Максин Бари
Карибски нощи (11)

Глава 10

Барбадос

Правителството на Барбадос бе едно от най-стабилните на Карибите. Бриджтаун, столицата на острова, се отличаваше доста от останалите столици. Рамона и Деймън веднага забелязаха, че тук пропастта между богати и бедни не е толкова дълбока.

Двамата се разхождаха из центъра на града, от който се откриваше прекрасна гледка към живописното пристанище, наричано Кърийнидж. Докато се наслаждаваха на красивия пейзаж, Рамона му хвърляше изпитателни погледи.

— Днес ми се струваш някак си разсеян — тихо каза тя и усети как ръката стисна по-силно нейната.

— Може би. Внезапно осъзнах колко малко знам за теб — отвърна той и развеселено я изгледа. Как ли ще реагира на малката му бомбичка?

Рамона сви рамене.

— Няма кой знае какво за научаване. Водя доста скучен живот — почувства се потисната, защото в същия миг разбра, че не лъже.

— Трудно ми е да го повярвам. Толкова красива жена като теб? — подразни я Деймън.

— Всеобща измама е, че блондинките въртят света — рязко заяви тя. — Прекарала съм по-голямата част от живота си в учение, ала сега откривам, че всъщност не знам нищо.

— Горкото момиче! — засмя се Деймън. — Предполагам, че и мъжете са пълна загадка за теб?

Рамона се намръщи и го стрелна с поглед. За какво намекваше?

— Навярно е така. Двамата с моя годеник дълго бяхме заедно. В живота ми не е имало друг мъж — що за признания?! Едва ли Деймън се интересуваше толкова от любовния й живот или по-скоро от липсата на такъв. — Но той… неотдавна почина…

Деймън пое рязко въздух. Тредстоун! Беше забравил, че той й е бил годеник. Мисълта, че този мъж е бил близък с нея, и то много години, го ядоса. Или по-скоро го накара да ревнува. Ревност към един мъртъв мъж?! Без съмнение здраво е хлътнал по тази жена!

— Съжалявам — меко изрече той. Двамата излязоха от „Трафалгар скуеър“ и се насочиха към Паметника на загиналите във войната, пред който струеше фонтан с три бронзови делфина. Деймън се спря и се загледа в ромолящата вода. — Значи не е имало друг, откакто… — нежно попита той и извърна лице към нея. Искаше да види изражението й.

Младата жена поклати глава.

— Нито преди, нито след това — призна тя.

— Все още ли тъгуваш за него? — замислено я изгледа Деймън. Досега тази мисъл не му бе минавала през ума.

Обаче Рамона отново поклати глава.

— Не. Всичко свърши — изненада се, когато осъзна, че думите й бяха самата истина. И в следващия миг разбра защо бе така. Тя никога не бе обичала Кийт! О, тя бе дълбоко загрижена за него, ала никога не го бе обичала! И, вече можеше да си го признае, Кийт също никога не я бе обичал!

Деймън видя пребледнялото й лице и разширените й очи и нежно я прегърна. В първия миг тя понечи да се отдръпне, ала след това се отпусна в ръцете му. Дълго стоя така, притисната до гърдите му, после се отдръпна и плахо се усмихна.

— Какво ще кажеш, ако пропуснем Броуд стрийт? — попита младият мъж, тъй като явно и на двамата не им се пазаруваше. Рамона нетърпеливо кимна в знак на съгласие и двамата се качиха в един туристически автобус.

Обиколиха всички забележителности на града, видяха готическите сградите на съда и парламента, а след това решиха да посетят Куинс парк, който се славеше с най-старите и големи дървета на острова.

— Величествени! Великолепни! — ахкаше Рамона, загледана във вековните стволове край себе си.

— Ти си не по-малко великолепна — сухо отвърна спътникът й. Не можеше да я погледне, без да изпита болезненото желание да я притежава. Тя беше с обикновена сребристозелена копринена рокля, която откриваше раменете й. Косата й бе вързана на опашка и подчертаваше чистите и красиви линии на лицето й и изящната извивка на врата й. Здравата бе хлътнал! Трябваше да се измъкне! И то бързо, преди да е станало твърде късно…

— Обаче лъжите ти никак не са великолепни — внезапно каза той и видя как тя рязко се извърна, а очите й се разшириха.

— Моля? — успя да попита Рамона, а сърцето й лудо заблъска в гърдите. Внезапно осъзна, че е нагазила в подвижни пясъци, и се запита как не го е усетила по-рано.

— Говоря за великолепния ти план, доктор Кинг — мрачно отвърна Деймън. Вече бе започнал. Нямаше връщане назад.

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш — с треперещ глас изрече Рамона.

— Нима? Мисля, че е малко късничко да си играеш на невинна девица, не смяташ ли? Доктор Кинг?! Наслаждавах се на малката ти игричка, но тя продължава вече прекалено дълго и взе да ме отегчава — устните му се извиха в злобна усмивка. Очите му я гледаха твърдо и неумолимо, ала тънкият нерв, който потрепваше на едната скула, издаваше напрежението му.

Рамона разбра две неща. Първо, че погледът му я наранява, и второ, че много бързо трябва да измисли нещо.

— Произнесе името ми така, сякаш то означава нещо — каза тя и учудено повдигна вежди.

— А не означава ли? — гласът му бе стоманен.

Рамона го погледна право в очите.

— Не виждам какво — безцеремонно заяви тя.

— Тогава защо се представи като Рамона Мъри? — нападна Деймън.

Рамона повдигна безгрижно рамене и развеселено го изгледа.

— Защото това е името, което използвам, когато не си играя на преподавател от Оксфорд — взря се в недоверчивите му очи и въздъхна. — Позволи ми да ти разкажа някои неща, Деймън — тихо каза младата жена и взе ръката му. Отначало почувства съпротива, ала когато тръгнаха да се разхождат сред палмовите дървета, видя, че той накланя глава настрани и жадно лови всяка нейна дума.

— Оксфорд е прекрасно място, но и доста изтощително. Няма да повярваш какви злословия се носят понякога — погледна го, за да се увери, че я слуша. Слушаше я. Можеше да се закълне, че интересът почти бе изместил убийственото изражение в очите му. — Оксфорд не е обикновен университет. Той е най-добрият университет в света. И когато съм там, аз съм доктор Кинг, бакалавър на хуманитарните науки, магистър на хуманитарните науки, доктор по философия, автор на прехвалени учебници, лектор в Редклиф и Харвард. Мои студенти са политически активисти от Китай, принцеси от Арабия, потомците на едни от най-старите аристократични семейства в Англия. И за всички тях аз съм доктор Р. М. Кинг — продължи Рамона, без да съзнава искрената досада в гласа си.

Въпреки желанието и здравия разум, Деймън се усети, че й вярва.

— Продължавай — кратко рече той. Докъде ли ще стигне целият този разговор, който самият той бе започнал, за да я отблъсне от себе си? Искаше всичко да знае! Имаше нужда да знае!

Рамона нямаше друг избор, освен да продължи, каквото и да й струваше това. Той я принуждаваше да погледне в лицето онова, което никога досега не бе желала да признае дори пред себе си. Какво имаше в този мъж, че отключваше най-дълбоките и най-тъмни тайни на нейната душа?

— В Оксфорд съм длъжна да бъда доктор Кинг през цялото време. Не мога да си позволя да сваля тази маска. Само да проявя някакво колебание, да се отклоня за миг от академичната си непристъпност и ножът ще се забие в гърба ми. Има толкова асистенти, които жадуват за преподавателско място. Има толкова специализанти, готови да оборят тезите от книгите ми. И все ще се намери някой, който копнее да те провали…

Тя спря за миг. Не осъзнаваше как се бяха разширили очите й, нито подозираше отчаяния си поглед като на уловено в капан животно.

Искаше да го докосне. Не, искаше много повече! Искаше да смъкне проклетата риза от гърба му и да одраска с нокти голата му кожа. Искаше да види как устните му се разтварят, да чуе стенанието му. Ала най-много от всичко искаше да го накара да си плати, задето събуждаше всички тези чувства у нея. Пое дълбоко въздух. Отпъди надалеч смущаващите мисли! Концентрирай се! Мобилизирай цялото си умение да убеждаваш, за да завоюваш отново доверието му! Това е жизненоважно!

— Затова винаги, когато имам възможност да се откъсна за малко от всичко това, аз се превръщам в Рамона Мъри — лъжата покапа леко от устата й, подобно на сладък мед. — Това е и застраховка, в случай че на борда на „Александрия“ се окаже някой от Оксфорд. Не е изключено и някой от преподавателската общност да живее на Барбадос. Не можеш да си представиш колко много хора са завършили Оксфорд! Струва ми се, че където и да отида, няма начин да не срещна някой от тях! Можеш ли да ме разбереш?

Деймън внимателно я изгледа. Мислите му бясно препускаха. Искаше да й повярва, искаше го толкова силно, че това го изплаши.

— Звучи много убедително — каза той, засилвайки нарочно нотката на сарказъм в гласа си. — Но защо не ми каза за акциите?

Рамона се олюля от неочакваното нападение. Значи той знаеше и за акциите? Внезапно се почувства безкрайно уморена. Да се бориш с Деймън Александър бе толкова изтощително. Той беше дяволски умен и дяволски… секси.

— Имаш предвид акциите от „Александрия“? — попита младата жена, за да печели време. — Не знам дали ще мога да ти обясня всичко за тях. Самата аз не разбирам защо Кийт ги е купил. Но той беше брокер и предполагам, е решил, че са добра инвестиция — този път бе неин ред да го изгледа проницателно.

Ала това, което видя в очите му, не бе вина, а съвсем друго чувство. Това бе ревност! Рамона изпита силно задоволство, но в следващия миг замръзна. Нямаше никакво основание да се радва. Бедният Кийт бе мъртъв. И, по дяволите, Деймън трябваше да плати за това… — Нямах представа, че е купил толкова много акции, докато… докато не прочетоха завещанието му!

Двамата бавно поеха към изхода на парка. Младата жена се чувстваше напълно изтощена. Деймън държеше ръката й, но в душата му бушуваха противоречиви чувства — искаше му се да я утеши и приласкае и в същото време изпитваше желанието да я взриви из основи.

Качиха се на първия автобус и уморено се отпуснаха на седалките. Мълчаха, сякаш и двамата се нуждаеха от малко време, за да се съвземат. Рамона се бе втренчила в пейзажа.

— Кийт се самоуби — меко каза тя. — А аз все още не знам защо.

Но тя знаеше. Вече. Беше го направил, защото някой го бе тласнал към смъртта. Извърна се към Деймън. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Взех си отпуска и реших да я прекарам на „Александрия“. О, не знам — въздъхна младата жена и отново се извърна към прозореца. — Помислих си, че това ще ми помогне по някакъв начин да разбера защо го е направил.

Деймън хвана брадичката й с длан и обърна главата й към себе си.

— Наистина ли не знаеш защо? — тихо попита той със странна надежда в погледа.

Тя поклати глава.

— Не. Именно затова ти задавах толкова много въпроси.

Деймън мрачно въздъхна.

— Разкажи ми за баща си, Рамона — каза той и се взря в глъбините на очите й. Сърцето му радостно трепна, защото синьо-зелените й очи го изгледаха с искрено недоумение.

— За баща си? За Джо Кинг?

— Да не би да имаш някой друг? — шеговито попита младият мъж. Отново целият се напрегна. Следващите й думи щяха да променят живота му.

Рамона озадачено се намръщи и поклати глава.

— Не мога да ти разкажа много. Той ни е напуснал, когато съм била бебе. Защо се интересуваш от него? — внезапно осъзна, че Майкъл, бащата на Деймън, е бил съперник на Джо Кинг в продължение на много години. Но какво общо, за Бога, имаше тяхната стара вражда с акциите на „Александрия“ и смъртта на Кийт? Удивлението, изписано на лицето й, бе съвсем искрено и Деймън й повярва. Въздъхна с облекчение и се облегна назад, напълно изтощен. И двамата се изненадаха, когато автобусът започна да се изпразва.

— Изглежда това е последната спирка — машинално рече Рамона.

Последната спирка се оказа „Гората на цветята“. Двамата слязоха от автобуса и последваха малката групичка хора, която се отправи към оазис от разцъфнали храсти. Когато ръката му отново се плъзна в нейната, денят й се стори съвършен! Из въздуха се носеше остра екзотична миризма, упойваща и прекрасна. Наоколо само — канела, джинджифил и ниски прахавични дървета. Двамата се озоваха в един самотен гъсталак и Деймън нежно я взе в прегръдките си. Поколеба се за миг, очаквайки вълна на подозрение и недоверие, ала нищо подобно не се случи. Всичко бе прекрасно, естествено и правилно. Очите й синееха, пълни с надежда и стаено желание. Когато се наведе над нея, устните й се разтвориха с трепетно очакване. В следващия миг всички мисли за акции, измами и кораби изчезнаха. Рамона усети как той внимателно я полага върху меката земя, покрита с тъмнозелен мъх. Храстите ги скриваха от любопитните погледи. Ръката му свободно се плъзна надолу и погали дългото й бедро. Тя простена и краката й инстинктивно се разтвориха, тръпнещи от желание. Тялото й изгаряше в огън, а в кръвта й затанцуваха най-прекрасните искри. Кожата й бе гладка като коприна и ръката на Деймън алчно се плъзна между бедрата й. Устните му се спуснаха надолу по шията й. Сетне нежно целунаха едно по едно набъбналите зърна на гърдите й. Рамона простена от желание. Деймън засмука едното зърно, коприната се навлажни от слюнката, а езикът му не преставаше бавно да обикаля в кръг. Рамона замята глава настрани и се изви от сладката болка, пронизала слабините й. Цялото й тяло откликваше на ласките му, подобно на цвете, за пръв път разтворило венчелистчетата си на зазоряване, жадно за непознатите, но прекрасни слънчеви лъчи. Искаше й се да плаче и да крещи от радост.

— Деймън — шепнеше името му тя, а когато ръката му се плъзна надолу и пръстите му леко погалиха сърцевината на нейната женственост, Рамона потрепери и затвори очи. Целият свят край нея изчезна, останаха само устните му, засмукали гърдите й, и ръката му, дразнеща и галеща нейната страст. С един пръст Деймън започна леко и в същото време безмилостно да разкрива нежната пъпка на клитора й и Рамона високо извика. Никога досега не бе изпитвала нещо подобно. Той беше толкова опитен любовник, а тя съвсем начинаеща в тази игра, ала това нямаше никакво значение. Телата им си пасваха като двете страни на една монета.

— Деймън — мълвеше тя, сама не знаеща за какво го моли. Устните му страстно се впиха в нейните, а пръстът му се задвижи по-бързо и по-настойчиво. Рамона усети как тялото й поема тези движения, а бедрата й безпомощно се повдигат и спускат в тревата.

Той повдигна глава.

— Отвори си очите — задъхано нареди и тя незабавно се подчини.

Гледаше очите й, докато пръстът му влизаше и излизаше във влажната и тясна вагина. Синьо-зелените искри се превърнаха в сребристи и Рамона започна да се гърчи неистово под тежестта му. В същия миг зениците й се разшириха от изненада, очите й, усетили приближаващата експлозия, потъмняха, а устните й се разтвориха. Тя се взря в лицето му, омаяна от тъмната, изгаряща страст в очите му, и в същия миг разбра, че го иска вътре в себе си, да я изпълни докрай, да я поведе към…

— Деймън! — това бе и проклятие, и молба. Главата й се люшна назад, алчно приела подаръка му. Когато я разтърси първият оргазъм в живота й, Рамона безпомощно затвори очи.

Деймън не помръдна. Не откъсваше поглед от лицето й и устните му се извиха в лека усмивка, когато жената под него потръпна и сетне безпомощно се отпусна върху хладния мъх. Лицето й пламтеше, а по челото й блестяха малки капчици пот. Красива и великолепна! Крехка и уязвима! За един дълъг миг двамата останаха да лежат неподвижни сред уханните храсти. Рамона стискаше здраво очи, опитвайки се да не мисли за това, което току-що се бе случило с нея, а Деймън гледаше как страстта бавно се отдръпва от лицето й. Най-сетне тя отвори очи.

— Не знам какво да кажа! Никой мъж досега не е правил подобни неща с мен.

— Дори и Кийт? — чу се да казва Деймън и мигновено се напрегна.

Тя поклати глава, а очите й се натъжиха.

— Не! Дори и Кийт!

Деймън се извърна. Какво невероятно щастие и облекчение!

— Ти си странна жена, Рамона!

Тя леко отметна глава, все още обзета от приятната отмала. Опита се да не мисли за прекрасното усещане. Трябваше да го забрави! Защо му бе позволила?

— Какво искаш да кажеш? — искрено удивена попита тя.

Деймън нежно отметна един влажен кичур от потното й чело.

— Доктор Кинг, ти си една измамница — нежно се усмихна младият мъж. — Обзалагам се, че под черната си тога и онази смешна плоска шапка носиш яркочервено бельо.

— Аз не съм някаква наивна глупачка, която си мечтае за силен мъж — надигна се и се опита да го отблъсне от себе си, ала той не помръдна. Ръцете му грубо я бутнаха назад и той се надвеси над нея. Очите му приличаха на разтопена стомана. Рамона се втренчи в лицето му.

— Успокой се! Нямах това предвид. Ти си жена, Рамона. В теб се преплитат страст и ум. Ти имаш сърце, не само амбиция. Ти имаш потребности — емоционални, физически, естествени човешки потребности, както всички ние.

Рамона извърна глава настрани. Една самотна сълза се отрони от ъгълчето на окото й и се плъзна по бузата.

— О, не, Рамона, недей — изохка Деймън и нежно я взе в обятията си. — Не плачи, скъпа. Всичко е наред, всичко ще бъде наред — за един дълъг миг той я задържа в прегръдките си, нежно галейки косата й. Толкова красива и толкова срамежлива! Толкова интелигентна и толкова наивна! Невинна и чувствена!

За пръв път в живота си Деймън бе сигурен, че е влюбен, и се чувстваше прекрасно.

Сълзите й бяха пресъхнали и Рамона с празен поглед се втренчи над рамото му. Тя също знаеше, че за пръв път в живота си е влюбена.

И бе ужасена.