Том Кланси, Лари Бонд
Операция „Червена буря“ (9) (Част първа)

Глава девета
Последен поглед

НОРФОЛК, ВИРДЖИНИЯ

— Хубаво нещо са мигновените традиции, Чък. — Толанд и полковникът гледаха четвъртия руски филм по спътниковата връзка. Боб подаде на колегата си купата с пуканките. — Жалко, че заради Корпуса няма да си при нас.

— Да си прехапеш езика дано! В шестнадесет-нула-нула часа във вторник, полковник Чарлз Де Уинтър Лоу се връща на активна служба в Морската пехота и оставя прелистването на хартийки на вас, сепии такива.

Толанд се разсмя.

— И няма да ти липсва дори вечерното гледане на руски филми?

— Може би ще ми липсва мъничко. — На половин миля от тях сателитен приемник следеше един руски комуникационен спътник. В продължение на няколко седмици двамата гледаха излъчваните по този и още няколко такива спътника предавания, най-вече заради руските новинарски емисии, но и заради вечерните филми. И двамата се възхищаваха на работата на Сергей Айзенщайн, а „Александър Невски“ беше най-добрата му творба. Толанд си отвори кутия кока-кола.

— Чудя се как ли ще реагира Иван на някой уестърн на Джон Форд? Имам странното чувство, че другарят Айзенщайн може би е гледал един-два от неговите филми.

— Да, Херцогът сигурно ще има голям успех в Съветския съюз. А още по-добре ще е да пуснат нещо с Ерол Флин. Ще си ходиш ли довечера?

— Веднага след края на филма. Господи, цели четири дни почивка. Дали ще издържа на натоварването?

Заглавният кадър беше различен от този на видеокасетата на Толанд. Оригиналният звук беше запазен и донякъде изчистен, но музиката беше презаписана и се изпълняваше от Московския държавен симфоничен оркестър и хора му. Изпълнението им на оригиналната музика на Прокофиев беше прекрасно.

Филмът започна с панорама на руските… степи може би? Толанд не знаеше точно. Може би беше изглед от южната част на страната? Както и да е, в кадър се появиха полюшвани от вятъра високи треви, между които се виждаха бели човешки кости и ръждясали оръжия, останали след битките с монголите. „Жълтата заплаха“ все още беше руски кошмар. Голяма част от монголите бяха погълнати от Съветския съюз, но сега пък китайците имаха ядрено оръжие и най-голямата армия в света.

— Надписите са страхотни — забеляза Лоу.

— Дяволски по-добри са от тези на моята касета — съгласи се Толанд. Два видеокасетофона записваха филма, въпреки че касетите в тях не бяха закупени от флота. Двамата офицери си ги бяха купили с лични средства. Генералният инспектор на SACLANT^[1] имаше репутацията на безкомпромисен човек, който не прощаваше и най-дребните прегрешения. Толанд си припомни, че действието на филма се развива в близост до Балтийския бряг. Главният герой беше представен чрез песен, защото беше излязъл, за да помогне на неколцина рибари да изтеглят мрежите си. Двамата офицери бяха съгласни, че това беше добър пример за социалистическо въведение — главният герой се занимаваше с физическа работа. Последва кратка размяна на думи с монголите, след което дойде ред на размишления за това, коя опасност е по-голяма за единството на Русия — германската или монголската.

— Божичко, знаеш ли, че те все още мислят по същия начин? — изсмя се Толанд.

— Колкото повече се променят нещата… — Лоу си отвори кутия кока-кола.

— Тоя тип обаче ми е малко съмнителен. Когато влезе във водата, за да извади мрежата, тичаше като момиченце, да не говорим за начина, по който мяташе ръце.

— Я се опитай ти да тичаш в дълбока до колене вода — изръмжа полковникът.

След това камерата показа германската заплаха.

— Показват ни шайка безработни рицари, каквито са били и кръстоносците. По дяволите, това ми напомня за индийските филми от тридесетте години с всичките им касапници и изгарянето на деца.

— Мислиш ли, че такива неща наистина са били извършвани?

— Някога да си чувал за едно място, наречено Аушвиц, Боб? — отвърна Лоу. — Нали знаеш, в цивилизования двадесети век?

— Там не са водили и свещеник с тях.

— Прочети аналите за освобождаването на Йерусалим от кръстоносците. Те или са убивали, или първо са изнасилвали, а след това са убивали и всичко това в името на Божията слава, подкрепяни от епископи и кардинали. Готини хорица. Да, мисля, че такива издевателства наистина са ставали. За бога, Източният фронт от 1941 до 1945 дава достатъчно доказателства за това. Искаш ли още пуканки?

Най-накрая руският народ се мобилизира, като особено активни бяха селяните:

Вставайте, люди русские,

на славний бой, на смертний бой…

— По дяволите! — Толанд се наведе напред. — Те здравата са се потрудили, за да изчистят тази песен. — Звукът беше почти идеален, въпреки характерните за спътниковите предавания смущения.

Стани, народе руски,

на славен бой, на смъртен бой;

стани, народ свободен, храбър,

родината да защитиш!

Толанд успя да преброи повече от двадесет повторения на думите „Русия“ и „руски“.

— Това е странно — каза той. — Те се опитваха да избегнат подобни неща. Предполага се, че Съветският съюз е едно щастливо голямо семейство, а не Новоруска империя.

— Предполагам, че можеш да наречеш това историческа превратност — беше коментарът на Лоу. — Сталин поръчва този филм, за да предупреди народа си за германската заплаха. Той беше грузинец по рождение, но се оказа по-голям руски националист от самите руснаци. Странно е, но той си беше дяволски странен тип.

Ясно личеше, че филмът е сниман през тридесетте години. Героите сякаш бяха излезли от филм на Джон Форд или Раул Уолш — самотният герой принц Александър; двамата му смели, но смешни другари; и неизменната любовна история. Германските врагове бяха арогантни и през по-голямата част от времето лицата им бяха скрити зад сътворени от самия Айзенщайн гротескни шлемове. Завладелите Русия германски рицари бяха поделили страната помежду си, като рицарят, който се беше провъзгласил за „принц на Псков“, беше наложил властта си, избивайки мъже и жени и изгаряйки деца на клада. Сцената на историческата битка със завоевателите беше снимана върху замръзнало езеро.

— Кой лунатик може да реши да се бие върху заледено езеро, като знае, че е облечен в половин тон стомана? — изпъшка Толанд. Лоу му обясни, че това беше исторически факт.

— Сигурен съм, че режисьорът е променил някои неща — каза полковникът. — Но тази битка действително се е състояла.

Сцената беше наистина епична. Германските рицари нападнаха, пренебрегвайки всички тактически правила, а умело водените от Александър руски селяни ги обкръжиха с класическа маневра. След това, естествено, дойде времето и на двубоя между принц Александър и германския предводител. Нямаше никакво съмнение какъв ще бъде изходът от тази схватка. Видели гибелта на водача си, германските войски се пръснаха и се опитаха да се доберат до твърда земя, но ледът поддаде и почти всички се издавиха във водите на езерото.

— Това е съвсем реалистично — изсмя се Лоу. — Помисли си само колко армии са били погълнати от руските земи!

В останалата част от филма беше разрешена любовната история — всеки от двамата смешници получи по едно красиво момиче — и беше показано освобождаването на Псков. Интересното беше, че макар че принцът да качи няколко деца на седлото си при тържественото си влизане в Псков, той не показа ни най-малък интерес към жените. Филмът завърши с литургия, на която Александър застана пред народа и говори за това, което ще се случи с всички, които се опитат да завладеят Русия.

— Опитват се да оприличат Невски на Сталин, не мислиш ли?

— Има нещо такова — съгласи се Лоу. — Силният мъж, абсолютно сам, бащинската фигура на покровител и то какъв покровител! Откъдето и да го погледнеш, това е най-добрият пропаганден филм, който някога е бил създаван. Най-интересното е, че когато една година след премиерата на филма Русия и Германия подписват договора за ненападение, на Айзенщайн му е наредено да режисира театрална постановка на „Валкириите“ от Вагнер. Можеш да го наречеш извинение за наранените чувства на германците.

— Уф. Ти изучаваш този народ повече от мен, Чък.

Полковник Лоу измъкна един кашон изпод бюрото си и започна да го пълни с личните си вещи.

— Така е. Според мен, ако си изправен пред реалната възможност да се изправиш срещу някого в бой, то трябва да се опиташ да го изучиш преди това.

— Мислиш ли, че някога ще се сбием с тях?

Лоу се намръщи за кратко.

— Нагледах се на битки във Виетнам, но в крайна сметка на нас ни се плаща, за да се бием, нали така?

Толанд се изправи и се протегна. Предстояха му четири часа път с кола.

— За тази сепия беше истинско удоволствие да работи с вас, полковник.

— И на този дървеняк му беше много приятно да работи с теб. Слушай, със семейството ми ще се преместим в Леджун. Защо не ни дойдеш на гости някой път? Рибата там кълве много.

— Дадено. — Двамата си стиснаха ръцете. — Желая ти успех с полка, Чък.

— И аз ти желая успех в работата тук, Боб.

Толанд отиде до колата си, подкара по Терминал булевард и излезе на междущатска магистрала 64. Най-неприятната част от обратния път до дома му беше оживеното движение преди тунела до Хамптън Роудз, след което нещата се нормализираха. През цялото време Толанд не спираше да си мисли за някои сцени от филма на Айзенщайн. Най-ужасната от тях не напускаше съзнанието му — германски рицар с кръст на кръстоносец върху плаща си откъсва кърмаче от гърдите на майка му и го хвърля в огъня. Имаше ли човек, който можеше да гледа безчувствено подобно нещо? Нищо чудно, че въодушевяващата тълпите песен „Стани, народе руски“ беше станала толкова популярна в Русия. Някои от сцените направо подтикваха към кърваво отмъщение също като музиката на Прокофиев. „Страхотен разузнавач си, няма що.“ Толанд се усмихна на себе си при мисълта за хората, които трябваше да изучава… „да защитим любимото Отечество!“

— Извинете, сър? — попита жената от гишето за събиране на пътната такса.

Боб поклати глава. Да не би да се беше разпял на глас, без да се усети? Той подаде седемдесет и петте цента с виновна усмивка. Какво ли щеше да си помисли тази жена за офицер от американския флот, който пее на руски?

МОСКВА, РСФСР

Беше малко след полунощ, когато камионът подкара на север по Кременний мост към площад „Боровицкая“ и сви надясно към Кремъл. Шофьорът спря за проверка на първия пост. Документите му, разбира се, бяха напълно изрядни и часовите го пропуснаха. Камионът спря отново при втория пост край Кремълския дворец, където документите отново бяха проверени. След още пет минути камионът спря пред сервизния вход на сградата на Министерския съвет.

— Какво карате по това време, другари? — попита дежурният капитан от Червената армия.

— Материали за почистване. Елате, ще ви покажа. — Шофьорът слезе и бавно отиде до каросерията. — Трябва да е хубаво да работите тук нощем, когато всичко е толкова спокойно.

— Така е — съгласи се капитанът. Дежурството му изтичаше след деветдесет минути.

— Ето. — Шофьорът вдигна брезентовото покривало. В каросерията бяха наредени дванадесет кутии силен разтворител и пълен с железарии сандък.

— Германски материали? — Капитанът беше изненадан. Той беше включен към охраната на Кремъл едва преди две седмици.

— Да. Швабите имат много добри материали за почистване и властимащите ги използват. Това тук е течност за почистване на килими и мокети. Другото е за стените на тоалетните. Онова там е за прозорци. Сандъчето… а, да, нека да го отворя. — Капакът се отвори лесно, защото пироните бяха предварително разхлабени. — Както виждате, другарю капитан, това са части за някои машини. — Той направи дяволита физиономия. — Дори и германските машини да се развалят.

— Отворете кутиите — нареди капитанът.

— Разбира се, но миризмата няма да ви хареса. Коя искате да отворя? — Шофьорът извади къса щанга.

— Онази там. — Капитанът посочи кутия с вещество за почистване на тоалетни. Шофьорът се разсмя.

— Тази мирише най-лошо от всичките. Отдръпнете се, другарю. Не искам тази помия да се излее върху униформата ви.

Капитанът беше твърде зелен в работата си и не се помръдна от мястото си. „Много добре“ — помисли си шофьорът. Той вкара върха на щангата под капака на кутията, завъртя инструмента и вдигна капака със свободната си ръка. Капакът отлетя встрани и униформата на капитана беше опръскана от разплисканата течност.

— Мамка му! — Миризмата наистина беше гадна.

— Предупредих ви, другарю капитан.

— Какъв е този боклук?

— Използва се за отстраняване на плесен от плочките в тоалетните. Униформата може да се изчисти, другарю капитан, но ще трябва да я дадете на химическо чистене възможно най-скоро. Препаратът е киселинен разтвор и може да повреди плата.

Капитанът искаше да се ядоса, но не можеше, защото човекът наистина го беше предупредил. „Следващия път ще знам“ — помисли си той.

— Много добре, внесете ги вътре.

— Благодаря. Много съжалявам за униформата ви. Не забравяйте да я дадете на химическо.

Капитанът повика с ръка един редник и се оттегли. Войникът отключи вратата и шофьорът и помощникът му влязоха вътре, за да вземат ръчна количка.

— Предупредих го — обърна се шофьорът към редника.

— Така беше, другарю. — На войника му беше забавно. Той също очакваше края на наряда си с нетърпение, а и не му се случваше често да види как се дъни някой офицер.

Шофьорът наблюдаваше как помощникът му товари кутиите и когато количката беше напълнена, го последва до сервизния асансьор в сградата. После двамата се върнаха за втория товар.

Двамата се качиха с асансьора до третия етаж, изключиха двигателя му и закараха товара си направо до едно сервизно помещение, разположено точно под голямата заседателна зала на четвъртия етаж.

— Добре се оправи с капитана — каза помощникът. — А сега да се залавяме за работа.

— Слушам, другарю полковник — отвърна шофьорът. Четирите кутии с течност за почистване на килими имаха фалшиви капаци, които лейтенантът свали и постави встрани, след което извади опакованите заряди. Полковникът беше запаметил плановете на сградата. Носещите колони се намираха във външните ъгли на стаята и към вътрешната страна на всяка беше прикрепен по един заряд. Празните кутии бяха поставени до зарядите, за да ги прикрият. След това лейтенантът свали два панела от висящия таван, като по този начин откри стоманените греди, поддържащи подовата бетонна плоча на четвъртия етаж. Останалите заряди прикрепиха към гредите, а панелите върнаха на местата им. Детонаторите бяха поставени предварително. Полковникът извади от джоба си електронния взривател, погледна часовника си и изчака три минути, преди да активира таймерите. Зарядите щяха да избухнат точно след осем часа.

Полковникът остана да наблюдава как лейтенантът му прикрива следите, след което подкара ръчната количка обратно към асансьора. Две минути по-късно двамата излязоха от сградата. Капитанът се беше върнал.

— Другарю — обърна се той към шофьора. — Не трябва да оставяте толкова възрастен човек да върши тежката работа. Покажете малко уважение.

— Много сте любезен, другарю капитан. — Полковникът се усмихна съзаклятнически и извади от джоба си половинлитрова бутилка водка. — Искате ли малко?

Учтивостта на капитана се изпари моментално.

— Работник, който пие по време на работа… и то в Кремъл! Марш оттук!

— Всичко хубаво, другарю. — Шофьорът се качи в камиона и го подкара. Трябваше да минат през същите постове, през които бяха минали и на влизане, но документите им си бяха все така изрядни.

Камионът излезе от Кремъл и пое на север по „Проспект Маркса“, премина го по цялата му дължина и спря пред щабквартирата на КГБ на площад „Дзержински“ 2.

КРОФТЪН, МЕРИЛЕНД

— Къде са децата?

— Спят. — Марта Толанд прегърна съпруга си. Беше облечена в нещо лъскаво и възбуждащо. — Днес ходиха на плуване и едва стояха на краката си. — Дяволита усмивка. Боб си спомни, че тя го беше погледнала със същата тази усмивка, когато я беше видял за първи път на Сънсет Бийч, Оаху, понесла дъска за сърф и облечена в оскъден бански костюм. Тя все още обичаше водата, а и банският още й беше по мярка.

— Защо ми се струва, че надушвам някакъв план?

— Вероятно защото си един гаден, подозрителен шпионин. — Марта влезе в кухнята и се върна с бутилка розе и две изстудени чаши. — Защо не отидеш да вземеш един душ и не се поотпуснеш малко? Когато свършиш, ще си починем заедно.

Предложението звучеше адски примамливо. Това, което последва, беше още по-хубаво.