Максин Бари
Карибски нощи (12)

Глава 11

Джеф Дойл хвърли поглед през рамо, за да се увери, че е сам, и бързо се изкачи по стълбата. Бяха му необходими само две минути, за да се промъкне към капитанската каюта, ала стюардът можеше да се появи всеки момент. Извади от джоба си едно миниатюрно приспособление, което приличаше на дистанционно управление, ловко се справи с електронната ключалка и бързо се шмугна в каютата.

Претърсването се оказа безрезултатно. Това обаче не обезкуражи Джеф Дойл. Рано или късно щеше да успее. Майка му разказваше, че още като е бил бебе, една циганка му направила бяла магия за цял живот. Е, този път не му провървя. Ако между Рамона и Деймън Александър ставаше нещо, то капитанът не знаеше нищо за това.

Измъкна се навън, върна се в каютата си и отвори барчето с напитки. Избра една бутилка с първокласно малцово уиски, наля си щедра доза и погледна часовника. Вероятно шефът му вече е на път за Санта Лусия. Вдигна слушалката и след няколко минути го свързаха с частния самолет, който в момента прелиташе над Атлантическия океан.

— Дойл?

— Да. Нищо.

Джо Кинг изръмжа. Той също знаеше, че в живота има и неуспехи.

 

 

Верити изгуби четири часа, за да се приготви за вечеря. Пробва всичките вечерни рокли и поне десетина пъти променя прическата си. Прерови всичките си бижута като дори опита да превърне една от огърлиците си в диадема. И всичко това само защото тази вечер бе неин ред да вечеря на масата на капитана в „Таитянско злато“.

Най-накрая се спря на една дълга туника в зелено, златно и бяло, творение на Морис Франс. Ниско изрязаното квадратно деколте бе съвършена рамка на разкошната изумрудена огърлица, която майка й купи за Коледа от „Асприс“. Свободно падащата туника бе от естествена индийска коприна и при всяко движение потрепваше като златист облак, обгърнал стройната й слаба фигура. Златистите обувки с високи токчета и малката вечерна чантичка отлично допълваха тоалета. Прибра косата си с две златни шноли, украсени с малки диаманти, които блестяха като звезди в тъмната лъскава грива. Дискретно постави тъмнозлатисти сенки на клепачите, за да открои дълбочината на екзотичните си очи.

Тази вечер искаше да бъде красива! За Грег!

Ала беше ли честно? Този загрижен поглед на Грег, когато преди няколко дни я видя да излиза от лекарския кабинет? Дълбоко в сърцето си Верити знаеше, че той е привлечен от нея. Тя бе жена, а жените винаги безпогрешно са отгатвали кога един мъж е влюбен и кога не. И докато се взираше в отражението си в огледалото, младата жена се запита дали всъщност постъпва правилно. Ала вече бе изминала почти една трета от пътешествието и тя разполагаше с толкова малко време. Дали не би могла да убеди Грег да се отдаде на чувствата си към нея, като го увери, че любовната им връзка ще приключи заедно с пътуването? Това краткотрайно изживяване едва ли ще застраши свободата му и той може би ще се реши да я вземе в обятията си? Съвсем малко… После ще я забрави и в живота му ще се появи следващата жена. Тази мисъл я накара да потръпне, ала понамали чувството й за вина. Когато всичко приключи, Грег нямаше да страда от разбито сърце и тя нямаше да нарани нито него, нито себе си. Верити се втренчи в тъмните си очи в огледалото и поклати глава.

— Сама си просиш белята, доктор Фокс!

Но имаше ли значение? Следващата зима нямаше да има значение. Всъщност тогава нищо нямаше да има значение.

Верити въздъхна дълбоко и се запъти към ресторанта.

 

 

В къщата си в Белгревия лейди Уинифред Фокс страдаше от обичайното безсъние. В три часа посред нощ тя се излежаваше в любимото си кресло пред запалената камина, а на масичката до нея димеше чаша с горещ шоколад. Тази нощ я бе обзела носталгията и бе наизвадила семейните албуми.

Усмихваше се, докато разглеждаше снимките на Верити като бебе, въздишаше тъжно, докато се взираше в снимките на съпруга си. Ето — млад, наперен и красив в униформата си на офицер от Кралската конна гвардия. Колко отдавна беше! А ето и онова лято в провинциалното имение на Джослин в Котсуолд! Взря се в снимката на Верити, възседнала понито на Деймън… Как му беше името? Нещо смешно… Албумът бавно се изплъзна от ръцете й. Онова последно посещение, когато бедният Майкъл бе убит. Всичко бе толкова отдавна…

През онази нощ тя не беше в къщата. В петък вечерта бяха пристигнали заедно с Верити, ала на следващата сутрин й се обадиха по телефона и я извикаха за нещо в Лондон. Верити настоя да остане и Джослин нямаше нищо против, ала същата съботна вечер Майкъл Александър бе убит от някакъв крадец, промъкнал се през нощта в къщата. Сигурно е било ужасно. Майкъл едва бе прехвърлил четиридесетте, а Деймън беше още малко момче. Уини не можеше да си представи как Джослин го бе преживяла. Да намериш съпруга си убит, и то от някакъв си селянин, промъкнал се в дома ти, за да го ограби… Уини поклати глава и погледът й отново се плъзна по усмихнатото лице на дъщеря й, която с огромните си дяволити очи приличаше на малка пакостлива фея. По онова време Верити бе буйно и непокорно дете, ала след убийството на Майкъл, тя се промени. Въпреки че Джослин я бе уверила, че през онази нощ дъщеря й си е спала тихо в леглото, вероятно изстрелите от пистолета са я събудили и изплашили толкова много, че Верити категорично отказа да стъпи отново в имението.

Възрастната жена въздъхна. Кой би могъл да разбере какво си е въобразило едно шестгодишно момиченце? Може би е разбрала, че Джослин е стреляла по бягащия крадец и това е променило представата за кръстницата й? А може би е била прекалено разстроена от внезапната смърт на любимия си чичо Майк? Уини отново въздъхна и остави албума на масичката. Каквото и да е било, всичко бе отдавна минало. Кой знае, може би, след като Джослин и Верити се срещнат отново на борда на „Александрия“, ще съумеят да оставят миналото зад себе си и отново да се сближат?

Уини тайно се надяваше на това. Старата приятелка й липсваше толкова много.

 

 

Грег изпъкваше сред всички присъстващи. Не само високата му и стройна фигура или снежнобялата униформа, която се открояваше сред тъмните смокинги и вечерните костюми, го отличаваха от останалите мъже. Не, имаше и нещо друго. Около него витаеше някаква неопределима атмосфера, която Верити усети, щом влезе в богато украсената зала на ресторанта. Докато приближаваше към централната маса, краката й леко се подкосиха, а сърцето й учестено заби.

Грег вдигна глава и я погледна. Смяташе, че се е подготвил за срещата им, тъй като вече бе видял името й в списъка на гостите, определени тази вечер да вечерят на неговата маса. Обаче се оказа, че се е заблудил. Тя изглеждаше зашеметяващо! Докато вървеше, копринената туника трептеше, подчертавайки твърдите й вирнати гърди, а дълбоките цепки отстрани разкриваха прекрасните й стройни крака. На устните й трептеше усмивка, която, макар и леко срамежлива и нерешителна, искреше не по-слабо от диамантите в косите й.

Когато Верити приближи, Грег и четиримата мъже, седнали на масата, се изправиха.

— Доктор Фокс — представи я Грег и Верити изненадано примигна. — За мен е чест да ви запозная… — усмихна се очарователно и непринудено и я представи на останалите гости, все персони от най-отбрано общество. Имаше един сенатор от Канзас, придружен от изключително амбициозната си съпруга, прочут италиански тенор заедно с привлекателната си жена, един лауреат на Нобелова награда, също със съпругата си, и един мултимилионер с дама, която изглеждаше на не повече от шестнадесет години.

За голямо разочарование на Верити, мястото й бе между италианския тенор и сенатора, точно срещу Грег. Внезапно й се стори, че сребърните свещници и кристалната купа, в която плуваха нежните бели цветове на водни лилии, изгубиха красотата си и се превърнаха само в непреодолима бариера между тях двамата.

Грег се държеше като изряден домакин, отделяйки й точно толкова внимание, колкото и на останалите си гости, и въодушевлението на Верити постепенно угасна. Италианският тенор разказа забавна история от кариерата си. Една вечер, когато пеел в „Кармен“ и залата била препълнена, той едва не се строполил върху оркестъра. Ученият пък се впусна в малко сухи, но интересни обяснения за разликата между белите и сини квазари.

Когато й поднесоха блюдото с мариновани скариди, Верити се озърна и установи, че всички я гледат с очакване.

— Тъкмо казвах на всички, че е много успокоително да имаш на борда си още един лекар — притече й се на помощ Грег, разбрал, че тя не е слушала разговора.

— Предполагам, че много хора ви безпокоят с оплаквания за разширените си вени и всякакви други болести — намеси се и съпругата на италианския тенор и в погледа й проблесна съчувствие.

Верити смутено се изкашля.

— Не, не е точно така. Аз съм хирург, а не интернист.

— Наистина ли? А имате ли специализация? — въпросът дойде от сенатора.

Верити се усмихна.

— Работех… работя в „Джон Редклиф“ в Оксфорд. Оперирам всичко — сърце, стомах… Но не мисля, че това е много подходяща за вечеря тема — пресилено се засмя тя, чувствайки се неловко.

— Бях закаран по спешност в „Джон Редклиф“ за операция на апендикса — замислено каза Грег.

— Кой знае, може пък именно доктор Фокс да ви е срязала, капитане — нетактично се обади съпругата на мултимилионера и всички любезно се засмяха.

Верити бързо се извърна с пламнали страни и не забеляза смаяния поглед на Грег. Мария Ферминито, съпругата на тенора, отново й се притече на помощ и се впусна в една смешна история за някакъв изкуфял кардинал, отклонявайки вниманието на гостите от Верити, която с облекчение си отдъхна.

Когато вечерята свърши, нобеловият лауреат и двамата италианци се оттеглиха, заявявайки, че не искат да изпуснат началото на „Мишеловката“^[1], която започваше в десет и половина. Верити тихо се извини и се запъти към каютата си. Десетина минути по-късно Грег също стана, промърморвайки, че трябва да нагледа нощната вахта. Разбира се, не се насочи към капитанския мостик, а проклинайки глупостта си, тръгна към каютата на Верити.

Когато на вратата се почука, тя тъкмо бе събула обувките и измъкнала шнолите от косите си. Щом отвори и го видя на прага, сърцето й замря. Преглътна с усилие, а треперещата й ръка се стрелна към гърлото.

— Доктор Фокс — сковано рече Грег, — мога ли да вляза за малко?

Изглеждаше толкова нещастен и смутен, че Верити едва не се засмя.

— Разбира се! Заповядайте, преди стюардът да ви е видял и да е докладвал на шефа ви.

Грег примигна и се засмя.

— Толкова ли е очевидно? — попита той и в ъгълчетата на очите му се появиха малки привлекателни бръчици. Чувстваше се така, сякаш цял живот са били приятели. Но имаше и още нещо… Вълнението и радостното очакване, както когато срещнеш нов и интересен човек. Задоволството от взаимното привличане. Всичко това бе доста опасна комбинация за един ерген, минал трийсетте.

— Винаги съм си мислила, че капитанът е пълновластен господар на кораба си — пошегува се Верити. — Вземете капитан Блай^[2].

Грег избухна в смях.

— Страхувам се, че не е съвсем така. На борда съществуват правила и неписани закони, които важат и за мен. А един от тях е — тихо продължи той — в никакъв случай да не общувам с пътничките. Освен ако не е в рамките на светските ми задължения, разбира се.

Верити усети как усмивката й се стопява.

— Разбирам — тихо промълви тя и наистина го разбираше. Грег рискуваше много с посещението си в каютата й. — Нещо не е наред ли… капитане?

Младият мъж безпомощно сви рамене.

— Просто исках да те попитам нещо. Нещо, което не ми дава мира през цялата вечер.

Очите й бяха толкова огромни, че той усети как го облива гореща вълна и му става трудно да диша. Тя беше толкова дяволски красива и толкова странно противоречива. Стоеше пред него с боси крака и великолепна изумрудена огърлица и го гледаше с тези прекрасни уязвими очи.

— За болницата — с усилие продължи капитанът и въздъхна. — О, по дяволите, Верити, ти ли ме оперира в Оксфорд? — избъбри на един дъх той.

— О, това ли било! Всъщност, да! Аз те оперирах — призна тя.

Грег слисано се втренчи в нея.

— Наистина ли? — в съзнанието му проблесна мисълта за голото му тяло, проснато върху хирургическата маса. И тази жена, взела живота му в ръцете си. Мисълта действително бе зашеметяваща. Подейства му толкова възбуждащо, че ръцете му се разтрепериха. Внезапно сякаш стаята се наелектризира. Верити също си спомни онзи миг, в който за пръв път бе видяла лицето му. Погледът й се плъзна надолу към корема му, където беше белегът, и Грег почувства как стомахът му се свива.

— Верити — промълви той с натежал от емоции глас.

Не разбра кога приближи към нея, ала в следващия миг тя вече бе в обятията му, повдигнала глава, мълчаливо молеща да я целуне. И той й се подчини. Когато устните им се докоснаха, сякаш всичко в тях избухна. Верити обхвана лицето му с длани, изплашена, че той може да се отдръпне. Ала страховете й се оказаха напразни. Силните му устни разтвориха нейните и езикът му жадно проникна в кадифената й мекота. От гърлото й се изтръгна глухо стенание. Усещаше глухите удари на сърцето си, а пръстите й се плъзнаха по страните му, погалиха слепоочията и се заровиха в гъстата коса. Грег изохка и я притисна по-плътно. Струваше му се толкова мъничка и крехка, ала пръстите й, които в този миг галеха гърба му, така се впиха в мускулите, че превърнаха краката му в желе. Той се олюля и двамата паднаха върху леглото. Верити се бе вкопчила в него, а устните им се сливаха в страстна и изгаряща целувка.

Усещането за тежестта на тялото му върху нейното бе прекрасно и Верити разтвори крака, за да ги обвие около прасците му. Слабините й пламтяха от желание и тя почувства топла влага между бедрата си. Когато Грег отвори очи, те бяха замъглени от толкова силно желание, че на Верити й се прииска да закрещи. Жената триумфираше! Едната й ръка го сграбчи отзад за врата и наведе главата му към гърдите си, а другата смъкна надолу туниката, откривайки щръкналото розово зърно. Грег простена и алчно го засмука. Тялото й се напрегна и се изви, притискайки се по-силно към него. Вкусът й бе толкова прекрасен, че целият потрепери от изгарящото желание. От полуотворените й устни се изтръгна неразбираем вик и кръвта още по-бясно запулсира в слабините му.

Той трескаво смъкна туниката й надолу, за да може да целуне и другото зърно, и в този миг едно леко, но болезнено одраскване отвлече вниманието му. Бе огърлицата, която обвиваше шията й и искреше като зелен пламък върху бялата кожа. Видът на скъпоценностите, струващи вероятно няколко хиляди лири, възвърна разсъдъка му. Той затвори за миг очи и поклати глава.

— Какво, по дяволите, правя? — чу собствения си глас, изпълнен с отчаяние и гняв, и рязко отвори очи. Верити също го погледна. Когато той се изправи и застана до леглото, загледан в нея, тя почувства как всичката топлина се оттегля от тялото й. Бялата му риза бе наполовина разкопчана и в съзнанието й проблесна смътен спомен за ръцете й, които трескаво се бореха с малките копчета. Той изглеждаше объркан и Верити бързо оправи туниката, прикривайки голотата си. Видя, че погледът му бавно се избистря и реалността се завръща в него.

— Съжалявам — каза той. — Аз просто не можах… — нещо в очите й го накара да замълчи. Нещо тъжно. Невероятно тъжно. Той поклати глава. Бавно, без да откъсва поглед от нея, младият мъж запристъпва заднешком към вратата, сетне се обърна и излезе.

Верити остана да лежи дълго, много дълго, втренчила поглед в тавана, а сълзите бавно се търкаляха по страните й.

 

 

На стотици километри от Верити Фокс, в малката лаборатория в една от пристройките на „Джон Редклиф“, доктор Гордън Драйер се взираше невярващо в подробните и педантично подредени изследователски бележки на един лекар от Венецуела, специалист по СПИН. Ала не разработките по тази болест бяха привлекли вниманието му. Той се бе задълбочил върху една странична част от изследванията, която още не бе напълно разработена, но очевидно можеше да доведе до драстични промени в лечението на различните видове рак на кръвта. При условие че тестовете, проведени във Венецуела, се потвърдят и тук.

Но за Верити щеше да бъде много късно! Тепърва трябваше да чака резултатите. Но трябваше ли? Тук, в „Джон Редклиф“, той имаше достъп до експерименталното лекарство, произведено във Венецуела. Можеше много лесно да стане ръководител на предварителните изследвания. Никой нямаше да узнае какво количество от лекарството е използвал, след като самият той щеше да води записките от опитите. Гордън усети как го облива студена пот. Ако го хванат… ако лекарството има някакъв страничен ефект… Фатален за човека…

Но… Верити! Ако успее да спаси Верити!…