Максин Бари
Карибски нощи (30)

Епилог

В Големия салон, украсен с гирлянди и балони, Наполеон въртеше своята Жозефина в сложните фигури на кадрила. До фонтана от шампанско един пират се килна към Уилям Шекспир. „Александрия“ плаваше в лунната нощ, а пътниците се веселяха под звуците на оркестъра и се наслаждаваха на вкусната храна, която нощният бюфет предлагаше — телешко, еленско, пушена сьомга, хайвер и всякакви студени салати. Когато танцът свърши, Жозефина се поклони на Наполеон.

— Благодаря ви, сър — промърмори тя.

— Аз също ви благодаря, скъпа — с отвратителен френски акцент отвърна Деймън, — настъпихте ме само два пъти.

Рамона с усилие потисна смеха си.

— Колко невъзпитано от ваша страна.

— Нахалница — намръщи се Деймън и се огледа наоколо. Оркестърът засвири валс. — Ще танцуваме ли?

— Какво? И окончателно да стъпча пръстите на краката ти?

Двамата бавно се запромъкваха през тълпата от духове, вещици и ходещи банани. Насочиха се към палубата. Джослин, облечена като Мария Антоанета, се усмихна, пристъпи към сина си и топло го целуна по бузата. Очите й се срещнаха с тези на бъдещата й снаха и тя отново се усмихна. И двете знаеха, че никога вече няма да разговарят за Майкъл, но сега, след като духът му можеше да бъде оставен да почива в мир, и двете се надяваха, че Джослин ще успее да открие отново пътя към сърцето на сина си. Рамона отвърна на усмивката й, а Деймън целуна майка си, изненадан от неочакваната й нежност, но благодарен за ласката й. Джослин се отдръпна и им каза, че трябва в най-скоро време да я посетят, за да обсъдят сватбата. Сетне ги остави сами и се отдалечи, щастливо градейки планове за бъдещето. Вече се виждаше как държи първия си внук на ръце.

Големият салон, чийто стени бяха изцяло от стъкло, откриваше прекрасна гледка към огряното от лунната светлина море. Рамона бе облечена в рокля от бял муселин, украсена с нежни розови клонки и обточена с тънка сребриста ивица. Прекрасните й коси бяха вдигнати и в тях ухаеха няколко розови пъпки. Всеки път, когато Деймън я погледнеше, дъхът му спираше. Черната кадифена маска скриваше лицето й и още повече открояваше синьо-зелените й искрящи очи.

Това бе една великолепна нощ. Внезапно музиката замлъкна и всички се извърнаха към вратата, където стоеше Грег Хардинг, облечен в униформата на капитан от британската флота от средата на осемнадесети век. Избухнаха ръкопляскания и от всички страни се чуха приветствени възгласи. В този миг Рамона си помисли колко ли по-горещи и възторжени щяха да бъдат приветствията, ако пътниците знаеха колко много дължат на капитан Хардинг. Ако не беше той, сега „Александрия“ щеше да лежи на дъното на Карибско море. Още един „Титаник“, привличащ любопитството на изследователите на потънали кораби. Застанала от дясната му страна, Верити бе облечена като малка палава фея, а гъстата й лъскава черна коса блестеше на светлината на полилеите. Отново избухнаха ръкопляскания и Верити щастливо се усмихна. Грег изглеждаше малко смутен от всеобщото внимание. Прегърна своята фея и двамата се насочиха към средата на дансинга. Капитанът кимна заговорнически към оркестъра и в залата прозвучаха акордите на „Любовна история“. Рамона и Деймън също се присъединиха към танцуващите.

— Къде искаш да се оженим? — промърмори Деймън, заровил нос в косата й.

— В Оксфорд.

— Оксфорд? Мислех, че не искаш да се връщаш там повече.

Рамона се усмихна, облегнала глава на гърдите му.

— Няма да се върна да работя, но иначе Оксфорд е много красив град. А и майка ми ще бъде разочарована, ако не се венчаем там — усети как той леко се напряга и го погледна. Лицето и очите й сияеха от щастие. — Какво има? Нервен ли си? Страх те е от лошата тъща?

— Нещо подобно — усмихна се Деймън.

— Не се тревожи. Ако достатъчно ясно й дадеш да разбере, че си един полудял за секс звяр, тя ще бъде щастлива.

Деймън смаяно примигна.

— Какво?!

Рамона отново се засмя и сложи глава на рамото му. Верити и Грег плавно минаха покрай тях, унесени в танца.

Флорида ги очакваше. Един триумфален завършек на най-вълшебното пътешествие.