Максин Бари
Карибски нощи (26)

Глава 25

Ямайка

— Идеята беше добра — със задоволство въздъхна Рамона, докато гледаха как „Александрия“ бавно се отправя към Куба. И двамата бяха омагьосани от красотата на кораба, понесъл се към залива. Бяха решили, че малко откъсване от лайнера ще им се отрази добре. След два дена щяха да отлетят със самолет до Куба, за да посрещнат плаващия дворец на следващото му пристанище.

Прекараха сутринта в стаята на хотела. Любиха се бавно и нежно. Закусваха. После Деймън отказа да й каже къде смятат да отидат, сега, когато изключи двигателя на колата и се извърна към нея, очите му дяволито блестяха. През последните няколко дни съвсем бе забравил за акциите на Маркхем, за Джо Кинг, за кораба. Сега единствено Рамона имаше значение за него.

— Какво има? — попита той, когато тя учудено се втренчи в редицата надуваеми лодки. — Страх ли те е?

Рамона възмутено изръмжа.

— Ще видим кой го е страх — промърмори тя, изпъчи рамене и слезе от колата. Двамата се запътиха към гишето, където се наемаха надуваеми лодки за разходка по реката. Там ги информираха, че Лета тече през километри девствена растителност. Облякоха светлооранжеви спасителни жилетки и се присъединиха към една група весели тийнейджъри, наобиколили екскурзовода, който ги запознаваше с инструкциите за безопасност и правилата за управление. Деймън и Рамона последваха компетентно изглеждащия водач към светложълтата лодка, която спокойно си се полюшваше върху водата. Децата се заръчкаха с лакти, ала никой не се престрашаваше да се качи.

— Първо дамите — промърмори Деймън и Рамона остро го изгледа, но ъгълчетата на устните й се разтеглиха в лека усмивка.

— Колко галантно — измърка тя и стъпи в лодката. В началото люлеенето бе малко изнервящо, а мисълта, че само някаква си гума я дели от студената планинска вода, не бе особено успокояваща, ала тя сподави страха си и се настани според инструкциите. Деймън, естествено, се качи последен и Рамона закачливо му се изплези.

— Ти си се возил и друг път — подозрително го изгледа Рамона. Движенията му й се сториха прекалено уверени и ловки за един новак. Може би имаше нещо в интелигентните му очи, загорялата кожа или лидерската сила, която се излъчваше от цялото му същество, тъй като екскурзоводът без колебание му нареди да седне отзад, доста отговорна позиция за аматьор.

— Не е честно! За пръв път се качвам на такова нещо! — оплака се Деймън, ала уверено зае мястото си.

Екскурзоводът, след като оправи въжетата, взе греблото и очаквателно ги изгледа. Двамата също грабнаха по едно гребло и потеглиха по течението.

Незабравимо преживяване! Отвсякъде — пищни цветя, ярки птици и екзотични животни. Постепенно течението се усилваше, но Рамона истински се наслаждаваше на подскачането на гумената лодка по буйните вълни. Бузите й горяха, а синьо-зелените й очи искряха при звънкия й смях. Деймън през цялото време не откъсваше поглед от нея, напълно сляп за природните красоти, край които минаваха.

 

 

„Александрия“ се носеше по морските вълни. Застанал на капитанския мостик, Грег слушаше прогнозата за времето в Хавана. Очакваха се силни ветрове от осма степен по скалата на Бюфор. Не бе изненадан. Цветовете на облаците вече му го бяха подсказали.

— Кажи на хората в машинното отделение, че тази нощ ще си заслужат заплатите — обърна се Грег към офицера, който бе на вахта. Той кимна и вдигна вътрешния телефон.

Всъщност никой не бе разтревожен. „Александрия“ бе конструирана така, че да издържи дори и на урагани. Ала силният вятър принуди по-голямата част от пътниците да останат по каютите си.

Грег погледна още веднъж към радара. Два товарни кораба и един танкер също се движеха към Хавана. Нищо обезпокоително.

— Ерик, ще отсъствам около половин час. Ако има нещо, ще ме намериш в болницата.

Както и очакваше, Джон надзираваше сестрите, които раздаваха успокоителни на пътници с прежълтели лица.

— Капитане, надявам се, че не страдате от морска болест? — шеговито се обади Джон, тъй като всички любопитно се вторачиха в Грег.

— Стар морски вълк като мен? Просто трябва да проверя онези митнически декларации, Джон.

Лекарят мигновено го разбра.

— Те са в кабинета ми. Сестра, нали ще се справите? — подвикна той към една млада жена, чиито професионални маниери успокояваха и най-уплашените пътници.

Щом влязоха в кабинета, Грег веднага се обърна към Джон:

— Свърза ли сее Драйер?

Хирургът поклати глава.

— Не, трябва да се съобразяваме с часовата разлика, но предполагам, че вече е отишъл на работа. Снощи взех номера му от ямайската телефонна централа.

Грег кимна и седна, въртейки нервно шапката си в ръка, докато Джон набираше Англия.

— Да? — гласът на Гордън бе остър и рязък.

— Гордън? Обажда се Джон Гарднър.

Гордън застана нащрек.

— Джон? Какво мога да направя за теб?

— Верити припадна вчера. Чудех се дали ти не можеш да ми кажеш защо?

Гордън замълча за секунда.

— Но тя не може… да е припаднала! — когато я видя последния път, не му спомена за никакви припадъци, а след като е спряла да взима лекарството, не би могло да има причина за тях.

— Да, но припадна — мрачно повтори Джон. — А ние открихме нещо… нещо много интересно, увито в тънки бели листчета. Знаеш ли какво е това?

Този път мълчанието от другата страна на линията продължи по-дълго. Сетне се чу дълга въздишка.

— Тя е продължила да го взема — с глух глас се обади накрая Гордън. — О, по дяволите! Точно когато аз може би… — млъкна, внезапно осъзнал, че говори по открита телефонна линия. — Виж, Джон, имам нужда от малко време. Мисля, че може би съм открил причината за горещите вълни и припадъците. Вероятно ще мога да отстраня страничните ефекти. Толкова е просто, че едва не го пропуснах. Не се досетих, докато…

— Гордън! — предупредително го прекъсна Джон и погледна към Грег.

— Джон, моля те, имам нужда от още малко време. Само още двадесет и четири часа и ще бъда сигурен. Не мисля, че трябва да казваме на Верити, не и докато не се уверя напълно.

Джон въздъхна. Доктор Драйер бе измъкнал тайно експериментално лекарство от Англия, а Верити го вземаше. Формално погледнато, и двамата бяха извършили престъпление.

— По дяволите, човече, не разбираш ли колко сериозно е всичко? — избухна Джон.

За пръв път от няколко седмици върху устните на Гордън се появи нещо като подобие на усмивка.

— Мисля, че много добре разбирам. Но ако ти беше на мое място, нямаше ли да рискуваш? Особено ако пациентът е най-добрият ти приятел и дяволски талантлив хирург?

Джон се облегна назад и примирено въздъхна.

— Прав си. Извини ме — видя, че Грег учудено повдига вежди и поклати глава. — Какво точно трябва да направя сега?

— Мисля, че тя все още взема лекарството. Изнеси го от стаята й и го заключи на безопасно място.

— Но количеството на белите й кръвни телца е намаляло с още 4%. Вчера й взех кръв.

— Чудесно! — радостно възкликна Гордън, ала в следващия миг радостта му помръкна. Мислеше, че е открил разрешението, но не беше сигурен. Ами ако греши? Беше се оказало толкова просто, че той още не можеше да повярва.

— Дали не е по-добре да продължи да взема лекарството? В нейното положение най-важното е количеството на левкоцитите. Кажи ми нещо повече за тези горещи вълни и припадъци.

От другата страна на бюрото Грег се надигна с пребледняло лице. През цялото време тя е била болна и го е крила от него? Внезапно си припомни неочакваните й тръгвания, странното й държание, променливите й настроения. А той си бе помислил, че вероятно е отегчена и се чуди как да сложи край на връзката им. Поклати отчаяно глава. Как може да е бил толкова глупав?

Джон изслуша разказа за Херкулес.

— Това никак не ми харесва. Какво да правим тогава? Да я оставим ли да продължи или да вземем лекарството и да гледаме как белите й кръвни телца се покачват до небето?

Гордън въздъхна. Какво би могъл да отговори?

— Тя сама трябва да реши.

— Тя вече е решила… — изтъкна Джон.

От другата страна на линията Гордън тъжно кимна.

— Прав си. Все пак това е нейният живот. Остави лекарството там, където си е. Нямаме право да се намесваме точно сега.

Джон се съгласи и затвори телефона. Ала когато погледна отново към Грег, се запита как ще му обясни цялата ситуация и дали и той ще се съгласи с тях.

Не знаеше защо, но се съмняваше.

 

 

След прекрасната разходка по реката екскурзоводът издаде на Рамона и Деймън, че са предвидени и други забавления за туристите: нощно плаване с факли, вечеря с традиционни ямайски ястия, фолклорни песни и танци. И наистина си струваше!

Корабът бе удобен, с плоско дъно и се плъзгаше бавно и грациозно по осветените от десетките факли води на голямата река. Рамона бе облечена в семпла и изискана бяла копринена рокля, която разголваше едното й рамо и се спускаше на дълги дипли до глезените. Същинска древногръцка богиня! Сребристорусите й коси бяха събрани в елегантен кок, на ушите й блестяха миниатюрни сребърни обици с малки диаманти, а около шията си носеше изящна плетена сребърна верижка. Деймън бе в черен вечерен костюм и привличаше погледите с красивото си лице и силата, която се излъчваше от високото му стройно тяло. Много глави се обърнаха, за да се възхитят на прекрасната двойка. Двамата влюбени седяха на една маса на палубата, погълнати изцяло един от друг. Келнерът безшумно приближи с менюто и дискретно се отдалечи. Рамона си поръча традиционното ямайско предястие — задушен ориз с грах, запържен с малки лукчета, кокосово мляко и много подправки. Деймън се спря на прочутата „островна супа“ — осолено свинско, говеждо, разнообразни зеленчуци и малки лютиви чушчици. Още с първата лъжица едва не се задави. Лютивината му дойде малко в повече.

Рамона се засмя и бързо му наля чаша вода.

— Да ти е за урок — закачливо го подразни тя. — Да не се правиш на „голям мъж“!

Вечерта минаваше като прекрасен сън. Отблясъците на факлите върху тъмната вода й придаваха тайнствено и вълшебно очарование. Нощ само за влюбени! Нощ, която нищо не можеше да развали!

 

 

Джо Кинг наблюдаваше как корабът бавно потегля по реката, а в гърдите му се надигаше безпомощен гняв. Какво правеше Рамона? Защо не се опитваше да се отърве от този Александър и да му предаде акциите на Маркхем? Докато гледаше как отплават по осветената от факлите река, изпита чувството, че всичко му се изплъзва. Въздъхна и нареди на шофьора да го откара обратно в хотела. Нищо друго не му оставаше, освен да изчака, докато пристигнат в Куба. Само ако подозираше кой го наблюдава от малкото кафене, сгушено в единия край на пристанището!

— Тръгна — обади се Франк и отпи от ямайската си бира.

Лес кимна.

— Знаеш ли какъв е маршрутът на увеселителния кораб?

Франк го осведоми, че корабът ще спре на няколко километра нагоре по реката край малък нощен клуб, където ще има фолклорни танци и песни.

— Да вървим — Лес стана, оставяйки няколко ямайски долара на масата. — Време е да си поговорим открито с доктор Кинг.

— А Александър? — попита Франк, докато крачеха към колата.

Лес не отговори. Още не беше сигурен как Деймън Александър се вписва в цялата тази картинка.

 

 

Верити взе банския си костюм. Палубите бяха съвсем пусти, тъй като пронизващият вятър бе прогонил и най-упоритите пътници в каютите им. Младата жена метна върху банския пухкав плажен халат и излезе навън. Когато отвори вратата, водеща към горната палуба, силният вятър, носещ със себе си звуците на музика и мириса на солена морска вода едва не я събори.

След вчерашния припадък тя не бе излизала навън и сега внимателно се насочи към най-защитената част на палубата, където бяха наредени шезлонги, привързани със здрави вериги към дървения под. Излегна се върху един от тях, затвори очи и щастливо въздъхна. Толкова бе хубаво да не е в болницата, далеч от миризмата на стерилност и лекарства. Внезапно някаква сянка падна върху нея. Тя вдигна глава и когато го видя, едва не извика.

— Не бива да стоиш тук — меко рече Грег. — Студено е и вятърът е много силен.

Верити успя да прикрие радостта, че го вижда. Само небрежно сви рамене.

— Обичам стихиите. Те ме карат да се чувствам по-жива.

Грег трепна, ала тъй като стоеше с гръб към слънцето, Верити не забеляза.

— Верити…

Тя погледна към него, намръщи се, тъй като слънцето заслепяваше очите й и вдигна ръка, за да се заслони от лъчите.

— Какво има, Грег? — искаше да протегне ръка, да го погали и утеши. Усещаше болката му и знаеше, че тя е причината. — О, Грег — нежно промълви Верити, — никога не съм искала да те нараня! Опитай се да ме забравиш! — видя как той трепна и лицето му се сгърчи като при мъчителна болка. Очите й се разшириха. — Грег?!

Младият мъж поклати глава. Не можеше да издържа повече, докато тя го гледаше с тези огромни и толкова уязвими очи. Сега, след като бе имал достатъчно време, за да размисли, бе разбрал всичко. Но нима можеше просто ей така да й заяви, че знае всичко за болестта й и да гледа как тя се отдръпва от него и се свива в черупката си като смъртно ранено животно? Какво право имаше да съсипва пътуването й, когато то може би е…

— Няма нищо — отвърна той, по-рязко, отколкото бе възнамерявал. — Просто исках да те предупредя, че вятърът ще се усили още. По-добре е да се прибираш.

Верити бавно сведе глава. Сетне се изправи.

— Добре… капитане…

Грег не отвърна нищо. Единственото, което му оставаше, бе да проследи с поглед как тя се обръща и си тръгва от него.

 

 

Рамона наблюдаваше как Деймън с усилие си пробива път през тълпата към бара. След като слязоха от кораба, се забавляваха с фолклорното представление, което наистина бе много впечатляващо. Следваха танците и двамата решиха първо да се подкрепят и да отдъхнат. Бе много задушно и претъпкано и Деймън едва успяваше да се промъква. Рамона се усмихна при мисълта за двата ямайски пунша с ром, които бяха решили да изпият.

— Доктор Кинг? — гласът беше висок, но потъваше в околния шум. Рамона се извърна и се озова лице в лице с инспектора с умните светлозелени очи. Мигновено нощта изгуби магическото си очарование. Инспектор Лес й сочеше към вратата. Тя въздъхна, но се изправи и го последва. Двамата мълчаливо тръгнаха към градината. В един отдалечен ъгъл, под едно пищно разклонено дърво, от което се носеше ароматът на джинджифил, откриха малка дървена пейка и седнаха. Лес веднага премина към същината на въпроса.

— Дойдох, за да ви помоля за една услуга, доктор Кинг.

— Каква услуга? — попита тя, ала вече знаеше отговора.

— В плажната ви чанта, тази, която носехте в Пуерто Рико, има скрито миниатюрно предавателно устройство. Искам да вземете чантата със себе си, когато в Куба се срещнете с баща си — заяви Лес и мрачно се втренчи пред себе си. Затаи дъх, очаквайки гневното й избухване. Най-сетне се осмели да извърне глава към нея, готов даже и на плесница. Срещна само ледения поглед на синьо-зелените й очи.

— Разбирам — гласът й бе равен и спокоен. — Това е много хитро, но подозирам, че е незаконно, инспектор Фортнъм. Надявам се, че всичко, което мисис Александър ми каза, няма да се използва като доказателство против самата нея?

Лес тъжно се усмихна.

— Ние нямаме намерение да се ровим в обстоятелствата около смъртта на мистър Майкъл Александър — адвокатите ги бяха уведомили, че не може да се възбуди ново следствие, тъй като делото е закрито.

Рамона облекчено си отдъхна.

— В такъв случай, ще ми кажете ли точно какво искате от мен, инспекторе? — попита тя, въпреки че отново знаеше отговора.

Лес неловко се размърда.

— Доктор Кинг, искам да се срещнете с баща си на някое оживено място. Двамата с Франк Глес ще сме само на няколко метра от вас. Нямам доказателство, това е само шесто чувство, но мисля, че баща ви е доста чувствителен към кръвните връзки, може би повече, отколкото самият той подозира. Накратко, смятам, че вие сте ахилесовата му пета, доктор Кинг.

— И какво от това? — меко попита Рамона и Лес унило въздъхна. Никак не го улесняваше, ала нима би могъл да я обвинява? Та той искаше от нея да предаде собствения си баща.

— Имаме основания да смятаме, че Джо се кани да изнудва Гарет Дезмънд за акции.

— Как?

— Дъщеря му Фелисити е студентка в колежа в Оксфорд — обясни Лес и Рамона разбиращо кимна.

— Да, в Оксфорд има големи проблеми с наркотиците. Значи вие искате от мен по някакъв начин да изкопча доказателства от баща си против самия него, а вие да ги запишете на магнетофонна лента?

— Точно така, но няма да бъде никак лесно — предупреди я той.

За няколко секунди тя остана мълчалива. Лес бе длъжен да бъде честен докрай с нея, затова тихо рече:

— Ще бъдете призована като свидетелка по дело за убийство и ще трябва да потвърдите, че това, което е записано на лентата, сте го чули от устата на баща си.

Рамона пребледня.

— Разбирам.

— Надявам се, доктор Кинг. Разполагаме с доста косвени улики против баща ви. Надяваме се, че ще успеем да пречупим и Дойл и ще го накараме да проговори, след като го арестуваме.

В този миг от отворената врата на клуба долетя силна музика и Рамона веднага позна излезлия мъж.

— Рамона? — извика Деймън.

Лес бързо се изправи.

— Сега всичко зависи от вас, доктор Кинг. Искаме да осъдим баща ви за убийството на годеника ви. Вие не искате ли същото? — и с това последно, не особено честно предизвикателство към съвестта й той с бързи крачки се отдалечи.

Деймън зърна изчезващата фигура. Лунната светлина обливаше бялата рокля и сребристата коса на Рамона. Бавно се запъти към нея. Усети, че е напрегната. Очите му подозрително се присвиха. Седна до нея и остави двете чаши на грубо скованата маса пред пейката.

— Кой беше този? — с привидно равнодушен глас попита той.

Рамона го погледна и се усмихна.

— Просто мъж, който се опитваше да ме сваля. Ревнуваш ли?

— Ни най-малко!

— Лъжец! — засмя се тя.

Деймън й подаде чашата и отпи глътка от своята. Очите му тъмнееха. Усещаше, че тя е нервна и неспокойна. Кой ли бе онзи мъж? Акционер, когото се опитваше да убеди да й продаде акциите си?

Много глупаво бе да си позволи да забрави за нейния план. Може би беше време отново да си го припомни.