Максин Бари
Карибски нощи (20)

Глава 19

Чарлстън клъб, тихо и закътано местенце върху една от палубите за отдих, мигновено напомни на Рамона за някой от елитните лондонски клубове само за мъже. Креслата бяха дълбоки, с високи облегалки, подът покрит с оригинален ориенталски килим, а по стените висяха картини, изобразяващи сцени от любимия за английската аристокрация лов на лисици. Младата жена с нехайна походка се насочи към бара и си поръча чаша бяло вино. Облегна се небрежно на плота и леко се извърна, за да огледа помещението. Видя мъжа, седнал зад една от ъгловите масички, и неуверено му се усмихна. Както и предполагаше, нюйоркският банкер веднага скочи и след миг вече беше до нея. Погледът му с възхищение се плъзна по дългите й стройни крака.

— Здравей — очарователно й се усмихна Дуайт Дж. Маркхем III. — Позволи ми.

Рамона наблюдаваше как банкерът взима чашата й с вино и кимва да го последва. Край изящната масичка от орехово дърво бяха поставени две кресла. Рамона се усмихна с благодарност и покорно тръгна след него.

— Толкова бях разочарован, че след първата ни среща повече не се видяхме — подхвана банкерът.

В гърдите й се надигна раздразнение. Защо и към Деймън Александър да изпитваше същото безразличие?!

— Няма значение. Нали сега съм тук.

— Така е — ухили се Дуайт и Рамона видя как очите му блясват похотливо. Това не я изненада, но я накара да се почувства някак си омърсена. Мисълта, че този тип би могъл да я докосне с пръстите си със съвършен маникюр, я погнуси. Прииска й се да стане и да се махне, ала потисна желанието си. Облегна се назад и внезапно заяви:

— Ще те попитам нещо, Дуайт. Нещо, което е от твоята компетентност.

Погледът на мъжа се изостри. Не можеше да отрече, че тя го бе заинтригувала.

— Спомняш ли си, че ми каза, че притежаваш 3% от този прекрасен кораб?

Банкерът примигна. Не си спомняше да й е казвал подобно нещо. Дискретността му бе присъща.

— Не, не бих казал, че си спомням.

— Значи си бил твърде зает да зяпаш краката ми — засмя се младата жена и с елегантно движение кръстоса красивите си крака. Безгрижно залюля единия и го чу как тихичко ахва. Не беше единственият. Мъжът, седнал на съседната маса и скрит зад високата облегалка на креслото, също настръхна и наостри уши.

— Каза ми и колко много си платил за тях — меко продължи Рамона. Говореше много тихо, тъй като не желаеше някой друг да чуе разговора им. Ако знаеше кой седи на педя от нея, никога нямаше да се приближи до Дуайт Дж. Маркхем III.

Дуайт зяпна.

— Наистина ли съм го направил?

— Разбира се. Но не се тревожи. Няма да го кажа на никого. Ние акционерите трябва да се поддържаме.

Банкерът се усмихна, ала вече не зяпаше краката й. Рамона се усмихна. Най-после говореше с банкера, а не с развратника.

— Какво би казал, ако ти предложа да ги продадеш с 20% отгоре? — тихо попита тя.

Дуайт преглътна. Говореха за много пари.

— Бих искал 40%.

— Не се и съмнявам — засмя се Рамона, — ала това не звучи реалистично. Какво ще кажеш за 22%?

— Тридесет! — твърдо отсече Дуайт.

Рамона отново кръстоса крака, ала този път Дуайт не им обърна внимание. Баща й беше казал да не предлага повече от двадесет и пет процента. Бе уверен, че банкерът ще клъвне.

— Двадесет и пет процента. Това наистина е последното ми предложение.

Дуайт надушваше кога може да наддава и кога не, както и кога му предлагаха добра сделка.

— Съгласен!

— Добре! — Рамона отвори плажната си чанта и извади напълно редовно изглеждащ документ. Дуайт отново зяпна. Взе документа и бързо го прочете. Беше напечатан на машина, а цената бе тази, за която току-що се споразумяха. Очите му се присвиха.

— Имаш ли нещо за писане? — сухо попита той.

Рамона се усмихна, първата й искрена усмивка от началото на тази среща, и му подаде химикалката си. Банкерът се подписа. Току-що бе прибавил още няколко милиона към богатството си. Протегна се към чашата си с текила, а Рамона взе своята с вино. Вдигнаха тържествен тост. След това младата жена се изправи, взе чантата си и си тръгна.

Ако се бе обърнала назад, щеше да види Ралф Орнсгууд, който я гледаше гневно и ужасено.

 

 

Летище „Хийтроу“ през февруари не бе никак приятно място и Гордън с облекчение се качи във влака за Оксфорд. Чувстваше се леко отпаднал от дългия полет, но и развълнуван. Предварителните тестове от кръвните проби на Верити, които бяха направили в лабораторията на „Александрия“, бяха изключително обещаващи. Както Верити бе предположила, Гордън хареса Джон Гарднър от мига, в който се запознаха, и тримата лекари работиха в идеален екип.

Пръв Джон получи резултатите и по озадаченото изражение на лицето му Верити и Гордън разбраха, че са добри. И те действително бяха добри. Количеството на белите й кръвни телца бе спаднало с 5%.

 

 

— Не разбирам — бяха единствените думи на Джон, ала нито Верити, нито Гордън можеха да му помогнат да разбере. Естествено в началото той се ядоса, настояваше да знае всичко, изтъквайки как един такъв голям медицински успех заслужава публичност и по-нататъшни задълбочени изследвания. Ала след като Гордън намекна за евентуалните неприятности, които биха могли да последват, Джон се отказа да настоява.

Все още обаче предстоеше да се направи много. Гордън взе такси, което щеше да го откара в предградията на Хедингтън. Там в голямата бяла сграда, разположена на хълма, се намираше неговата лаборатория. Първо трябваше да разберат точната причина за промяната. Да определят точната доза, а след това и да открият причината за страничния ефект — горещите вълни и повишаването на телесната температура. Трябваше да се направят още тестове и може би щеше да се наложи Гордън още веднъж да отпътува за островите и да се срещне с Верити в Доминиканската република или Ямайка.

Джон плати на шофьора и уморено се запъти към малката си къща, която се намираше в една тиха уличка на няколко крачки от болницата. Понякога беше много досадно да живееш толкова близо до работата си, ала днес Джон бе доволен, защото само остави багажа и веднага се запъти към лабораторията. Беше почти седем часът. Ако имаше късмет, доктор Анацуала щеше вече да си е отишъл.

Когато влезе в лабораторията, Гордън видя, че свети само отзад, където бяха клетките с животните. Той внимателно заключи кръвните проби в шкафчето си и се запъти към светлината.

Подскочи от силно издрънчаване, последвано от тихо проклятие. Внимателно приближи към заграждението с плъховете и видя Филип Найт да вдига голяма метална табла от пода.

— Здравей, Филип. Малко произшествие?

Филип, който помагаше в лабораторията по време на престоя на доктор Анацуала, се извърна.

— О, здравейте, доктор Драйер.

— Отиде ли си вече доктор Анацуала? — нехайно попита Гордън.

— Да.

Гордън кимна и се обърна, за да си тръгне, когато внезапно се закова на място. Клетката срещу него бе празна. Клетката, в която доскоро се намираше един голям и здрав заек.

— Къде е Херкулес? — попита Гордън, надявайки се, че гласът му няма да издаде ужаса, който го бе обзел.

Филип погледна към клетката и въздъхна.

— Съжалявам, но вчера загубихме Херкулес. Утре доктор Анацуала ще направи аутопсията.

Гордън усети как се задушава.

— Каза ли… — изкашля се нервно. — Каза ли доктор Анацуала какво би могло да е причинило смъртта му?

— Не. Не съвсем. Не беше ли това заекът, който взимаше онова ново лекарство против СПИН?

Гордън мрачно кимна.

— Да — глухо отвърна той. — Да…

Доктор Драйер се препъна поне няколко пъти, докато се връщаше в лабораторията си. Накрая се отпусна с треперещи нозе на една скамейка и пое дълбоко дъх. Чу отдалече веселия глас на Филип, който му пожелава лека нощ, и хлопването на задната врата. Дълго седя, втренчил празен поглед в стената. Най-сетне се размърда. Трябваше да се стегне! Може да има много причини за смъртта на заека. Не е задължително лекарството да го е убило. Сигурно записките на доктор Анацуала за състоянието на Херкулес щяха да му помогнат. Водеха се такива дневници, в които се описваха всички експерименти с животни. Скоро откри бележките за Херкулес. През първите няколко седмици — нищо обезпокоително. След това, преди пет дена… Гордън спря. Пробяга с пръст по колонката с цифри и се втренчи в листа.

„Рязко повишаване на температурата. Горещи вълни.“

Той затвори очи.

— О, Господи, Верити! Какво направихме?

 

 

Деймън излезе от асансьора и тръгна бавно по коридора. Минаващите пътници му се усмихваха и го поздравяваха, ала той или не отговаряше, или само разсеяно размърдваше устни. Чувстваше се… някак си странно. Когато Ралф го откри в гимнастическия салон, веднага забеляза, че се е случило нещо лошо. Разпозна безпогрешно признаците — въртенето на палците, бягащия поглед, неспокойното пристъпване от крак на крак, лекото заекване. Разбра, че Ралф иска да му каже нещо, но явно не може да се реши. Затова се усмихна и се опита да го успокои. Но когато чу! Не беше изобщо подготвен. Никога не би му минало през ум!

Ако му го казваше някой друг, нямаше да повярва. Докато слушаше мрачния доклад на Ралф за сделката между Рамона и Дуайт Дж. Маркхем, Деймън разбра, че най-страшните му кошмари са се сбъднали. Смъртен студ се процеди във всяка клетка на тялото му. Ралф ставаше все по-нещастен. Беше принуден да огорчи най-скъпия си приятел с най-лошите новини, а това го караше да се чувства отвратително. С мрачно като буреносен облак лице Деймън го потупа по рамото и промърмори:

— Няма нищо. Всичко е наред.

После излезе от гимнастическия салон и сега бе на път към каютата си. Взе си студен душ, като дълго седя под острите иглички на водната струя, ала и това не му помогна. Наля си чаша уиски и го изпи на един дъх. Течността остави само кисел привкус в устата му.

Излезе от каютата си и когато се озова пред вратата на нейната стая, се почувства като в безтегловност. Знаеше, че е глупаво зрял мъж да реагира така на предателството на една жена, ала не можеше да се съвземе. Вдигна ръка и почука. Нямаше представа какво ще каже или направи.

Рамона стреснато вдигна глава. Тя се взираше в документа, наслаждавайки се на подписа на Дуайт Дж. Маркхем. Сега двамата с баща й имаха още 3%. Това бе само началото! Бързо пъхна листа в чантата си и я мушна под масата. Огледа се, за да провери дали всичко е наред, отиде до вратата и я отвори.

Деймън видя бялото злато на косите й, омагьосващото синьо на очите й, невероятното излъчване на цялото й същество. Мисълта, че най-безсрамно го бяха използвали, го изпълни с гняв, за който и не подозираше, че съществува у него. Настръхна като вълк, подгонил плячката си, ала в същото време се чувстваше и уязвим и наранен като човек, открил, че този, когото обича желае да го унищожи. Над всички тези чувства обаче владееше спокойствието, защото той знаеше, че тя няма да успее. Ще воюва с нея на живот и смърт и ще я победи.

Тази мисъл му причини само болка.

Рамона се втренчи в него и всяка клетка в тялото й се съживи. Обичаше го! Мразеше го! Той я бе измъкнал от нейната безопасна и удобна черупка, бе я накарал да чувства. Но той бе сложил и огромна тежест върху раменете й. Тя не искаше и не можеше да забрави — трябваше да му докаже, че престъплението не бива да остава ненаказано и че дори той не може да избегне справедливото наказание. Че хора като Кийт, малките и обикновени хора, не бива да бъдат пренебрегвани и лъгани.

За един миг си помисли, че няма сили да изпълни мисията си. Прииска й се да се откаже. Да се притисне до рамото му и да изплаче мъката си, да се отдаде на любовта му, дори и неискрена. Но в следващия миг почувства, че всичко в нея се мобилизира и решителността й се връща. Нейният хладен ум отново заработи, но този път съпроводен и със страст, нещо, което бе непознато досега за нея, ала бе толкова примамливо. Страстта на любовта и омразата.

— Здравей, скъпи! Влизай.

Деймън пристъпи прага и се извърна, за да я погледне, докато затваря вратата. Разумът му бе напълно бистър. Тя започна играта. Сега предстоеше да научи, че и той може да бъде добър играч.

— Съжалявам за снощи — нежно промълви той.

Рамона се извърна учудена.

— Какво?

— За пропадналата вечеря — напомни й той, ястребовият му поглед я прониза.

Тя кимна.

— О, това ли? Няма значение — какво по-добро от кратката отсрочка. Очевидно денят, прекаран с Джослин, бе важен за него. Какво ли му бе казала тя? — Как е Джослин? — попита младата жена просто от учтивост и в следващия миг смаяно се втренчи в него, тъй като той внезапно застина. Тъмните му очи се присвиха.

— Чудесно! Защо питаш? — гласът му режеше като диамантен ръб.

Рамона примигна.

— Просто… просто попитах — неуверено отвърна тя. Дали само така й се струваше или той наистина беше нервен днес? Или тя е нервна. Познаваше този мъж толкова добре. Познаваше страстта му и бе изпитала изненадващата му нежност. Познаваше чувството му за хумор. Познаваше и тъмната му страна. Познаваше и неговата жестокост. Ако по някакъв начин откриеше какво е извършила и какво смята да извърши… Рамона потръпна. Не се съмняваше, че той ще използва цялата си мощ и сила, за да я смаже. Също като Кийт. Само че тя не беше Кийт. Тя няма да се предаде. Дори и да копнее този мъж да я вземе в прегръдките си и… Не!

Рязко се извърна.

— Искаш ли нещо за пиене?

Деймън я проследи как пристъпва към бара и леко се отпусна. Любопитството й за Джослин го бе сварило неподготвен, ала той бе убеден, че тя всъщност не се интересуваше от майка му. Джослин не притежаваше парите и силата, за които тази жена жадуваше. За разлика от него.

А най-тъжното бе, че той бе готов да й даде всичко. След сватбата щеше да я въведе в света на богатите и привилегированите, свят, за който тя копнееше и заслужаваше. Нима един богат мъж не би дал на любимата си жена всичко, което може да се купи с пари? Диаманти, рубини, сапфири… Кораби… Сила… Отпъди тези мрачни мисли, тъй като тя се бе извърнала и го гледаше въпросително. Деймън бързо се съвзе.

— Ром.

— Ананасов сок? Тоник?

— Не. Чисто.

Рамона наля една чаша и се запъти към него. Беше толкова убийствено красива! Приличаше на леопард. Или на древна гръцка богиня, която предлага на смъртния си любовник чаша амброзия, преди да го убие. Очите му потъмняха и сърцето на Рамона бясно заби от възбудата, която витаеше край тях. Погледите им се срещнаха — електрическа мълния и разтопен метал. Нещо първично я сграбчи за гърлото, устните й се разтвориха и от гърлото й излезе дрезгав звук.

Деймън изръмжа. Протегна ръка и блъсна рязко чашата. Тя тупна върху дебелия килим и силният карибски ром бързо образува малка локвичка. В същия миг ръцете му я сграбчиха и Рамона усети как краката й се отделят от пода. Очите й се разшириха, ала тя не извика. В гърдите й се надигна диво желание. Устните му се впиха в нейните.

Изохка и я притегли още по-близо към себе си, ръцете му сграбчиха задника й. Късата й пола се вдигна нагоре и гореща вълна обля вагината й, а утробата й конвулсивно потрепна. От устните й се изтръгнаха накъсани стенания, ръцете й се вдигнаха, пръстите й се забиха в косите му, отблъсквайки главата му назад. В очите му лумнаха яростни пламъци, когато усети ноктите й. Рамона изръмжа глухо, заслепена от бясното желание, и Деймън усети как слабините му пламват. Ръцете му се плъзнаха към кръста й, а пръстите му толкова силно се забиха в плътта, че тя потрепери и заби още по-дълбоко ноктите си в кожата на слепоочията му. Малки капчици кръв обагриха челото му. Очите му приличаха на разтопено олово. Тя простена от болка, когато той се притисна силно към нея, сякаш искаше да я смаже. Гърдите й се мачкаха, притиснати до неговите, напрегнати от болка и изгарящо желание, а зърната й се втвърдиха и набъбнаха.

Деймън ги усети и бясно ги затърка със своите. Повдигна я във въздуха, занесе я до леглото и толкова силно я метна върху него. Преди да се осъзнае, той вече бе отгоре й. Тогава Рамона видя малките капчици кръв по челото му. Знаеше, че върху тялото й ще има синини от пръстите му, но какво от това. Любовта и омразата се бяха слели в едно и тя не бе сигурна дали някога отново ще се разделят. Трескаво пъхна ръка под ризата му и рязко я дръпна. Копчетата се разпиляха по леглото, а някои от тях излетяха върху килима.

Без да откъсва поглед от лицето й, Деймън разкъса копринената блуза и звукът от раздиращата се материя разтвори още по-широко очите й. Погледна надолу и видя парченцата коприна, които все още закриваха част от гърдите й. С гневен вик ги махна, разкривайки щръкналите от желание розови зърна. Протегна ръка, сграбчи тъмнокосата му глава и я наведе надолу към едното зърно. Очите й искряха и цялото й женско същество изискваше от него да я задоволи. Простена и извика, когато той захапа зърното й, достатъчно твърдо, за да й причини истинска болка. Деймън изръмжа, вдигна глава и яростно се нахвърли върху другото зърно. Усети, че самообладанието го напуска. Двамата внезапно се нахвърлиха един върху друг и треперещите им ръце разкъсаха и останалите дрехи, а голите им тела се преплетоха в страстта. Гладката й бяла кожа се търкаше в неговата, разпалвайки изгарящо желание във всяка клетка от тялото му.

Рамона прокара ръце през гъстите черни косми на гърдите му, възхитена от усещането за потреперващите мускули под дланите й. Ръцете й се плъзнаха надолу покрай кръста му и обхванаха, стегнатия му задник, както той преди малко държеше нейния. Заби дълбоко нокти в потръпващата плът. Искаше да го нарани, да му причини болка и когато той изпъшка, от устните й се изтръгна триумфален смях.

В следващия миг Деймън я повдигна и разтвори със замах копринените й бедра. Този път бе неин ред да изохка. Бедрата й се обвиха около него и той погледна в очите й. Двамата се гледаха един друг с изопнати от напрежение тела — змии, готови да се нападнат. Сетне той рязко проникна в нея, силно и бързо, без да се интересува, че й причинява болка. Тя извика. Цялото й тяло се изви към него. Ръцете й обхванаха врата му, а пулсиращите от желание гладки стени на вагината й се обвиха около твърдия му член, стиснаха го в смъртоносна хватка, сякаш искаха да го погълнат, да го засмучат завинаги, да го разтопят и завинаги да го направят пленник на тялото й. Деймън не откъсваше поглед от очите й — ярки сини светкавици. По гърба му плъзна пот, коленете му се забиха в дюшека, докато проникваше все по-навътре и по-навътре в нея. Рамона изгуби представа за времето. От гърдите й излетяха отчаяни викове и пъшкания. Той ритмично се движеше в нея. Главата й отчаяно се мяташе наляво-надясно, а влажната й от пот коса полепна по лицето и закри очите. Той отметна мокрите кичури, наведе се и впи устни в нейните. Когато светът започна да изчезва, младата жена си помисли, че вероятно умира от удоволствие. В този миг видя, че очите му внезапно се проясняват.

— Искам да те гледам — задъхано простена той, усещайки, че слабините му всеки момент ще изригнат. — Искам да гледам очите ти, когато полудяваш. Искам да видя… как се разпадаш! — след тази последна, диво изкрещяна дума, Рамона се изви. Тялото й тръпнеше от разливащата се вълна на върховно удоволствие, толкова силно, че й се струваше, че сърцето й няма да издържи и ще спре завинаги. Деймън видя как очите й потъмняват, как зениците й се разширяват и как изкрещява в мига, в който тялото му изригна и я изпълни с горещата бяла течност на живота, сякаш кръвта му премина в нейното тяло и двамата се сляха завинаги.

Притискаха тръпнещите си тела, понесени от блажената вълна на облекчението.

Те бяха любовници.

Те бяха врагове.

И единият от тях щеше да бъде победен.