Максин Бари
Карибски нощи (27)

Глава 26

Куба

Летяха към Куба, а надписът „Пушенето забранено“ иронично премигваше срещу тях, докато прелитаха над безкрайните кубински тютюневи плантации. Тропическото слънце вече огряваше зелените върхове на Сиера Маестра.

— След десетина минути кацаме в Хавана — промърмори Деймън.

— Не се ли притесняваш, че „Александрия“ ще пусне котва в пристанището на Куба?

— Просто още едно интересно изживяване за пътниците.

— Колко щедро от твоя страна. Но я ми кажи, какво точно знаеш за това място? — предизвикателно го изгледа Рамона, ала след миг вече съжаляваше за необмисления си въпрос, тъй като Деймън й изнесе цяла лекция.

— А пък юлските карнавали в Хавана и Сантяго…

— Не се интересувам от карнавали.

— Безобразие! А какво ще кажеш за резерватите? В Куба има шест национални парка…

— Деймън?!

— Да?

— Мил ли ти е животът?

— Мисля, че да.

Тя се наклони към него и го целуна леко по рамото.

— Тогава по-добре замълчи.

— Доктор Кинг! Що за отношение! Аз пък си мислех, че ще бъдеш очарована от представата за Соледад Ботаник Гардънс с всичките им там пеперуди. Куба е залята от тях. Ами крокодилите? — добави той и усети как му загорчава. Тя не го забеляза, извърна се и го хапна по рамото. Очите му потъмняха, а нейните заискриха и зъбите й се забиха малко по-навътре. Деймън простена и приближи глава към нея. — Доколкото знам, в Куба е забранено да се прави любов на публични места — дрезгаво рече той. — Така че по-добре да спреш, ако не искаш да ни арестуват.

След няколко минути самолетът кацна в Хавана. Преминаха през митническата проверка, след което Деймън нае едно раздрънкано и очукано такси и се отправиха към пристанището. Докато минаваха по улиците на Хавана, Рамона тъжно забеляза, че доста жилища бяха сковани от дъски, ала тази част на града, която датираше от 1515 г., бе красива и изпълнена с особено очарование.

— Искаш ли да се поразходим? — изкусително попита Деймън.

— Предпочитам първо да се върнем на кораба, за да се освежа и преоблека.

Когато стигнаха пристанището, бяха посрещнати от величествената гледка на „Александрия“. В мига, в който видя кораба, Деймън се почувства по-добре. Преди да се разделят, тя го целуна бавно и продължително.

— Ще се видим след час, нали?

— Час? Защо толкова дълго?

— Трябва да се направя красива — усмихна се Рамона.

— Не се нуждаеш от цял час за това. За да се съблечеш, са нужни само десет секунди — прошепна той.

— Вие мъжете мислите само за едно… — усмихна му се и го остави, надявайки се, че се е държала леко и непринудено. Ако Деймън знаеше какво смята да направи, със сигурност щеше да се опита да я спре.

Влезе в каютата си, заключи вратата зад себе си и се отправи директно към масичката за кафе. Взе голямата плажна чанта и внимателно я огледа. Предавателят бе скрит толкова умело, че й трябваха няколко минути да го открие. Устните й се извиха в усмивка.

— Инспектор Фортнъм, бива си ви — промърмори младата жена и погледна часовника си. Искаше й се да има телефонния номер на полицаите, ала бе сигурна, че те са били на летището и после са я последвали до кораба.

Светкавично взе душ и се преоблече в семпла светлозелена рокля. Прокара набързо четката през косата си и я остави свободно пусната. Грабна голямата плажна чанта и се запъти към вратата.

Когато тръгна надолу по коридора, Джеф Дойл я проследи на дискретно разстояние. Рамона бе погълната от предстоящата среща с баща си и не му обърна внимание. Насочи се към телефона в просторното фоайе. Когото вдигна слушалката, един слънчев лъч попадна върху сребърната верижка около шията й и се отрази право в очите на Джеф Дойл. Сребро! Той побърза да заслони с ръка очите си. Цялото му тяло потръпна. Защо, дяволите да я вземат, тя не носеше злато? Всички други жени на кораба бяха окичени само със злато. Защо точно тя носеше сребро? Защо то проблесна в очите му като… Джеф бързо, почти тичешком прекоси фоайето. Дишаше учестено, а крайниците му трепереха. Сребро! Колко мразеше среброто! Една гледачка му бе казала, че никога не бива да се докосва до сребро! То било за него проклятие и смърт. С трепереща ръка избърса устните си. Глупости! Започваше да оглупява.

Без да подозира страховитите преживявания на Джеф Дойл, Рамона позвъни на рецепцията в най-скъпия хотел на града и пое дълбоко дъх. Не забеляза, че вратата на асансьора в дъното на коридора се отвори и оттам излезе Деймън.

Той я видя и лицето му мигновено засия. Погледът му както винаги с възхищение се плъзна по сребристия водопад, стигащ до кръста й. Толкова обичаше хладното докосване на копринените й коси, докато се любеха, не можеше да се насити на сладкото им ухание, докато тя спеше свита до гърдите му. Толкова обичаше…

Телефонистката я свърза със стаята на баща й.

— Здравей, татко — думата едва не я задави, ала тя я използва инстинктивно. Изобщо не разбра, че Деймън я чу и замръзна на мястото си.

— Не беше на кораба, когато пусна котва в пристанището — излая в слушалката Джо Кинг.

Значи я е чакал. Това е добре.

— Не. Дойдох със самолет от Ямайка заедно с Деймън. Татко, трябва да се срещнем.

Подобно на сомнамбул, Деймън бавно се прокрадна покрай стената и се скри зад една саксия с огромна папрат. Лицето му бе изопнато, а устните здраво стиснати.

— Да, трябва — съгласи се Джо. — Вземи такси до Бодегуита де Медио. Близо е до катедралата. Носи акциите.

Рамона мрачно се усмихна.

— Разбира се — затвори и погледна чантата си. Акциите на Маркхем не бяха единственото, което щеше да носи. От прикритието си Деймън видя усмивката й и сякаш се разпиля на атоми.

Рамона се запъти към изхода и младият мъж я последва, като внимаваше да не го забележи. Тя се качи в едно такси, той веднага нае друго. Видя как таксито й паркира пред някаква сграда, а зад него спира малък разнебитен Фолксваген. Деймън побърза да плати на шофьора и пристъпи под слънчевия навес. Тя се озърна, а след това изчезна в сградата.

Рамона веднага забеляза Лес и Франк. Двамата се измъкнаха от фолксвагена, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Хвърли им бегъл поглед и влезе в ресторанта. За миг в съзнанието й изплува лицето на Кийт. „Всичко е заради теб, Кийт!“

Вървеше между масите. Лес и Франк я следваха, а зад тях крадешком се промъкваше Деймън.

Джо Кинг бе вече там, седнал зад една маса. Щом я видя, веднага се изправи. Забеляза студената й усмивка и хищническия блясък в очите й и гърдите му се изпълниха с гордост. Тя беше алчна за пари и власт, а той с удоволствие щеше да й ги даде. Разбира се, не веднага. Първо ще трябва да я изучи, но след това…

— Здравей, татко.

Лицето на Джо засия при думата „татко“.

— Рамона! Сядай! Поръчах задушени скариди за двамата. Надявам се, не възразяваш?

— Чудесно — хладно отвърна тя и седна.

Три маси по-нататък Лес и Франк взеха по един лист с меню и се скриха зад тях. Лентата на миниатюрния касетофон се въртеше, записвайки всеки звук — от шумоленето на роклята й до тиктакането на скъпия часовник на Джо Кинг. Деймън се настани пък съвсем близо до тях, на скрита от палми и орхидеи маса. Оттам можеше съвсем ясно да чува гласовете им.

— Взе ли акциите? — попита Джо и Рамона му подаде свитъка с документите. Ръката на Деймън стисна силно чашата с бира. По пръстите му покапа пяна, тъй като ръката му потрепери.

— Отлично…

— Скоро ли ще получим акциите на Дезмънд? — студено попита Рамона и отметна косите си. Баща й кимна. — Означава ли това, че мистър Дойл ще влезе в действие?

На няколко маси встрани от тях Франк смаяно погледна към Лес. Инспекторът нервно примигна. Доста дръзко начало. Дали нямаше да провали всичко? Това бе единствената им възможност! Лес погледна към Джо, който бавно остави документите на масата и се втренчи в дъщеря си. Рамона, вече решила как точно да действа, знаеше, че жребият е хвърлен. Дано само не бе преценила погрешно характера на баща си…

— Дойл — равнодушно повтори Джо.

Рамона се усмихна.

— О, стига, татенце. Знам, че имаш свой човек на кораба. Да не би наистина да си въобразяваш, че не съм разкрила къртицата?

Деймън се намръщи. Какво, по дяволите, ставаше?

Устните на Джо бавно се извиха в някакво подобие на усмивка.

— Трябваше да се досетя — снизходително рече той. Наистина си я биваше, тази негова дъщеря! — Той си има своите задачи — призна Джо, — ала аз разполагам с друг доверен човек, който ще се оправи с Дезмънд. Предполагам, че още не си го открила?

Рамона се надяваше изненадата й да не си е приличала и се усмихна.

— Може би да, може би не. Обаче, който и да е той, предполагам, че ще действа чрез дъщерята на Дезмънд. Или греша? — измърка тя.

Джо усети как кръвта се отдръпва от лицето му и равнодушно посегна към чашата си.

— Моля?

Рамона се облегна назад и сухо се усмихна.

— Стига, татенце. Аз също съм си написала домашното — гласът й прозвуча студено и жестоко. Повдигна й се, когато видя одобрителния поглед в очите на баща си.

В своя ъгъл Деймън рязко пое въздух. В гърдите му се надигна гняв, ала болката, която разкъсваше сърцето му, бе много по-силна. О, Рамона, Рамона!

— Сделките на Гарет Дезмънд са напълно почтени — смело продължи Рамона, — ала дъщеря му се е забъркала в доста неприятна каша в Оксфорд. Колко удобно, нали?

Деймън изпита желание да скочи, да отиде при нея, да я разтърси и да изтрие алчния израз от лицето й, да заличи злобата в гласа й. Това не бе жената, която обичаше. Това бе някаква алчна кучка, която изобщо не познаваше!

Джо Кинг отпи голяма глътка от питието си.

— Та докъде стигнахме?

Лес Фортнъм сви ръцете си в юмрук. Не, Рамона! Не! Той сам трябва да го каже! Ако успееха да разберат кой е вторият човек на Кинг на борда, вероятно щяха да могат да го обвинят в изнудване. Хвърли отчаян поглед към Рамона.

— Не съм казала нищо, татенце.

Баща й избухна в смях.

— Права си, разбира се, моето момиче. Ще използваме дъщерята. Тя е наркоманка, и то доста глупава. Дезмънд ще бъде принуден да продаде акциите си, ако не иска скъпата му дъщеричка да попадне в затвора след шумен обществен скандал.

В своя ъгъл Деймън пребледня. Изнудване! Те се канеха да изнудват неговия стар приятел! И говореха за това толкова спокойно, сякаш обсъждаха времето! Погледът му бе привлечен от дългите й тънки пръсти, които небрежно въртяха чашата. Тези пръсти го галеха…

— Само — щастливо продължи Джо — Дезмънд да види снимките…

За миг Рамона спря да върти чашата си.

— Имаш снимки? — спокойно попита тя. — Наистина съм впечатлена. Познавам оксфордските сбирки. Там не се допускат външни лица, а когато водят някой нов, по няколко души поръчителстват за него.

Джо Кинг самодоволно се усмихна.

— Аз си имам свои хора навсякъде. Фотографът е доставчик на дрогата.

Франк Глес шумно изпусна въздуха от дробовете си. Това вече беше нещо! Ако сега Рамона успееше да насочи разговора към убийството на Кийт Тредстоун…

Деймън нещастно притвори очи. Докъде щеше да стигне този ужас?

Рамона отметна глава назад. Искаше й се да изкрещи. Никога досега не бе изпитвала подобно отвращение към никое човешко същество. Но трябваше да продължи.

— И така, слагаме ръка и върху акциите на Дезмънд. Прибавяме тези на Маркхем, твоите и на Кийт и „Александрия“ е наша, нали?

Деймън сведе глава. Болката бе толкова непоносима, че имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. Вече нямаше избор. Трябваше да пожертва любовта на живота си! За миг дори пожела да я убие.

Сърцето на Рамона учестено заби. Сега! Моментът бе настъпил!

— Горкият Кийт — замислено рече тя и тихо се засмя. — Той наистина не е разбирал в какво се забърква…

Джо Кинг избухна в смях.

— Не! Трябва да ти кажа, че съм изненадан от твоя избор. Такова нищожество! Та ти можеш да имаш всеки мъж, когото си пожелаеш, Рамона!

В главата на Деймън сякаш избухна бомба.

Рамона сви рамене.

— Той беше слаб човек, лесен за манипулиране. А от твоя гледна точка е направо идеален. Работата на един брокер е да купува акции и това не би събудило ничие подозрение. Затова го избра, нали?

Джо Кинг едва се сдържа да не й изръкопляска. Това бе все едно да наблюдаваш как твоят кон печели дербито.

— Браво!

Рамона студено се усмихна.

— Но ти си поел голям риск, татенце. Кийт е могъл по всяко време да те измами. Всъщност той е купил известно количество акции от свое име.

Джо Кинг се изкиска.

— Нямаше начин, малката ми. Накарах го да подпише толкова много документи за гаранция, че ръката му сигурно се е схванала. Дори го заставих да направи завещание, в което оставя акциите на мен. Помислил съм за всичко. Щяха да бъдат мои. Всичко вървеше по план.

— Не съвсем — провлачено рече Рамона. Ударите на сърцето ехтяха в ушите й. Сега бе моментът да изиграе коза си. — Не си отчел лоялността на Кийт към мен. Или мислиш, че промяната на завещанието е една случайност? — предизвикателно попита тя и тихо се засмя. Погледна го над ръба на чашата си, опитвайки се съвсем точно да отгатне реакцията му. Отпи голяма глътка от златистата течност. Имаше нужда от алкохол, за да продължи.

Лес рискува да хвърли един поглед към тяхната маса и видя, че Джо Кинг внезапно се изправя.

— Какво… искаш да кажеш? — малките му очички се присвиха като на плъх.

Рамона потръпна. Добре, че Лес и Франк са само на няколко метра от нея! Дали тази очи не са били последното нещо, което е видял Кийт, преди да… Стига! Успя да изобрази нещо като усмивка.

— Стига, татенце, помисли добре — укорително го изгледа тя. — Това, което притежаваше Кийт, беше и мое. Да не би наистина да смяташ, че той тайно от мен е купувал онези акции за теб? Нима наистина си въобразяваш, че аз съм била извън играта?

Доста дълго Джо Кинг остана безмълвен. Внезапно младата жена срещу него, която бе негова плът й кръв, му заприлича на много опасна отровна змия. Неочакваната й жестокост го смущаваше, но и му действаше възбуждащо. Какъв екип щяха да бъдат! Баща и дъщеря! Заедно щяха да бъдат непобедими!

В своя ъгъл Деймън потрепери от злобния й смях. Устните му побеляха, когато чу как е използвала онзи нещастник Кийт Тредстоун. По същия начин сега използваше и него. Още един глупак, който играе по свирката й. Прониза го остра болка при спомена за страстните им любовни мигове. Смехът… Любовта, която изглеждаше толкова истинска… О, Господи…

— Това, което не бива да забравяш, скъпо татенце, е, че Кийт ми докладваше всичко — излъга Рамона. — Нима наистина мислиш, че той изцяло е бил в твои ръце?

Джо Кинг я изгледа с искрено възхищение.

— Да си призная, именно така смятах. Сега се оказва, че през цялото време ти си контролирала и двама ни — вдигна чашата си. — Поздравявам те, дъще — каза той с глас, в който гневът и завистта се смесваха с уважението. — Наздраве!

— Наздраве! — отвърна тя.

Деймън Александър стана от масата. Бе чул достатъчно. Не можеше да издържа повече. Трябваше да поговори с Гарет Дезмънд и да го убеди да свидетелства, че е бил изнудван. Ще унищожи Джо Кинг! Ще тикне единствената си любов в затвора! Мисълта го прониза като отровна стрела и краката му се подкосиха.

— Разбира се, когато уби Кийт, това малко обърка плановете ми — продължи Рамона и Деймън сломено се отпусна обратно върху стола.

Лес и Франк затаиха дъх.

— Какво? — излая Джо Кинг, почервенял от гняв.

Рамона студено го изгледа.

— О, стига, татенце! Кийт не се е самоубил. Никога не е мислил да слага край на живота си. Накарах го да промени завещанието си само като застраховка. Някой нещастен случай… но не съм мислила за убийство. Предполагам — продължи тя, — че той е открил нещо, което го е изплашило и го е накарало да ти се противопостави?

Очите на Джо Кинг заприличаха на две тънки цепки. Всъщност Тредстоун се бе натъкнал на Джеф Дойл и бе разбрал за резервния им план. А Тредстоун не искаше да се замесва в убийство. Глупак! Резервният план бе само за всеки случай, ако нещо сериозно се обърка. Всичко, което трябваше да направи онзи кретен, бе да държи устата си затворена… Но, не! Глупакът заплаши, че ще отиде в полицията. Джо пое дълбоко дъх. Нещата започваха да му се изплъзват. Имаше неща, които не би казал на никого. Дори на дъщеря си.

— Ще те изпратя до „Александрия“. Когато корабът хвърли котва във Флорида, пристъпваме към финалната част на нашия план.

Рамона разбра, че той няма да й каже, че е убил Кийт. Обзе я неконтролируема ярост. Когато срещна злорадстващия му поглед, й се прииска да скочи и да се нахвърли с юмруци върху него, да издере тези малки отвратителни очички и да го накара да си признае. Ала вместо това се насили да преглътне гнева си. Трябваше бързо да измисли нещо!

Лес отчаяно отпусна рамене. Това, което бяха чули до този момент, бе достатъчно, за да тикнат за няколко години Джо Кинг зад решетките, ала те искаха много повече. И изглежда Рамона не се предаваше. Тя бавно се облегна назад и отново завъртя чашата в ръката си.

— Е, ти винаги можеш да пристъпиш към финалната част на плана си, но няма да постигнеш нищо без онези акции, които скъпият Кийт ми остави.

Деймън се наведе напред, заби лакти в коленете си и затвори очи. Нима този кошмар нямаше да има край? Нима тя е толкова алчна, че е готова да се бори против собствения си баща, който очевидно е опасен психопат?

През зъби Джо Кинг изпусна въздуха от дробовете си, който излезе със змийско свистене. Франк се напрегна, готов всеки миг да скочи. Тя играеше твърдо и рисковано! Що за самообладание притежаваше това момиче!

— И какво по-точно искаш да кажеш? — студено попита Джо.

Рамона се засмя и размаха лявата си ръка във въздуха.

— Виждаш ли този пръстен? Деймън ми го даде.

— И какво? — озъби се баща й.

Рамона разбра, че е на прав път.

— Как какво, скъпо татенце — отегчено въздъхна тя. — Защо, за Бога, ще ти помагам да му вземеш компанията, когато тя може да бъде моя, ако се омъжа за него? Деймън ще направи всичко за мен. Готов е да ми даде всичко, което пожелая.

Деймън потрепери и се сви като улучен от куршум. Едва не простена на глас. Чу някакво проскърцване и рязко вдигна глава. Джо Кинг се бе изправил от стола си и се бе надвесил над дъщеря си, а ръцете му се свиваха и отпускаха. Деймън също стана.

— Няма да се омъжиш за Александър! — малка струйка слюнка потече по брадата му. Очите му диво блестяха. — Няма да го направиш!

Рамона усети как я обзема ужас, ала успя да му се усмихне. По гърба й потече вадичка студена пот, но тя остана на стола си. Не се осмели да погледне към полицаите, които седяха на няколко метра от нея.

— Нима, татенце? — сладко попита тя. — И как смяташ да ми попречиш?

Джо Кинг се ухили зловещо, оголвайки зъби. Като крокодил, надушил жертвата си.

— Не ме принуждавай, момиче — застрашително изръмжа той. — Ние двамата можем да направим чудеса заедно, но ти трябва да разбереш кой е шефът. Убих вече първия ти годеник. Мога… да убия и втория.

Рамона внимателно пое дъх.

— Ти си натиснал спусъка на пистолета, опрян в главата на Кийт?

Джо Кинг се ухили.

— Беше много лесно. Просто влязох в кабинета, опрях дулото до слепоочието… и стрелях.

Младата жена едва не извика от облекчение. Бе получила това, което й трябваше.

— Е… може би ще трябва да разкарам Деймън. Той не е от твоята класа — не направи опит да прикрие треперенето в гласа си. Този мъж бе луд! Опасен маниак.

Баща й се засмя.

— Така те искам, момичето ми! Сега трябва да занеса това на адвоката си — размаха документите на Маркхем. — Ще се видим във Флорида, нали?

Рамона кимна.

Деймън изчака Джо Кинг да си тръгне и се отправи с несигурни крачки към нея. Искаше да види сълзите й, когато й каже, че няма да се остави да бъде използван и захвърлен като стара ръкавица. Ала тъкмо бе стигнал до нейната маса, когато тя направи нещо странно — извърна се и наведе глава към плажната си чанта.

— Надявам се, че записахте всичко, момчета, защото не мисля, че ще имам сили да го направя отново.

Деймън се обърна и видя двама мъже, които отнякъде изникнаха зад него. Рамона вдигна глава, очаквайки да види Лес и Франк, и ужасено ахна:

— Деймън! — лицето й се покри с мъртвешка бледност.

— Великолепно се справихте, доктор Кинг! — възкликна Лес Фортнъм и заобиколи Деймън Александър, без да му обърне никакво внимание. — Записахме всичко до последната дума. С тези доказателства баща ви задълго ще остане зад решетките. Нашите хора ще хванат втория човек на Джо Кинг, щом се приближи до мистър Дезмънд. Искам да ви изкажа благодарност от името на полицията и да изразя възхищението си от вашата смелост — Лес замълча за миг, за да си поеме дъх, твърде развълнуван от случилото се. — Знам колко тежко ви е било. Особено след разкритията за вашия годеник — той протегна ръка, сграбчи нейната и радостно я раздруса, ала Рамона не чу почти нищо от думите му. Погледът й не се отделяше от лицето на Деймън, който се бе втренчил в нея. Малката реч на инспектора му бе разкрила смисъла на ужасната сцена, на която бе станал свидетел, и облекчението така го заля, че чак се олюля.

— Рамона — нежно промълви той и Лес Фортнъм най-после го забеляза.

— Мистър Александър? Чухте ли всичко? — с надежда попита той.

Деймън кимна.

— И си помислил, че аз…? — гласът й затрепери и тя млъкна.

Деймън кимна.

— О, Деймън! — прошепна тя и очите й се наляха със сълзи.

— Прекрасно! — извика Франк Глес. — Значи имаме още един свидетел!

Рамона продължаваше да се взира мълчаливо в любимия си с огромните си сини очи. Сетне стана и се хвърли в обятията му. Прегърна го с всички сили и изхлипа:

— Всичко свърши! — той беше толкова силен и топъл, а ръцете му така нежно я обгърнаха…

— О, Рамона, помислих, че… — почти шепнеше — че ти си… — как е могъл да бъде толкова глупав? Как бе могъл дори за миг да повярва, че тя е зла и жестока? — О, скъпа, толкова съжалявам! Никога повече няма да се съмнявам в теб! Кълна ти се!

Рамона спря думите му със страстна целувка, която продължи сякаш цяла вечност.

— Няма значение. О, моя любов, наистина няма никакво значение. Аз те обичам! О, Деймън, толкова много те обичам!

Младият мъж се засмя и я притисна още по-силно.

Най-после всичко бе свършило.

За съжаление нищо не бе свършило.

Всичко едва сега започваше.