Максин Бари
Карибски нощи (21)

Глава 20

Пуерто Рико

Рамона замислено се огледа и си каза, че това, което се говори е самата истина. Сан Хуан бе единственият град в Карибите, който бе построен изцяло в испански стил. Плакати с празнични надписи висяха по улиците — тук се честваха и най-неизвестните светци. Къщите в стария град рязко контрастираха с модерните предградия на новия Сан Хуан и Рамона бе доволна, че Деймън я доведе да го разгледат. Разбира се, не бе изненадана от избора му. Той притежаваше безукорен вкус. Този отличен актьор. Младият мъж с нищо не се издаваше, че знае за коварните й планове, като се изключат леко напрегнатата усмивка и някоя неволно изтървана по-остра дума. Ала много скоро тя щеше да разбере, че той не е такъв глупак, за какъвто го смяташе. Скоро той щеше да направи решаващия ход в тази унищожителна партия шах.

Когато откритата двуколка затрополи весело по пътя, Рамона забеляза, че автобусите се движат доста бързо за тесните улички, и то срещу движението. Припомни си как се бе изплашила по време на първото си пътуване с автобус на Карибите и се засмя.

— Какво има? — попита Деймън, учуден от внезапния й изблик на веселие.

— Просто си спомних. Последния път, когато се возих на автобус, едва не умрях от страх, а ако бе тръгнал и срещу движението… — тя сви рамене и Деймън се засмя заедно с нея, а палецът му разсеяно продължи да разтрива дланта й. Обичаше способността й да се присмива над собствените си слабости. Малко жени умееха да го правят. Още едно нещо, което обичаше у нея. Още един пирон в ковчега му…

Седнал на задната седалка в тъмносинята лимузина, взета под наем, Джо Кинг нетърпеливо ги чакаше да слязат, за да може по-добре да ги проследи. Трябваше да ги раздели по някакъв начин, дори и само за няколко минути. Беше толкова погълнат от мисълта как да планира следващите си стъпки и да следи дъщеря си и Деймън, че не забеляза малкия фиат, който го следваше.

Неподозираща тревогите на баща си, Рамона се наслаждаваше на испанската колониална архитектура от шестнадесети и седемнадесети век, една от най-изящните и най-красивите в Новия свят. И колкото и да е странно, цялото й същество бе обзето от чувство на тихо и спокойно щастие. Слязоха от двуколката и се изправиха върху скалистия нос, разположен в североизточния край на стария град. Бяха на Сан Филипе дел Моро, крепост, построена от испанците през 1540 г. Рамона усети втренчения немигащ поглед на спътника си. Изведнъж, по някакъв тайнствен и магически начин на това място с криволичещи лабиринти, извити стръмни стълби и високи бойни кули от средните векове, Рамона най-сетне разбра, че вече е способна да приеме и да се примири със собствената си страстна природа. Хората бяха обичали и мразили от векове. Защо тя да е по-различна? И когато най-сетне той се протегна към нея и я взе в прегръдките си, когато почувства силните му ръце да се обвиват около нея, Рамона най-сетне прие любовта. Сега вече знаеше, че никога няма да може да се върне към спокойния и защитен, но скучен и монотонен живот. Деймън, независимо от всичко друго, което бе сторил, я бе освободил от собствените й окови.

Устните му бавно и с наслада покриха нейните, без следа от яростната страст от предишния ден. Вместо това този път в целувката му имаше нещо… тъжно и обречено. Някакъв болезнен копнеж…

Рамона отстъпи назад и му хвърли една неискрена, според Деймън, усмивка. Внезапно той изпита желание да изтрие този фалш с целувка, която ще разтопи дори и костите й! Искаше да изкрещи да свали маската, за да види истинското й лице, истинските й чувства. В един-единствен миг на заслепение той почти я мразеше. Пое дълбоко дъх, потисна разрушителния гняв и се опита да възвърне самообладанието си.

На задната седалка на лимузината пръстите на Джо Кинг толкова силно стиснаха бинокъла, че кокалчетата му побеляха. Не искаше да гледа как Деймън Александър целува дъщеря му. Не го успокояваше дори и мисълта за болката, която щеше да изпита този мъж, щом открие, че е бил измамен. Мразеше да гледа ръцете му върху неговата Рамона. Ала този път семейство Александър нямаше да спечели! Дори и Джослин сега няма да може да провали плановете му.

На стотина метра по-нататък, паркиран в сянката на дърветата, малкият сив фиат остана незабелязан от никого. Въпреки че работеха в сътрудничество с правителството на Пуерто Рико, хората в него отлично съзнаваха, че не са си у дома.

Деймън категорично отхвърли предложението й да посетят замъка Ла каса де лос Контрафуертес, разположен на Кале Себастиан, както и Батрис хаус. Рамона мрачно се усмихна, обзета от отчаяние. Дали нарочно не искаше да я изпуска от поглед. Мисълта не бе чак толкова неприятна, ала след като не можеше да го накара да посетят някой от шумните туристически обекти, как би могла след това да се оправдае, че го е „изгубила“ сред тълпата? А трябваше да се отърве поне за малко от него, за да се срещне с баща си и да му предаде документите с подписа на Дуайт Дж. Маркхем.

— Нима ще пренебрегнеш цялата тази древна прелест? — шеговито го попита тя.

— Без съжаление!

— Какво искаш да правим тогава?

— Бих пийнал нещо студено. Ти ме пресуши.

Рамона се изчерви и в съзнанието й отново изплува, картината на страстно преплетените им тела, хлъзгави от потта, виещи се в екстаз.

— О!

Деймън я хвана за ръка и я поведе към Каса Бланка. Влязоха в първото кафене, което видяха. Тя си поръча изстудени резени папая, а той изпи цяла кана леден портокалов сок.

В колата, паркирана на отсрещната страна на кафенето, Джо Кинг ги наблюдаваше с все по-нарастваща омраза. Те изглеждаха толкова дяволски добре заедно! Нищо чудно, че Александър не можеше да държи ръцете си далеч от нея. Непрекъснато я докосваше! А с какво право? Държеше й ръката, потупваше я по рамото, прегръщаше я през кръста. Сега се бе навел напред и отхапваше от парченцето плод, което тя държеше. Нещо в интимността на цялата сцена, в начина, по който тя му се усмихваше, го подтикна яростно да удари вратата на лимузината.

Мъжът, който седеше зад волана на фиата, повдигна учудено вежди, когато спътникът му се ухили и започна да драска нещо в бележника си, и тихо промърмори:

— Обектът се развилнява в 11.45 сутринта! — той беше висок слаб мъж със замислени светлозелени очи. — От колко ли време вече полицията в Лондон все се опитва да изрови нещо за нашия човек? — попита инспектор Лес Фортнъм.

Сержант Франк Глес сви рамене.

— Отпреди аз да постъпя.

Лес Фортнъм кимна. Той самият вече бе постъпил на работа в полицията, когато в края на шестдесетте за пръв път се заговори за Джо Кинг. Проведоха вътрешно разследване, ала не откриха никакви доказателства срещу него. Последва цяла серия от престъпления и колкото повече подозренията се трупаха, толкова по-богат ставаше той. Измами. Изнудване. Данъчни злоупотреби. Съучастие в борсови измами и обири. Ала винаги липсваха доказателства. Все успяваше да се измъкне с печалбите. Но…

— Този път имам чувството, че Джо е на път да направи голяма грешка — каза Лес, по-скоро на себе си, отколкото на сержанта.

— Така ли? И защо?

— От самото начало в тази история се намесва нещо лично — проницателните му зелени очи се насочиха към двойката в кафенето, която се бе изправила и се готвеше да си тръгне. — Хайде — меко го подкани инспекторът и Франк бързо завъртя стартера.

Както очакваха, Джо Кинг последва Деймън и Рамона, които се качиха в едно такси. В тази игра на котка и мишка двете коли караха след таксито, което премина през новата част на Сан Хуан и се насочи към Пуерта де Тиера, мраморна сграда, известна с мозайките и фреските си.

— Намали! — малко остро заповяда Лес, когато оставиха града зад себе си и се насочиха към вътрешността на острова. Не можеха да си позволят да провалят операцията. И двамата знаеха колко е важно това пътуване. Ако изобличат Джо Кинг в убийство…

Не след дълго таксито спря край просторен плаж. Рамона с радост се измъкна от задушното купе и огледа обширното пространство край себе си, което явно някога е било процъфтяваща кокосова плантация. Стените на малката плажна кабинка, в която влезе, за да се преоблече, бяха облепени с цветни рекламни плакати на английски и американски рок групи. След малко се появи, без да има представа колко много хора съсредоточено я наблюдават, с нов бански костюм, който си бе купила от един бутик на кораба. Фината материя в небесносиньо подчертаваше загорялата й кожа и отлично подхождаше на цвета на очите й. Младата жена с удоволствие се повдигна на пръсти и се протегна, сякаш искаше да улови някой слънчев лъч. Косата й се стелеше като сребрист водопад.

Деймън примря и бързо пристъпи към нея. Бе решил да я задържи. Бе осъзнал, че не може да живее без нея. Само да се разреши цялата тази бъркотия с акциите и тя ще разбере, че не може да се бори с него. Никога досега не се бе чувствал така запленен и покорен от една жена. Никога не се бе чувствал толкова дяволски щастлив. Нямаше никакво намерение да се отказва от чувствата си и от жената, която желаеше. Повече от всичко на този свят. В гърдите му запърха нетърпеливото желание да превърне мечтите си в действителност.

— Рамона — меко рече младият мъж и се протегна към нея. Не можеше да се сдържи да не я целуне. Между двамата отново припламнаха познатите искри. Рамона се вкопчи в него. Всяка друга мисъл, всички намерения за възмездие се изпариха, пометени от страстта. С огромно усилие на волята Деймън вдигна глава и се взря в очите й. Видя как в тях постепенно изчезва замъгленият поглед на желанието, сетне се появява сянката на смущението и накрая отново се възвръща обичайното предпазливо изражение. — О, Рамона! — гласът му прозвуча като въздишка. — Не е необходимо да воюваш, за каквото и да е, скъпа моя — промълви Деймън, прокара ръка през косите й и с палеца си разтри брадичката й. — Трябва само да си го поискаш.

Той подозираше нещо!

— Аз… ще се опитам да го запомня — отвърна тя, опитвайки се гласът й да прозвучи закачливо. След това нежно, но решително се отдръпна от прегръдката му. Деймън не се опита да я задържи, ала очите му бяха потъмнели, а лицето му — някак странно сковано.

В лимузината си Джо Кинг изскърца със зъби.

В задушния фиат Лес спусна прозореца, надявайки се да влезе малко свеж въздух. Само ако беше сигурен каква игра играе тази красива млада жена… В полицията в Лондон бе изготвен подробен доклад относно последната авантюра на Джо Кинг и плановете му да си присвои „Александрия“, използвайки обичайните си методи. И все пак… Лес поклати глава.

— Не знам. Последната лудория на Джо Кинг май ще ни изненада с нещо ново.

Франк с възхищение гледаше Рамона, докато тя и щастливия й приятел влизаха в морето.

— Защо смяташ така?

Лес се извърна към помощника си. Светлозелените му очи бяха сериозни.

— Шесто чувство. Не помня вече колко пъти съм следил Джо Кинг. Познавам това копеле. Сега обаче той е по-напрегнат от всякога. Както вече ти казах, в тази история има нещо лично. Тук е замесена и дъщеря му.

— Жалко, че и тя… — въздъхна Франк.

Лес учудено го изгледа.

— Не съм убеден! Двамата с баща й никога не са се срещали. Той е напуснал дома си, когато тя е била едва на няколко месеца. През всичките тези години много внимателно сме следили действията на Кинг — той нито веднъж не е направил опит да се свърже със семейството си. А сега изведнъж се появява. И защо този Тредстоун ще оставя акциите си на Рамона, ако тя е съучастничка на баща си? В това няма никаква логика. Непрекъснато се питам как ли ще реагира тя, ако й съобщим, че баща й е убил бившия й годеник, защото е открил, че Тредстоун се кани да го предаде на полицията?

Сержантът отново въздъхна.

— Какво ли е открил Тредстоун за Джо Кинг, та толкова много го е изплашил? — Франк се намръщи. — Ала ако дъщерята не е в комбина с бащата, защо тогава се е хванала с Деймън Александър?

Лес кимна.

— Добър въпрос — меко рече той.

 

 

Деймън се излегна върху топлия пясък с шише плажно масло в ръка. Погледът му с възхищение се плъзна по гладкия гръб на Рамона.

— Топло ли ти е?

— Ад — промърмори тя и затаи дъх, когато ръцете му се плъзнаха по кожата й, втривайки хладното плажно масло. Докосването му втвърди зърната на гърдите й. Тя здраво стисна клепачи. — Така е чудесно. Бих могла да остана тук през целия следобед.

— А трябва ли да си тръгваме? — небрежно попита той, ала погледът му се изостри, когато видя лекото потрепване на миглите й.

— Не и ако зависи от мен — насили се в гласа й да прозвучи съжаление. Извърна се и седна. — Обаче наистина трябва да пообиколя магазините. Обещах на майка ми нещо необикновено.

— Сан Хуан не е безмитна зона.

— О?!

— Стоките не са с най-добро качество. Ще купиш подаръци от Ямайка.

— О?! — Рамона неохотно легна. Защо бе толкова упорит? Опасен мъж! Понякога почти успяваше да я убеди, че я обича, макар тя отлично да знаеше, че това е измама. Всяка негова целувка бе само заради тези скъпоценни акции, за да бъде сигурен, че те са в безопасност, а тя е неговата послушна кукличка. Ала ако Дуайт Дж. Маркхем се изпусне, че й е продал своя дял, какво ли ще направи тогава Деймън? Рамона неспокойно се размърда. Пътуването бе към своя край. Имаше една седмица на разположение, за да успее. Трябваше да го направи! Отстъплението бе немислимо! Вероятно би било чудесно да капитулира пред Деймън, ала наистина бе немислимо. О, Деймън! Колко те обичам! Колко те ненавиждам!

 

 

В колата Джо Кинг стисна зъби. Едва сдържаше яростта си. Никого не бе мразил толкова силно, колкото Деймън. Хлапакът на Александър изсипа още плажно масло върху дланта си и сега го втриваше в крака й. Дългите чувствени пръсти се задържаха при прасеца.

— Махни си ръцете от нея, кучи сине — изръмжа Джо. — Ще те пречукам! — при последната дума той се облегна назад и се усмихна. Раздразнението му внезапно се изпари. Да. Точно това ще направи! Ще даде още малко от онази течност на Дойл, за да я изсипе в чашата на Деймън по време на маскения бал. Това ще довърши копелето!

Очевидно Рамона нямаше да успее да се измъкне от кампанията на този мръсник. Джо нетърпеливо нареди на шофьора:

— Карай в Пиер Тре, където акостират пътническите кораби!

— Кинг потегля — обади се Франк. — Оставаме ли с момичето?

Лес бе изкушен. Шестото чувство му подсказваше, че Рамона Кинг си има свои причини, за да бъде с Деймън Александър. Бе убеден, че и тя е замислила нещо, но все повече и повече разбираше, че може да им бъде много полезен съюзник. Обаче не можеше да рискува да провали цялата операция само заради интуицията си. Поклати неохотно глава.

— Продължаваме след нашия човек. Трябва да разберем какво е намислил.

Когато двете коли изчезнаха, Деймън запуши шишенцето с плажното масло и се излегна по гръб върху хавлията. До него Рамона неспокойно се размърда.

— Нещо не е наред ли, Рамона? — меко попита той, прикривайки усмивката си. Не се съмняваше, че тя иска да предаде в сигурни ръце документите с подписа на Маркхем. Вероятно се чувства много притеснена да ги държи на борда. Горкото дете!

Рамона потисна въздишката си на отчаяние.

— Не. Всичко е наред.

Деймън се усмихна, целуна я по рамото и се намести по-удобно под слънчевите лъчи.

— Добре — сдържано рече той. — Не искам нищо да те тревожи и да разваля почивката ти. Обичам да те гледам как се забавляваш, скъпа моя.