Максин Бари
Карибски нощи (7)

Глава 6

Тринидад и Тобаго

На зазоряване „Александрия“ акостира и към девет часа почти всички пътници вече бяха слезли на брега. В елегантния полупразен ресторант, разположен на най-горната палуба, Рамона лакомо отхапа от тънкото парченце сочна шунка и протегна ръка, за да си вземе една препечена филийка, намазана с масло. Макар че за пътниците се предлагаха най-разнообразни екскурзии, тя предпочиташе сама да се разходи из острова.

Лъчите на тропическото слънце проникваха през широките прозорци и тя въздъхна от удоволствие. Обикновено пътуваше по работа, и то в Европа. Никога не бе ходила в тропическа страна и сега се наслаждаваше на екзотичния климат. Внезапно някаква сянка падна върху масата и тя стреснато вдигна глава.

— Наслаждаваме се на храната? — усмихваше се Деймън.

— Много! Заповядай, да ми правиш компания — добре, че гласът й прозвуча толкова спокойно! Не можа да спи от усещането за топлите му ръце, ала твърдо реши, че повече няма да се поддава на увлечението си и няма да му позволи да я омайва.

Той се настани на масата срещу нея. Семплата му бяла риза не бе закопчана до горе и разкриваше част от загорялата кожа на широките му гърди и няколко тъмни косъмчета. Рамона усети как ръката й, която държеше чашата с кафе, се разтреперва.

— Може ли да си отчупя от твоята филийка? — попита той и леко повдигна вежди.

Тя сви рамене.

— Разбира се.

Гледаше като омагьосана как здравите му бели зъби се забиват в тънката филийка. Внезапно си представи как тези зъби леко захапват розовото зърно на гърдата й и цялото й тяло се напрегна. Обля я гореща вълна, много по-парлива от лъчите на тропическото слънце, струящи през прозореца. Кръвта й кипна, а въздухът сякаш се разреди. Рамона се закашля и припряно извърна глава. Майка й беше права. Изглежда наистина е страстна жена. О, Кийт, защо не можа?… Тръсна глава и рязко прогони неканените мисли.

Деймън я гледаше, очарован от червенината, заляла страните й. Погледът му се спря на устните й, които нямаха и следа от червило. Бяха със съвършена форма, пълни и меки. Съвсем ясно си представи как неговите се впиват в кадифената им мекота.

Рамона срещна втренчения му поглед.

— Нещо… — изкашля се смутено. По дяволите, гласът й звучеше, сякаш я душаха. — Нещо не е наред ли?

— Не — прегракнало отвърна младият мъж и сетне повтори, но вече много по-меко: — Не. Всичко е наред — за миг двамата останаха загледани един в друг, сетне той протегна ръка. — Виждам, че вече си приключила със закуската си. Ще ми позволиш ли да те съпроводя до малкия кораб, който ще те отведе на сушата?

Рамона се усмихна, взе плажната чанта, преметната на облегалката на стола, и се изправи. Деймън жадно я огледа. Беше облечена в къси шорти, които разкриваха дългите й стройни крака. Тя не осъзнаваше, че широката й свободно падаща блуза се дипли от морския бриз, нахлуващ през отворения прозорец, и под тънката материя зърната на гърдите й се очертаваха съвсем ясно. Отново срещна втренчения му поглед.

Деймън извинително се усмихна и също се изправи. Рамона, която бе висока метър и осемдесет и никога не се бе смятала за дребна жена, осъзна, че главата й стига едва до брадичката му и нервно облиза пресъхналите си устни. Бе забравила колко е висок.

Преди да усети какво прави, Деймън прокара пръст по долната й устна.

— Не прави това — промълви той и очите му се разшириха. Да я вземат дяволите! Досега винаги запазваше самообладание. Внезапно разбра, че винаги много внимателно подбираше жените си, и тази мисъл го стресна. Всичките му досегашни приятелки бяха от неговите среди — светски дами, привлекателни и интелигентни. Рамона бе това, но и нещо съвършено различно. Винаги така избираше любовниците си, че и двете страни да са наясно, че става въпрос само за приятно, но краткотрайно сексуално изживяване.

Рамона Кинг обаче бе жена с непознати за него качества. Всъщност той дори не я бе избирал. Просто попадна във водовъртеж от страстни желания, нещо едновременно интригуващо и плашещо. Навлизаше в непозната територия и въпреки че знаеше, че трябва много да внимава, нито веднъж не му мина мисълта да се откаже и да се оттегли. Ще я има! Скоро! Без значение какво щеше да му струва. Без значение колко опасна игра…

Рамона се изчерви от страстния му поглед и рязко се извърна.

— Е, нали все пак морските пътешествия са за това — рече тя и махна с ръка по посока на прекрасната гледка пред тях. — Ако не побързам, има опасност да изпусна рядката възможност да видя Тринидад.

Деймън я придружи до малкия кораб, но през цялото време не продума. Мрачното му мълчаливо присъствие я изнерви още повече.

— Познавате ли Тринидад, мистър Александър? — попита тя и той бавно обърна глава към нея.

— Деймън — остро я поправи. Не разбираше защо, ала официалният й тон му причини болка. — Моля — добави след кратка пауза. — Не, не бих казал, че го познавам. Но от снощи знам, че още не съм толкова стар, че да не науча някои нови неща. Може би ще го разгледаме заедно? — провлачено рече той.

Рамона преглътна.

Слязоха на долната палуба, където два малки кораба чакаха, за да отведат останалите пътници до столицата на Тринидад. От острова духаше топъл вятър, пропит с уханието на южни плодове, слънце и морска сол. Деймън ловко скочи на борда на кораба и й помогна да слезе. Ръцете му властно обгърнаха талията й и отново топлите вълни я заляха от главата до петите.

Когато слязоха на брега, Рамона очакваше Деймън да си тръгне, ала изглежда той нямаше подобно намерение. Младата жена не знаеше дали да се радва или да съжалява. Бе сигурна, че го привлича, ала не бе убедена дали това е за добро. Познанията й за мъжете бяха кръгла нула. Ала при мисълта, че той може да я остави и да си тръгне, се почувства странно самотна.

— Чуй — каза Деймън, когато двамата се отдалечиха от пристанището и се запътиха към града.

Някъде в далечината се носеше чувствената ритмична музика, изпълнявана на ударни инструменти. Смяташе се, че остров Тринидад е родното й място. Колкото повече се приближаваха към града, толкова музиката се усилваше. Внезапно пред погледите им се разкри пъстро шествие. Мъже и жени, облечени в ярки, пъстроцветни дрехи, танцуваха върху широка платформа, теглена от кола, цялата покрита с огромни бели маргарити.

— Господи! — изумено промълви Рамона. Ето ти и екзотиката на Карибите! Платформата се отдалечи, оставяйки зад себе си аромата на музиката и на тропическите цветя, с които жените бяха окичени.

Застанал до нея, Деймън се засмя.

— Добре дошла в Тринидад, Рамона… Мъри! — едва не каза Кинг, ала в последния миг се спря. Само това оставаше! Съвсем да изумее.

Звукът от фалшивото име я стресна и тя бързо се извърна.

— Къде отиваме сега? Какво ще правим? — попита младата жена и в същия миг се изчерви. Дали думите й не бяха прозвучали двусмислено? Деймън сведе поглед към нея. В един миг очите му бяха твърди като стомана, а в следващия — галещо меки. Дъхът й замря, коленете й омекнаха и Рамона отново извърна глава. Градът се простираше пред тях — малко мръсен и занемарен, но тайнствено привличащ и екзотичен. Различен и вълнуващ.

— Като начало, предлагам да проучим този остров — твърдо рече Рамона.

— На вашите услуги, мис — покорно отвърна Деймън.

Тя раздразнено поклати глава и бързо закрачи напред. Спътникът й се засмя широко и я последва. Никога досега не се бе чувствал така щастлив и развълнуван. Тази жена приличаше на съкровищница, дълбоко скрита под стръмни скали.

От една туристическа агенция си купиха карта на града и въодушевено закрачиха по улиците. Прекосиха Райтсън Роуд и се озоваха на Площада на независимостта. Отдъхнаха за миг и поеха към Пиктън Роуд, оттам свиха по Шекън Роуд. Сградите в двата квартала бяха в британски и испански стил. Парламентът на остров Тринидад се помещаваше във величествена сграда, наричана Червения дом. Най-сетне, когато Рамона вече се чувстваше изморена, двамата се озоваха в Кралския парк, известен сред местните жители като Саваната. Деймън я хвана за ръката и рязко я дръпна.

— Струва ми се, че стига толкова — твърдо рече той, поведе я към една пейка и се тръшна на нея. — Откъде тези сили, Рамона? — изръмжа той и в същия миг си представи какво ли би изпитал, ако цялата тази кипяща енергия се отприщи в неговото легло. От тази мисъл му се зави свят, той се облегна назад, изпъшка и прокара ръка през косата си. Усмихна се унило и поклати глава.

Рамона внезапно избухна в смях. Цялата ситуация бе толкова… абсурдна!

— Така вече е по-добре — меко изрече Деймън. В този миг не мислеше да я съблазнява. Ръцете му просто сами се повдигнаха, сключиха се около кръста й и я притиснаха към гърдите. Рамона също не разбра какво става. Усещаше само, че телата им се докосват и осъзна, че очите му са много по-близо до нейните. Тутакси разбра какво ще последва. Едва успя да поеме дъх и горещите му устни вече бяха върху нейните.

Внезапно шумният град край тях изчезна, сякаш никога не бе съществувал. Странните звуци, необикновеният тропически аромат на цветя и южни плодове, палещите лъчи на слънцето, ленивите гласове на местните жители… всичко се изпари.

Останаха само двамата — тя и той. Дъхът му бе хладен и чист, ала устните му я изгаряха. Тя се напрегна, а в следващия миг цялата потрепери, сякаш разтърсена от електрически ток. Езикът му се плъзна между устните й и проникна в устата й. Първата й реакция бе да се отдръпне, ала ръцете му я държаха здраво. Тялото й откликна по един първичен и напълно спонтанен начин. Зърната на гърдите й набъбнаха и започнаха да я болят, притиснати до широките му мускулести гърди, а бедрата й, преплетени в неговите, затрепериха. Младата жена простена, когато езикът му се преплете с нейния, гореща мълния прониза утробата й и слабините й пламнаха. Смаяна от силата на желанието си, Рамона се отдръпна рязко, силно и решително. Деймън я пусна и неохотно отвори очи. Почувства почти физическа болка.

Рамона скочи от пейката и поклати глава. Младият мъж видя пребледнялото й лице и очите му се присвиха.

— Добре ли си? — попита той с глас, изпълнен със загриженост. Та той само я бе целунал! Внезапно си припомни изненадата й. Отговорът й бе страстен, ала някак си неуверен и несръчен. Сякаш никога досега не бе целувана от мъж. Устните му се извиха в мрачна усмивка. Как ли пък не!

Тя се сви, сякаш я бе ударил. Не разбираше тона му, ала мигновено долови скрития цинизъм в усмивката му. По дяволите, та тя се държеше като някаква си гимназистка на първата си любовна среща! Стегни се, момиче!

— Да. Добре съм. Разбира се, че съм добре. Защо да не съм? — предизвикателно вирна брадичка. В никакъв случай нямаше да му позволи да разбере колко… разтърсена и объркана се чувстваше.

Деймън бавно се изправи и пристъпи към нея. Нещо в движенията му й напомни хищник или мъжкар, тръгнал на лов. И нещо дълбоко скрито в нея му отговори. Женска, очакваща мъжкаря. Прииска й се отново да усети вкуса на устните му и да почувства ръцете му, обгръщащи тялото й. Искаше неговото тяло — голо, извиващо се, лъскаво от пот. Отново поклати глава и се извърна. Искаше да избяга. Да се скрие. Ала как би могла да го стори?

Деймън прокара треперещата си ръка през косата си. Изглеждаше измъчен и уморен.

— Не исках да те нараня, Рамона — меко промълви той. — Защо се отдръпна така внезапно?

Младата жена се изчерви от гняв. Нима липсата на опит бе толкова очевидна?

— Може би защото не обичам да ме сграбчват и целуват без предупреждение — рязко отвърна тя.

Деймън бавно отпусна ръка в скута си. Край тях градът продължаваше своя живот. Цветята в парка цъфтяха, а птиците пееха.

— Разбирам — каза накрая той. Този малък невинен номер вероятно бе част от играта й. — Хайде да започнем отначало! — в крайна сметка подобни игри се играеха от двама души, нали? — Вече е почти обяд, защо да не потърсим някой приличен ресторант и да похапнем, а след това може да отидем на плажа, да се попечем на слънце и да поплуваме. Съгласна ли си?

— Добре — кимна Рамона. Длъжна бе да продължи. Нали все пак искаше да научи нещо. Обаче ако този мъж си въобразяваше, че отново ще му позволи да я целува… ще му даде да разбере!

Деймън я хвана за ръката. В едно нещо бе напълно сигурен — в компанията на Рамона Кинг никога нямаше да скучае.

И двамата не забелязаха Джеф Дойл, който седеше на една пейка няколко метра по-нататък и внимателно ги наблюдаваше. В очите му играеха весели пламъчета. Бавно, много бавно устните му се изкривиха в злорада усмивка.

 

 

На около тридесетина километра, на един малък и тих остров от Тобаго, Верити Фокс щастливо се усмихна при вида на пустия плаж, ширнал се пред нея. Бе прекарала сутринта в едно малко барче наблизо, пийвайки си от отлично изстудения и прясно изстискан ананасов сок. Към обяд влезе в един малък магазин, купи си няколко плажни принадлежности и след това си нае кола. Провери на картата и установи, че най-близкият плаж е в залива Грейт Къртланд. Сега вече се опиваше от почти белия пясък, синия океан и разкошните зелени палми. Не можеше да си представи по-красиво място.

Заби плажния чадър в пясъка, уви се с голямата кърпа и ловко облече банския си костюм. Въпреки че плажът бе просторен и наблизо не се мяркаше жива душа, в далечината се мержелееха неколцина любители на слънчевите лъчи.

Верити постла кърпата и се излегна на топлия пясък. Когато й стана непоносимо горещо, тя се изправи и се гмурна в морето. Бе свикнала със студената вода край английските брегове и сега с удоволствие се отпусна в топлата прегръдка на Карибско море. Младата жена щастливо въздъхна и с уверени движения заплува навътре. Внимаваше да не се отдалечава прекалено много от брега. Когато се умори, се излегна по гръб и се втренчи в безбрежното синьо небе. Цветът му бе толкова ярък!

Грег Хардинг, облечен в къси шорти, гол до кръста и с кърпа под мишница, стъпи на топлия пясък и се огледа. Бе прекарал сутринта на кораба, за да се увери, че всичко е наред, и сега следваше съвета на Джим за няколкочасов отдих. През последните седмици бе работил като луд и малко почивка нямаше да му навреди.

Не посмя да слезе на Тринидад, тъй като не искаше да налети на някои от пътниците на „Александрия“, и затова избра този малък и отдалечен остров.

Видя един изоставен чадър, разстла кърпата си и уморено въздъхна. Слънцето припичаше, а наоколо цареше тишина. Нямаше пътници, които да забавлява, нито пък кораб, за който да се тревожи. Поне за няколко часа…

След минути вече спеше.

Когато се умори да плува, Верити излезе от морето, грабна кърпата си, която бе захвърлила край брега и започна да бърше косата си. Тръгна напред, без да гледа къде стъпва, и едва не падна върху него. Кракът й се спъна в глезена му и тя бързо свали кърпата от главата си. В този миг Грег рязко се изправи.

Верити смаяно се втренчи в него. Грег погледна към непознатата жена, а очите му инстинктивно се плъзнаха по стегнатата й фигура в семпъл бански костюм на червени и сини райета. Вгледа се в дълбоките й тъмни очи и се усмихна.

— Извинете, сигурно съм заел мястото ви?

Верити поклати глава и бързо прокара пръсти по разрошената си коса.

— Не, разбира се, че не. Вие би трябвало да ме извините, едва не ви прегазих! — Не можа да се сдържи и погледна към корема му и откри почти незабележимия белег от операцията. Беше свършила добра работа. Ако не знаеше, че е там, навярно нямаше да го забележи.

— Съжалявам. Нямах намерение да се натрапвам — каза Грег и се надигна.

— Но вие не се натрапвате! — припряно изрече тя и се отпусна на пясъка до него. И какво, по дяволите, правеше? Нали бе решила, че никога няма да разговаря с него? Че никога няма да си позволи да се отдаде на чувствата си към този мъж?

Грег не можеше да откъсне поглед от тази морска нимфа, която едва не бе паднала в скута му.

— Грег Хардинг — рече той и протегна ръка, пропускайки титлата „капитан“.

— Верити Фокс — отвърна младата жена, пропускайки титлата „доктор“.

— От дълго време ли сте на острова? — попита той. Защо трябваше да си тръгва само след няколко часа! Тези тъмни очи…

Верити поклати глава.

— Не, пристигнах едва тази сутрин — отвори уста, за да му каже, че е пътничка на неговия кораб, ала я затвори, внезапно променила решението си.

— Как е водата? — гласът му бе дълбок и плътен.

Верити не можеше да откъсне очи от неговите — невероятна комбинация от жълто и кафяво. Погледът му разтуптяваше сърцето й.

— Много е приятна — пресипнало отвърна тя.

Той бавно се изправи, погледна надолу към нея и протегна ръка.

— Искате ли пак да поплувате?

Като насън Верити подаде ръка. В мига, в който пръстите му се сключиха около нейните, сърцето й затуптя така бясно, както когато чакаше Гордън да й съобщи резултатите от изследванията й.

Двамата заедно влязоха в топлите сини води. Верити бавно заплува, а той започна да кръжи около нея. Искаше й се да плаче и да се смее, както когато разбра, че скоро ще умре.

Ала този път бе по-различно. Искаше да плаче заради съвършенството на този неповторим миг и да се смее от щастие, че й е отредено да го изпита.

Не се разплака. Не се и разсмя.

По-късно, много по-късно, когато остане сама, щеше да има време и за двете.