Максин Бари
Карибски нощи (4)

Глава 3

Малък корабен траулер се носеше по бушуващите вълни на Ла Манша. Тревожни очи се взираха през люковете, за да зърнат земя, когато внезапно от мъглата изплува прекрасно бяло видение.

Смаяните членове на екипажа мълчаливо наблюдаваха огромния блестящ лайнер, който се плъзгаше грациозно като лебед. Никой не бе виждал толкова великолепен и внушителен кораб.

— Движи се, сякаш морето е като огледало — с благоговение изрече капитанът на рибарския траулер. Даде знак и във въздуха прозвуча остро изсвирване, с което поздравяваше този крал на моретата. Не очакваше отговор, тъй като от свистенето на вятъра едва ли щяха да ги чуят.

На борда на „Александрия“ капитан Грегъри Парис Хардинг се взря през бинокъла в малкия траулер, видя пухтящата към небето пара и се усмихна.

— Пусни сирената — нареди той на боцмана Джим Голдсмит. След миг мощен звук разцепи въздуха и мъжете на траулера изръкопляскаха радостно.

Двата кораба се разминаха и всеки си пое по своя път, а Грег напусна капитанския мостик и се зае с ежедневната си обиколка из кораба.

В камбуза цареше оживление и капитанът се спря за миг, за да огледа работата на моряците. Орловият му поглед не изпускаше и най-малката подробност. Все пак всички тези хора бяха отговорни за един от най-важните аспекти на морското пътешествие — кухнята. Превъзходно качество и изключително разнообразна — всеки ден се предлагаше закуска, обяд, следобеден чай, вечеря и, разбира се, прочутият „нощен бюфет“.

Грег пое дълбоко въздух и пристъпи към главния готвач.

— Мосю де ла Тур, може ли да хвърля един поглед върху менюто? — беше наредил да се приготвя пълното меню, макар че на борда все още нямаше пътници. Екипажът се нуждаеше от практика. Главният готвач, висок цял метър и петдесет и пет, се извърна рязко с пламтящи от гняв очи, готов за битка. Ала кой може да се мери с капитана на един кораб. Особено ако този капитан се нарича Грегъри Парис Хардинг.

На тридесет и седем, той бе най-младият капитан на толкова голям кораб и отлично знаеше, че назначаването му на този пост бе изумило членовете на управителния съвет. През последните четири години Грег бе капитан на „Атина“, а от петнадесет години работеше за Александър. По-старите и опитни капитани се възмутиха и заплашиха, че ще си подадат оставките. Ала Деймън им заяви, че всеки, който пожелае, може да напусне. Едва ли някой би се осмелил да обвини младия собственик, че фаворизира Грегъри Хардинг, тъй като двамата мъже трудно биха могли да се нарекат приятели. От време на време се срещаха, понякога вечеряха заедно и обсъждаха някои служебни въпроси, но това бе всичко. Деймън му бе поверил „Александрия“ — най-големия залог за успеха на компанията си — просто защото му вярваше. Харесваше му директния подход на капитана, както и хладния му разум. Деймън безпогрешно разпознаваше мъжете, родени да командват.

Капитан Грегъри Хардинг бе син на пощенски чиновник и винаги бе мечтал да стане моряк. Отначало родителите му били смаяни от заявлението на петгодишния си син, че един ден ще стане капитан на голям кораб. Грег не бе завършил елитни училища и нямаше приятелски връзки във висшите кръгове, нито пък притежаваше изисканите обноски, задължителни за капитана на кораб като „Александрия“. Това и бяха част от възраженията на съперниците му.

Грег не се заблуждаваше. Той знаеше, че по-старите капитани гледат на него като на заплаха и го смятат за парвеню. Затова и работата му трябваше да бъде изрядна. Беше твърдо решил, че няма да даде и най-малкия повод за недоволство нито на Деймън, нито на пасажерите. Бе настоял Джим да бъде назначен за боцман на „Александрия“. Много внимателно бе подбрал и останалите членове на екипажа си. Не можеше да си позволи да се изложи. Твърде дълго и упорито бе работил, докато се издигне до този пост. Бе жертвал толкова много заради любовта си към морето, беше се отказал дори от съпруга и семейство. Моряшките бракове се разпадаха пред очите му. Ето и Джим…

Висок метър и осемдесет и осем, с коса като узряла пшеница и кехлибарени очи, с нежеланието си да се ожени той бе оскърбил много жени. И макар че, докато беше в морето той живееше като светец (смяташе се за непростим грях, ако някой от висшите членове на екипажа си позволят романтична връзка с някоя от пътничките), когато бе на сушата никога не оставаше без жена.

Сега обаче жените бяха последното нещо, за което си мислеше.

— Следва машинното отделение — обърна се той към Джим и натисна копчето на асансьора, който щеше да ги отведе на долната палуба.

Главният механик бе единственият на борда, който можеше да разговаря с капитана като с равен. Затова и Грег бе поканил за този пост Джок Макменън — жилавия шотландец, който толкова обичаше машините. Грег бе забелязал как спокойствието и компетентността му винаги вдъхваха кураж у по-младите членове на екипажа, особено пък по време на буря.

Джок веднага забеляза капитана.

— Май си имаме мъничка буря, а?

— Съвсем мъничка — кимна Грег. — Дай да проверим дали всичко е наред и да се опитаме да разберем с каква максимална скорост може да плава нашето момиче?

Джок мигновено разбра какво искаше да каже капитанът.

— Обзалагам се, че баш шефът е хвърлил око на Синята лента?

Грег се усмихна. Шефът му със сигурност искаше да притежава почетната награда за най-бърз лайнер. Това бе тайна, ала Деймън наистина бе решил да спечели престижния трофей още с първото пътешествие на „Александрия“.

— Хайде да се обзаложим до колко може да вдигне нашето чудо! Ако не те е страх, че ще загубиш, разбира се — пошегува се Грег.

— Я да видим — подсмихна се Джок. — А сега, дами и господа — обърна се той към уредите на командното табло, — покажете на какво сте способни!

Точно по това време в кабинета си в Саутхемптън Деймън Александър се взираше в малкия лист пред себе си. Ралф Орнсгууд, седнал от другата страна на бюрото, неловко се размърда. Писмото, което шефът му четеше, бе молба за резервация на луксозен апартамент на борда на „Александрия“. При нормални обстоятелства една толкова обикновена молба не би достигнала до Деймън, обаче тази молба бе различна.

— Провери ли това? — попита Деймън и отново погледна подписа в края на краткото писмо. Доктор Р. М. Кинг. Името изгаряше погледа му. Съвпадение? Вероятно.

— Да. Претенциите й са основателни. Тя притежава 5% от акциите на „Александрия“ — потвърди умърлушено Ралф. — Преподавала икономика — добави шведът, отлагайки съобщаването на останалите подробности.

— Как, по дяволите, може да притежава 5% от „Александрия“? — изръмжа Деймън. Много внимателно бе следил продажбата на акциите. Всеки бъдещ акционер се проверяваше старателно, за да не се допусне някой да закупи твърде голям брой акции. Особено…

Ралф Орнсгууд се намръщи.

— Все още не знаем подробностите. Известно ни е само, че е наследила акциите от мъртвия си годеник.

Деймън се втренчи в мъжа, който бе дясната му ръка в компанията.

— А този годеник… За кого е работил той?

— Не знаем. Вложил е всичките си пари, които вероятно са не повече от половин милион. Навярно е злоупотребил с чужди капитали — добави Ралф, — защото миналия месец се е застрелял.

Деймън поклати глава.

— Млад?

— На двадесет и осем години.

Деймън трепна и отново се втренчи в писмото. Никакви любезни изрази от рода на „колко бих се радвала да бъда на борда на този великолепен кораб по време на първото му морско пътешествие“, нито комплименти за създателите му.

— Не ми харесва тази работа — промърмори Деймън. — Възможно ли е този Тредстоун да е взел останалата сума от тази доктор Кинг?

Ралф поклати глава. Лицето му изрази тревога.

— Не. Не и лично от нея. Тя живее с майка си в много хубава къща и заплатата й на преподавател в Оксфорд не би могла да се нарече мизерна, но…

— Акциите от „Александрия“ не са по джоба й?

— Да — Ралф се втренчи в ръцете си и нервно завъртя палци.

Деймън го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че нещо не е наред.

— Ралф? — гласът му бе тих, ала в тона му се долавяха заплашителни нотки. — Какво премълчаваш?

Ралф Орнсгууд срещна немигащия поглед на шефа си и пое дълбоко въздух.

— Тази доктор Кинг… — започна и спря.

Очите на Деймън се разшириха за миг и след това се присвиха. Сякаш усети как някаква невидима заплаха бавно надвисна над него.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че тази… доктор Кинг е…

Помощникът му кимна.

— Да. Страхувам се, че тя му е дъщеря.

Деймън бавно се облегна назад, пребледнял. Мислеше, че е взел всички мерки, за да се предпази от Кинг. Погледна отново писмото и след дълга и мъчителна пауза мрачно нареди:

— Изпрати й резервация.

Ралф смаяно се втренчи в него.

— Смяташ ли, че е разумно?

— Предпочитам да държа под око всеки близък на Кинг. „Дръж приятелите си близко, но враговете още по-близо.“

Ралф кимна. Сетне примирено въздъхна. Цялата тая работа никак не му харесваше.

Деймън Александър също не беше доволен, ала нямаше друг избор. Поне засега.

 

 

От прозореца на лондонския си кабинет Джо Кинг погледна небето и толкова силно стисна слушалката, че чак ръката го заболя. Обикновено се гордееше с богатството си и се опиваше от силата си, днес обаче мисълта за огромната му и могъща империя не го изпълваше със задоволство.

Днес не се чувстваше щастлив човек.

— Сигурен ли си, че няма някаква грешка? — процеди той през зъби и очите му застрашително се присвиха, докато изслушваше обясненията, идващи от другата страна на линията, че Кийт Тредстоун е направил ново завещание, нарушавайки договора им. Тайно бил купил допълнително акции и колкото и да е невероятно, излизаше, че го е изиграл.

Джо Кинг изръмжа и гневно тръшна слушалката. Присви очи, отряза крайчето на пурата, запали я и бавно започна да се люлее напред-назад, нещо, което правеше винаги, когато му се налагаше сериозно да обмисли някоя ситуация. Проклетникът Тредстоун! Защо бе въвлякъл и собствената му дъщеря във всичко това? А какво ли знаеше Александър? И дали, макар и да му се струваше доста невероятно, Рамона и Деймън не действаха в комбина? Рамона можеше сериозно да пострада, ако е забъркана в цялата тази история. Джо Кинг гневно захапа скъпата си пура и присви още повече очи. Всичко вървеше толкова добре… А сега съвършеният му план можеше да отиде по дяволите! На всичко отгоре на сцената се появява и нов играч — собствената му дъщеря! Която при това никога не бе виждал!

 

 

На десети декември Верити Фокс приключи работата си в болницата и седмица по-късно вече се намираше в къщата на майка си в Белгревия. Лейди Уинифред Фокс бе много богата, тихо скърбяща от десет години вдовица, което не й пречеше да си остане в центъра на живота на висшето лондонско общество. Верити не каза на майка си за болестта и нямаше никакво намерение да й казва, докато краят не наближи.

Двете прекараха сутринта, пазарувайки в „Хародс“ огромно количество дрехи. В момента Уини наблюдаваше дъщеря си, която слизаше по стълбите, облечена в кремава копринена пола. Лейди Фокс затаи дъх.

— Скъпа, изглеждаш великолепно! Сигурно никак няма да ти е трудно да си намериш съпруг.

Верити се засмя.

— Мамо, какво те кара да мислиш, че именно заради това реших да замина на пътешествие с новия кораб на Деймън?

— Ами, скъпа… защо не? — невинно попита Уини и прегърна дъщеря си през кръста. — Май трябваше да поканя на вечеря сина на Силия Фортескю. Но както и да е, нека се поглезим и пийнем по чаша шампанско.

Двете се запътиха към библиотеката. Верити влезе след майка си и огледа стаята, пълна с толкова спомени за баща й. Той обичаше с часове да седи тук, заобиколен от книгите си и пушейки любимата си лула. Внезапно младата жена замръзна. Погледът й бе попаднал върху списанието, поставено на малката масичка за кафе. На корицата имаше снимка на мъж. Да, това беше той!

Случи се преди две години. Верити тъкмо си почиваше, след като бе оперирала няколко часа пострадалите от верижна автомобилна катастрофа, когато докараха пациент с възпален апендикс. Щом погледна мъжа върху операционната маса, сърцето й замря. Никога преди не го бе виждала, но нещо й нашепна, че това е той! Тъкмо този мъж! Не можеше да откъсне поглед от лицето му, сякаш целият й живот зависеше от този човек. Надигналите се в гърдите й чувства я изплашиха и тя побърза да се заеме с лекарските си задължения. Беше толкова объркана, че веднага след операцията предаде случая на един от колегите си и дори не попита за името на пациента. Опита се да се съвземе, ала чувствата й бяха толкова силни и толкова… разтърсващи. Не знаеше какво да прави. А и целият й разум крещеше, че не е възможно просто да погледне един мъж и да го обикне. Любовта бе… приятелство, доверие, преданост. Тя не можеше да се зароди само от един-единствен поглед. Просто трябваше да го забрави, да забрави, че въобще се е случвало подобно нещо. Ала сега отново се взираше в лицето, което бе смятала, че никога повече няма да види и чувствата отново лумнаха и заплашваха да я задушат. С треперещи ръце взе списанието и с копнеж се втренчи в снимката. Сърцето й учестено биеше.

— Купих го, когато ми каза, че възнамеряваш да заминеш на това пътуване — обясни майка й. — „Александрия“ е невероятен кораб, нали? Толкова се радвам за Деймън! Джослин ми каза, че просто няма търпение да отплава.

Верити почти не чуваше обясненията на майка си, а продължаваше да се взира в снимката на капитана. Последния път, когато го бе видяла, режеше с острия скалпел възпалената му плът, опитвайки се да не поглежда към вълнуващото пребледняло лице. А дори не знаеше името му… Погледът й търсещо се плъзна по надписа под снимката. Капитан Грегъри Парис Хардинг. Мъжът, когото тя обичаше! Щеше да го види отново! Може би дори ще има възможност да говори с него! Мисълта я изпълни с приятна топлина.

В този миг думите на майка й достигнаха до съзнанието й и сърцето й трепна. Джослин! Тя също ще бъде на кораба! Ужас! Верити потръпна при спомена за онази мрачна нощ, сякаш внезапно огромен зловещ прилеп я бе докоснал с крилото си. Младата жена тръсна глава, опитвайки се да прогони злокобния призрак. Джослин. Кръв. Писък… Убийство…

Не! Не можеше да замине! Не и след като Джослин ще бъде на борда! Снимката? А капитан Грег Хардинг? И тези прекрасни очи, които никога досега не бе виждала? Кой би се досетил, че са толкова красиви, златисто кехлибарени, топли и усмихнати? Гърлото й пресъхна. Нямаше от какво да се страхува. Този път нямаше да позволи любовта да я изплаши. Отново погледна кехлибарените очи и усети как се изпълни с жажда за живот. Грег! Нищо друго нямаше значение! Тя трябваше да го види отново! Дори да се наложи да се срещне с Джослин… Ще се справи!