Максин Бари
Карибски нощи (8)

Глава 7

„Александрия“ плавно се носеше по морските вълни. Джослин Александър се загърна по-плътно с коприненото си сако и се втренчи в безбрежната синева.

— Станала си много рано! — гласът на сина й я сепна и тя рязко се извърна. В същия миг я заля огромна вълна на вина. Побърза да я отпъди, ала Деймън почувства обичайната бариера и въздъхна. Не разбираше защо, но усещаше, че майка му е на стотици километри от него. Като момче учи в пансион, по-късно бе прекалено зает с извоюване на положение и влияние в компанията на баща си, така че прекарваше много малко време у дома. Вече би трябвало да се е примирил с хладните отношения, ала всеки път, когато беше с майка си, се надяваше да е по-различно. Мечтата му така и не се сбъдна.

Джослин премести поглед от красивото лице на сина си и отново се втренчи в морето.

— Да, наистина е безумно рано — съгласи се тя по обичайния си студен и сдържан начин. — Напоследък не мога да спя. Вероятно остарявам.

Деймън се засмя.

— Ти ли, майко? Ти никога няма да остарееш.

Джослин потръпна. Много добре знаеше как изглежда в очите на сина си — облечена младежки и с безупречен грим. Кого ли заблуждаваше? И все това изискано и хладно държание! Само за да държи детето в безопасност. Но сега щеше да му причини болка. Независимо дали това й харесваше или не, тя просто нямаше друг избор. Нещата се изплъзваха от контрол и бе дошло времето синът й да узнае истината. Цялата истина. Без значение колко ще й струва… Ала как би могла да му обясни причината за отчуждението и дистанцията между тях? Извърна се, а устните й потрепнаха, готови да изрекат страстната молба да я разбере. В същия миг и синът й се извърна към нея и тя видя силната брадичка също като на Майкъл, дълбоките сиви очи също като на съпруга й. Болката и вината удавиха думите. Кокалчетата на ръката й, която стискаше перилото, побеляха.

— Мразя корабите — внезапно рече тя. Гласът й бе студен и безжизнен.

Деймън смаяно се втренчи в майка си.

— Какво? Защо? Откога? — никога досега не я бе чувал да изрича открито нещо толкова лично. Всъщност за пръв път гласът й издаваше някакви емоции и чувства.

Джослин преглътна с усилие и вдигна ръка към главата си. Моментът на изповедта бе отлетял. Сега не можеше да му каже истината.

— Деймън, не сега. Главата ми се пръска!

Както винаги — далечна и недостижима! Младият мъж кимна леко, извърна се и с бързи крачки се отдалечи.

Джослин го гледаше как си отива, начервените й устни потрепваха, а очите й се пълнеха със сълзи. Нямаше да може да го направи! И не затворът я спираше. Не и клеймото на убийца… Не! Това, което я възпираше, бе мъката, стаена в очите на сина й, мъка, която ще се превърне в… Отвращение? Омраза? Презрение? Вероятно във всичко това и още нещо. Сега синът й навярно не я обичаше. Кой би могъл да го упрекне? Обаче не я и мразеше. Може би трябва да изчака още малко. Но дали имаше време… Ако това, което й бяха докладвали частните детективи за Джо Кинг, беше истина…

 

 

Джеф Дойл излезе изпод душа, облече се и припряно се протегна за амулета си. Мразеше да го сваля, ала медиумът, който му го даде, го предупреди, че не бива да го мокри, иначе силите, които сега го закрилят, могат да се обърнат срещу него.

Нещата започнаха да се раздвижват, и то толкова бързо, че Джеф Дойл се питаше как ли ще реагира Джо Кинг като чуе последните новини. Погледна часовника си и бързо се свърза с номера в Лондон. Телефонът беше иззвънял само два пъти, когато отсреща вдигнаха слушалката.

— Да? — гласът бе рязък, но спокоен.

— Лейди Рамона е пълна с изненади. Бълва ги една след друга. Не ми каза, че е толкова красива. Онази размазана снимка не показва и една стотна от…

— Престани да дрънкаш глупости! — гласът режеше като диамант. — Свърза ли се вече с нея?

— Не — призна си без заобикалки Джеф.

— Защо? Казах ти, че това е най-важното, което трябва да направиш.

— Знам, но не ми каза, че тя е близка с Александър.

— Какво? Обясни ми точно и ясно какво искаш да кажеш — гласът отново бе студен и самоуверен и Джеф си го представи как се поклаща леко в коженото си кресло, силно присвил очи.

— Първата вечер тя не излезе от стаята си, въпреки че трябваше да вечеря на масата на Деймън Александър — започна доклада си Дойл. — Смятах да се запозная с нея на големия бал втората вечер, обаче Александър ме изпревари. На следващата сутрин двамата отново бяха заедно. Аз бях по петите им. Обиколиха всички туристически забележителности…

— Дойл!

— Добре, но това, което ти казвам, е свързано със следващите събития. След като препускаха из целия град, най-сетне се озоваха в парка, където станах свидетел на много романтична целувка. Седях на няколко метра, но усещах изгарящата страст между дъщеря ти и Александър. Оттогава са неразделни. Отказах се да ги следя и се върнах на кораба — излъга Джеф Дойл. Всъщност се бе позабавлявал с проститутки.

Последва дълга пауза.

— Това променя нещата — се чу най-сетне в слушалката. Детективите, които бе наел, му бяха докладвали, че досега Рамона и Деймън никога не са се срещали и че тя не знае нищо за участието на Кийт в незаконната покупка на акции в „Александрия“. Тези новини го бяха поуспокоили, ала последните сведения показваха, че по някакъв начин Рамона все пак е замесена. Вероятно неговата изключително умна и способна дъщеря преследваше свой собствен план. Но каква бе целта й? И по какъв начин всичко това ще се отрази върху него? От другата страна на линията Джеф търпеливо чакаше.

— Трябва да разберем точно какво се е случило. Може би Александър иска да се добере до нейните акции — замислено продължи Джо Кинг — или… припомни си добре, Дойл! Кой от двамата направи първата крачка? Александър или моята дъщеря?

Джеф се замисли.

— Първата вечер той я заговори. Сигурен съм.

— А след това?

— Не съм наясно — бавно отвърна Джеф. — Смяташ, че може би нашата лейди крои нещо за него?

— Мисля — ясно прозвуча гласът в слушалката, — че не бива да ги подценяваме — и Джо Кинг нямаше намерение да го прави. Не го притесняваше толкова брилянтният ум на Рамона, колкото неотменната й решителност. В никакъв случай не можеше да си позволи да ги подценява — нито Александър, нито нея.

Внезапно взе решение.

— Пристигам! — отсече той и затвори слушалката.

Дойл сви рамене и се запъти към терасата. На долната палуба, точно под него, видя една жена, облечена в елегантен светлозелен костюм, облегната на перилото. Отне му секунда, за да я познае. Джослин Александър. Още една карта в тяхната малка игра на покер.

 

 

В големия театър на кораба имаше представление, но Верити нямаше намерение да ходи. Следобеда бе гледала последния нашумял американски филм, а след това се забавлява в играта с обръчи на горната палуба. За този ден развлеченията й бяха достатъчни. Не искаше да прекалява и да пресилва нещата. Корабният хирург бе осведомен за нейната болест, ала тя още не бе ходила при него, за да й вземе кръвна проба и да провери как се развива левкемията. Последното нещо, което искаше, бе да прекара останалата част от пътуването в болницата на кораба.

След вкусната вечеря с печена сьомга и салата Цезар, Верити нямаше никакво намерение да се затваря в театъра.

Беше почти полунощ, когато дочете романа на Джейн Остин^[1], но все още не й се спеше. Облече бялото ленено сако и се запъти към горната палуба. Облегна се на перилото, пое дълбоко свежия морски въздух и с възторг огледа смайващата красота, царяща край нея.

Почти пълната луна се бе изтърколила високо в небето и хвърляше сребристи отблясъци по тъмните морски води, а „Александрия“ плавно пореше вълните, оставяйки бяла диря след себе си. Не се чуваше боботенето на двигателите и единственият звук бе тихият плясък на вълните, облени от лунна светлина.

Нощната смяна бе застъпила и Грег Хардинг по навик проверяваше кораба. Доволен от видяното, Грег приближи големия прозорец. Нощта наистина бе красива. Щяха да пристигнат в Гренада точно по график. Тъкмо се канеше да си тръгне, за да се прибере в каютата си, когато нещо бяло привлече вниманието му. Взря се и видя, че е жена, която бавно се разхожда по палубата.

Грег предупреди хората си да го извикат веднага, ако се случи нещо непредвидено, и напусна капитанския мостик. Бързо изтича по извитата стоманена стълба и излезе на палубата. Нямаше намерение да досажда на самотната жена, излязла на среднощна разходка, ала нещо във фигурата й му се стори познато. Когато приближи, жената рязко се обърна, сякаш усетила присъствието му.

— О, здравей — каза Верити. Гласът й прозвуча едновременно изненадано и смутено и страните й пламнаха. Извърна се леко и се облегна на перилото.

Грег се усмихна. Каква изненада!

— Струва ми се, че можеше да се зарадваш малко повече, че ме виждаш — промърмори той, питайки се от къде на къде пък тя би трябвало да се радва. А защо ли той бе толкова дяволски щастлив, че я вижда отново? Наистина бяха прекарали прекрасен следобед на плажа на малкия остров. Лежаха на пясъка, наслаждаваха се на топлите слънчеви лъчи и си говореха за най-различни неща. Тя му предложи да сподели обяда й и бутилката студено бяло вино, която носеше в хладилната си кошница. Без съмнение бе красива, умна и забавна и той бе привлечен от нея, но след няколко часа се разделиха и всичко приключи. Поне Грег така си мислеше.

Внезапно капитанът се почувства неспокоен.

— Какво правиш на борда? — гласът му прозвуча много по-остро, отколкото бе възнамерявал, и Верити се сепна. Грег мислено се изруга. — Съжалявам! Не исках да прозвучи толкова… обвиняващо. Просто, когато бяхме на острова, ти не ми спомена, че пътуваш с „Александрия“.

Младата жена сви рамене.

— Не мислех, че това би ти харесало. Ти се наслаждаваше на кратката си почивка и ако аз ти бях казала, че съм една от пътничките, сигурно щеше да се почувстваш задължен да ме забавляваш. А ти изглеждаше толкова… Не знам! Толкова доволен, че за малко си се измъкнал от цялата тази суетня, че сърце не ми даде отново да ти напомням за задължения и отговорности.

— Благодаря — тихо рече Грег. — Това наистина щеше да провали прекрасния ни следобед.

Верити се намръщи. Без съмнение сега всичко бе провалено.

— Изненадан съм, че не си на представлението — продължи Грег, внезапно почувствал се странно неловко. Там на плажа Верити Фокс бе просто една непозната красива жена, която се бе оказала прекрасна компаньонка. Ала сега внезапно се бе превърнала в нещо съвсем различно. Красива и интересна жена, но… пътничка на неговия кораб. А всеки пътник на „Александрия“ бе безкрайно отдалечен от него. Пък и това, че бе на борда на „Александрия“, и то на първото пътешествие, означаваше, че е или много богата и силна жена, или пък е близка на някой много богат и силен мъж. Тази мисъл му причини болка. Пое дълбоко въздух и рязко се извърна. В същия миг видя светлините на друг кораб, който се движеше на няколко метра от тях.

— Сега ще се разминем — меко рече Грег и Верити се извърна. Лицето й се озари от усмивка, докато наблюдаваше как двата кораба елегантно се разминават в нощта.

— Много е красиво! Имаш късмет с работата си.

— Знам — кимна Грег. — Винаги съм мечтал да бъда капитан на кораб. Още от малък.

— Знам. Ти вече ми каза — нежно му напомни младата жена.

Грег я изгледа остро и се намръщи. Докато лежаха на плажа в Тобаго, и бе разказал доста неща, които никога не би споделил с някой от пътниците си. Време беше да се вземе в ръце.

— Нека не ти досаждам повече — рече той и очарователно й се усмихна.

— Недей! — думата прозвуча като изстрел и Верити поклати глава, когато той удивено я изгледа. — Съжалявам! Просто не ми харесва да разговаряш с мен като с… клиент в магазин — смутено избъбри тя и в същия миг подскочи, тъй като внезапно се чу мощното изсвирване на сирената на „Александрия“.

— Всичко е наред — побърза да я успокои Грег, приближи към нея и нежно я хвана за ръката. — Другият кораб също ще отговори след минута.

— Съжалявам! — притеснено се усмихна Верити. — Напоследък съм доста нервна — усети силните му пръсти върху ръката си и внезапно й се прииска да не бе обличала сакото, за да почувства топлината им върху голата си кожа. Сърцето й ускорено заби и тя вдигна поглед към лицето му. Косата му сребрееше на лунната светлина, а очите му бяха придобили тайнствен бронзов оттенък. Другата част на лицето му бе скрита в тъмна сянка.

Грег несъзнателно се приближи към нея. Всичко бе толкова красиво, толкова съвършено, че в първия миг дори не забеляза, че държи ръката й. После го осъзна, пусна я и рязко се отдръпна.

Верити почувства страха му и очите й изненадано се разшириха. От какво се страхуваше този силен мъж?

— Май е по-добре да отида да си легна — каза Грег. Гласът му прозвуча странно дори в собствените му уши. — Утре пристигаме в Гренада и ми предстои тежък ден. Лека нощ, мис Фокс.

Тя отвори уста, ала молбата й да я нарича Верити, както досега, замря на устните й. Гледаше го как се отдалечава и горещите сълзи запариха в очите й. Бързо се извърна и се хвана за перилото. Той очевидно искаше да се дистанцира от нея и тя би трябвало да е доволна. В крайна сметка по този начин той й помагаше. По-добре беше да си останат двама непознати. По-безопасно е и за двамата. Трябваше да бъде доволна.

Не, никак не беше доволна.