Максин Бари
Карибски нощи (16)

Глава 15

За Верити любимото време от деня бе ранната сутрин. Взе набързо душ, облече банския, излезе от каютата и уверено тръгна по коридора. Както и очакваше, наоколо не се мяркаше жива душа. Колко ли би било прекрасно да е единствената пътничка на „Александрия“! Ето — затваря очи и си представя, че красивият лайнер е призрачен кораб, а на борда са само тя и Грег. Когато излезе на палубата и се запъти към перилата, все още се усмихваше на фантазиите си. Слънцето току-що бе изгряло и тя метна хавлиената кърпа върху един шезлонг. Приближи края на басейна. Приклекна, скочи в чистите води и се гмурна под водата.

От капитанския мостик Джим Голдсмит зърна краткото движение, приближи до прозореца и тихичко изруга. Грег погледна часовника си. Бяха изминали два часа от сутрешната вахта.

— Нещо не е наред ли?

— Един от пътниците току-що скочи в басейна.

Грег се намръщи.

— Кога идват спасителите?

— След час.

— По-добре да сляза и да обясня на този ранобудник правилата за безопасност — въздъхна Грег.

— Капитанът винаги е на своя пост — усмихна се Джим.

Грег шеговито му се закани и излезе. Бе преполовил разстоянието, когато разпозна изящната фигура и тъмнокосата глава и сърцето му подскочи.

Тръгна бавно покрай басейна, съзнавайки, че от капитанския мостик вероятно го наблюдават. Щом го видя, лицето й засия в усмивка. Дъхът му секна.

— Здравей — меко рече той и приклекна край басейна с гръб към мостика.

— Здравей. Не подозирах, че вече си на крак — отвърна Верити. Тя отлично разбираше колко трябва да внимават.

Той се усмихна. Сърцето му преливаше от любов.

— Моят боцман те е забелязал. Не бива да плуваш, когато още няма спасители.

Верити се изчерви.

— Съжалявам, не помислих за това. Особено след като… — едва не се изтърва! Истината бе, че трябваше да е много внимателна особено сега, когато взимаше вече новото лекарство. Добре че се спря навреме и вместо това добави: — Не съм най-големият плувец на света. Просто обичам да няма хора наоколо — разказа му сутрешните си фантазии и Грег се усмихна.

— Ти си непоправима романтичка, доктор Фокс! Кой би предположил?

— Може би ти. Особено след като пристигнем в Антигуа.

Усмивката на Грег помръкна.

— Тогава ще бъда зает през целия ден.

Верити пое дълбоко дъх и сви рамене.

— В такъв случай го отлагаме за Вирджинските^[1] острови — каза тя и се изкиска. — Или е неуместно, а?

Грег се засмя, подаде й ръка и й помогна да излезе от водата.

— Ти си лека като перце. Би трябвало да сложиш някой и друг килограм.

— Колко сте прозаичен, капитан Хардинг — засмя се Верити и запърха закачливо с мигли.

Грег не можа да се сдържи и избухна в смях. В следващия миг се сепна, тъй като си припомни, че вероятно го наблюдават.

Верити разбра притеснението му и се извърна, за да си вземе кърпата.

— По-добре да тръгвам, за да имам време да се преоблека за закуска — надяваше се, че разочарованието й не е прекалено явно. Обичаше този мъж и й се искаше целият свят да го узнае.

Грег, сякаш прочел мислите й, я докосна лекичко по рамото, отпъждайки страха от любопитните погледи. Този жест бе безмълвна молба да го разбере и му прости.

Тя се извърна към него и го погледна. В очите й бе стаена толкова тъга и уязвимост, че за пръв път в живота си Грег изпита желание да прокълне и кораба, и работата си.

— Няма винаги да бъде така — меко рече той и стисна челюсти. — Веднага, щом пристигнем в Маями, ще се оженим. На този кораб има длъжностни лица, които извършват бракосъчетания на борда. Все пак сме в края на деветдесетте — Грег леко се усмихна, припомняйки си собствените си разсъждения за моряшките бракове в началото на това пътуване. Самонадеян глупак! Нежно прокара пръст по брадичката й.

Верити кимна и бързо се извърна, за да не види тревогата в очите й. Трябваше да му каже за левкемията още в Мартиника! Трябваше да му обясни всичко! Взе кърпата и бързо започна да подсушава косата си.

— О, Грег, толкова съжалявам — прошепна тя, надявайки се, че хавлията и океанският бриз ще заглушат думите й. Когато свали кърпата, той вече си бе отишъл. Хвърли един последен, изпълнен с безкрайна тъга поглед към капитанския мостик, обърна се и се запъти към каютата си.

Разбърка една доза от белия прах в чаша вода и без колебание я изпи. Ако това лекарство помогнеше за възстановяването на обичайното съотношение между белите и червените й кръвни телца, така че да живее, тя без колебание би посветила този живот на Грег. Щяха да имат деца, щастливи Коледи… Но ако лекарството не подействаше… Тогава Грег ще трябва да урежда погребение.

В елегантната каюта на огромния и прекрасен кораб, сред великолепието на Карибите Верити Фокс зъзнеше от студ.

 

 

Две палуби по-нагоре, в един от най-луксозните апартаменти на „Александрия“, Джослин Александър бе втренчила невиждащ поглед в тавана. През изминалата нощ почти не бе мигнала. Синът й влюбен в Рамона Кинг! Въздъхна и неспокойно се обърна в огромното легло. Трябваше да предприеме нещо, в това нямаше съмнение, но какво? Снощи бе разбрала, че с нищо не би могла да промени отношението на Деймън към Рамона. Той я бе засипал с толкова хвалебствия за любимата си. Била преподавател в Оксфорд и въпреки че не го каза направо, Деймън бе убеден, че той е първият мъж в живота й. Звучеше толкова невероятно, особено за такава красавица като Рамона. Но тя бе накарала нейния син, обикновено толкова разумен в преценките си, да й повярва.

Как би могла да се бори с тази жена? Джослин отметна с въздишка завивките, стана и отиде да напълни ваната. А дали не приписваше на Рамона Кинг собствените си страхове и собственото си предателство? Не постъпваше ли нечестно, като прехвърляше греховете на бащата върху дъщерята?

Облече уморено първата й попаднала дреха и излезе, за да закуси с Деймън и неговата приятелка. Рамона не откъсваше поглед от приближаващата възрастна жена и стомахът й се сви на топка. Не знаеше защо, а и не бе споделила с Деймън, но усещаше, че майка му не я харесва. Погледите им се срещнаха и на Рамона не й убягна сдържаното неодобрение. Извърна се бързо към Деймън, ала той сякаш не забелязваше нищо нередно. Рамона въздъхна, протегна се за менюто и си поръча препечени кифлички с масло. След като изпи две чаши чай и каза няколко любезни изречения, Джослин се извини и си тръгна. Рамона нещастно се втренчи в чашата си.

— Не позволявай на майка ми да те разстройва — меко каза Деймън и тя вдигна поглед към него. Дори и в обикновената бяла тениска и широките спортни панталони той изглеждаше толкова красив! В душата й отново се разгоря старата битка. Любовта срещу омразата. Здравият разум срещу чувствата. Щеше ли някога всичко това да има край? Можеше ли да бъде сигурна? Сигурна във вината на Деймън. Сигурна в собствените си чувства…

Деймън усети напрежението й, прокара ръка през косата си и въздъхна.

— Толкова съм свикнал с това държание, че понякога забравям какво биха могли да си помислят другите за нея.

Младата жена бе доволна, че той насочва разговора в тази посока. Така й даваше възможност да се концентрира върху нещо друго.

— Не мисля, че тя ме харесва — очакваше той да отрече думите й.

Вместо това обаче Деймън тъжно се усмихна.

— Не мисля, че харесва и мен.

— Деймън! — Рамона бе искрено шокирана.

— Недей да ме гледаш толкова ужасено. Майка ми и аз… Трудно е да се обясни, но ще опитам — ресторантът бавно се изпразваше, докато Деймън й разказваше тъжната история на самотното си детство. За смъртта на баща си, за гнева и омразата на малкото момче към неизвестния крадец, за реакцията на майката след неочакваната трагедия. — Тя се отдалечаваше все повече и повече от мен — мрачно завърши той, но без следа от самосъжаление.

Рамона мълчаливо се протегна и взе ръката му. Той я погледна с преливащи от любов очи и тя замря. В един миг го мразеше за това, което събуждаше у нея, а в следващия искаше да вкуси от всичко, което й предлагаше, да се научи на всичко…

След онзи прекрасен следобед тя трептеше във вихъра на най-невероятните усещания. В един момент го обичаше безпределно, а в следващия се съмняваше във всяко негово действие. И ето сега той й разкриваше сърцето си. Тя изпитваше и съчувствие, и желание да го закриля, и огромна вина.

— Вече знам, че съм безсилен да я доближа до себе си — въздъхна младият мъж и поклати глава. — Понякога си мисля, че тя може би ме обвинява за това, което се случи, с татко.

— Може би майка ти се е отдръпнала и се е затворила в себе си, за да преживее мъката си, а след това просто не е знаела как да се върне обратно.

Деймън я погледна. Бе сигурен, че може да сподели всичките си тайни с тази жена и вярваше, че тя няма да го предаде. Разбираше го както никой досега. И докато се взираше в красивите й, изпълнени със съчувствие очи, сърцето му преля от щастие.

— Обичам те — нежно промълви той.

Рамона пое дълбоко въздух.

— И аз те обичам — отвърна тя, ала в същото време с цялото си същество искаше това никога да не се бе случвало.

Деймън внезапно осъзна, че са останали само двамата в ресторанта. Усмихна се смутено и стана.

— Да тръгваме! Не можем да седим тук цял ден и да тъгуваме за моето детство. Сигурно няма да ни стигнат кърпичките.

Тя се усмихна и го последва в каютата му. Щом той затвори вратата зад себе си и я погледна, тялото й пламна от изгарящо желание.

В напрегната, изпълнена с копнеж тишина тя го наблюдаваше с разтуптяно сърце как с ловко движение сваля тениската си, разкривайки мускулестите си, загорели от слънцето гърди. Гърлото й пресъхна, докато той бавно пристъпваше към нея, без да откъсва поглед от лицето й. Когато я взе на ръце, цялото й тяло потръпна от очакване. Нежно я положи върху леглото и Рамона усети топлата влага между краката си. Лежеше и го гледаше как се навежда над нея с потъмнели от страст очи, а ръцете му леко се плъзгат по нежните извивки на тялото й. От устните му се изтръгна лека въздишка, когато погали твърдите зърна на гърдите й. Рамона изохка и затвори очи. Устните му се впиха в нейните, а езикът жадно проникна в устата й. Голите им тела се преплетоха. Тя прокара пръсти по гладкия му гръб и усети как мускулите му заиграват под нежното й докосване. Плъзна пръст надолу по гръбнака му и Деймън простена и разтвори внимателно бедрата й с коленете си. Утробата й потръпна в страстно очакване.

Когато телата им се сляха, и двамата извикаха. Ноктите й се впиха в гладката му кожа. Деймън тласна силно и проникна дълбоко в нея. Краката й се сключиха на гърба му в сладка хватка. Двамата се задвижиха, жадни да заличат всяка преграда помежду си. Преплетените им тела затанцуваха вечния танц на любовта, а стаята се изпълни с приглушените им стенания. Рамона извика. Тялото й потръпна от невероятния екстаз. Целият свят бе изчезнал и нищо друго нямаше значение, освен усещането за голото му тяло върху нейното и прекрасното чувство за освобождение. Деймън изохка, напрегна се, тласна още веднъж и топлото му семе се изля в нея. После отпусна глава върху голото й рамо. Гърдите му учестено се повдигаха, а сърцето му бясно туптеше.

Двамата останаха да лежат така дълго, изтощени и задоволени. Най-сетне той се изправи, изгледа я за миг, след това, без да каже нито дума, отиде до бюрото и отвори горното чекмедже. Рамона се надигна, подпря се на лакът и учудено го погледна. Когато Деймън се върна при нея, държеше в ръка малка кадифена кутийка.

Сърцето й сякаш спря за миг, а сетне започна да блъска, като че ли иска да изхвръкне от гърдите й. Преди той да заговори и преди да отвори капака на кутийката, тя вече знаеше какво има вътре.

— Когато го видях, мигновено разбрах, че е направено точно за теб, Рамона — нежно прошепна той и коленичи в краката й. По раменете и гърдите му още блестяха капчици пот, а лицето му бе леко зачервено. Той не се срамуваше от голотата си и Рамона почувства как тялото й потръпва от току-що изживяната наслада. Повдигна капака на кутийката, без да откъсва поглед от лицето й.

— Ще се омъжиш ли за мен, Рамона?

Представяше си, че докато й задава най-важния въпрос в живота си, ще изпита страх, а може би и леко колебание. Но никога досега не се бе чувствал по-сигурен.

Рамона нямаше сили да срещне погледа му, затова сведе глава към кутийката и ахна. Върху голям златен обков блестяха малки диаманти, прегърнали със сребристобялата си ивица камък в най-светлото и най-искрящото синьо, което някога бе виждала.

— Цейлонски сапфир. Избрах го, защото… — извади пръстена от кутийката и нежно го доближи до бузата й. — Да, точно това е! — лицето му се озари от щастлива усмивка. — Цветът му е същият като на очите ти.

Тя мълчеше, а Деймън взе малко колебливо лявата й ръка и за миг я задържа в своята. Никога досега Рамона не се бе осланяла на инстинктите си, ала в този миг, докато се взираше в преплетените им ръце, именно инстинктът по някакъв магически начин повдигна третия й пръст. През полуспуснатите си клепачи видя как той се усмихва и очите му светват от щастие. Но тя не можеше да му позволи да го направи! Как би могла да го остави да сложи пръстена на пръста й? Ала той правеше тъкмо това, а тя нямаше сили да го спре. Взираше се като омагьосана в искрящия камък. И не намери сили да го махне.

Вдигна глава и отвори уста, за да каже нещо, но в същия миг устните му бяха върху нейните. Той я целуваше! Страстта отново я завладя.

 

 

Джослин сковано вървеше по коридора. Нито Рамона Кинг, нито синът й бяха споменали за пръстена по време на вечерята, ала тя веднага го бе забелязала — искреше с всички цветове на дъгата върху третия пръст на лявата й ръка. Дали красивият син камък не се смееше в лицето й? Ако се бяха сгодили, защо Деймън не й каза нищо?

Всичко това никак не й харесваше. Ставаше прекалено бързо. Едва ли бе съвпадение, че дъщерята на Джо Кинг се намираше на борда на „Александрия“, насочила ноктите си към нейния син. А ако Рамона разбие сърцето на Деймън… Джослин стисна ръцете си в юмруци. Ако причини болка на сина й… Тогава Джослин ще отмъсти!

 

 

Когато Верити влезе в кабинета му, Джон вдигна глава и се усмихна.

— Верити! Как се чувстваш днес? — попита той и милото му лице потъмня от загриженост. — Не ти е прилошавало, нали?

Верити енергично поклати глава.

— Не, чувствам се отлично! Дойдох, защото един мой приятел иска да се срещнем на Вирджинските острови. Той е хематолог. Иска да направи анализ на кръвните ми проби. Възможно ли е това да стане в лабораторията на кораба?

— Разбира се, няма проблеми. Разполагаме с всичко необходимо.

Верити тъжно се усмихна. Чудеше се дали ще е толкова спокоен, когато види резултатите. Бе уверена, че след вземането на експерименталното лекарство промените в състоянието й ще са значителни. Но дали към добро или лошо…

 

 

Джеф се намръщи и набра телефонния номер на шефа си. Когато Джо Кинг се обади, той само каза:

— Тя е сгодена.

В един от най-луксозните хотели в Антигуа Джо Кинг рязко се изправи в креслото.

— Рамона?!

— Току-що се прибирам от ресторанта. Тя носеше пръстен на лявата си ръка и двамата се държаха…

— Говориш за Деймън Александър, нали?

— Да. Мислех, че си се свързал с нея на Мартиника — безизразно предположи Джеф.

— Нямах възможност — рязко го прекъсна Джо.

Джеф се усмихна. Старецът май издиша.

— Какво искаш да предприема?

— Аз ще се погрижа — внезапно от другата страна се чу сигналът свободно и Джеф бавно затвори слушалката. Това не му харесваше. Никак не му харесваше.

Джо Кинг тутакси набра един номер в Лондон.

— Обадете се във фирмата на Тредстоун. Кажете на шефа му, че няма да има никакви последствия. Няма да искаме парите си по съдебен път. Може да информира Рамона Кинг за това. Какво? Това не е ваша работа?! Направете го!

Джо Кинг затръшна отново телефона. Трябваше му доста време, за да се успокои и овладее. Не след дълго обаче на устните му заигра усмивка. Нещата започваха да си идват по местата. А утре, когато най-сетне се срещне с дъщеря си, щяха съвсем да се наместят.

Щастливите дни на Деймън Александър бяха преброени.