Максин Бари
Карибски нощи (2)

Глава 1

Рамона Кинг пристъпи в тихия полумрак на църквата. Майка й вървеше плътно зад нея. Барбара Кинг тревожно погледна скования гръб и изопнатите рамене на дъщеря си и дълбоко въздъхна. Високата, слаба и стройна фигура на Рамона и разпиляната по раменете й сребристоруса коса мигновено привлякоха погледите на присъстващите. Бяха дошли много колеги на Кийт от Лондон, въпреки че той бе погребан в малкото селце близо до Фойл.

Службата бе кратка и Рамона я изслуша, потънала в мрачно вцепенение. Църковният двор се огласяше от нежната песен на черния кос, кацнал на една от клонките на стройната бреза. Горещи сълзи запариха в очите й, остра болка прободе гърдите й и Рамона се обърна към майка си с угаснал поглед. Не бе чула почти нищо от думите на пастора. Всичко наоколо й плуваше в гъста мъгла. Наведе се сковано, взе буца пръст и я хвърли във влажната дупка. Искаше й се да крещи и вие от болка.

Кийт си беше отишъл! Така беше решил сам! Не можеше да повярва! Каквото и да смятаха полицаите, той не бе от хората, способни сами да отнемат живота си. Просто не можеше да го проумее! От най-ранна възраст Рамона мразеше да не разбира. Брилянтният й ум винаги анализираше и преценяваше трезво всяка ситуация. С годините умението й да прави точни изводи се бе усъвършенствувало. Това й бе помогнало да спечели преподавателското място по икономика в колежа в Съмърсвил.

Ала сега внезапно се бе озовала в непрогледна тъмнина…

От полицията й бяха казали, че годеникът й е умрял от раната, причинена от един-единствен изстрел в главата, и я бяха помолили да потвърди, че Кийт Тредстоун е притежавал пистолет от Втората световна война. Това не беше тайна. Пистолетът бе принадлежал на баща му. Ала защо Кийт го бе насочил към главата си? Защо не бе оставил нито ред?

Рамона неспокойно се размърда и изненадано се огледа. Установи, че се намира в черна лимузина, на път за вилата на Кийт. Не си спомняше кога е напуснала църковния двор, нито как се е озовала в колата. „Стегни се, момиче — тъжно си каза тя. — Трябва да издържиш!“

— Добре ли си, скъпа? — меко попита Барбара и младата жена сковано кимна. Не беше добре. И двете отлично го знаеха.

В следващия миг колата спря зад тъмносиния роувър, който се движеше пред тях, и шофьорът бързо им отвори вратата, опитвайки се да не гледа разкошните гърди на красивата блондинка, които се очертаваха под черното копринено сако, и изящните дълги крака под правата тясна пола.

Мартин Търнър, адвокатът на Кийт, наблюдаваше двете жени, докато излизаха от колата, и погледът му с възхищение се плъзна по красивата годеница на мъртвия му клиент. Дългата гъста сребристоруса коса грабваше погледа, а на фона на черния й костюм изглеждаше още по-блестяща и разкошна. Той приближи и протегна ръка към Рамона. Ръкостискането й бе изненадващо твърдо и адвокатът внезапно си припомни, че тази млада жена е преподавател в Оксфорд. Огромните сребристосини очи подсказваха студенина, но и някаква странна уязвимост. Не беше толкова спокойна, колкото се стараеше да изглежда. Как ли Рамона Кинг ще понесе това, което й предстоеше да узнае? Завещанието на Кийт бе съвсем обикновено, но… Мартин отвори градинската порта и едва не подскочи от страх, когато голямата черно-бяла котка се стрелна край него и високо измяука.

— Здравей, Бартоломю — каза Рамона и го погали. Котаракът завря муцунка в дланта й и дългите му бели мустаци потрепнаха. — Съвсем забравих за теб. Извинявай, стари приятелю.

— Нима мисис Уибискомб не го е прибрала! — Мартин хвърли неприязнен поглед към животното. Само това оставаше — дългите косми на котарака да полепнат по новия му костюм.

Рамона взе Бартоломю на ръце, притисна буза към копринената му козина и влезе във вилата, която й се стори странно променена. Тя учудено се огледа. Тогава осъзна, че много неща липсваха. Къде бе картината, която обикновено висеше над витата стълба?! А какво бе станало с онази изящна статуетка от майсенски порцелан, която толкова харесваше?!

Настаниха се в кабинета на Кийт. Рамона държеше котарака в скута си и разсеяно го галеше. Годеникът й толкова обичаше Бартоломю.

— С ваше разрешение ще прескоча формалностите и ще премина към същността — припряно започна адвокатът. — Кийт е завещал всичко на вас, Рамона — увери я той, започвайки с най-лесната част от задачата си.

Младата жена кимна. Не бе изненадана. Кийт нямаше близки роднини, с изключение на няколко братовчеди, с които изобщо не се бе познавал.

— Обаче… — Мартин Търнър нервно се изкашля. — Мис Кинг, запозната ли сте с покупките на акции, които Кийт е направил през последните четири месеца?

Сребристите очи на Рамона се втренчиха в него. Сини мълнии, остри и изгарящи! Мартин усети как го пронизват и се задъха.

— Акции? Не. Кийт рядко обсъждаше фондовата борса. Аз самата съм икономист и двамата се стараехме да не говорим много за работа.

Разбира се, това бе нейно решение. Тя настояваше да разговарят за други неща. За семейството. За децата. За съвместното им бъдеще. Това бе един от неуспешните й опити да внесе яснота в отношенията им.

— Добре. Чували ли сте за мореплавателната компания на Александър?

— Разбира се! Аз съм икономист. „Александър“ притежава кораби за морски пътешествия и в момента е най-голямата мореплавателна компания във Великобритания. Основана е от Майкъл Александър през петдесетте години. Ала след смъртта му акциите й са разпродадени. Започва постепенно да запада, ала сега Деймън, синът на Майкъл, е поел управлението и изглежда, че „Александър“ изплува.

— В такъв случай, вероятно знаете, че Деймън Александър е бил само на осемнадесет години, когато е започнал работа в компанията, но преди няколко години е станал главен акционер и председател на управителния съвет. Формално „Александър“ е все още най-голямата британска компания за морски пътешествия, но след смъртта на Майкъл Александър, въпреки че синът му успя да я изправи на крака, тя продължи да губи клиенти и пазари. Тъй като Деймън Александър е председател на управителния съвет и държи контролния пакет акции, въпреки несъгласието на останалите членове на съвета, той построи „Александрия“.

Адвокатът замълча. Не се съмняваше, че Рамона Кинг вече го е изпреварила с изводите. Това засягаше честолюбието му, но трябваше да продължи.

— Всъщност досега компанията на Александър не е излизала на луксозните морски пътешествия. Обаче корабът „Александрия“ действително е нещо изключително. Той е по-голям и много по-луксозен от „Кралица Елизабет II“. Невероятно предизвикателство за конкуренцията. Първото му плаване ще бъде през януари — това било най-подходящото време на годината за пътешествия до Карибите.

— И Кийт е притежавал акции в този кораб? — рязко го прекъсна Рамона.

— Да. И то много.

— Разбирам. „Александрия“ е нещо като експеримент, кораб за най-богатите. Плаващ Бъкингамски дворец. Очаква се печалбите да дойдат от баснословно високите цени на билетите и цялостното обслужване, а не от броя на пътниците — и не е лошо, помисли си Рамона, ала в момента това изобщо не я вълнуваше. — И колко е вложил Кийт в тези акции? — попита тя, затаила дъх.

Мартин се изкашля.

— Всичко, което притежаваше, мис Кинг. Всичките си спестявания, дори тази вила, която продаде на един свой колега. Всичко. И тъй като вие сте негова наследница, в момента притежавате около пет процента от „Александрия“.

Рамона озадачено поклати глава.

— Не разбирам. Кийт никога не е залагал всичко на една карта. От икономическа гледна точка много по-изгодно е да влагаш пари в различни области, доколкото това е възможно, разбира се.

Защо не й бе казал нищо? Това не беше просто част от неговата работа. Той бе заложил съвместното им бъдеще! А какво ще стане, ако „Александрия“ се окаже пълен провал?

— Всички смятат, че Деймън Александър е финансов гений — продължи адвокатът. — Той притежава приблизително четиридесет процента от акциите, а списъкът на останалите акционери прилича на справочника „Кой кой е“. Президенти на най-престижни банки, петролни шейхове, чуждестранни монарси, плейбои, тексаски петролни магнати… всеки, който е някакъв фактор в света на големия бизнес, е вложил пари в „Александрия“.

С всяка изминала минута Рамона все повече се объркваше.

— Почакайте! Дори Кийт да е продал всичко, което притежава, със сигурност то няма да е достатъчно, за да купи 5% от акциите в този гигантски проект, нали?

Мартин отново се изкашля. Надяваше се, че тя няма да се сети веднага. Но този ангел притежаваше ум като бръснач.

— Не, средствата му не са били достатъчни — неохотно призна адвокатът, — обаче акциите са при мен. Ето ги… Проверих много грижливо всички документи. Преди шест дни Кийт Тредстоун е притежавал 5% от „Александрия“. Сега те са ваша собственост, което автоматично ви осигурява и каюта на кораба за първото му плаване до Карибите, както и всички привилегии на акционер. Разбира се, ако желаете, още утре можете да продадете акциите и без съмнение ще реализирате огромна печалба.

Тя поклати глава. В момента не й се искаше да мисли за тази последна авантюра на Кийт. Миналата нощ не бе спала. Не можа да спре да плаче. И сега се чувстваше безкрайно изтощена. Единственото й желание бе да се свие на кълбо и да заспи. О, Кийт, в какво си се забъркал?

— Това е в общи линии всичко — рече Мартин, нетърпелив час по-скоро да се махне от това място и завинаги да си измие ръцете от Кийт Тредстоун и всичко, свързано с него.

Рамона кимна.

— Ще взема Бартоломю — каза тя и нежно погали сгушилия се в скута й котарак. Сетне погледна към майка си. — Ако разбира се, нямаш нищо против…

— Разбира се, че нямам — нежно отвърна Барбара Кинг. Гласът й бе дрезгав. Виждаше страданието и болката на дъщеря си и сърцето й се късаше при мисълта, че не може с нищо да й помогне.

Рамона мълчаливо се изправи, притисна котарака до гърдите си и последва майка си. И тя като Мартин не желаеше да остава повече в тази къща.

 

 

Когато се прибраха на Удсток Роуд, Рамона пусна Бартоломю да разгледа новия си дом и последва майка си в уютната кухня в зелено и кремаво. Толкова беше успокояващо да я наблюдава как приготвя чая — завръщане към нормалното и обикновеното.

— Пийни и ми кажи какво мислиш — твърдо рече Барбара Кинг и постави чашата с димящ чай пред дъщеря си, седнала до кухненската маса. Сетне свали обувките си, усмихна се уморено и наля чаша чай и за себе си. Какъв ден!

— Не знам какво да мисля. Обаче имам чувството, че онези акции, които Кийт е купил, имат нещо общо със… самоубийството му.

— Самоубийството… Да! — нещо в гласа й накара Рамона сепнато да вдигне глава. Погледите им се срещнаха.

— И ти имаш същото чувство, нали? Не мога да престана да мисля, че това самоубийство… Просто не ми се вярва, че Кийт би го направил.

Майка й кимна.

— Винаги съм смятала, че Кийт е твърде… уравновесен… за да се поддаде толкова лесно на отчаянието — подбираше много внимателно думите си, но въпреки това Рамона я стрелна с разтревожен поглед. Какво знаеше майка й?

Барбара, която винаги се бе чувствала особено близка с единственото си дете, лесно прочете безмълвния въпрос, въздъхна дълбоко и остави чашата си.

— Трябва да ти призная, скъпа, че Кийт малко ме безпокоеше. Вие двамата сте заедно от доста дълго време и все пак… — гласът й постепенно заглъхна. Дали все пак не е по-добре някои неща между майка и дъщеря да си останат неизречени?

— И все пак? — настоя Рамона. Усещаше, че навлиза в опасни води, но внезапно изпита отчаяна нужда да се довери на някого.

— Приличахте по-скоро на брат и сестра, отколкото на любовници, скъпа — Барбара тревожно погледна дъщеря си. — Не искам да те нараня, но… никога не съм смятала, че Кийт е подходящ за теб.

Рамона дълго се взира в чашата си и когато заговори, гласът й бе твърд и ясен.

— Мамо, Кийт и аз никога не сме били любовници — ето, каза го! Вече няма тайни! Бавно и неуверено повдигна глава, но майка й хвана ръката й и тъжно се усмихна. Очите й бяха толкова мили и любящи, че Рамона усети как две горещи сълзи парнаха страните й.

— И аз така подозирах — меко рече Барбара. — Някои мъже… някои мъже просто не се нуждаят от… този вид любов. Имам предвид секса. Ала не и ти. И тъкмо това ме плаши, Рамона. Под твоята срамежливост се крие истинска жена, с всички женски потребности и желания.

Дъщеря й кимна и въздъхна дълбоко. Изтри сълзите от лицето си и подсмръкна.

— Знам. Понякога нашата връзка ми се струваше толкова куха и безсмислена, че се страхувах не по-малко от теб. Ала ти самата знаеш, че мъжете никога не са играли важна роля в моя живот. В училище учех толкова усилено за изпитите, че нямах време за приятел.

— И беше толкова стеснителна и плаха — добави майка й и любящо й се усмихна. — Изчервяваше се до корените на косите си, ако някое момче се загледа по теб. А много момчета го правеха, Рамона.

Младата жена кимна.

— След това исках да бъда най-добрата в Оксфорд, да стана доктор по философия и залягах още повече над учебниците.

— Винаги съм настоявала да излизаш повече — меко се засмя Барбара. — За разлика от другите майки, които все се караха на дъщерите си да си стоят вкъщи и да престанат с тези приеми, аз винаги се стараех да те накарам да излезеш и да отидеш на някоя забава.

Рамона се засмя.

— И тогава срещнах Кийт. Отначало не забелязвах… колко странно е общуването ни. Когато се разделяхме пред вратата и той ме целуваше леко за довиждане, аз си мислех колко е деликатен, как разбира нервността, срамежливостта и неувереността ми. Сетне кариерата ми отново измести всичко. Станах доктор по философия, взех научна степен по икономика и спечелих преподавателско място. Двамата с Кийт вече бяхме свикнали един с друг и сякаш се носехме по течението. Едва напоследък започнах да се замислям. Постигнах всичко в Оксфорд, но това вече не ми бе достатъчно. Виждах как годините бавно се изнизват, а аз все още нямам нито съпруг, нито семейство. Нито любов.

— Казвала ли си на Кийт как се чувстваш? — нежно, но много внимателно попита Барбара. Не искаше да наранява дъщеря си.

— Опитах се — въздъхна младата жена. — Обаче той винаги избягваше тази тема, докато накрая ми призна, че е импотентен.

Барбара Кинг тъжно поклати глава.

— А ти никога нямаше да го напуснеш…

Рамона кимна и стисна силно ръката на майка си.

— Да! Разбираш ме, нали? Как можех да го изоставя? Та ние бяхме заедно от години. Щеше да бъде толкова жестоко… Опитах се да му помогна. Уредих му консултация със специалист, ала сега се питам дали наистина е ходил. Всичко се струпа наведнъж и тогава…

Барбара уморено въздъхна.

— И тогава… това.

— Да. Самоубийството — кимна Рамона. Болката отново впи острите си нокти в сърцето й. — „Александрия“… Ако нещо се е объркало, то сигурно е заради този кораб.

А може би тя е виновна! Натискът, който напоследък оказваше върху годеника си, може да е бил последната капка, преляла горчивата чаша!

— Съгласна съм с теб — отвърна Барбара. — Какво смяташ да правиш?

Рамона прокара ръка през дългата си сребриста коса.

— Не знам. Ще продължа разследването сама. Ще се опитам да открия защо Кийт е купил онези акции. Откъде е взел парите. И тогава ще предприема нещо.

Майка й кимна. Достатъчно добре познаваше дъщеря си и не се съмняваше, че тя ще направи всичко това, независимо какво ще й струва. В крайна сметка Рамона трябваше да се научи да приема фактите, а не да се крие като щраус в пясъка. Трябваше да се научи да се изправя лице в лице с трудностите и да ги преодолява. Барбара бе успяла. Бе имала съпруг, който всъщност никога не й бе истински съпруг; брак, който не бе никакъв брак. Предателство и страх. Но тя посрещна ударите на живота с вдигната глава и широко отворени очи. Бе успяла да възпита така и дъщеря си. А сега се питаше дали не е дошло времето да й даде още един тежък, но жизнено необходим съвет.

— Знам, че ще постъпиш, както смяташ за правилно, скъпа. Винаги ще бъда до теб. Обаче, след като… след като оставиш Кийт завинаги зад гърба си, не е зле да заминеш за известно време, да се отърсиш от атмосферата в Оксфорд. Пътувай! Виж света! Намери си мъж… страстен мъж. Не можеш винаги да се криеш, скъпа. Никой не може.

— Да се крия? От какво се крия? — смаяно попита Рамона.

— От живота, скъпа моя — твърдо отвърна Барбара Кинг и без да трепне, срещна погледа на дъщеря си. — От живота, Рамона.