Максин Бари
Карибски нощи (18)

Глава 17

Джеф Дойл провери дали запушалката на шишенцето, пълно със сивкавобяла невинна на вид течност, е добре затворена и го пъхна в джоба си. Когато вчера следобед Джо Кинг му го даде той бе попитал какво съдържа, ала единственият отговор бе предупредителен гневен поглед. Той отвори вратата на каютата си и предпазливо пое по коридора. Бе три и половина след полунощ.

Вече знаеше от картата къде точно се намира входа за кухнята. Тази част от кораба бе забранена за пътниците. Джеф влезе. Не посмя да запали лампите, ала фенерчето му беше достатъчно. Видя какви ли не кухненски пособия и цяла редица готварски печки. Вече наближаваше четири часа, когато най-сетне откри помещението със специална температура, в което съхраняваха вината. Всяка отделна бутилка бе поставена в особена конструкция, напомняща хамак. Ако корабът се залюлееше, хамакът се накланяше в обратна посока и уравновесяваше движението. Така нямаше опасност бутилките със скъпоценното шампанско да се изпочупят.

Погледна часовника си. Инструкциите на Джо Кинг бяха много точни. Трябваше да открие партидата, предназначена за големия маскен бал, който щеше да увенчае края на първото успешно плаване на „Александрия“.

Невинната на вид течност в шишенцето щеше да причини стомашно разстройство на пътниците. И когато лайнерът навлезеше величествено в пристанището на Флорида, където щяха вече да го очакват тълпи от журналисти, вместо триумфално завръщане, всички щяха да видят носилки, изнасящи болни и стенещи хора. След този провал, управителният съвет щеше да свали Деймън Александър от президентския пост и тогава мореплавателната компания Александър е узряла за поглъщане. От Джо Кинг Индъстрийз, разбира се. Джеф Дойл се ухили и извади спринцовката, която бе приготвил специално за случая. Освети с фенерчето бутилките. Върху всяка бе залепен етикет — „Маскен бал“.

Джеф внимателно преброи бутилките и тихичко подсвирна от удивление. Колко много! И все пълни с вино от най-добрата реколта, което само супербогатите можеха да си позволят! Напълни спринцовката с течността от шишенцето, взе първата бутилка и много леко вкара иглата в корковата тапа. Първата бе готова! Оставаха още двеста и деветнадесет…

 

 

Джослин Александър бавно постави слушалката. Бе говорила с един много надежден дребен мъж, с който синът й я бе свързал преди години, когато тя бе поискала едно малко дискретно частно разследване.

Сега Джослин го бе помолила да държи под око Джо Кинг и това, което преди малко детективът й бе докладвал никак не й хареса. Джо Кинг се намираше на Карибите. А което бе още по-лошо, той и дъщеря му се бяха срещнали за няколко минути, и то точно под носа на Деймън. Какви нерви имаше този мъж! Но и нея си я биваше! Тази… Рамона.

Джослин се почувства толкова безпомощна, че без да иска се разплака. Въпреки всичко се бе надявала… Обаче Рамона Кинг се бе оказала долна като баща си. Сега двамата очевидно замисляха нещо лошо. Не се съмняваше в това. Вече знаеше, че Джо Кинг е протегнал пипалата си към мореплавателната компания „Александър“. Малкият детектив имаше връзки в света на големите сделки и й беше докладвал, че Кийт Тредстоун е бил замесен с бившия й любовник. Едва ли е съвпадение, че този Тредстоун е бил годеник на Рамона Кинг.

И ако Джо Кинг тайно купуваше акции от „Александрия“, използвайки за прикритие Кийт Тредстоун, то кой в момента притежаваше 5% от акциите? Дъщеря му, разбира се. Нима това не означаваше, че Джо Кинг се опитва да придобие „Александрия“?

Сега повече от всякога синът й се нуждаеше от нея, за да може да унищожи веднъж завинаги Джо Кинг дори и ако това й коства живота…

 

 

Джеф проследи как и последната капка от синкавобялата течност влезе в бутилката Мутон-Ротшилд и въздъхна. Край! Съвсем навреме! Кухненското помещение все още пустееше. Той пресече тъмната стая, отвори външната врата и хвърли бърз поглед по коридора. Подът под краката му тихичко изскърца. Джеф застина на място. Сърцето му щеше да изскочи.

Грег, който в този момент минаваше по палубата, рязко спря. Огледа се, но не видя нищо нередно. Всички врати бяха заключени. Все пак се върна малко назад, уверен, че звукът бе дошъл от кухнята. Погледна часовника си и видя, че е едва пет и половина. Дали тази сутрин главният готвач не бе решил да стане по-рано?!

Сви рамене и се намръщи. В съзнанието му отново изплува моментът, когато Верити излизаше от хирургическия кабинет, апаратурата за взимане на кръв и малкото шишенце с кръвната й проба. Не знаеше защо, ала тази сцена постоянно го навестяваше, изпълвайки го със смътна тревога.

Сви отново рамене и продължи надолу по коридора.

Притиснал ухо до затворената врата и затаил дъх, Джеф чакаше. Когато чу отдалечаващите се стъпки, тихо се измъкна навън. Размина се на косъм! Но един кораб може да бъде доста опасно място дори за капитана. Можеше да се случи някой нещастен и фатален инцидент… Е… боцманът ще поеме командването.

 

 

За пръв път от началото на пътуването валеше дъжд. От небето се изливаха потоци вода, ала вместо това да подейства потискащо на пътниците, те бяха очаровани. Тропическият порой нямаше нищо общо със студения и угнетяващ английски ръмеж. Толкова топъл и освежаващ! Рамона и Деймън си избраха маса до прозореца. Младата жена погледна към потоците вода, които обливаха стъклото, и се усмихна. На кораба внезапно бе настанало празнично настроение.

— Изглежда изведнъж всички се влюбиха в дъждовете — промърмори тя, решена да се държи като истинска годеница.

Миналата нощ бе успяла да убеди Деймън да я остави сама, измисляйки внезапен пристъп на морска болест. Доскоро загрижеността му би я накарала да се почувства виновна, ала не и сега. И през цялата дълга и безсънна нощ обмисля как да действа. Тази сутрин се чувстваше нервна и неспокойна. Питаше се дали ще успее да го погледне в очите, без да издаде гнева и твърдата си решителност да му отмъсти за всичко.

Ала за нейна изненада се оказа, че е много лесно да отвърне на целувката му, да му се усмихва сладко и да разговаря с него като влюбена жена.

— Ако бях сигурен, че мога да намеря уединено местенце, където никой няма да ни безпокои, бих искал да те любя под дъжда — в очите му проблеснаха добре познатите й пламъчета. — Цялата тази топла вода, чистият въздух, морският бриз и ние двамата…

Думите му разтупкаха сърцето й. Тя протегна ръка и нежно я сложи върху неговата. Искаше едновременно да го убие и да се люби с него. Но трябваше да владее чувствата си и да играе ролята на влюбена и наивна годеница. Така и така той е убеден, че тя изцяло е под негово влияние. Как само го бе планирал! Първо се оженва за нея, а след това я моли да остави финансовите си дела в негови ръце!

— Винаги можем да отидем в моята каюта и да си вземем душ — добави Деймън и се засмя при вида на красноречивия й поглед.

Смей се, скъпи! Но най-добре се смее този, който се смее последен. Злобната сладост на тази мисъл бе внезапно прекъсната от появата на капитана, който спря до тяхната маса.

Деймън леко се намръщи. Не обичаше да го безпокоят, когато беше с Рамона. Искаше вниманието му да бъде изцяло посветено на безценните минути и часове с любимата му.

— Да, Грег? — нетърпението в гласа му не остана незабелязано.

— Трябва да поговоря с вас, мистър Александър — хладно заяви Грег. И той, като всички останали, знаеше за „Романът на плаването“, както наричаха любовната история между привлекателния ерген и собственик на кораба и изключително красивата и обвита с тайнственост пътничка. Дори и на толкова голям кораб като „Александрия“ не бе възможно пикантните истории да останат в тайна. Пък й пръстенът, който Рамона Кинг внезапно започна да носи, бе достатъчно красноречив факт. Въпреки че на борда нямаше нито един репортер, журналистите вече бяха надушили тайната и лондонските вестници гърмяха със сензацията, че може би най-после ергенът на годината е уловен в брачния капан.

Последното нещо, което Грег искаше, бе да прекъсва любовния разговор на шефа си. Деймън се намръщи.

— За вчера ли?

Когато предишния ден той се втурна в капитанския мостик и попита Грег защо го вика, капитанът неразбиращо се втренчи в него. Деймън му разказа за телефонното обаждане и за двамата стана ясно, че някой си правеше шега. Това ги разтревожи. Деймън все още не можеше да си обясни как този „някой“ ще знае къде точно се намира. Или го следяха? Грег пък се питаше дали тази шега не вещае опасност за кораба.

Капитанът кимна.

Деймън усети напрежението в държанието му и разбра, че е искрено разтревожен. Каквото и да бе открил, явно не бе добро. Погледна към Рамона, ала тя сладко му се усмихна.

— Не е нужно да ми се извиняваш! Върви.

Усмивката й се стопи, докато наблюдаваше отдалечаващите се мъже. Нека си обсъждат деловите въпроси на кораба. Много скоро щеше да им се наложи да ги обсъждат с нея.

На всяка цена тя бе решила да отнеме проклетия кораб от Деймън. Трябваше да го направи, защото изглежда този кораб бе единственото нещо, от което се интересуваше любовникът й. След като заради някакви си акции бе способен да тласне един мъж към самоубийство и след това да се ожени, за да станат негови, значи това бе единственият начин, по който трябваше да го нападне.

Нима не искаше точно това? Да го нападне? Да се спаси от него? Да се затвори обратно в малката си безопасна черупка?… А смъртта на Кийт? Той нямаше възможност да отмъсти. Тя трябваше да го направи вместо него. Дължеше му го. Ще нападне Деймън Александър и ще го победи. Той я накара да се влюби в него. Тя щеше да му отнеме „Александрия“.

Ала мисълта за болката, която щеше да му причини, не я изпълни с радост.

Рамона тръсна глава и изпъна рамене. Бе сигурна, че утре, щом пристигнат на Вирджинските острови, баща й отново ще се свърже с нея. Нарочно нямаше да му се обади. Това, което искаше от него, не можеше да бъде изречено по телефона. Трябваше да бъде казано лице в лице.

Припомни си предупреждението на майка си да бъде много внимателна с Джо Кинг. Да, щеше да бъде внимателна, въпреки че Деймън бе змията в нейната градина…

 

 

Грег поведе Деймън към един усамотен ъгъл и предпазливо се огледа.

— Проследих телефонното обаждане.

Деймън примигна.

— Проследил си го? Как? Освен ако…

Грег мрачно кимна.

— Да, направено е от борда на „Александрия“. От казиното, ако искаме да бъдем съвсем точни. Разпитах персонала, ала никой не е забелязал нищо подозрително.

Деймън замислено се втренчи в капитана. Дълго време никой не проговори.

— В това няма никакъв смисъл — каза накрая Деймън.

— Знам — въздъхна Грег. — Обаче трябва да приемем фактите. Някой на този кораб замисля нещо лошо.