Максин Бари
Карибски нощи (19)

Глава 18

Американските Вирджински острови

Американските туристи тук се чувстваха като у дома си и Рамона чу неколцина пътници да наричат островите „Американският рай“. „Александрия“ бе пуснал котва между островите Сейнт Джон и Сейнт Томас, северно от най-големия остров Санта Крус. Малките корабчета чакаха да пренесат пътниците, на който остров си изберат.

Застанала до перилата, младата жена наблюдаваше безгрижното заминаване на първите групи. До нея стоеше годеникът й. Дори и сега, след като бе прозряла коварството му, Рамона се натъжаваше, щом Деймън се отдалечеше.

— Закъснява — промърмори младият мъж и се наведе над перилото. Силните му ръце бяха придобили чудесен златистокафяв загар, а косите му се вееха от морския бриз.

— Знаеш, че ние жените обичаме да се гласим пред огледалото и не се притесняваме, че мъжете ни чакат — усмихна се Рамона.

— Не и ти! Досега не съм познавал жена, която се облича толкова бързо — намекваше за бързината, с която сутринта бе взела душ и се бе облякла, преди той да се събуди и да пожелае да се любят.

Извърна се и предизвикателно му се усмихна.

— Аз съм различна!

Деймън нежно я погледна.

— Наистина. Нали нямаш нищо против, че трябва да придружа майка си до Санта Крус? Съгласих се, защото тя ми каза, че иска да си поговорим насаме.

Рамона едва се сдържа да не се засмее с глас. Да е против? Та тя беше на седмото небе! От миналата вечер непрекъснато се измъчваше какво да измисли, за да остане сама през този ден и да може да се срещне с баща си. За щастие на закуска Деймън реши проблема вместо нея, като тъжно й каза, че трябва да придружи майка си до един от островите.

Той внезапно се извърна и лицето му стана непроницаемо. Джослин приближаваше към тях в дантелена рокля с цвят на праскова.

— Мразя да те оставям сама — собственически заяви Деймън и думите му я стреснаха.

— Все ще оцелея един ден без теб — засмя се Рамона и в невероятните й сини очи проблеснаха предизвикателни пламъчета.

Деймън сурово присви устни. Това бе последното, което му се искаше да чуе от жената, в която бе лудо влюбен. И тя отлично го знаеше!

— Само за един ден — изръмжа той. — Довечера ще вечеряме в моята каюта. Ще помоля главния готвач да приготви нещо специално. Само за нас двамата — приближи към нея и леко погали бузата й с върховете на пръстите си, а очите му я изпиваха.

Рамона се взря в тъмносивите му очи и утробата й потръпна. Отлично знаеше какво ще последва след вечерята. Но дали ще може да се люби с него сега, след като вече знаеше, че той е неин враг? Миналата нощ бе успяла да го отблъсне, а тази сутрин стана и се облече, преди Деймън да се събуди. Това обаче не можеше да продължава до безкрайност.

А ако разговорът с баща й протечеше така, както тя се надяваше, щеше да е повече от задължително да не изпуска Деймън от поглед и да ангажира ума му с нещо друго. Идеята да играе ролята на „фаталната жена“ й се струваше толкова абсурдна и едновременно с това толкова вълнуваща, че Рамона не знаеше дали да се смее, или да плаче. Бавно сведе ресници и лекичко се притисна към него. Видя как очите му потъмняват и дишането му се учестява.

— Очаквам тази вечер с нетърпение — меко рече тя.

В този миг Джослин приближи до тях. Както винаги, очите й избягваха Рамона.

— Здравейте, вие двамата!

— Готова ли си? — с въздишка попита Деймън, опитвайки се да възстанови нормалното си дишане.

Майка му кимна и двамата тръгнаха, а Рамона остана до перилата и весело им махна с ръка, когато се качиха на малкия кораб за Санта Крус. Самата тя смяташе да потегли към остров Сейнт Томас. Погледна часовника си.

Усети как стомахът й се свива. Сега, когато бе дошло времето да заложи капана, тя се чувстваше виновна, колкото и абсурдно да беше. Побърза да си напомни, че всъщност Деймън изобщо не я обича.

Една палуба над нея Верити Фокс излезе от каютата си и също погледна часовника си. Имаше достатъчно време, за да се качи на корабчето за Сейнт Джон. Двамата с Грег бяха решили да се срещнат там, но капитанът, разбира се, щеше да дойде по-късно. Никой не биваше да ги види заедно. Все още не бе измислила извинение, което да й позволи да се върне рано следобед на „Александрия“. Знаеше, че Грег ще иска да прекарат целия ден заедно, ала тя се бе уговорила с Гордън да се срещнат в залива на Санта Крус. После щяха да имат нужда от медицинското оборудване на кораба. Младата жена въздъхна и се опита да отпъди неприятните мисли. Слънцето грееше, тя отиваше на малкия остров и скоро щеше да бъде с любимия си. Трябваше да се задоволи с щастието, което Господ й бе изпратил, макар и за кратко.

 

 

Джослин и Деймън бавно тръгнаха покрай пристанището на Сейнт Кристианстед. Младият мъж се извърна и любопитно изгледа майка си.

— Какво има? — тихо я изпревари той. Тъй като тя явно нямаше намерение да бърза с обясненията.

Джослин му хвърли кратък поглед и рязко се извърна. Откъде да започне?

— Нека да намерим някое приятно и тихо място. Ето там, под дърветата — двамата бавно тръгнаха през парка и седнаха на една сенчеста пейка.

— Деймън — твърдо започна Джослин и въздъхна. — Наредих да следят Джо Кинг — неочаквано заяви тя.

Деймън подскочи от изненада.

— Защо?!

Майка му го погледна и отново побърза да извърне глава.

— Аз… навремето познавах много добре Джо Кинг. Ти беше още съвсем малък — гласът й звучеше неестествено, макар че тя се опитваше да говори спокойно. Взираше се невиждащо пред себе си, тъй като не желаеше да види болката в очите му.

Деймън се бе втренчил в нея с разширени от изумление очи.

— Аз… никога не съм го знаел — промълви накрая той. — Колко… колко добре си го познавала?

Джослин пое дълбоко въздух.

— Много добре. Той… мразеше баща ти, защото аз не пожелах да го напусна. Това бе силен удар по мъжкото му его.

Синът й поклати глава, неспособен да повярва на думите й. В гърдите му изригна гняв заради баща му.

— Татко знаеше ли? — студено попита той.

Сега бе моментът да му каже. Джослин погледна треперещите си ръце. Повика на помощ спомените от онази ужасна нощ, ала не можа да намери достатъчно сили да изрече признанието.

— Аз… не, не знаеше. Но, Деймън, познавам много добре Джо Кинг. Знам как работи умът му. Той винаги е искал това, което Майкъл е имал. Мен, мореплавателната компания „Александър“… Сега отново се цели в нея. Исках да те предупредя. Джо купува акции чрез посредници. Един от тях е бил Кийт Тредстоун. Той… — Джослин пое дълбоко дъх. — Той е бил сгоден за…

— Рамона — безизразно довърши Деймън. — Да, знам.

Джослин потръпна. Знаеше, че завинаги го е отчуждила от себе си, но в този момент бе толкова смаяна от думите му, че дори не помисли за това.

— Тогава… защо… с Рамона…

Деймън тъжно се усмихна.

— Защото я обичам — просто отвърна младият мъж.

 

 

„Прекалено американски остров“, помисли си Верити, когато видя рекламите на „Макдоналдс“ и пица „Хът“ в столицата на Сейнт Джон. Но въпреки кабелната телевизия и американските долари, тук зеленееха хълмове, обагрени в тропическо оранжево, алено и пурпурно. Разпръснати сред каменните останки на някогашни помещения за преработка на захарна тръстика, къщите бяха в европейски стил, с балкони, украсени с железни орнаменти, а малките и теснички улички се спускаха стръмно към пристанището.

Верити разтвори картата, за да избере подходящо уединено място. Плажът „Ястребово гнездо“ представляваше тясна ивица, оградена от високи дървета, и мисълта да се люби с Грег под сянката им доста я поблазни. Вдигна глава и видя, че последният кораб, който пренасяше пътниците от „Александрия“ до островите, вече бе пристигнал. Сърцето й подскочи, когато зърна фигурата на Грег, извисяваща се с няколко сантиметра над околните. Верити дискретно изчака, докато пътниците се разпръснат, и се запъти към него, без да обръща внимание на слабостта в крайниците си. Още един страничен ефект от лекарството.

Грег я гледаше как приближава и погледът му с възхищение се плъзна по тялото й. Бе облекла светла рокля на цветя и не носеше сутиен. Голите й крака бяха загорели, обути в леки сандали. Морският бриз рошеше тъмните й коси и милваше прекрасното й лице.

— Красива си! — бяха първите му думи и Верити се засмя.

— Тъкмо щях да кажа същото за теб!

В свободните си бели памучни панталони и отворената на врата черна риза, той наистина би вдъхновил някой древногръцки скулптор.

Грег погледна към картата в ръката й и очите му потъмняха.

— Избра ли вече къде да отидем? — с дрезгав глас попита той.

— Можем да пообиколим магазините — отвърна Верити и присви устни.

— Искаш да ме измъчваш ли? — засмя се Грег. — От първия миг, в който те видях, си знаех, че ще ми донесеш само неприятности!

— Не е честно! Открих едно чудесно място. Самотен плаж, заобиколен от високи дървета. Носиш ли одеяло? — пресипнало попита тя.

Той кимна към чантата си.

— И изстудено шампанско.

Верити го хвана за ръката. Всички мисли за следобедната среща с Гордън се изпариха от главата й.

— Тогава какво чакаме?

 

 

Сейнт Томас, дълъг само двадесет и пет километра, беше оживен остров, истински рай за обичащите да пазаруват, пълен с дискотеки, светлинни реклами и всякакви развлечения. Рамона предпочете да се разходи из уличките на Шарлот Амалия. Разгледа набързо Замъка на Черната брада и без дори да забележи, изкачи деветдесет и деветте стъпала, водещи към разкошните градини. Към единадесет часа започна вече да се пита дали не е преценила погрешно ситуацията. Със сигурност баща й вече би трябвало да се свърже с нея. Върна се на главната улица, качи се в едно такси и помоли да я откарат в най-добрия ресторант. Ресторантът Фидъл Лийф, разположен в закрит павилион с изглед към града, бе идеален избор.

Рамона го видя в мига, в който влезе. Не беше толкова наивна, за да реши, че срещата е случайна. Усети как стомахът й се присвива. Ала когато той спря и вдигна ръка, тя без колебание се запъти към него.

 

 

Верити Фокс простена, когато Грег издърпа роклята през главата й и засмука едното зърно на гърдата й. Двамата се бяха приютили под гъстата и хладна сянка на дърветата, а само на неколкостотин метра туристите плуваха и се гмуркаха в синьо-зеленото море. Тя изохка, когато той нежно я положи върху одеялото и затвори очи, когато ръката му нежно се плъзна по прасеца й, продължи нагоре по бедрото и накрая пръстите му леко погалиха тъмните косъмчета между краката й. Надигна глава, за да го целуне, обхвана с ръка шията му и нетърпеливо го придърпа надолу. Отново простена, когато Грег нежно разтвори бедрата й с колене. И двамата извикаха, когато пламналите им тела се сляха в едно. Той обхвана лицето й с ръце и бавно започна да се движи в нея. Верити повдигна бедра и ги сключи около кръста му. Грег стисна челюсти, а по гладкия му гръб потекоха капчици пот. Телата им се движеха в съвършен синхрон. Удоволствието приличаше на сладка болка. Верити сграбчи широките му рамене. Малките й бели зъби захапаха лекичко ухото му. Грег се изви и тялото му се разтърси от невероятен екстаз. Втренчена в балдахина от зелени листа, Верити извика и се притисна към силното му мускулесто тяло. Никога не се бе чувствала по-жива! Сърцето й преливаше от любов и нежност. Дори и скоро да умре, поне не бе живяла напразно. Последните няколко седмици с Грег бяха придали смисъл на живота й. Благодарствените сълзи бавно се плъзнаха по страните й. Верити се отпусна изтощено върху одеялото и се усмихна, преливаща от щастие. Безмълвно погали мократа от пот коса на любимия си и отметна влажните кичури назад. Грег въздъхна и бавно се претърколи от нея. Не искаше да я притиска с тежестта си. В далечината се чуваха весели гласове и той се усмихна. За пръв път не се налагаше да внимава и това ново чувство на свобода му харесваше. Животът му досега бе изцяло посветен на кариерата и той бе забравил какво е да се отпуснеш.

— Умирам от глад — заяви той и се засмя, когато Верити шеговито изпъшка. Седна и придърпа чантата към себе си. — Пиле, мадам? Ето, вземи това бутче — наведе се над нея и пъхна бутчето в устата й. Тя отхапа от крехкото месо и щастливо задъвка. Облегна се на лакът и се загледа през дърветата.

— Иска ми се да остана така завинаги — меко рече младата жена.

Грег плъзна поглед по голото й тяло — гладката й кожа блестеше от потта, косата й бе разрошена, а в едната си ръка държеше отхапаното пилешко бутче. Никога досега не бе изпитвал толкова силни чувства. Любовта го правеше неземно щастлив и странно покорен.

— И аз — прегракнало изрече той, наведе се и целуна ключицата й.

В този миг Верити видя колко е часът.

— Но не мога — промълви тя и пое дълбоко дъх. — Имам среща с Гордън в Санта Крус.

Грег бавно повдигна глава.

— Гордън?!

Верити нещастно погледна към бутчето в ръката си, целият й апетит се бе изпарил.

— Помниш го, нали? Моят колега. Хематологът.

Грег присви очи.

— Помня го. Той ти донесе някакви изследователски бележки.

Верити отхапа малко парче от пилето.

— Този път аз имам някои бележки за него, обаче ги забравих на кораба. Съжалявам — добави тя и сви рамене, опитвайки се обяснението й да прозвучи искрено.

Без да каже нищо, Грег обу панталоните си. Верити, която го наблюдаваше, прехапа устни.

— Знам, че звучи глупаво, но…

Грег кимна. Лицето му не изразяваше нищо.

— Тогава по-добре да тръгваме за града. Първият кораб, който ще върне туристите на „Александрия“, отплава в два.

Навлече роклята си и се изправи. Олюля се. Чувстваше главата си леко замаяна. Протегна ръка и се зарадва, че той я пое. През целия път до града Верити здраво стискаше ръката му, надявайки се, че той няма да разбере колко слаба се чувстваше и колко много се нуждаеше от силната му опора.

 

 

След като келнерът разчисти празните чинии, Джо Кинг хвърли върху масата няколко папки. Със задоволство видя как очите на дъщеря му светнаха. По време на обяда бяха разговаряли за общи неща и Рамона първа бе повдигнала въпроса за „Александрия“.

Джо Кинг много сполучливо симулира изненада, та дори и известна загриженост, когато Рамона му каза за акциите, които притежава. Това бе удобен случай да й каже, че той също притежава 4% от акциите на „Александрия“. Не пропусна разочарованието, което проблесна в погледа й, когато чу цифрата. Това още веднъж го увери, че правилно е преценил подбудите на Рамона. Откакто Джеф Дойл го бе осведомил за „Корабният роман на века“ (както един от таблоидите го нарече във вчерашния си брой), той предполагаше, че красивата му и умна дъщеря е замислила нещо. Сега бе сигурен, че е бил прав.

— Какво е това? — попита Рамона, разтваряйки папката. Вътре бе досието на Гарет Дезмънд, най-големия акционер. В другите папки имаше подробна информация и за останалите. Според баща й всеки един от тях би могъл да бъде убеден да продаде своя дял.

Лицето на Рамона остана непроницаемо.

— Много интересно — внимателно рече тя, докато затваряше и последната папка. Погледна баща си. Очите й приличаха на огледала — Джо Кинг не можеше да види в тях нищо, освен собственото си отражение. В този миг разбра, че трябва да бъде много предпазлив. Дъщеря му изглежда подушваше лъжата.

Той се облегна назад и се усмихна. Играта започваше.

— Искам „Александрия“ — просто заяви и я погледна изпод вежди. Лицето й не трепна и той изпита неволно възхищение и гордост. Толкова много приличаше на него. Видя в очите й пламъка на омразата и желанието да притежаваш, две чувства, които самият той отлично познаваше. Винаги бе подозирал, че тя иска да отмъсти за смъртта на Кийт Тредстоун и поради някаква неясна причина се целеше в Деймън Александър. Сега вече бе сигурен. Каква ирония на съдбата! Само ако тя знаеше…

— Преди повече от двадесет години двамата с Майкъл Александър се борехме за тази компания — започна той. — Аз…

— Знам — прекъсна го Рамона и видя как очите му се присвиват. Сетне, макар и неохотно, тънките му жестоки устни се изкривиха в усмивка.

— Добре си се подготвила.

Рамона кратко кимна.

— Все още желаеш компанията на Александър, така ли да го разбирам?

— Разбира се — усмихна се баща й.

— Аз също я искам — студено призна Рамона, — ала дори и да обединим акциите си, няма да имаме достатъчно.

Джо се усмихна и забарабани с пръсти върху една от папките.

— Ако успеем да привлечем всички тези в нашия картел, с мен начело, ще бъде достатъчно.

— С мен начело — твърдо го поправи Рамона. — Аз ще бъда главният акционер.

Джо Кинг не можа да се сдържи и избухна в смях. Каква хубостница!

— Добре — съгласи се той. — С теб начело ще си присвоим компанията.

— Ако ги убедим да продадат акциите си — напомни му тя.

— Ще успеем — засмя се Джо.

За секунда Рамона потръпна, сякаш нещо студено и хлъзгаво лазеше по ръката й. Погледна остро баща си и очите й подозрително се присвиха.

Джо се прокле наум. Трябва да внимава!

— Те се интересуват единствено от пари, а аз имам много.

Младата жена бавно започна да се отпуска. Явно е имал предвид просто парите. Защо е цялото това безпокойство?!

 

 

В каютата Верити Фокс свали роклята си и Гордън се наведе над нея, за да прегледа внимателно кожата й. Левкемията, от която тя страдаше, можеше да предизвика рак на кожата.

— Гърбът е напълно чист — облекчено каза Гордън. — Обърни се.

Верити се обърна, без да се чувства неудобно. Годините, през които бе упражнявала лекарската си професия, я бяха лишили от чувството на срам заради голотата. Не изпита никакво стеснение дори когато Гордън внимателно огледа малката бенка на лявата й гърда.

Тъкмо в този миг обаче вратата внезапно се отвори и Верити подскочи. Гордън също се стресна.

Верити остана безмълвна, докато Грег се взираше в нея. Бе отворил устни, готвейки се да каже нещо, ала рязко ги стисна. Очите му се уголемиха и лицето му пребледня.

Верити чак сега осъзна какво е видял той — лицето на Гордън, надвесено над гърдите й, ръката му, поставена върху рамото й.

— Грег… — извика тя.

— Извинете ме! Нямах намерение да прекъсвам… работата ви — опасявайки се, че няма да се овладее и ще каже още нещо, Грег рязко се извърна и затръшна вратата зад себе си.

Гордън и Верити останаха да се взират нещастно един в друг. Първи се окопити Гордън.

— Върви при него, Верити! Веднага!

Верити машинално понечи да тръгне, ала сетне внезапно спря и поклати глава.

— Не!

— Но той си помисли…

— Знам какво си помисли — сковано отвърна тя, — ала ако сега отида при него, ще трябва да му обясня всичко, а аз не мога да го направя. Не и докато не съм напълно сигурна какво ме очаква — погледна към шишенцата с кръвни проби, които Гордън й беше взел. — По-добре да ги занесем в лабораторията. Джон ни очаква. Той ще ти хареса.

— Но… Верити… — безпомощно започна Гордън, а очите му загрижено я наблюдаваха, докато се обличаше. Не му убягна решителността, изписана на лицето й. — Ако между вас двамата нещата са сериозни, не смяташ ли, че той има право да знае?

Верити се протегна за обувките си.

— Знам какво правя, Гордън — твърдо отвърна тя и бързо преглътна сълзите, заплашващи да бликнат от очите й. — Ако тези тестове… — кимна към шишенцата — не покажат някакво подобрение, след като сляза от този кораб в Маями, никога повече няма да го видя. Така ще бъде най-добре за него.

Една сълза все пак се търкулна по бузата й и тя бързо я избърса.

— Така ще започне да смята всичко това за поредната краткотрайна любовна история. Аз ще бъда за него само една жена, която е решила да се позабавлява с капитана на кораба, а след това се е върнала към истинския си живот. Така ще му е по-лесно да ме забрави. А ако… Ами… Не искам да страда много за мен…

Гордън кимна и се извърна. Какво би могъл да й каже? И двамата знаеха, че тя е права.