Максин Бари
Карибски нощи (1)

Пролог

Англия

Кийт Тредстоун си наля третата чаша бренди за тази вечер. Ръката му трепереше. Седеше в кабинета на вилата си в Оксфорд, която само преди няколко часа бе продал, а пред него се простираше мрачно и несигурно бъдеще. За човек, който работеше в онази лудница, наречена Лондонска фондова борса, това тихо и спокойно място бе живителна глътка въздух. Ала вилата скоро щеше да се превърне в спомен, както и всичко останало, което притежаваше. Каква колосална игра! Сега времето за разплата бе настъпило! Александрия…

Кийт хлъцна и отпи от брендито.

— О, Господи! О, Рамона… — наведе пясъчнорусата си глава над снимката на жената, облечена в дълга роба на преподавател от Оксфорд. — Умницата ми! Как ли ще се почувстваш, когато узнаеш колко съм бил… глупав, глупав, глупав!

Трябваше да разбере, че само го използват! Трябваше да прозре изкусните машинации, прикрити зад усмихнатото лице и примамващия глас! Той, който си играеше с милионите на многобройните си клиенти, той си бе въобразил, че е пресметнал всички рискове! Големият всезнайко! Какво падение! Той, който с такава лекота плуваше във водите на лондонското Сити, да бъде толкова наивен, че… Щеше ли сега да събере смелост, за да направи това, което единствено му оставаше.

Отново погледна към фотографията на жената. Дълбоко в сърцето си знаеше, че се нуждае от нея. Колкото до любовта… Въздъхна. Бе дошло времето на признанията. Взе лист хартия и написа датата. Въздъхна отново и започна:

„Скъпа Рамона…“

Спря. Какво можеше да й каже? Че вече нямаха бъдеще, че единственото, което му бе останало, са акциите в онзи проклет кораб? Не! Стига! Сега трябваше да мисли за Рамона, за жената с брилянтен ум и прекрасно сърце, изпълнено с любов и опрощение. Нежната, разбираща и любяща Рамона…

С трепереща ръка надраска:

„Не се съмнявам, скъпа моя, че ще простиш всичките ми грешки. Ти знаеш, че те обичам.“

Спря. Не му достигаше въздух. Не можеше да продължи, не можеше да й причини това… Тя трябваше да знае, ала как да обясни на честната и почтена Рамона, че за всичко бе виновна собствената му алчност и безмилостната амбиция на една акула, която наричаше себе си „честен бизнесмен“? Кийт потрепери.

Просто го напиши. Напиши го и веднъж завинаги приключи с цялата тази мръсотия! Внезапно се чу тихо изскърцване. Той вдигна глава, а сърцето му заби учестено. Замъглените му очи се присвиха напрегнато, ала звукът не се повтори. Навярно котката. Отново се потопи в огромната бъркотия, която бе променила изцяло живота му. Дали не би могъл все пак да спаси нещо? Рамона винаги го бе разбирала. Дали обаче ще приеме пълното му разорение? Напоследък усещаше в нея някакво безпокойство и нетърпение, което никога досега не бе показвала. Един-два пъти се бе опитала да го накара да проведат един от нейните любими „сериозни разговори“. Все някак успяваше да разсее съмненията й и да я убеди в своята любов и преданост.

Ала не и в желанието си. Кийт не изпитваше желание.

Големият бял котарак грациозно прескочи градинската ограда и втренчи зелените си очи в къщата. Отекна изстрел и Бартоломю наостри уши. Минута по-късно някакъв мъж спокойно прекоси зелената поляна пред къщата, излезе на улицата, огледа се и се качи в някаква кола. Когато колата потегли, Бартоломю вдигна лапичка и започна да се мие. След малко ще отиде до задната врата и ще замяука, за да накара господаря да го пусне. Той ще го погали по лъскавата козина, ще го почеше по коремчето, а сетне ще му сипе пълна паничка с котешка храна.

Ала тази вечер никой не се отзова на жалното мяукане. Бартоломю никога повече не видя своя господар.