфорд е бил по-скоро затвор за мен, отколкото връх в кариерата. Трябваше годеникът ми да умре, за да го разбере.

На съседната маса Джослин смаяно ахна. Верити бе не по-малко изненадана.

— Съжалявам — каза тя и съчувствено погледна новата си приятелка. — Не исках да любопитствам.

Рамона поклати глава.

— Да си призная, много е хубаво, че най-сетне има с кого да поговоря откровено.

— Знам какво искаш да кажеш. Има случаи, когато е добре да споделиш с някого — отвърна Верити. Искаше й се и тя да може да й отговори със същата откровеност и да й разкаже за собствените си неприятности. — Значи това пътуване е нещо като „освобождаване на духа“, така ли? — шеговито продължи, за да разсее тъгата си.

Рамона се засмя.

— Да. Обаче започва да ми се струва, че съм скочила от тенджерата право в пламъците.

Верити се намръщи, озадачена за миг, но сетне разбра, че Рамона говори за Деймън.

— Но пък какви пламъци, а?

Рамона отново се засмя.

— Предполагам, че си права. Сама ли си на кораба или… — погледна към средния пръст на лявата ръка на Верити. — Омъжена ли си?

Верити поклати глава.

— Не. Свободна като птичка. Майка ми искаше да ме придружи, но се страхувам, че лондонският хайлайф ще се разпадне без нея.

— Наистина ли? Моята майка пък не обича да ходи в Лондон. И мисля, че не е загубила нищо.

— Баща ти би трябвало да се радва, че може да я задържи само за себе си — пошегува се Верити.

Усмивката на Рамона се стопи.

— Едва ли. Той ни е напуснал, когато съм била бебе.

— О, това е ужасно! Сигурно ти е било много тежко, но предполагам, че се срещате?

Рамона поклати глава.

— Допреди няколко дни изобщо не го бях виждала.

Верити смаяно примигна.

— Съжалявам!

Рамона се огледа и бръчката между веждите й изчезна.

— Недей. Никога като дете не съм чувствала липсата му, а сега… и двамата сме вече възрастни. Открихме, че имаме някои общи интереси… — сви рамене, очевидно не й се искаше да говорят повече за това и Верити схвана намека й.

— Гледала ли си филма, който прожектират в киното на борда?

— Предполагам, че не е „Казабланка“?

— Страхувам се, че не — засмя се Верити. — За съжаление не е и с Бърт Ланкастар, но чух, че бил добра комедия. Искаш ли да отидем?

Рамона кимна. Нямаше да й навреди да се посмее малко! И то точно сега!

Двете излязоха, без да забележат жената, която ги проследи с поглед. Лицето й бе пребледняло, а очите — разширени от ужас. Какви „общи интереси“ би могла да има Рамона Кинг с баща си? Трябваше да поговори с годеницата на сина си и да я предупреди за собствения й баща. Трябваше по някакъв начин да я убеди, че Джо Кинг е истинска отрова. Където и да се появеше, след себе си оставаше само разруха и хаос. Вече бе успял да й отнеме всичко, което някога бе притежавала…

 

 

Грег тъкмо минаваше заедно с Джок край вратите на киното, когато посетителите заизлизаха. Джок ги видя пръв. Разбира се, веднага разпозна русокосата с червената рокля. Слухът за любовта на големия шеф към най-красивата от блондинките бе достигнал дори и в машинното отделение. Отначало си помисли, че Грег също се е увлякъл по дамата на шефа, ала сетне осъзна грешката си. Не в блондинката се бе втренчил капитанът, а в жената до нея. Главата на непозната бе обрамчена от гъста и лъскава черна коса, а очите й бяха големи и кафяви — приятна гледка за всеки мъж. В този миг брюнетката се обърна и ги видя. По лицето й пробяга болезнена сянка. Тя бързо се извърна. Мигът отмина. Грег продължи напред и Джок го последва, ала на челото му се вряза дълбока бръчка. Разбира се, това рано или късно щеше да се случи. Грег беше хубав млад мъж. Но, по дяволите, тя бе пътничка на кораба! Не знаеше ли колко опасно е това? Джок нещастно въздъхна. Разбира се, че отлично знаеше.

Малко по-късно Джок допи бирата си и си тръгна, ала Грег сякаш и не забеляза отсъствието му. Той седеше на стола в бара, мрачно втренчен в бирата си. Когато бе отворил вратата и бе заварил Верити с нейния любовник — доктора, отначало се шокира, после побесня. По-късно си каза, че е имал късмет — отървал се е навреме. Поне се опитваше да си го внуши. И смяташе, че е успял, докато не я видя. Докато не погледна онези огромни кафяви очи и не видя там собствената си болка, отразена като в огледало. Собствените си изгубени надежди… Собствената си отчаяна любов…

Грег въздъхна тежко и прокара ръка през косата си. Отмести чашата с бира, измърмори някакво проклятие и излезе от клуба. Когато спря пред вратата й и почука, се почувства така, сякаш бе оголил цялата си душа.

Верити толкова се разстрои от неочакваната среща с Грег, че набързо се сбогува с Рамона, като се уговориха да се срещнат отново през някой от следващите дни.

Неочакваното почукване по вратата я подразни, но отиде да отвори, както си беше с боси крака. Когато го видя, сърдитото „Да?“ замря на устните й, а лицето й пребледня. За един миг двамата останаха изправени на прага, взирайки се един в друг. Накрая Грег хладно попита:

— Мога ли да вляза?

— Разбира се — също толкова хладно отвърна Верити и се отдръпна. Мигновено изпита чувството за „нещо вече преживяно“. Нима не бяха правили същото и преди? А познатите чувствени тръпки?

— Каква бъркотия е всичко това — просто изрече тя.

При тези безнадеждни думи сърцето на Грег трепна.

— Да — мрачно се съгласи той. — Просто исках да ти се извиня — сковано продължи.

Верити смаяно се втренчи в него и очите й се разшириха.

— Да ми се извиниш? Но за какво, за Бога?

Грег въздъхна.

— Аз исках… очаквах… прекалено много. Нямам никакво право да очаквам от теб да ми бъдеш вярна…

— О, Грег — простена младата жена, — всичко си разбрал съвсем погрешно. Аз те обичам!

Грег объркано я погледна.

— Какво каза?

— Чу ме. Аз те обичам.

— Само ако знаеш колко много ми се искаше да чуя точно тези думи — промълви той с глас, разтреперан от неочаквана надежда. Без да каже нищо повече, разтвори ръце, а тя се хвърли в обятията му. Страните й бяха мокри от сълзи, но на устните й грееше щастлива усмивка. Когато силните му ръце я притиснаха силно към топлото му тяло, Верити осъзна колко много се нуждае от прегръдката му. В този миг на сляпо откровение младата жена си призна, че решението й да пренесе в жертва любовта им е пораженческо и обидно. Тя не само го обичаше, но и имаше нужда от него. Любовта бе и доверие, нужда, приятелство, разбиране… Гордън беше прав. Трябва да му го каже! Той го заслужава! Отстъпи назад и го погледна. Отвори уста и… телефонът иззвъня.

За миг и двамата замръзнаха, а устните на Верити се извиха в принудена усмивка.

— По-добре вдигни слушалката. Това, което искам да ти кажа… Трябва да ти го кажа на спокойствие — кехлибарените му очи грееха от любов.

Верити кимна, сърцето й преливаше от толкова чувства, че не можеше да говори. С нежелание се отдръпна от ръцете му, отиде до леглото, коленичи и вдигна слушалката.

— Да?

— Здравей, Верити!

Веднага позна гласа. Затвори очи. О, Гордън, не сега!

— Здравей — предпазливо отвърна тя и погледна през рамо към Грег. Толкова прекрасен! Нямаше търпение да разкъса дрехите му и да се любят до забрава, а по-късно… да му обясни всичко…

— Верити… Аз… — в Оксфорд Гордън се свлече нещастно на креслото зад бюрото си. Най-подробно бе прегледал и анализирал цялата информация, а след това в мъчителна агония бе изчакал резултатите от аутопсията. Искаше да бъде абсолютно сигурен, преди да й се обади, ала повече не можеше да отлага. — Верити… — повтори той и нещо в гласа му я накара да замръзне. Сърцето й притихна.

— Просто ми кажи — решително рече тя. Грег направи няколко крачки към нея и спря. Беше достатъчно близо, за да разпознае гласа отсреща, но не достатъчно, за да различи отделните думи.

Гордън отново заговори:

— Верити, имам лоши новини. Едно от опитните ни животни е умряло. Върху него бяха правени тестове с…

— Какво показа аутопсията? — прошепна с побелели устни младата жена, извърнала глава от Грег, който учудено слушаше лекарските изрази.

— Свързано е, Верити — въздъхна Гордън. — Няма никакво съмнение.

Верити се вцепени.

— Разбирам.

— Верити, процесът може да се контролира. Все още не знаем защо… — гласът на Гордън се повиши в опита му да я успокои, а Грег отстъпи крачка назад, внезапно обхванат от дива ревност. Искаше да издърпа слушалката от ръцете й и да я помоли да му каже да върви по дяволите. Искаше да изкрещи на този Драйер, че сега Верити е негова и че той няма право да й се обажда и да я отвлича с разговорите си.

— Верити, трябва да спреш да вземаш лекарството поне… за известно време.

Верити не каза нищо. И двамата знаеха, че тя няма „известно“ време. Това бе краят. Всичко бе свършило.

— Разбирам — глухо каза тя. — Довиждане, Гордън — машинално добави и затвори слушалката. Дълго остана загледана в телефона, докато някакво движение не я стресна от унеса й. Бързо се извърна.

— Грег — бе забравила, че е в стаята.

Грег инстинктивно го бе почувствал. Само едно телефонно обаждане от онзи доктор и тя…

— Безнадеждно е — промълви той. Не можеше да се съревновава с Гордън Драйер. Вече го знаеше.

— Да, скъпи мой. Страхувам се, че е така — отвърна Верити. Гласът й бе тих и безжизнен.

Грег кимна.

— Съжалявам — хладно изрече той. — Аз… няма да те безпокоя повече — извърна се към вратата. Чувстваше се така, сякаш бяха изтръгнали сърцето му. Само ако тя го пожелаеше повече от този Драйер, тогава щеше да се бори до последния си дъх за нея. Но защо тогава му каза, че го обича?

Всеки може да сгреши.

— Съжалявам — прошепна отново Грег и тихо затвори вратата зад себе си.