Максин Бари
Карибски нощи (15)

Глава 14

Мартиника

Самолетът на Гордън Драйер се приземи на международното летище на острова тъкмо когато „Александрия“ пусна котва в пристанището. Хапчетата, които бе направил по формулата на доктор Анацуала, бяха в чантата му, скрити в туба с бонбони. Премина през митническия контрол без никакви затруднения и не след дълго вече летеше с таксито към Фор дьо Франс, столицата на Мартиника.

Островът бе едно от най-красивите и живописни кътчета сред Карибието, осеяно с диви и екзотични орхидеи, нефритенозелени лиани, провиснали сред аленеещи жасмини и хибискуси.

Когато пристигнаха в центъра на града, Гордън даде щедър бакшиш на жизнерадостния шофьор, който му благодари с щастлива усмивка, и слезе от колата. Френското влияние се виждаше навсякъде и това не бе случайно, тъй като островът все още принадлежеше на Франция. Сградите в пастелни цветове и балконите с орнаменти от ковано желязо му напомняха за френския квартал в Ню Орлеан. Само дето столицата на Мартиника се разстилаше върху хълмиста земя. Гордън намести раницата на гърба си, прекоси Ла Савана и навлезе в зеления парк. Полюбува се на статуята на императрица Жозефина^[1] и продължи.

Пристанището гъмжеше от хора, които се шляеха из открития пазар, смееха си и бъбреха. Много от тях се взираха с възхищение във величествения бял кораб. Гордън съжали, че не е видял влизането на „Александрия“ в пристанището. Гледката трябва да е била грандиозна!

Каза името си на офицера, застанал до подвижното мостче, който провери в списъка на посетителите и му подаде бял пропуск. Офицерът прегледа набързо багажа му, но съвсем не обърна внимание на тубата с бонбони. Една минута по-късно Гордън вече се носеше по стълбата, водеща към палубата, изпълнен с трепетно вълнение.

— Гордън! — гласът бе топъл и познат.

Той рязко се извърна и се втренчи в нея. Верити Фокс повече от всякога преливаше от живот и енергия. Бе с тънки зелени панталони и горнище в същия цвят и от същата полупрозрачна материя, а отдолу носеше морскозелен бански костюм. Бризът рошеше гъстата й черна коса, а дълбоките й тъмни очи му се усмихваха.

Застанал на горната палуба, въпреки волята си, Грег се взираше с присвити очи в Гордън. Той беше млад, рус и симпатичен. Капитанът въздъхна. Днес официално имаше почивен ден и не бе в униформа. Внезапно всичко му се стори скучно и мрачно. Въздъхна повторно и унило се запъти към капитанския мостик.

Верити и Гордън тръгнаха към каютата й, пътьом разглеждайки „Александрия“. Вътре тя му сервира изстуден сок от ананас, настани го в креслото и седна на крайчеца на леглото. Гордън извади записките на доктор Анацуала и ги разпръсна върху масичката пред себе си.

— Мисля, че първо трябва да прочетеш това — каза приятелят й.

Докато тя четеше, той много внимателно изсипа върху една салфетка хапчетата и с лъжичка ги стри на прах. Решиха, че така за Верити ще е по-лесно да приема лекарството. Щом свърши с четенето, тя вдигна глава и го погледна. Лицето й бе напрегнато и пребледняло, ала очите й блестяха. Гордън мълчаливо й подаде резултатите от лабораторните тестове, а след това й показа и собствените си заключения. Накрая, напълно емоционално изтощена, Верити се облегна назад и се втренчи в тавана. Гордън я наблюдава известно време, а сетне пое дълбоко дъх.

— Верити, трябва дълго и сериозно да го обмислиш. Възможността от странични ефекти…

Верити кимна.

— Знам — мрачно рече тя, — но аз умирам, Гордън. Нима всеки на мое място не би поел риска?

— Значи вече си решила да опиташ?

Верити бавно се изправи и го погледна в очите.

— Да! Решила съм!

Жребият бе хвърлен.

— В такъв случай смятам, че трябва да направим някои изследвания. Можем ли да се доверим на корабния хирург?

Младата жена предпазливо кимна.

— За изследванията — да, но не и за лекарството.

— Съгласен съм, но предполагам, че той ще се усъмни. Особено, ако лекарството има ефект.

Верити се засмя.

— Да се усъмни ли? Та той ще бъде поразен! — не можеше да спре да се смее. Имаше шанс да живее! Е, може би шансът бе едно на сто, но все пак бе шанс. Да, имаше шанс да живее!

— О, Гордън! — промълви тя с трептящ от вълнение и надежда глас.

 

 

Грег Хардинг бе първият човек, когото Верити и Гордън видяха, влизайки в ресторанта на долната палуба. Повечето от пътниците бяха приключили с обяда и тук бе почти празно. Когато Грег вдигна глава и ги видя, Верити колебливо отвърна на погледа му и залата натежа от неловка тишина. Тя се окопити първа, пое дълбоко дъх и тръгна към него, следвана от Гордън.

— Здравейте, капитане!

Грег се изправи.

— Доктор Фокс!

— Ако ви досаждаме, моля…

— Ни най-малко! Ще се присъедините ли към мен? Днес имам почивен ден и съм свободен — какви любезности само, тъжно си помисли Грег, докато усмихнато ги настаняваше на масата.

— Благодаря ви. Това е доктор Драйер, мой колега. Гордън, запознай се с капитан Хардинг.

Гордън се ръкува с Грег и седна. В чест на пристигането в Мартиника главният готвач бе надминал себе си. Верити си избра задушен рак, а Гордън креолска кървавица. Грег вече бе преполовил един морски таралеж.

— От дълго време ли сте на острова, доктор Драйер? — попита Грег, опитвайки се да не се взира прекалено настойчиво в госта. Въпреки това, когато Гордън вдигна глава, видя срещу себе си две очи с убийствен блясък и едва не се задави.

— Не! Всъщност аз… обикалям Карибите. И тъй като се оказа, че маршрутите ни с Верити се пресичат тук, реших да й оставя някои изследователски бележки… — Гордън предпочиташе все пак да се придържа максимално близко до истината. Но не беше толкова тъп, че да не усети искрите, които прескачаха между този капитан и Верити. Двамата просто се поглъщаха с поглед.

Грег усети облекчение.

— Значи посещението ви е делово?

Гордън разбра намека и усърдно кимна.

— О, да! Оставих моята приятелка да се излежава край басейна в хотела, за да си почине малко от моя милост. Вие сигурно ги знаете лекарите… Но ми се струва, че е по-добре да прескоча десерта и да се прибирам. Да не вземе да ми се разсърди — при тези думи лицето на Грег засия, а Верити хвърли крадешком многозначителен поглед към приятеля си. Гордън и приятелка? Как ли пък не! Гордън вече се изправяше и не видя дяволитите искрици в очите й. — Довиждане, капитане. За мен беше удоволствие да се запозная с вас. Имате пълното основание да се гордеете с вашия кораб.

Грег се усмихна. Какво ли би казал Деймън Александър, ако чуеше това изказване.

— Обичам да мисля за „Александрия“ като за мой кораб и наистина се гордея с него — непринудено си призна той.

Гордън се извърна към Верити.

— Аз смятам да направя пълна обиколка, така че може пак да се засечем някъде… Може би на Вирджинските острови? — погледът му бе достатъчно красноречив и Верити кимна. Трябваше да анализират резултатите от лечението, а и Гордън трябваше да й направи пълен медицински преглед.

— Да, непременно ще се срещнем — обеща тя. Дотогава щеше да е взела десет дози от лекарството и ако имаше странични ефекти, те би трябвало вече да са се проявили.

Грег присви очи, подушил, че те мълчаливо си казват нещо, и се наежи. Гордън още веднъж весело им пожела приятен ден и си тръгна. Капитанът облекчено въздъхна. Но защо трябваше да се тревожи за доктор Драйер? Верити беше млада, красива и свободна и със сигурност можеше да има всеки мъж, когото си пожелае, в това число и самия капитан Хардинг.

Рязко пое въздух, внезапно осъзнал колко дълбоко е хлътнал по Верити. В този миг тя се извърна и го погледна. Видя трепета в очите му и сърцето й радостно затупа.

— Май наистина вече трябва да ставам, ако искам да видя нещо от острова. Не каза ли, че днес имаш почивен ден?

Грег се втренчи в нея, а сърцето му щеше да изскочи.

— Да, днес съм свободен.

Очите й заискриха с надежда.

— Ще ми препоръчаш ли някое по-специално място? — гласът й се снижи до дрезгав шепот.

Грег мъчително преглътна.

— Чувал съм, че рибарските селища са много живописни. Каспилот и Белфонтен. Красиви къщички, разположени сред хълмовете, а в залива се клатушкат колоритни рибарски лодки.

— Звучи чудесно! Тръгваме ли?

Грег кимна. Двамата бързаха да напуснат кораба, където той бе капитан, а тя — пътничка. Щом стъпиха на острова, вече бяха равни и свободни — просто един мъж и една жена, които се харесваха. И двамата отлично знаеха какви последствия можеше да има. Репутацията на Грег щеше да се сгромоляса, тъй като бе немислимо един капитан да има любовна връзка с някоя от пътничките. А „Александрия“ бе върхът в кариерата му. Ако сега се провалеше… Но Верити се бе превърнала в смисъл на живота му. С нея би могъл да има семейство и да бъде щастлив, без това да пречи на кариерата му. Дом, съпруга, деца… Любов…

Любов! По дяволите предпазливостта, плановете, амбициите!

Той нае кола и двамата запрашиха към острова, но по-далеч от известните плажове, където биха могли да се натъкнат на някои от пътниците. В Сейнт Пиер, където през 1902 г. бе изригнал Мон Пеле, засипвайки с лава и пепел целия град, откриха малък хотел.

Верити си мислеше, че ще се почувства неудобно, виновно и малко абсурдно, наемайки стая, за да прекара следобеда с мъж, ала не изпита нищо такова. Вместо това, докато чакаше в старомодното фоайе с френски мебели, погледът й нежно милваше широкия гръб на Грег. Запита се дали ги е записал с традиционните „мистър и мисис Смит“ и се усмихна, а когато той се извърна към нея, не се сдържа и избухна в смях. Лицето му се отпусна. Докато пътуваха с асансьора, и най-малката следа от капитана на „Александрия“ изчезна. Той отвори вратата на стаята и се отдръпна, за да влезе първо тя. Верити се огледа с очите на влюбена жена, която скоро щеше да се отдаде изцяло на любимия мъж. Стаята бе малка, но много красива с огромното легло до стената. Младата жена приближи до прозореца и дръпна завесите, за да скрие лъчите на яркото карибско слънце.

Грег затвори вратата и мълчаливо се облегна на нея. Верити, която се бе преоблякла за обяд, изхлузи презглава жълтата си плажна рокля. Не носеше сутиен, а тъмният триъгълник между бедрата й съвсем ясно се очертаваше през прозрачните гащички. Захвърли сандалите. Грег я гледаше като омагьосан. Тя наистина бе много красива, а очите й преливаха от любов и себеотдаване. Той затаи дъх. Сетне прекоси ориенталския килим и падна на колене пред нея. Вдигна глава, а устните му жадно потърсиха гърдите й. Ръцете му обхванаха тънката шия, за да я привлече още по-близо. Верити отметна глава и затвори очи.

Без да обръща внимание на широкото легло, тя бутна назад Грег, така че да легне върху килима, а пръстите й нетърпеливо се заеха с копчетата на ризата. Гърдите му бяха широки и силни, покрити със златисти косъмчета. Верити се наведе и лекичко захапа едното зърно. Грег изохка и потрепери, а слабините му пламнаха от желание. Помогна й да смъкне панталоните му. Движенията им бяха бързи и несръчни и въпреки бушуващата и в двамата страст, в тях се чувстваше особена нежност. Верити смъкна гащичките си и простена, когато силните ръце на Грег обхванаха задничето й. Очите й се разшириха, когато той я повдигна и я насочи към огромната и твърда мъжественост и тя разтвори бедра, за да го посрещне. Телата им се сляха. Двамата извикаха едновременно. Грег усети как бедрата й се сключват зад гърба му.

Държеше я през кръста и тя започна да се движи нагоре-надолу. Грег задиша учестено. Не можеше да откъсне поглед от зачервеното й лице и полуотворените устни, от които излитаха тихи стенания. Когато тя отвори очи и го погледна, младият мъж видя, че те бяха по-тъмни и от нощта. Цялото му тяло започна да трепери и да се извива конвулсивно.

— Верити — задъхано прошепна той, издигна се към нея и в същия миг и двамата извикаха, понесени от безумния екстаз на освобождението. Целият свят изчезна, пометен от вълната на страстта. Останаха дълго да лежат върху килима. Един слънчев лъч се промъкна през тънкия процеп на завесите и погали голите им запотени тела. Тя лежеше върху него, отпуснала глава на гърдите му, а той нежно галеше голия й гръб.

— Верити — колебливо се обади Грег.

— Хммм? — промърмори тя и прокара пръст по зърното му. Чувстваше се напълно задоволена и отпусната. Не й се искаше дори да помръдне.

— Ние… Не само аз се чувствам така, нали? — попита Грег, загледан в тавана. — Искам да кажа… Между нас двамата има нещо повече, нали?

Тя се усмихна, трогната от несигурността му.

— Да. Между нас има нещо много повече.

— И то е сериозно.

Верити отново се усмихна.

— Сериозно е.

Усети как той облекчено въздъхва и сърцето й радостно подскочи.

— Брак, деца и цял живот заедно! Толкова сериозно? Да? — студени тръпки полазиха по тялото му. — Верити? — повтори той, с натежал от страх глас.

Тя се размърда.

— Да! Брак и деца, и… цял живот.

Грег се отпусна, а ръката му я притегли още повече.

— Добре. Разбира се, ще трябва да почакаме със сватбата. Само да свърши пътуването. А след това…

С тъга и болка тя мълчаливо слушаше щастливите му и развълнувани планове за общото им бъдеще.

Какво би могла да му отговори? Да му каже, че дори не е сигурна дали нея изобщо ще я има тогава?