Максин Бари
Карибски нощи (14)

Глава 13

Джеф Дойл, облечен в бял спортен екип, се качи на асансьора за спортната палуба. С нехайна походка мина по терасата с изглед към игрищата за скуош, които сега пустееха. Огледа се предпазливо и бавно се запъти към мъжката съблекалня. Не се виждаше жив човек. Дойл забърза към заключените шкафчета в дъното на помещението. Погледна ключа в ръката си. Бяха му го дали, когато наемаше шкафче за деня. Върху задната му страна имаше четири цифри — комбинацията за ключалката. Джеф ловко го превъртя, отвори вратата и надникна вътре. Върху металната релса висяха четири закачалки за дрехи, а по лавиците — самобръсначки, флакони с пяна за бръснене, няколко вида мъжки френски одеколони. Имаше и три кърпи, големи и пухкави, сапуни, шампоани и дезодоранти.

Когато видя кутията в десния край на лавицата, Джеф засия. Тя бе метална, празна. Явно за спортните обувки. Джеф тихо се изкиска, отвори чантата си и извади ракетата за тенис и кърпата. Отдолу бе поставена обикновена черна кутия, петдесет на тридесет сантиметра, без видим отвор. Внимателно я постави в металната кутия за обувки и си отдъхна с облекчение, когато тя пасна идеално. Извади отново кутията и я мушна обратно в чантата си.

Дойл излезе от съблекалнята и бавно се запъти към палубата. Беше сигурен, че никой не го е видял. Оцеляваше винаги, защото бе много внимателен. След като се увери, че наоколо няма никой, той вдигна поглед към капитанския мостик. Тръгна покрай перилото, внимателно отброявайки всяка крачка. Преброи колко са до входа на вътрешната спортна палуба и отново се върна в съблекалнята с шкафчетата.

Помещението все още беше празно, но Джеф се спря и внимателно се ослуша. Когато се увери, че е сам, вдигна поглед към тавана и отново започна да брои. Стигна до мястото, което се намираше точно под капитанския мостик, извади малък бележник и се вгледа в грубия план, даден му от Джо Кинг в Санта Лусия. Надяваше се, че е точен. Запридвижва се бавно като рак по морското дъно. Гледаше плана и броеше крачките си. Избра шкафчето, за което бе сигурен, че се пада под капитанския мостик и погледна номера му. Устните му бавно се разтеглиха в усмивка. 13! Фаталното 13! Дойл вярваше в нумерологията^[1].

Изигра един скуош, в случай че някой от инструкторите го е забелязал и по-късно си спомни, че един от пътниците е бил в спортен екип, но не е спортувал. Не можеше да си позволи и най-малкия пропуск.

Тъкмо се канеше вече да напусне кортовете, когато видя Рамона Кинг, крачеща право към него. Слънчевата светлина огряваше косите й и те приличаха на водопад от разтопено сребро. Джеф затаи дъх. Досега никога не я бе виждал толкова отблизо. Тя му хвърли бегъл и незаинтересован поглед, ала Дойл остана смаян от цвета на очите й — никога не бе виждал толкова сини очи, почти сребристи. Те бяха… свръхестествени! Мъжът потръпна от досега на ледената ръка на предчувствието. В някои митологии жените с такива очи са или вещици, или пратенички на Немезида — богинята на отмъщението. Страхът го хвана за гърлото. Не е случайно, че жена с такива очи е любовницата на врага му! Това е предупреждение! Опита се да отпъди мрачните мисли и се запъти към каютата си. Наля си чаша уиски и отпи щедра глътка. Кехлибарената течност го затопли и отпусна нервите му и Джеф почти забрави. Почти…

 

 

Грег влезе в канцеларията на касиера и едва не се сблъска с един млад стюард. Момчето се изчерви и смутено отдаде чест, а капитанът развеселено го изгледа. От бюрото си касиерът се усмихна.

— Престани да танцуваш с капитана, Джими, а по-добре се заеми с пропуска за посетителя на доктор Фокс. За малко да забравя — промърмори той, пъхна някакви листове в една папка и затвори чекмеджето на бюрото. Когато вдигна глава, видя странното изражение върху лицето на капитана. — Всичко е наред, капитане! Навярно очаквате с нетърпение коктейлното парти тази вечер?

Грег се опита да изимитира усмивка, но не се получи особено успешно.

— Никога не съм очаквал с нетърпение коктейлните партита — сухо отвърна той и побърза да премине към делови въпроси.

Опита се да се концентрира. Верити имаше пълното право да покани приятеля си на борда на кораба. Грег прегледа дневника и напомни да му се докладва и за най-незначителното произшествие. Когато излезе от канцеларията, касиерът побърза да предупреди по телефона всички членове на екипажа, че капитанът е мрачен и заядлив днес. В машинното отделение Джок провери дали всичко е наред и когато Грег се появи, главният механик вече бе успял да изгони един от моряците, който не си бе облякъл задължителната бяла униформа. Ала Джок нямаше защо да се тревожи. Причината за намръщеното лице на капитана нямаше нищо общо нито с „Александрия“, нито с плаването, нито с когото и да било от членовете на екипажа.

 

 

Джослин Александър бе нервна. Деймън я бе поканил на обяд в каютата си, за да я запознае с един много специален човек, и тя не можеше да потисне нарастващото си вълнение. Под „един специален човек“ той със сигурност имаше предвид жена. И въпреки че досега синът й бе имал няколко връзки с жени, Джослин знаеше, че нито една от тях не е била „специална“. Както се казва, „това бе първата жена, която той искаше да представи на майка си“ и Джослин не бе сигурна как трябва да постъпи. А се притесняваше за още толкова много неща! Дали да разкаже на сина си истината за смъртта на баща му? Когато се качи на кораба, бе твърдо решена да го стори. Джо Кинг отново бе започнал със старите си игри и Деймън се нуждаеше от подкрепа. Ала сега, когато най-сетне бе открил жената на своите мечти, дали собствената му майка имаше право да унищожи щастието му? В крайна сметка онази нощ бе толкова отдавна…

 

 

Беше лято и оставаха големия френски прозорец отворен, за да влиза освежаващият хладен бриз. На горния етаж Верити вече спеше в леглото си. Джослин бе по копринена пижама и халат. Наближаваше полунощ, а Майкъл още не се бе прибрал. Най-сетне тя чу шума от приближаващата се кола и видя светлините на фаровете да осветяват храстите пред къщата. Въздъхна облекчено, приближи до прозореца и погледна към алеята, водеща към гаража. Големият Ролс-Ройс спря, но предните му колела навлязоха в идеално окосената ливада.

Джослин се намръщи. Майкъл винаги шофираше внимателно. После съпругът й излезе и се запъти към къщата, оставяйки вратата на колата отворена. Той беше пиян! Джослин смаяно се втренчи в олюляващата се фигура. Това бе толкова необичайно за съпруга й, че тя дори не се ядоса. Извърна се от прозореца, за да го посрещне, ала когато видя лицето му, замръзна на мястото си.

То бе изкривено от ярост и в първия миг тя трудно го позна.

— Майкъл? — меко попита Джослин и отстъпи крачка назад. Съпругът й застрашително изръмжа. Добродушният и любезен Майкъл?! — Майкъл, ти си пиян — каза тя, опитвайки се гласът й да прозвучи строго.

— Пиян!

Викът му събуди малкото момиченце на горния етаж. То бързо отметна завивките и отиде до вратата. Искаше леля Джослин! Искаше майка си!

На долния етаж Джослин рязко се отдръпна, сякаш я бе ухапала змия.

— За Бога, Майкъл, не викай — изсъска тя, доволна, че Деймън не е в къщата. Бе заминал на двуседмична екскурзия от училището. Обожаваше баща си и ако го видеше в това състояние…

— Да не викам? — изимитира я Майкъл, политна напред и се блъсна в една малка масичка. Скъпата стъклена купа Лалик падна и се разби на пода.

На горния етаж Верити отвори вратата на спалнята си. Звънът на счупено стъкло я заинтригува. Винаги, когато счупеше нещо, майка й се ядосваше. Обаче веднъж, когато счупи „онова грозно нещо, подарък от леля Мейбъл за сватбата“, майка й й купи сладолед. Верити тихичко се промъкна към стълбищната площадка, за да помогне, ако някой е в беда.

— Майкъл, какво те прихваща?

Гласът на леля Джослин. Значи чичо Майк се бе върнал. Верити спря на горното стъпало. Вратата на салона зееше и тя видя чичо си Майк, който залитна. Изглеждаше толкова… смешен! Бавно приседна на горното стъпало и надникна през колоните на перилото. Нещо й подсказа, че не бива да слиза долу. Не и когато лицето на чичо Майкъл е толкова странно изкривено.

Джослин стоеше с гръб към бюрото. Не знаеше как да реагира. Очите на съпруга й светеха диво, а лицето му…

— Майкъл, какво се е случило? — гърлото й бе пресъхнало и се опита да преглътне, но не успя.

— Какво се е случило ли, съкровище? — изсъска Майкъл, а зъбите му се оголиха в зловеща гримаса, като на куче, което се кани да нападне.

Джослин пребледня, а сърцето й бясно заблъска в гърдите. По гърба й плъзна ледена пот.

— Какво може да се случи? — саркастично се ухили той. — Нищо особено. Само това, че моята съпруга се чука с мъжа, който се опитва да ми грабне компанията — изкрещя той, олюля се назад и едва не падна.

— О, Господи! — промълви с треперещи устни жената.

Майкъл се засмя.

— Господ няма нищо общо с това, съкровище! — допреди миг зачервеното му лице сега внезапно пребледня. Очите му тъмнееха като водите на тресавище.

Джослин усети ледения полъх на смъртта и затрепери.

— Майкъл, аз…

— Откога? — отново се олюля и примигна, сякаш се опитваше да фокусира замъгления си поглед. — Искам да знам колко дълго продължава това? — успя да го изрече съвсем ясно и отчетливо.

Джослин потрепери.

— Позволи ми да ти обясня…

Майкъл Александър се засмя. Именно този смях ужаси момиченцето и то се разплака. Кокалчетата на ръцете й, вкопчени в перилото, побеляха, а малкото й телце се разлюля. Безумният смях на Майкъл вледени кръвта и на Джослин. Тя се взираше в лицето на съпруга си с все по-нарастващ ужас.

— Майкъл… Майкъл, моля те! Аз…

Майкъл бе взел едно голямо парче от счупената купа. Дълго и остро. Ръбът поряза дланта му, ала той не почувства нищо, нито пък забеляза кръвта, стичаща се по белите маншети на ризата. Джослин не можеше да откъсне хипнотизирания си поглед от острието.

Майкъл я погледна. Очите му бяха изцъклени като на препариран бухал.

— Ще те убия — меко рече той. — Знам, че съм пиян, но иначе не бих могъл да го направя. Така че ще се възползвам от пиянството си. Нима той не прави тъкмо това? Нима не се възползва от ситуацията? — повдигна вежди и устните му се изкривиха в студена усмивка. Заобиколи бавно масичката, докато Джослин продължаваше безпомощно да се взира в него. Цялото й тяло бе вцепенено.

— Ще те убия, Джослин! — извъртя острието в ръката си и го насочи към нея.

Джослин осъзна, че от смъртта я делят само няколко минути. Инстинктът й за самосъхранение внезапно победи вцепенението и умът й заработи. Съпругът й бе решил да я убие и тя трябваше по някакъв начин да го спре. Нуждаеше се от оръжие. Майкъл държеше в бюрото си един германски „Люгер“, трофей от войната. Дори не бе регистриран. Беше й казал, че го държи зареден, откакто миналата година някакъв крадец се вмъкна в дома на съседите. Джослин протегна ръка зад гърба си, опитвайки се да напипа чекмеджето, без да откъсва поглед от съпруга си. Майкъл пристъпваше към нея с вдигната ръка, насочил острието. Светлината от лампата се отразяваше в него и то злокобно проблясваше. Джослин почти усети как разкъсва кожата й, прониквайки до сърцето.

Чекмеджето най-сетне се отвори и тя трескаво зарови в него. Нищо! Отвори следващото чекмедже. Усети нещо студено и хлъзгаво. Тъкмо в този миг Майкъл се хвърли към нея с разширени очи и зееща като дълбока яма уста. Изкрещя и викът отекна в стаята. Вик, какъвто никога досега не бе чувала и никога повече нямаше да чуе. Вик на самата смърт, вик, който разтресе цялата къща.

Движението му напред го скри от погледа на малкото момиченце, застинало на стълбите. То запуши ушите си с ръце. Затаи дъх и се отдръпна назад, но въпреки това видя отново чичо Майк, който се олюляваше. С една ръка притискаше корема си, а отпред цялата му риза червенееше.

Строполи се върху дивана, вперил поглед в Джослин, която сковано пристъпи към него с мъртвешки бледо лице. Ръката й, държаща пистолета, бе отпусната. Съпругът й се взираше в нея. Изведнъж погледът му се проясни и там се появи безкраен ужас. Джослин пусна пистолета и закри устата си с ръка.

— Джослин… — промълви той, главата му се отпусна назад, очите му се затвориха и… притихна.

Верити тромаво се изправи на крака и се запъти към стаята си. Сви се в леглото и се зави презглава. Остана така до сутринта, когато майка й дойде да я вземе. На долния етаж Джослин продължаваше да се взира невиждащо в тялото на съпруга си. Сетне бавно се раздвижи и се отправи към телефона. Трябваше да се обади в полицията. Ала гласът, който отговори, не бе на дежурния сержант в полицейския участък. Това бе гласът на нейния любовник. Джо Кинг. Подсъзнанието й я бе свързало с неговия номер. Бавно, като насън тя му каза какво се бе случило.

 

 

Джослин отвори очи. Цялата и любов и страст, които преди повече от двадесет години я бяха тласнали към греховната връзка, отдавна бяха изпепелени от изгарящата я вина. Единствено увереността, че през онази фатална нощ Майкъл действително възнамеряваше да я убие, съхрани разсъдъка й. Но години наред, през безкрайните безсънни нощи, тя не преставаше да се пита дали всъщност не е заслужавала да умре. Но Деймън щеше да остане без майка, а баща му вероятно щеше да прекара остатъка от дните си в затвора. Целият живот на сина й щеше да бъде белязан от този скандал.

Джослин се изправи и с треперещи стъпки излезе от каютата, за да отиде на обяд със сина си. От онази нощ тя не можеше да го погледне, без да изпита чувството на безкрайна вина и болка. Знаеше, че той я смята за студена и безчувствена, ала нямаше сили да му обясни. Бе пазила зловещата тайна, скрита дълбоко в сърцето си. Но сега Джо Кинг отново заплашваше да се върне в живота им, опитвайки се пак да заграби компанията на съпруга й. Не бе успял да победи Майкъл и сега искаше да сломи сина му. Затова Джослин се реши да предприеме пътуването и да разкрие истината на Деймън. Джо Кинг бе съучастник в престъплението и трябваше да отиде в затвора. Както и тя. Бе готова на всичко, за да спаси сина си. Бе готова да умре, дори да убие заради него. Когато почука на вратата на каютата му, Джослин вече бе решила да приветства с добре дошла в семейството избраницата на сина си.

Деймън отвори и се усмихна. Висок и красив! Толкова много приличаше на баща си, че Джослин с усилие пое дълбоко дъх.

— Заповядай, майко — той се отдръпна и любезно я покани.

Джослин я видя. Никога досега не бе срещала толкова красива млада жена. Непознатата бе в семпла бяла рокля, която стигаше до средата на прасеца, а изящната златна верижка около врата бе единственото й украшение. Сребристорусата й коса бе прибрана назад в елегантен стегнат кок. Джослин никога не бе виждала толкова красив естествен цвят. Младата жена пристъпи напред. Неуверената й усмивка беше прекрасна. Срамежливостта й приземяваше съвършенството на красотата й. Когато жената приближи, Джослин видя невероятното светлосиньо на очите й. Деймън покровителствено я обгърна през кръста и майка му се усмихна. Беше достатъчно само да погледне сина си, за да се увери, че е влюбен до уши.

Деймън се извърна към майка си и се усмихна. И в тази секунда всичките години на студенина и отчуждение изчезнаха, сякаш никога не ги е имало. Това бе нейният син! Той й представяше жената, която обичаше. Горещи сълзи запариха в очите й. Най-после след всичките тези години се случваше нещо хубаво.

— Майко, искам да ти представя Рамона Кинг. Рамона, запознай се с майка ми.

В този миг светът на Джослин се превърна отново в ад.