Максин Бари
Карибски нощи (3)

Глава 2

Мъжът, който се изправи пред тълпата от репортери, беше като Божи дар за фотографите. Вече час и половина величественият лайнер беше облян от светлините на светкавиците.

Операторите от Би Би Си, боричкащите се репортери от местните телевизионни станции и младите напористи журналисти от водещите таблоиди бяха препълнили залата за пресконференции.

Мъжът, който седна зад масата, осеяна с микрофони, огледа множеството и на устните му заигра лека усмивка. Камерите мигновено зажужаха и светкавиците на фотоапаратите защракаха. Ралф Орнсгууд, високият рус швед, известен като дясната ръка на Деймън, извика през тълпата:

— Всичко е готово, сър!

Деймън погледна към морето от възбудени и жадни за сензации лица, очакващи с нетърпение отплаването на новия суперлайнер, и ослепително се усмихна. Повечето от присъстващите в залата нямаха никаква представа за огромната и тежка работа, която бе извършена, за да се построи „Александрия“. Деймън бе участвал в проекта от обсъждането на първоначалните чертежи до окончателния монтаж и изпробване и на най-дребните детайли от оборудването на кораба. Знаеше, че на този кораб е заложено цялото му бъдеще. Ако се провали, свършено е с компанията на Александър. „Александрия“ бе единствената му надежда.

— Дами и господа — започна той и шумът мигновено утихна. Най-опитните журналисти се спогледаха и си кимнаха. И преди бяха срещали хора, за които се казваше, че камерата ги „обича“, ала този Деймън Александър бе наистина нещо специално. Не само красив! От него се излъчваше неподражаема сила! Всички женски сърца в залата забиха по-ускорено.

— В началото на тази пресконференция бих искал да се извиня заради липсата на романтика. Знам, че повечето от вас сега си представят един огромен кораб, който грациозно и величествено се плъзга в открито море. За нещастие не това ви престои да видите. Просто доковете, в които се намира „Александрия“, ще отворят шлюзовете си и ще започнат бавно да се пълнят с вода. Това продължава около петнадесет часа и доколкото знам, не е нещо драматично. Ние обаче сме поканили една много красива лейди, която скоро ще бъде тук, за да разбие бутилката с шампанско в носа на кораба. Не се съмнявам, че всички сте осведомени за тази скромна церемония — настана всеобщо раздвижване. Разбира се, че всички бяха осведомени. Дама от най-висок кралски ранг, чиято красота се славеше по целия свят, бе дала съгласието си да освети най-големия британски кораб. — По-късно „Александрия“ ще бъде изтеглен от влекач към пристанището и лоцманът ще го изведе в открито море. Тогава корабът ще бъде готов за първото си пътешествие. Както можете да прочетете в брошурите, които ви раздадохме, дизеловият двигател е с двойни винтове, които са най-добрите в света. Екипажът на „Александрия“ наброява осемстотин души… да, а може и малко повече — добави Деймън, когато около него се разнесоха учудени възклицания. — От същата брошура можете да узнаете, че корабът побира 1600 пътници, което е доста по-малко от капацитета на съществуващите вече лайнери, но за „Александрия“ количеството не е най-важното. Главното за този кораб е качеството, а всеки пътник на борда ще получи обслужване от най-високо качество.

— Сигурен ли сте, че „Александрия“ ще бъде готов за първото си пътуване през идния януари? — обади се глас от дъното на залата.

Деймън кимна.

— Да!

Краткият и уверен отговор за миг смая присъстващите, но след малко въпросите заваляха:

— Защо избрахте Карибите за първото пътуване на кораба, мистър Александър?

— Защото януари е идеално време за зимна ваканция, а Карибите предлагат всичко, което човек би могъл да си пожелае.

— А не е ли причината, че по този маршрут пътуват много от корабите на други мореплавателни компании? И че така „Александрия“ решително ще се впусне в състезанието?

Деймън Александър се усмихна и отново блеснаха светкавици. Интересът на пресата не го изненадваше. На тридесет и три години, той бе един от най-богатите британски магнати и със сигурност един от тези, които неизменно привличаха вниманието на медиите. Беше едновременно тайнствена и романтична фигура — висок около метър и деветдесет, със стройно и мускулесто тяло, с гъста, почти черна коса и големи стоманеносиви очи. А това, че бе и ерген, го правеше най-желания мъж на Острова. Снимките от тази пресконференция щяха да превземат първите страници на всички вестници в страната.

— „Александрия“ е необикновен кораб — гласът му бе тих, но не скриваше гордостта му. — Няма друг като него.

— А не ви ли е страх, че ще ви обвинят в прекален снобизъм? — обади се завистлив глас, принадлежащ на журналист, работещ в долнопробен жълт вестник. — В днешно време, когато все повече обикновени хора могат да си позволят да пътуват за удоволствие, наистина ли е необходимо да се строи кораб, който ще задоволява капризите само на супербогатите?

Тълпата в залата се раздвижи, подобна на хищник, подушил плячка.

— Какво значи „обикновени“ и „супербогати“? — гласът му режеше като стоманено острие. — Ако желаете да прекарате ваканцията си удобно и приятно, без да затруднявате семейния си бюджет, бих могъл да ви препоръчам пътуване с „Атина“, един от корабите на Александър, които извършват редовни плавания из Средиземно море. Както знаете или би трябвало да знаете, ако добре сте се подготвили за тази пресконференция, нашата компания притежава достатъчно на брой кораби, които осигуряват всички удобства на приемливи цени, по-ниски от тези, които предлагат нашите конкуренти — студените му очи бяха приковани в зачервеното лице на репортера. — „Александрия“ обаче е естествена необходимост. Живеем в деветдесетте години на двадесети век, дами и господа, и в света има повече милионери, отколкото когато и да било. С две думи — „Александрия“ е кораб на милионерите. И не очаквайте оправдания или извинение — гласът му предизвикателно се извиси. Деймън Александър вече не бе преследваното животно, а ловецът. Всички бяха изумени от лекотата, с която се извърши тази метаморфоза. Не бяха много тези, които си позволяваха да опонират на пресата и да спечелят. — Както виждате от предоставените ви материали — огледа журналистите, които запрелистваха брошурата, — всички каюти на борда са първа класа. Всички са с прозорци. Има сто самостоятелни каюти, тъй като сме се погрижили за тези от нашите гости, които биха искали да пътуват в уединение. Освен това сме оборудвали десет каюти специално за инвалиди. С една дума, дами и господа — той метна кръвнишки поглед към репортера, който се бе свил нещастно на стола си, — лукс. Лукс — повтори той и думата изплющя като камшик. — „Александрия“ е плаващ дворец. Корабът е най-съвършеният британски мореплавателен съд и ще отнеме короната на първенството от „Кралица Елизабет II“! — гласът му се повиши с една октава и тълпата избухна в бурни аплодисменти. Ала когато Деймън се изправи, за да поведе множеството към доковете, където щеше да се състои церемонията по пускането на „Александрия“ на вода, той не мислеше за успеха си, а за лошите новини, които бе получил сутринта. Отнасяха се за акциите. И за онзи проклетник. Джо Кинг.

 

 

В една малка стая в болницата „Джон Редклиф“ в Оксфорд доктор Верити Фокс нервно се размърда на стола си и оправи единия ръкав на бялата си престилка. Току-що бе извършила рутинната вече за нея операция по поставянето на троен байпас и шансовете за възстановяването на пациента й бяха изключително добри. Ала в този момент други мисли измъчваха съзнанието й. Сърцето й тревожно биеше. Три дни бе чакала резултатите от изследванията си, но й се бяха сторили като три години. Сега най-сетне очакването бе свършило.

Доктор Гордън Драйер, неин дългогодишен приятел, влезе в стаята и седна зад бюрото. Имаше уморен вид и за един дълъг, сякаш безкрайно дълъг, момент двамата лекари мълчаливо се гледаха. Първа наруши тишината Верити.

— Това, за което се опасяваше, ли се оказа? — попита тя.

Гордън кимна.

— Да. Съжалявам, Верити. О, Господи — уморено промълви той. Гласът му трепереше от искрено отчаяние. — Колко ли пъти ми се е налагало да казвам тези думи?

Верити кимна и пое дълбоко дъх. Все още не можеше да повярва, въпреки че всички доказателства бяха налице. Всичко бе станало толкова бързо. Само преди три месеца тя бе забелязала, че все се чувства отпаднала и уморена, а вечерно време я измъчваше главоболие, и отиде при Гордън, за да си направи изследвания. И двамата първо сметнаха, че е анемия. Докато не се появиха и други симптоми… Докато резултатите от кръвните проби… Повториха ги само, за да бъдат сигурни…

— Чувствам се толкова дяволски безпомощен — простена Гордън. — А се предполага, че съм най-добрият хематолог в тази болница…

Младата жена поклати глава.

— Недей, Гордън! — знаеше, че трябва да му каже някакви успокоителни думи, ала не можа. Навън бе слънчев и топъл септемврийски ден, със синьо небе и пеещи птици, с градини, пълни с цветя. А тя щеше да умре.

— И така — прекъсна възцарилото се мълчание Верити и с усилие преглътна буцата, заседнала на гърлото й. Усети в устата си горчивия вкус на страха и отново преглътна. — Аз съм само хирург. Ти си специалистът в тази област. Кажи ми, Гордън! Ясно и просто! Какво трябва да очаквам?

Приятелят й я погледна. Гъстата гарвановочерна коса обрамчваше пребледнялото й сърцевидно лице. Не издържа погледа на черните като абаносово дърво очи и се втренчи в листа с резултатите, лежащ на бюрото пред него. Бързо и сухо започна да й изрежда фактите. Левкемията е от много рядък вид. Смяната на кръвта ще й помогне и ще й позволи да работи още един или два месеца, ако се чувства добре, но без да оперира. Неизбежно, въпреки смяната на кръвта, скоро ще започне да се чувства все по-уморена и неспособна да извършва дори най-леката работа. Ще се нуждае от много повече сън, а след още няколко месеца ще изгуби двадесет процента от координационните си умения. И никаква болка.

Верити го изслуша и кимна. Като лекар, тя непрекъснато се сблъскваше с болката и знаеше, че би трябвало да бъде благодарна, че поне това й бе спестено. Ала не беше. Беше ядосана. Беше… изплашена. Беше на тридесет години и кроеше планове след няколко години да се омъжи и да има деца, макар че в момента нямаше приятел. Вече нямаше да има нищо.

— Не знам какво да правя — рече накрая тя. — Не е ли глупаво? Аз, лекарят, да не знам какво да правя?

— Какво значение има професията? — нежно попита Гордън. — Ще ти е необходимо време, за да приемеш случилото се, както на всеки друг човек.

Младата жена кимна. Време? Колко? Усети как я обзема паника и бързо се изправи.

— Ще си отида вкъщи — рязко рече тя и тръгна към вратата, преди Гордън да успее да реагира.

Взе такси.

Голямата самостоятелна къща на „Файв Майл Драйв“. Черешовите дървета от двете й страни, които потъваха напролет в нежни бели цветове. „Щеше да ги види поне още веднъж“ — помисли си тя, докато плащаше на шофьора.

Абсурд! Нима отсега нататък по този начин ще се вглежда във всичко наоколо само защото ще го вижда за последен път? Вероятно. Не знаеше. Прекоси забързано градинската пътека, хлопна силно вратата зад себе си и се облегна запъхтяна от вътрешната й страна. Изведнъж избухна в смях. Сетне смехът й секна така внезапно, както бе започнал, и горещите сълзи се затъркаляха по страните й. Дълго, дълго стоя така, облегната на вратата, смеейки се и плачейки едновременно.

 

 

Рамона Кинг влезе в оживения кабинет на Реймънд Янг и се огледа. Не идваше често в Лондон и треската на фондовата борса винаги я удивляваше. Покрай Кийт и тя се познаваше с доста известни дилъри и финансови акули.

— Рамона! Радвам се да те видя. Наистина се радвам, че ми се обади. Аз също исках да си поговорим — забързано каза Рей с трескавия маниер, типичен за работещите на борсата. — Много съжалявам за Кийт — добави той и я настани в едно кресло.

— Благодаря ти, че веднага се съгласи да се срещнеш с мен — каза Рамона и нерешително замълча, тъй като Рей й хвърли бърз и изпитателен поглед. Така ли й се стори или наистина нещо скептично проблесна в очите му? — Бих искала да си поговорим за акциите, които Кийт е купил в мореплавателната компания на Александър. Знаеш ли за това?

Реймънд кимна, но лицето му остана непроницаемо.

— Да, знам. Всъщност мисля, че знам нещо повече за това — и отново този странен поглед.

— О? — гърлото й внезапно пресъхна и Рамона пое дълбоко въздух. — Нещо не е наред, нали? — направо попита тя.

Рей кимна. Той също нямаше желание да говори със заобикалки.

— Да. Никак не е наред. Накратко, Рамона, мисля, че Кийт е присвоил пари от фирмата. По-точно — злоупотребил е с парите на един клиент — поколеба се, сякаш очакваше тя да каже нещо. Очите му не се отделяха от нейните. Отново някакво подозрение проблесна в тях.

Рамона примигна.

— И аз се страхувах, че има нещо подобно — с треперещ глас изрече тя. — Кийт ми е оставил акции, възлизащи на около 5% от пакета на новия кораб „Александрия“.

— Пет процента? — Реймънд пребледня. Жената срещу него бе изключително богата. — Толкова много?

— Разбира се, сега всичко се променя — продължи Рамона, опитвайки се да мисли делово. — Предполагам, че като наследница на Кийт, ще бъда дадена под съд за присвоените от него пари?

Реймънд не каза нищо, ала върху лицето му се изписа израз на пълно объркване.

— Единственият начин да върна парите е да продам акциите от „Александрия“. Кажи ми… — тя нервно се изкашля. — Точно каква сума Кийт е взел назаем от този клиент?

— 2 255 000.

Младата жена облиза пресъхналите си устни.

— Разбирам. А как се казва клиентът?

Рей се размърда неспокойно в креслото си.

— Наистина ли не знаеш?

Рамона озадачено го изгледа.

— А трябва ли да знам?

— Мислех си, че… — започна Реймънд, но млъкна и поклати глава. Смяташе, че и тя е замесена, но очевидно не беше. — Съжалявам, но не мога да ти разкрия името на нашия клиент. Той не желае да се вдига излишен шум и след като Кийт вече е мъртъв… — сви рамене.

— Но аз очаквам, че той ще ми се обади във връзка с акциите. Да?

— Предполагам, че ще ти се обади. Всъщност знам.

— Всичко ми се струва много безсмислено — промърмори Рамона. Трябваше да се консултира с адвокат, за да бъде сигурна, че за нея няма да има някакви усложнения. Ала всичко бе толкова странно! Ако Кийт е присвоил парите… Ами ако не е?

— Трябва да знам, Рей — настоя младата жена. — Кой е клиентът?

Обаче Реймънд поклати глава.

— Съжалявам — съчувстваше й, ала нямаше намерение да си слага главата в торбата. Никой не биваше да се забърква с Джо Кинг. Дори и собствената му дъщеря, ако имаше някакъв здрав разум.

— Вероятно Кийт е действал много дискретно — Рамона мислеше на глас. — Някой му е платил или го е убедил да купи онези акции от свое име. Но защо ще си прави целия този труд? Освен ако… Да не би това да е самият Деймън Александър? — внезапно попита тя, опитвайки се да разбере по изражението на лицето на Рей дали е на прав път, ала мъжът насреща й я гледаше, без да мигне. — Някои от конкурентите му могат да се усъмнят, че има нещо гнило, ако увеличи процента на собствените си акции, и съответно да го подшушнат на пресата. А точно в този момент „Александрия“ най-малко се нуждае от лоша слава. Обаче ако Деймън Александър подозира, че някой се стреми да погълне компанията му и се опитва да изкупи, колкото се може повече акции, то тогава би могъл да предприеме тайно изкупуване от по-дребните вложители — докато говореше, тя се палеше все повече и повече и сега очите й блестяха, а страните й се бяха зачервили.

Рей продължаваше да я гледа втренчено, чувствайки се все по-неловко. Тя наистина не знаеше нищо. Каква ли бе играта на Джо Кинг?

— И тогава… Кийт се самоубива — продължи Рамона, ала внезапно млъкна. Нещо не се връзваше. Защо Кийт ще се самоубива, след като нещата се подреждат толкова добре за него? Освен ако…

— Мисля, че в цялата тази история има нещо гнило — промърмори младата жена и дълбоко въздъхна. — Сигурна съм, че Кийт е купил тези акции заради някой друг. И защо този тайнствен клиент още не е предявил правата си? — попита Рамона и гласът й се извиси от отчаяние. Всичко това бе някаква лудост! Освен ако Александър просто не се опитваше да спечели време. Да изчака успеха на кораба си и успокояването на страстите. Все пак не можеше веднага да се появи на вратата й и да си поиска нечестно придобитите акции, нали? Ами ако тя изнесе цялата история в жълтата преса! Вестникарите ще го разкъсат! Ако подозренията й се окажат верни, то мистър Деймън Александър се бе забъркал в доста мръсна игра.

Едно нещо бе сигурно — Рей нямаше никакво намерение да й даде яснота.

— Възнамерявам да стигна до дъното на тази история — твърдо заяви Рамона. Не се съмняваше, че отговорите на всички въпроси се криеха в „Александрия“.

 

 

Верити най-сетне се отлепи от вратата и препъвайки се, стигна до дивана и се отпусна уморено върху меките възглавници. Включи телевизора и невиждащо се втренчи в синия екран. Имаше нужда да чува някакви гласове. Репортажът беше от Саутхемптън. Уелската принцеса разби бутилка шампанско в носа на най-красивия кораб, който някога бе виждала. Някакъв красив мъж се извисяваше до принцесата, а лицето му грееше от гордост и щастие. Верити внезапно скочи, мигновено познала приятеля си от детските години.

— Деймън! — меко изрече тя и на устните й затрептя усмивка. Животът край нея си продължаваше, нехаещ за нейната мъка. Рано или късно трябваше да се примири и да реши какво ще прави през малкото време, което й остава. Всичко на всичко — десетина месеци.

Деймън Александър! Спомняше си го като висок и кльощав тийнейджър, който обичаше да я носи на конче. Пред погледа й изплува старата къща на семейство Александър, където толкова често се бе забавлявала, яздеше понита и се катереше по високите букови дървета.

Изведнъж си припомни и неговата майка — Джослин Александър.

Верити ужасено потръпна.