Максин Бари
Карибски нощи (17)

Глава 16

Антигуа

— Струва ми се, че все ще можем да си харесаме някой от триста шестдесет и петте плажа — шеговито рече Деймън и погледна към плажната чанта на Рамона, когато двамата слязоха на пристанището и се отправиха към чакащото такси.

— Тези острови никога няма да ми омръзнат — възкликна младата жена, наслаждавайки се на пейзажа. — Толкова са различни! И всеки е посвоему красив.

— Отлично те разбирам — засмя се спътникът й.

— Накъде да карам, човече? — лениво попита шофьорът.

— Към най-хубавия плаж — отвърна Деймън.

— Значи, добри хора, искате да отидете на хубав плаж? От залива Карлисъл се открива прекрасна гледка към Атлантика.

— Ние си мислехме за нещо по-… — усмихна се Деймън.

В очите на шофьора блеснаха дяволити пламъчета.

— А, разбирам. Такива млади и хубави хора… Малко забавление, а? Лунният залив е просторен, има много удобни места за гмуркане и е добър за уиндсърфинг.

Рамона почти не следеше разговора, потънала в собствените си мисли. Беше доволна, че Деймън се съгласи да запази годежа им в тайна до края на пътуването. Той искаше да организира голямо празненство и да обяви пред всички на кораба радостната новина, ала тази мисъл я плашеше. Това би направило всичко толкова… окончателно. Толкова официално…

— Много забавно — мърмореше Деймън. — А не можете ли да ми предложите някое приятно, тихо и усамотено местенце?

Веселото тъмнокожо лице на шофьора придоби сериозно изражение.

— Разбира се, човече. На Антигуа ги има много тия местенца. Вземи Джонсън пойнт, на югозападния бряг. Този плаж обикновено е съвсем пуст.

— Чудесно!

— Или пък Лигнумвита, на юг от Джоли бей, точно в края на соленото блато.

— Мисля, че е по-добре да пропуснем блатото — хладно вметна Деймън, но очите му се смееха. Беше в толкова добро настроение, че не можеше да се разсърди на закачките на чернокожия веселяк.

Шофьорът погледна в задното огледало и се намръщи. Голямата черна кола все още беше зад тях. Следваше ги през целия път, откакто излязоха от града. Мъжът сви рамене. През тези дни в Антигуа имаше много скъпи коли и гъмжеше от богати туристи.

Рамона не бе чула и дума от шегите на Деймън и шофьора. Чак когато таксито спря под сянката на палмите, тя осъзна, че е на някакъв пуст плаж, кой знае в коя част на острова. Смътно си припомни, че бяха минали покрай стара и изоставена захарна плантация. Щом излезе от колата, горещината я блъсна като мощна вълна. Тишината се нарушаваше единствено от крясъка на чайките. Докато младата жена се оглеждаше, Деймън плати на шофьора и го помоли да дойде да ги вземе към обяд. При вида на щедрия бакшиш мъжът с радост се съгласи. Щом колата потегли, Деймън протегна ръка, а тя, макар и неохотно, я пое. Той я придърпа към себе си, наведе се и я целуна. Рамона се отпусна в прегръдките му, забравила за всичко.

На около три километра по-надолу по безлюдния път таксито мина покрай скъпата черна кола, която бе спряла в страничната отбивка. Докато я отминаваше, на шофьора му се стори, че зърва окуляра на бинокъл, надничащ през спуснатото стъкло на задната седалка. Той се намръщи и се запита дали красивата русокоса лейди не е омъжена. И ако е така, дали подозира, че съпругът й я следи? Тъжно се усмихна.

 

 

Верити Фокс се намираше в корабостроителницата на Нелсън. Според брошурата, която си бе купила, тук е била разположена главната квартира на Хорацио Нелсън, откъдето е предприемал нападенията си срещу Франция. Английското пристанище на юг от Фалмаут бе една от най-големите атракции на острова. Там се издигаха старите фортове на английската флота от осемнадесети век и мястото бе рай за историците.

Искаше й се и Грег да е с нея. Всичко изглежда още по-красиво, когато си с човек, когото обичаш. Тъкмо бе решила, че е време да се отправя към хотела, за да изпие едно студено питие и да си почине половин час в хладното фоайе, когато почувства, че внезапно я облива гореща вълна. Верити спря. Хората гъмжаха покрай нея, весело разговаряха и се смееха. Гърлото й бе пресъхнало и тя с усилие преглътна. Знаеше, че горещата вълна няма нищо общо с жегата на тропическия ден. Просто температурата в тялото й внезапно се бе покачила. Младата жена се огледа, видя някаква пейка и бавно и внимателно се насочи натам. Изнемощяло се отпусна отгоре й. Горещата вълна изгаряше лицето, ръцете, краката й, но не бе болезнена. Кислород! Знаеше, че само притокът на кислород може да регулира дишането. Бавно и предпазливо тя разтвори крака, наведе глава напред, опитвайки се да предотврати припадъка и започна да прави дихателни упражнения. Пулсът й бавно се нормализира, а не след дълго и горещата вълна постепенно отмина. Верити внимателно се изправи и погледна часовника си. Водеше си прецизен дневник, в който записваше всяка промяна в състоянието си и нейната продължителност. До този момент не бе имало странични ефекти от лекарството.

Каза си, че е безполезно да се тревожи. Все пак горещата вълна не бе толкова непоносима. Ала когато стана от пейката, вече възвърнала нормалното си състояние, Верити не продължи туристическата си обиколка, а се качи в едно такси и се отправи към кораба. Може би нямаше да има възможност да го види или да говори с него, ала точно в този момент й се искаше да бъде близо до мъжа, когото обичаше.

Черната кола ги следваше и на връщане от плажа. Когато Франсис, шофьорът на таксито, се върна да вземе двамата красиви чужденци, не се изненада, виждайки отново лъскавата лимузина край пътя. Чудеше се дали да не предупреди дамата, че съпругът е по петите й. Но трябваше ли да си пъха носа в работите на тази богата двойка? Задължението му е да ги вози, да си вземе бакшиша и да се прибере у дома при жена си. По-добре да не се намесва.

Те не се върнаха в Сейнт Джонс, а се насочиха към Фалмаут, минаха покрай Монашеските хълмове и посетиха форт Джордж, където навремето се е веело английското знаме.

Фалмаут бе разположен близо до красив залив, зад който някога се е простирала захарна плантация. Когато Франсис ги остави в града, отново забеляза черната кола, спряла на няколко метра зад тях пред едно открито кафене. Шофьорът въздъхна, взе парите на Деймън и потегли с чувство за вина.

Рамона и Деймън бавно тръгнаха по тротоара, наслаждавайки се на къщите в колониален стил и живописната гледка.

— Умирам от глад — заяви Деймън. — Имам предвид храна — шеговито добави той и се засмя, когато спътничката му, изчервена го тупна по ръката. И точно тогава видяха откритото кафене с разположени на тротоара масички и стари столове и седнаха под платнения навес.

Джо Кинг се взираше с възхищение в младата жена. Тя бе толкова красива, тази негова дъщеря! Умна! Може би малко опасна, но нали бе негова дъщеря?!

Деймън си поръча миди и раци, задушени в глинен съд и поръсени с шафран, а Рамона си избра суфле от миди с пюре, подправено с босилек.

В колата Джо Кинг кимна доволно, усмихна се и се протегна за телефона.

 

 

Верити влезе в каютата си и с облекчение се отпусна върху леглото. Парадоксално, но сега се чувстваше много по-отпаднала и уморена. Краката й не я държаха, а стомахът й леко се бунтуваше. Но нямаше защо да се тревожи. Не се бе случило нищо кой знае колко необичайно.

Измери си пулса и температурата и грижливо нанесе цифрите в дневника си.

Остана да лежи дълго време, вперила поглед в тавана. Толкова отчаяно й се искаше да се почувства по-добре!

— Има ли тук мистър Александър? — собственикът на кафенето надникна навън и се огледа.

Деймън учудено погледна над високата си чаша с ром, разреден с ананас.

— Откъде, по дяволите… — измърмори той и недоумяващо сви рамене в отговор на въпросителния поглед на Рамона.

Мъжът в черната кола чакаше.

Деймън влезе в кафенето и вдигна слушалката.

— Да?

На борда на „Александрия“ Джеф Дойл бързо закри мембраната с носна кърпичка.

— С мистър Деймън Александър ли говоря?

— Да. Кой се обажда? Откъде знаете, че съм тук?

— Съжалявам, че съм принуден да ви обезпокоя, мистър Александър, но на кораба възникна проблем! Капитан Хардинг ми нареди да ви открия и да ви помоля веднага да се върнете на борда.

Рамона погледна към прозореца на кафенето и видя Деймън, застанал с гръб към нея, да говори по телефона. Намръщи се, ала остана и доволна от прекъсването. Толкова лесно се поддаваше на очарованието на Деймън! Телефонното повикване вероятно я спаси от поредното плъзване надолу към мамещата, но опасна бездна на любовта, лишена от доверия. Майка й е била права за всичко. Досега животът си е минавал само покрай нея, а сега отмъстително я бе хванал в примката си.

Ами Кийт? Къде бе неговото място в новооткрития й свят? Мъртъв… Внезапно, въпреки топлината на яркото карибско слънце, младата жена потръпна от студ. Дали този нов и прекрасен свят, пълен с любов и красиви усещания, бе изграден върху неговия гроб? Все още не бе направила нищо, за да отмъсти за смъртта му. Прекалено увлечена в новооткритата любов, омаяна и объркана от един мъж, тя съвсем бе забравила за Кийт.

Рамона чу как зад гърба й се отваря и затваря врата на кола, ала не й обърна никакво внимание. Изведнъж върху масата й падна дълга сянка. Погледна нагоре и видя висок и широкоплещест мъж. Той отмести стола, на който до преди малко бе седял Деймън, и седна. Рамона отвори уста, за да му каже, че мястото е заето, ала в същия миг го позна от безбройните снимки, които бе виждала във вестниците. Джо Кинг! Нейният баща! Шокът бе толкова голям, че всички мисли се изпариха от главата й. Когато беше малка, той отчаяно й липсваше, ала майка й й обясняваше внимателно, но достатъчно твърдо, че баща й никога няма да се върне при тях. И тя го бе приела. Но сега… Младата жена потрепери. Той беше изключително жизнен мъж, излъчващ невероятна сила и мощ. Около шестдесетгодишен, със сребристосива коса и големи лешникови очи.

— Здравей, Рамона — просто каза Джо Кинг.

— Здравей, татко — също толкова просто отвърна тя.

Джо Кинг погледна нехайно през рамо и видя, че Деймън Александър продължаваше да говори по телефона.

— Трябва да поговоря с теб — продължи баща й. — Трябва да ти обясня много неща. Можеш ли да се освободиш от младия си приятел, за да се срещнем някъде?

Въпреки абсурдната ситуация, Рамона остана напълно спокойна.

— Можеш ли да ми дадеш поне една основателна причина?

Джо Кинг тъжно се усмихна.

— Не!

Рамона примигна, леко озадачена от откровеността му.

— Но аз съм твоят баща!

— Не е ли малко късно, за да си го припомняме?

— Може би да — нежно рече Джо Кинг, без да отмества поглед от лицето й, — а може би и не. Може би се появявам точно навреме.

Тя остро го изгледа.

— Какво искаш да кажеш?

Джо Кинг знаеше, че трябва да бърза. Дойл не можеше до безкрайност да държи Деймън на телефона. Затова извади картичка от джоба си и надраска телефонния си номер.

— Това е номерът на мястото, където ще отседна на Вирджинските острови. Обади ми се утре сутринта в десет! Важно е, Рамона.

Младата жена неохотно взе картичката.

— Защо сега? Защо след всичките тези години?

Баща й поклати глава.

— Това е дълга история, но ти трябва да я чуеш, Рамона. Заради собствената ти безопасност.

— Не съм сигурна.

— Обади ми се! И, Рамона… — поколеба се и още веднъж хвърли поглед през рамо. Извърна се и продължи: — Не се доверявай на Александър! — бързо вдигна ръка, за да спре напиращите й въпроси. — Ще ти го обясня, когато ми се обадиш. Просто… не му вярвай!

Доволен, че бе успял да посее в душата й семето на съмнението, Джо Кинг забърза към колата, влезе и затръшна вратата. Точно тогава Деймън се върна при нея. Челото му бе смръщено.

— Нещо се е случило на кораба — погледна пребледнялото лице и разширените й очи и погрешно изтълкува вълнението й. — Съжалявам, не исках да те изплаша. Сигурен съм, че не е нищо сериозно, но по-добре да тръгвам.

Рамона рязко се извърна, когато черната кола плавно потегли по улицата. Изправи се, макар че краката й леко трепереха, и взе чантата си.

— Идвам с теб!

Двамата се качиха в едно такси. После Деймън разтревожено забърза към капитанския мостик, а Рамона замислено се отправи към каютата си. Отпусна се уморено върху дивана. Мислите й бясно препускаха.

Баща й след всичките тези години се появи, за да я предупреди да не вярва на Деймън. Помоли я да му се обади, сякаш имаше някакво право да очаква подчинението й. Какво означаваше всичко това?

Вдигна слушалката и набра Оксфорд, като потрепваше с пръсти по масичката, докато нетърпеливо чакаше майка й да вдигне.

— Ало?

— Мамо?

— Рамона! Имаш ли представа колко е часът?

Рамона виновно се изчерви.

— Съжалявам, не знам.

Барбара Кинг се засмя.

— Няма нищо, скъпа — успокои я тя, изправи се в леглото и се прозя. — Как са нещата при теб?

— Чудесно! Запознах се с… Деймън Александър.

— Как изглежда той?

Въпросът на майка й я сепна. Как изглеждаше Деймън?

— О, майко, всичко е толкова сложно! За него после. Обаждам ти се по съвсем друг повод. Въпреки че нещата може би са свързани — Рамона млъкна за миг и се засмя. — Май не говоря много смислено?

— Не съвсем — нежно се съгласи майка й. — Да разбирам ли, че този Деймън Александър те е впечатлил?

Рамона прехапа устни и въздъхна. Понякога майка й наистина притежаваше шесто чувство.

— Може да се каже — призна сухо и побърза да смени темата. — Обаждам ти се за… баща ми.

Кратка и многозначителна пауза.

— Какво за него? — предпазливо попита майка й.

— Срещнахме се на остров Антигуа. Само преди половин час. Именно заради това ти се обаждам. Мамо? Добре ли си?

Барбара се опита да се успокои.

— Да, добре съм. Малко съм… малко изненадана. Сигурна ли си, че е бил той?

— Напълно. Той се представи.

— Какво искаше? — припряно попита майка й, доста по-остро, отколкото възнамеряваше.

Рамона стисна силно слушалката, безпогрешно доловила страха в гласа й.

— Не съм сигурна. Каза ми да не вярвам на Деймън и да му се обадя. Било много важно. Мисля, че е свързано с „Александрия“, но не съм сигурна. Всъщност започвам да си мисля, че този проклет кораб напълно ме е побъркал — мрачно призна Рамона.

Барбара остана мълчалива няколко секунди.

— И какво още каза той?

Рамона усети напрежението й и се почувства виновна, че я безпокои с всичко това.

— Нищо конкретно. Нямахме много време. Мамо, ти всъщност не си ми говорила много за него. Какъв е той? Знаеш ли нещо за враждата му с Майкъл Александър. Дали това може да има нещо общо с предупреждението му да не вярвам на Деймън?

Барбара Кинг дълбоко въздъхна.

— Знам само, че той презира всички от семейство Александър. Но защо… Рамона, бъди внимателна с баща си! Джо беше… Той е от тези хора, които на всяка цена постигат своето. И не се спират пред нищо.

— Разбирам какво искаш да кажеш — рязко отвърна Рамона.

Барбара въздъхна. Какво ли искаше Джо от дъщеря си след всичките тези години? Дали наистина търсеше помирение? И ако бе така, тя имаше ли правото да го спре?

— Скоро след сватбата ние започнахме да се отчуждаваме — предпазливо започна Барбара. — Мисля, че имаше връзка с друга жена — не знаеше коя може да е. Никога не бе имала доказателства и все пак… Може би всичко имаше някаква връзка с „Александрия“. Но след толкова много години? — Само за едно те моля. Бъди внимателна, Рамона! Баща ти е труден човек. Обича да печели. Безкомпромисен е. Когато бе по-млад, можеше да бъде и жесток.

Рамона облиза внезапно пресъхналите си устни.

— Добре. Ще бъда внимателна. Обещавам. Не се безпокой, мамо. Ще ти се обадя пак, когато мога.

Барбара облекчено въздъхна.

— Знам, че ще се справиш — в този миг благославяше изключителния ум на дъщеря си. Внезапно се сети за нещо.

— О, щях да забравя! Тази вечер ми се обади шефът на Кийт. Случило се е нещо много странно.

— О?! Какво иска?

— Наистина е доста странно — предпазливо започна Барбара. — Отнася се за онзи клиент, от който Кийт е заел парите.

Рамона не се успокои от деликатните думи на майка си. По гърба й полазиха студени тръпки и сърцето й заби учестено. Отново облиза сухите си устни. Нещо ужасно приближаваше. Усещаше го.

— Какво за него? Завели ли са дело против мен?

— Не, скъпа, тъкмо обратното. Той, разбира се, е прекъснал деловите си отношения с фирмата на Кийт, но е заявил съвсем ясно, че е много доволен от тях.

Рамона смаяно зяпна. В първия миг не повярва на ушите си.

— Но в това няма никаква логика. Кийт вероятно се е възползвал от милиони!

— Точно това не мога да разбера. Няма разумно обяснение. Просто така се отказва от всички акции?! — смутено се съгласи Барбара и тук в съзнанието й отново изплува едно име — Джо Кинг. Дали бе случайно съвпадение, че тъкмо в този момент той отново се бе появил в живота им?

— Не — машинално рече Рамона. Гласът й едва се чуваше. — Няма смисъл — ала всъщност имаше. И то какъв смисъл! Внезапно всичко й стана ясно. То бе толкова ужасяващо, че сърцето я заболя.

Тайнственият клиент нямаше да я съди за парите, които бе дал на Кийт, защото бе напълно сигурен, че в крайна сметка те ще си бъдат негови. Вече му бяха безусловно гарантирани.

Той щеше да се ожени за тях!