Максин Бари
Карибски нощи (10)

Глава 9

Верити отвори очи и се прозя. Отново бяха в открито море и това бе любимото й време на деня. Обичаше елегантното плъзгане на кораба и недоловимата сила на мощните двигатели — прекрасно усещане за хармония със стаено вълнение.

Отметна завивките, нетърпелива за закуската и деня, който я очакваше. Ала щом стана и пристъпи една крачка, й прилоша и главата й се замая. Знаеше, че това няма нищо общо с движението на кораба. Взе часовника от изящната масичка до леглото и измери пулса си. Внимателно отиде в банята, застана пред огледалото и провери зениците, езика и жлезите на врата си. Втренчи се в отражението си и дълбоко въздъхна.

Когато се върна в спалнята, взе програмата за деня и набързо я прегледа. Свърза се с рум сървиса и си поръча чаша кафе, пресен сок от ананас, половин грейпфрут и препечени филийки със сладко от кайсии. Обикновено закусваше в някой от просторните ресторанти, наслаждавайки се на веселата атмосфера и на церемонията по сервирането на разнообразната храна, което бе част от живота на кораба, ала сега трябваше да си признае, че измамното й спокойствие е свършило. Дойде време да се срещне с корабния хирург.

 

 

Рамона Кинг беше в каютата си и препрочиташе записките си. От документите, които бе разгледала, се виждаше, че съществуват очевидни разногласия между Деймън Александър и членовете на управителния съвет. Всички директори се страхуваха, че новият кораб е струвал на компанията големи заеми и по този начин я е направил много по-лесна плячка за някой, който би желал да я притежава. Деймън Александър бе отговорил на техните възражения, влагайки всичките си лични средства и купувайки 40% от акциите. Рамона не се съмняваше, че той зорко е следил продажбата на всяка акция, за да бъде сигурен, че нито един инвеститор няма да надхвърли някакъв малък процент.

Като най-голям притежател на акции, Деймън щеше да получи най-големия дял от печалбата. Без съмнение той се надяваше да натрупа солидни пари. Очевидно „Александрия“ щеше да се окаже пълен успех. Всички, с които бе разговаряла, ахкаха и охкаха и заявяваха, че отново ще пътуват с този прекрасен кораб. Мълвата за разкоша и лукса тук щеше да се разнесе бързо и много скоро „Александрия“ щеше да се превърне в кораба на елита за десетки години напред.

Ала след като вече познаваше Деймън, Рамона бе сигурна, че той няма да се задоволи само с това, а щеше да го използва, за да натрупа още повече пари. Щеше да построи още големи кораби и да укрепне още повече могъщата си империя. Въпросът бе какво би могла да направи тя, за да го спре. Дължеше го на Кийт. Не биваше да му позволи да преминава през трупове и да продължава напред.

Но нима Деймън Александър не я накара за изминалите няколко дни да се чувства по-жива, отколкото за всичките осем години, прекарани в Оксфорд? А тя се изплаши, Рамона едва не удари с юмрук по масата. Мразеше го! Ненавиждаше този проклет кораб и всички тези красиви, екзотични места, които я караха да си признае колко пуст и празен е бил досегашният й живот. Мразеше го за всичко това! И… имаше и нещо друго. Нещо още по-страшно. Нещо толкова дълбоко, толкова опасно, че я правеше още по-решителна в намерението си да го унищожи. То нямаше нищо общо с Кийт. То бе собственото й оцеляване…

Заповяда си да се успокои, облегна се назад в креслото и пое дълбоко дъх. Да, трябваше да си признае, че Деймън я бе смутил и объркал, а това пътуване се бе превърнало в пътуване към себе си. Но целта оставаше непроменена. Все още я очакваше много работа…

Рамона решително тръсна глава и отново се върна към документите. За съжаление налагаше се да се примири с мисълта, че й трябва помощ. Нуждаеше се от някой, който отвътре бе запознат с мореплавателния бизнес за развлекателни пътешествия. Още по-добре, ако този някой притежава повечко акции от „Александрия“. Да лиши Деймън от неговата гордост и радост? Нима това няма да бъде правилната стъпка?

Набързо прехвърли списъка на акционерите и загради всички, които притежаваха най-малко един процент в „Александрия“. Реши да започне с Гарет Дезмънд, който притежаваше по-голям брой акции дори от самата нея. Внимателно сгъна документите и грижливо ги прибра в коженото си куфарче, заключи го и погледна часовника си. Да, чакаше я още много работа!

 

 

Джослин Александър си избра един шезлонг и се настани по-далеч от басейна. Беше тихо и горещо. Тя се отпусна назад, изложи лицето си на слънчевите лъчи, въздъхна и бавно затвори очи. И ужасът дойде!

Онази нощ преди повече от четвърт век. Изминаха толкова години, а тя си спомняше всяка подробност. Омразата и гнева в очите на Майкъл. Нейният собствен страх. Насилието. Бързо отвори очи, ала въпреки че сцената избледня и се стопи, прогонена от яркото карибско слънце, чувствата останаха.

Вината. Болката. Страхът. Предателството.

Джослин бавно се изправи в шезлонга и наведе глава. Една самотна сълза се плъзна по набръчканата й буза. Тъкмо в този миг Верити изкачи стълбата и пристъпи на палубата. Преди да излезе от каютата си, се бе обадила на корабния хирург и той й бе казал, че я очаква след половин час. Преди визитата имаше нужда от свеж карибски въздух. Приближи до перилото и няколко пъти пое дълбоко дъх. Накъдето и да обърнеше поглед, виждаше синята безбрежност на океана. Остров Гренада бе останал зад тях, а следващото пристанище все още не се мяркаше. В коприненото небе над главата й се рееха чайки, а сред вълните се гонеха делфини.

Младата жена се извърна и… замръзна!

Върху един шезлонг, изложила лице на слънцето, на не повече от метър от нея, седеше една жена. И двете безпомощно се втренчиха една в друга. Измина цяла вечност. Джослин първа се съвзе и припряно избърса сълзата от лицето си.

— Здравей, Верити — каза тя. Гласът й бе хладен и спокоен.

— Здравейте, мисис Александър.

По-възрастната жена се усмихна.

— Смятам, че вече си достатъчно голяма и можеш да ме наричаш Джослин, не мислиш ли?

Верити примигна. Нещо в усмивката на жената я накара да изпита жал към нея, а това бе абсурдно. Съжалението бе последното нещо, което Джослин Александър би приела.

— Добре… Джослин — неохотно промълви Верити и крадешком хвърли поглед към стълбата. Дали просто не би могла да си тръгне?

— Наслаждаваш ли се на пътуването, Верити? — любезно попита Джослин, въпреки че гърлото й бе пресипнало. — Трябва да ти призная, че съм изненадана да те видя на борда. Как е скъпата Уини?

— Мама е добре — нервно отвърна Верити. Уини и Джослин бяха учили в едно и също училище, а след това и в девическия колеж в Четълхем. След като се омъжиха, продължиха приятелството си и всяка стана кръстница на детето на другата. В началото Уини и Верити прекарваха лятната си почивка в провинциалното имение на Джослин и Майкъл в Котсуолд. Деймън беше на десет години, а Верити на шест, когато се опита да поязди „неустрашимото“ му пони и падна. Деймън я занесе на ръце в къщата и до края на лятото останаха неразделни.

Ала по-късно, след онази ужасна нощ, Верити дълго бе плакала и умолявала майка си да не я води никога повече при семейство Александър. Уини бе озадачена и наранена и се бе опитала да накара шестгодишната си дъщеря, изпаднала в истерия, да й разкаже какво се е случило, обаче Верити никога не проговори.

— Ще потърся Деймън, за да си припомним за доброто старо време — сковано рече Верити и отчаяно погледна към стълбата.

Джослин я хвана за ръката и силно я стисна.

— Верити, моля те, имам нужда да поговоря…

Верити усети как в гърдите й се надига страх, сякаш отново е онова малко шестгодишно момиченце, което не разбира какво се е случило, и от устните й се изтръгна уплашен вик.

Джослин смаяно я зяпна. Сетне видя ужаса в очите й. Бързо я пусна.

— Съжалявам — промълви тя. — Наистина съжалявам, нямах намерение да те… плаша.

Верити пое дълбоко дъх.

— Аз също съжалявам — пресипнало отвърна тя. — Не знам какво ми стана.

— Всичко е наред — бързо отвърна Джослин, внезапно почувствала, че иска да остане сама. Сложи си слънчевите очила и студено извърна глава. Жестът й бе достатъчно красноречив — Верити можеше да си върви.

Без да каже дума, младата жена се насочи към стълбите. Докато се изкачваше, внезапно осъзна, че вече не се страхува от Джослин Александър. Тя престана да бъде онова чудовище, обсебило нощите на малкото шестгодишно момиченце. Тя стана просто една жена — слаба и уязвима.

 

 

Рамона стигна до втория мъж от списъка си, банкер от Ню Йорк, и с облекчение видя, че шезлонгът до него е свободен. Той беше на четиридесет и осем години. Главен изпълнителен директор на „Чейз Манхатън Банк“ в Ню Йорк. Притежаваше 3% от „Александрия“.

— Здравейте — рече той и бавно свали слънчевите си очила. Вероятно искаше да я впечатли със сините си очи и Рамона очарователно му се усмихна, уж наистина е поразена.

— Здравейте! Аз съм Рамона Кинг — протегна ръка и той едва не се изтърси от шезлонга в бързината да я поеме. Тя бе със семпъл цял бански костюм, а отгоре бе метнала тънък халат.

Дуайт Дж. Маркхем III никога досега не бе виждал по-красива жена.

— Ще ми позволите ли да ви предложа едно питие?

Рамона си поръча лимонов сок с много лед и зачака питието си, преди да се настани на шезлонга до него.

— Е, мистър Маркхем, струва ми се, че ние с вас имаме доста общи неща — каза тя и видя как лицето му разцъфтява в усмивка.

— Сигурен съм, че имаме — лениво рече той и с възхищение огледа дългите й стройни крака, а след това отново се втренчи в лицето й. Какви очи! Сребристосини!…

— Да, така е — решително кимна младата жена. — Като начало, и двамата притежаваме акции от този кораб…

 

 

Грег привършваше ежедневната си обиколка на кораба. Асансьорът спря под палубата за игри и спортни развлечения. Корабната болница беше разположена на този етаж, тъй като повечето от нараняванията се получаваха при спортни инциденти.

Както повечето хора, и Грег не обичаше антисептичната миризма на болничните помещения, ала не можеше да не се възхити от прекрасно оборудваната клиника на борда на „Александрия“. Имаше зъболекарски кабинет, операционна, рентген, изолационно отделение и шест каюти за пациентите. Кимна към дежурната сестра и тъкмо се канеше да попита дали се нуждаят от нещо, когато вратата на хирургическия кабинет се отвори.

Щом го видя, Верити спря като закована, а погледът й алчно се плъзна по високата му и стегната фигура. Доктор Джон Гарднър, петдесет и осем годишен известен корабен хирург, който я изпращаше до вратата, едва не връхлетя отгоре й. Погледна над рамото й и се усмихна.

— О, здравей, капитане! Обичайната обиколка, а? — почувствал неудобството й, лекарят нежно сложи ръка на рамото й. — Не се тревожи, Верити — тихо рече той. — Морската болест е често срещано явление — добави, инстинктивно усетил, че тя иска да запази здравословното си състояние в тайна. Младата жена му се усмихна с благодарност и побърза да се отдалечи. Грег я наблюдаваше как си отива, давайки си сметка, че двамата не си размениха нито дума.

— Капитане? — подкани го лекарят и Грег бързо се съвзе и го последва в кабинета. Видя как хирургът отмести апаратурата за взимане на кръв.

— Досега не съм забелязвал да взимаш кръв от пациенти, страдащи от морска болест, Джон — меко рече Грег и видя как по-възрастният мъж се наежва.

— Така е. Извадих апаратурата, за да проверя дали е наред. Хана информира ли те за последните нещастни случаи?

Грег не отговори. Очите му се взираха в малката стъклена епруветка с кръв, поставена в дървената стойка. Не разбираше много от медицина, обаче знаеше, че стъклениците с кръвни проби обикновено не се държат в хирургията, а веднага се изпращат в лабораторията. Тази епруветка тук означаваше, че кръвната проба е взета съвсем скоро. Следователно бе на Верити.

Грег усети, че нещо не е наред.

— Джон, мис Фокс… — започна той, ала лекарят разбра какво се кани да го попита и бързо го прекъсна:

— Капитане, доктор Фокс дойде при мен за лечение и аз й осигурих тъкмо това. А сега, ако има нещо…

Грег смаяно примигна.

— Доктор? По медицина?

Джон кимна, но не добави нищо.

— Джон, стандартна процедура ли е да се взима кръвна проба от пациенти, страдащи от морска болест? — упорито настояваше Грег.

Джон Гарднър настръхна.

— Ти си капитан на този кораб, Грег…

— Именно! И държа да бъда подробно информиран за всеки…

— Но аз съм корабният хирург — не по-малко твърдо заяви лекарят, — а консултациите с мен са също толкова поверителни, както и с който и да е друг лекар. И ти много добре го знаеш.

За една секунда двамата мъже се изгледаха втренчено. Сетне Грег бавно кимна.

— Прав си. Забрави!

— Вече съм забравил — облекчено се усмихна Джон. Както целият екипаж, и той харесваше и уважаваше капитан Хардинг. Но сега лицето на Грег бе бледо и напрегнато, а в очите му имаше страх. О, той старателно се опитваше да го прикрие, ала Джон бе опитен лекар.

— Добре ли познаваш доктор Фокс, Грег?

— Не. Току-що я срещнах — отсъстващо отвърна капитанът, но в следващия миг осъзна подозрението в тона на хирурга и остро го изгледа. — Тя е просто една от пътниците, доктор Гарднър — студено добави той.

Джон кимна.

— Надявам се да е така, Грег — меко отвърна той, без да откъсва поглед от очите на Хардинг. — Наистина се надявам да е така!

Грег пребледня. Нима чувствата му бяха толкова очевидни? Кимна още веднъж към Джон и бързо излезе от клиниката, без дори да се сбогува със сестрата, която учудено го изпрати с поглед. Застанал на прага на кабинета си, Джон Гарднър също го наблюдаваше, ала за разлика от сестрата, в погледа му имаше искрена тревога.