Том Кланси, Лари Бонд
Операция „Червена буря“ (3) (Част първа)

Глава трета
Съотношение на силите

МОСКВА, РСФСР

— Никой не ме е питал — обясни началникът на Генералния щаб маршал Савирин. — Не са искали от мен оценка на ситуацията. Политическото решение вече беше взето, когато ми се обадиха в четвъртък вечер. Спомняш ли си откога министърът на отбраната не е искал от мен да взема важно решение след преценка на всички обстоятелства?

— И какво им каза? — попита маршал Рожков, главнокомандващ Сухопътните сили.

Преди да отговори, началникът му се усмихна с тъжна ирония в очите.

— Че въоръжените сили на Съветския съюз са в състояние да изпълнят задачата, ако им се дадат четири месеца за подготовка.

— Четири месеца… — Рожков се загледа през прозореца. После се обърна. — Няма да успеем да се подготвим за толкова кратко време.

— Бойните действия започват на 15 юни — отвърна Савирин. — Трябва да бъдем готови, Юри. Да не мислиш, че имах избор? Трябваше ли да кажа: „Съжалявам, другарю Генерален секретар, но Съветската армия не е в състояние да изпълни възложената й задача“? Веднага щяха да ме освободят от длъжност и да сложат на мое място някой по-управляем… и ти знаеш кого щяха да назначат. По-приятно ли щеше да ти бъде, ако началник ти станеше маршал Бухарин?

— Този глупак! — изръмжа Рожков. Същият този Бухарин, тогава все още с чин генерал-лейтенант, беше мозъкът, който беше измислил плана за нахлуването на Съветската армия в Афганистан. В професионално отношение той беше абсолютен некадърник, но политическите му връзки не само бяха спасили кариерата му, но и го бяха издигнали почти до самия връх на униформената власт. Хитър човек беше Бухарин. Той никога не беше участвал лично в планинските боеве в Афганистан, но пък можеше да покаже гениалния си план на хартия, оплаквайки се, че лошото му изпълнение след назначаването му за началник на Киевска военна област — вратата към маршалския жезъл — е провалило операцията.

— Е, искаш ли той да седи в този кабинет и да ти налага своите планове? — попита Савирин. Рожков поклати глава отрицателно. Двамата със Савирин бяха приятели още от времето, когато всеки от тях беше командвал танков взвод от един и същ полк, малко преди последния щурм срещу Виена през 1945 година.

— Как ще се оправим? — поинтересува се Рожков.

— „Червена буря“ — отвърна маршалът. „Червена буря“ се наричаше планът за механизирана атака на Западна Германия и страните от Бенелюкса. Този план се коригираше постоянно с най-новите данни за структурата на силите на двете страни и предвиждаше кампания в рамките на две до три седмици, започваща след бърза ескалация на напрежението между Изтока и Запада. Независимо от това, в съответствие със стандартната съветска военна доктрина, в плана бяха заложени стратегическа изненада като предпоставка за успех и използването само на конвенционални оръжия.

— Поне не говорят за ядрено оръжие — каза Рожков. Други планове с други наименования предвиждаха употребата на тактически и дори стратегически ядрени оръжия — възможност, за която никой здравомислещ мъж в униформа не желаеше дори да си помисли. Политиците можеха да си говорят каквото си искат, но тези професионални войници знаеха много добре, че използването на ядрено оръжие беше уравнение с много неизвестни. — Каква е маскировката?

— Прикритието се състои от две части. Първата е чисто политическа и е насочена срещу Съединените щати. Втората ще бъде проведена от КГБ непосредствено преди започването на войната. За нея отговаря Група „Север“ на КГБ. Знаеш за какво става дума, преди две години разглеждахме техния план.

Рожков кимна. Група „Север“ беше създадена през седемдесетте години от тогавашния шеф на КГБ Юри Андропов — специална комисия, в която влизаха началници на отдели в КГБ. Целта й беше да проучва възможността за разцепване на НАТО като съюз и като цяло да провежда политически и психологически операции с цел отслабване решителността на Запада. Конкретният план на групата за разтърсване на политическата и военната структура на НАТО като подготовка за война беше великолепен пример за измама. Само че дали щеше да свърши работа на практика? Двамата старши офицери си размениха иронични погледи. И те като повечето професионални войници не вярваха на шпионите и на техните планове.

— Четири месеца — повтори Рожков. — Чака ни много работа. А какво ще правим, ако магията на КГБ не свърши работа?

— Планът е добър. Необходимо е да залъжем Запада само за една седмица, въпреки че ще е по-добре, ако са две. Ключът, разбира се, е бързината, с която НАТО може да приведе армиите си в пълна бойна готовност. Ако успеем да забавим мобилизационния им процес само със седем дни, победата ни е гарантирана…

— А ако не успеем? — попита рязко Рожков, който знаеше, че дори и седемдневното забавяне не може да даде пълни гаранции.

— Тогава победата няма да бъде гарантирана, но балансът на силите е в наша полза и ти знаеш това, Юри.

Възможността мобилизираните сили да бъдат демобилизирани изобщо не беше обсъждана с началника на Генералния щаб.

— Преди всичко, ще трябва да подобрим дисциплината във въоръжените сили — каза главнокомандващият Сухопътните сили. — Освен това ще трябва и незабавно да уведомя старшите ни командири. Налага се веднага да започнем интензивни бойни учения. Как стои въпросът с горивото?

Савирин подаде на подчинения си своите бележки.

— Можеше да бъде и по-зле. Имаме достатъчно гориво за интензивни бойни учения. Задачата ти не е лесна, Юри, но четири месеца са достатъчни за изпълнението й, нали?

Не бяха достатъчни, но Рожков не виждаше смисъл да казва това.

— Както сам каза, имаме четири месеца, за да подобрим дисциплината. Ще имам ли свобода на действие?

— В рамките на ограниченията.

— Едно е да накараш редника да изпълнява моментално заповедите на сержанта, но съвсем друго нещо е да превърнеш офицери, свикнали да се занимават с административни задачи, в полеви командири. — Рожков заобиколи проблема, но началникът му го разбра достатъчно добре.

— Имаш свобода на действие и за двете, Юри. Само че действай внимателно, за да не загазим и двамата.

Рожков кимна. Той познаваше човека, който можеше да се справи със задачата.

— Ако имахме бойците, които водехме преди четиридесет години, Андрей, нямаше да имаме никакви проблеми с изпълнението на плана. — Рожков седна. — Истината е, че и сега имаме същия суров материал, с който разполагахме и тогава, както и по-добри оръжия. Най-голямото неизвестно обаче остават хората. Когато влязохме с танковете си във Виена, войниците ни бяха твърди, калени ветерани…

— Такива бяха и копелетата от SS, които смазахме. — Савирин се усмихна при спомена за отминалите години. — Не забравяй, че същите тези сили сега работят на Запад, при това още по-добре, отколкото преди. Как ли ще се бият те, ако бъдат изненадани и разделени? Ние трябва да направим така, че планът да бъде осъществен.

— В понеделник ще се срещна с полевите ни командири, за да ги уведомя лично.

НОРФОЛК, ВИРДЖИНИЯ

— Надявам се, че ще се грижите добре за нея — каза кметът.

Командир Дениъл Маккафърти не отговори веднага. „Чикаго“ беше спусната на вода едва преди шест седмици, след като завършването й беше отложено от пожар в корабостроителницата, а церемонията беше затъмнена от отсъствието на кмета на Чикаго поради стачката на градските работници. Току-що се бяха завърнали от напрегнати петседмични изпитания в Атлантическия океан и сега екипажът товареше провизии за първата си оперативна задача. Маккафърти все още не можеше да се нарадва на поверения му съд. С кмета тъкмо бяха преминали по извитата горна палуба, от която започваше всяка обиколка на подводница, въпреки че там нямаше почти нищо за гледане.

— Моля?

— Грижете се добре за кораба ни — повтори кметът на Чикаго.

— Ние не ги наричаме кораби, а лодки, сър, и ви обещавам, че ще се погрижим добре за вашата. Ще се присъедините ли към нас в каюткомпанията?

— Още стълби. — Кметът направи престорена гримаса, която не можа да заблуди Маккафърти. Командирът знаеше, че преди да бъде избран на сегашния си пост, кметът беше работил като началник на пожарна команда. „Можеше да ни бъдеш от полза преди няколко месеца“, помисли си капитанът. — Накъде тръгвате утре?

— Към морето, сър. — Маккафърти започна да слиза по стълбите, последван от госта си.

— За това можех да се досетя и сам. — За човек на над петдесет години той се справяше доста добре със стоманените стъпала. Двамата се срещнаха отново на площадката в подножието на стълбите. — Какво точно правите в тези неща?

— Във военноморския флот го наричат „океанографски изследвания“, сър. — Маккафърти поведе кмета напред. Нещата започваха да се подреждат доста бързо за „Чикаго“. Флотът искаше да види колко ефикасни са в действителност новите заглушителни системи. Всичко изглеждаше добре по време на тестовете на акустичния полигон край Бахамските острови, но сега шефовете искаха да знаят дали резултатите ще бъдат същите и в Баренцово море.

Кметът се разсмя на отговора на капитана.

— А, предполагам, че ще броите китовете за „Грийнпийс“?

— Е, мога да кажа, че там, където отиваме, ще има китове.

— Какви са тези плочки на палубата? Никога не съм чувал кораб да има гумена палуба.

— Наричат се анехоични плочки, сър. Гумата абсорбира звуковите вълни. Гуменото покритие ни прави по-безшумни и по-труднооткриваеми от вражеските сонари. Кафе?

— Мислех си, че в ден като този…

— Съгласен съм с вас — разсмя се Маккафърти. — Но употребата на алкохол е против устава.

Майорът чукна чашата с кафето си в тази на командира.

— Късмет.

— Пия за това.

МОСКВА, РСФСР

Срещнаха се в Главния офицерски клуб на Московска военна област, разположен в масивна сграда от царско време на улица „Красноказарменная“. По това време на годината беше нещо нормално старшите офицери да се срещат в Москва и техните срещи винаги бяха съпровождани от изискани церемониални вечери. Рожков поздравяваше колегите си на вратата и когато всички се събраха, ги поведе надолу по стълбите към парните бани. Присъстваха всички командири на военни театри, всеки от тях придружаван от заместника си, от началника на военновъздушните си сили и от флотските си командири: една малка галактика от звезди, лентички и ширити. Десет минути по-късно, когато единственото им облекло се състоеше от чифт кърпи и снопче брезови клонки, те бяха просто още една група мъже на средна възраст, може би в малко по-добра физическа форма от обичайната за Съветския съюз.

Всички присъстващи се познаваха. Въпреки че много от тях бяха съперници, всички те бяха от една професия и в продължение на няколко минути си поговориха за лични неща с присъщата за руските парни бани интимност. Някой от тях вече бяха станали дядовци и говореха с обич за продължаването на рода си. Независимо от личното съперничество, неписано правило за старшите офицери беше да се грижат за кариерите на синовете на другарите си, така че и сега набързо беше обменена информация за това чий син къде служи и на какъв пост иска да бъде назначен. Най-накрая дойде ред и на класическия руски диспут за „силата“ на парата. Рожков реши спора, като изля тънка, но постоянна струйка студена вода върху нагорещените тухли в средата на стаята. Ако в стаята имаше подслушвателни уреди, свистенето, породено от допира на водата до тухлите, щеше да бъде достатъчно, за да ги заглуши, ако влажният въздух вече не ги беше направил неизползваеми. Рожков не беше направил и най-малкия намек за целта на срещата. Той бе сметнал, че щеше да бъде по-добре да ги изненада, за да получи откровени реакции от тяхна страна.

— Другари, трябва да направя важно съобщение.

Всички разговори затихнаха и офицерите го погледнаха въпросително.

„Започва се“ — помисли си маршалът.

— Другари, само след четири месеца, на 15 юни тази година, ние ще започнем офанзива срещу НАТО.

За миг в стаята можеше да бъде чуто само свистенето на парата. После трима от мъжете, които бяха изпили по няколко чашки, уединени в щабните си автомобили по време на пътуването си от Кремъл до клуба, се разсмяха. Онези, които бяха достатъчно близо, за да видят лицето на главнокомандващия Сухопътните сили, останаха сериозни.

— Ама вие сериозно ли, другарю маршал? — запита главнокомандващият Западния театър. След като получи утвърдително кимване вместо отговор, той каза: — Тогава може би ще бъдете така любезен да ни обясните причините за това действие.

— Разбира се. Вие всички знаете за катастрофата в Нижневартовското нефтено поле. Това, което все още не сте научили, са стратегическите и политическите последствия от пожара. — В рамките на шест минути той изложи решенията на Политбюро. — Само след четири месеца, считано от днес, ще започнем най-съдбоносната военна операция в историята на Съветския съюз: унищожаването на НАТО като политическа и военна сила. И ние ще изпълним задачата си с успех.

Той свърши и се загледа в притихналите офицери. Ефектът на парата вече започваше да се проявява. Огромната горещина атакуваше дихателните органи на мъжете в стаята, отрезвявайки онези, които бяха пили. Освен това ги караше и да се потят. Рожков си помисли, че през следващите няколко месеца на всички щеше да им се наложи здравата да се поизпотят.

Тогава Павел Алексеев, заместник-командир на Югозападния театър, наруши мълчанието.

— Чух някои слухове — каза той. — Но наистина ли е толкова зле?

— Да. Запасите ни от ГСМ са достатъчни за дванадесет месеца нормална работа или за шестдесет дни военни действия след кратък период на засилена подготовка. — Той пропусна да спомене, че цената, която трябваше да платят за това, бе осакатяването на националната икономика до средата на август.

Алексеев се наведе напред и се плесна със снопчето си клонки. По някакъв странен начин това движение наподобяваше размахването на лъвска опашка. Със своите петдесет години той беше вторият най-млад офицер в банята — уважаван, интелигентен военен и здрав мъж с приятна външност и широки като на дървар рамене. Тъмните му очи погледнаха косо през издигащия се облак пара.

— Средата на юни?

— Да — отвърна Рожков. — Толкова време имаме, за да подготвим плановете и бойците си. — Маршалът огледа стаята. Таванът вече беше частично скрит от мъгла.

— Предполагам, че сме се събрали тук, за да можем да си говорим откровено, без да ни подслушват. Прав ли съм?

— Прав сте, Павел Леонидович — отговори Рожков. Той не беше изненадан, че точно Алексеев беше заговорил пръв. През последното десетилетие главнокомандващият Сухопътните сили внимателно беше помагал за издигането на младия мъж в кариерата. Алексеев беше единственият син на напорист генерал от Танкови войски. Баща му беше участвал във Великата отечествена война и беше един от многото доблестни мъже, принудени да се пенсионират предсрочно по време на безкръвните чистки на Никита Хрушчов в края на петдесетте години.

— Другари. — Алексеев се изправи и бавно слезе от пейката си до мраморния под. — Приемам всичко, което ни каза маршал Рожков. Но четири месеца! Четири месеца, през които можем да бъдем засечени, четири месеца, през които можем да изгубим елемента изненада! Какво ще стане тогава? Не, ние вече имаме план за подобна ситуация — „Жуков-4“! Моментална мобилизация! Всички можем да се върнем на командните си постове за шест часа! Ако искаме да нападнем внезапно, тогава трябва да го направим така, че никой да не може да ни засече навреме — трябва да нападнем до седемдесет и два часа, броени от този момент!

Още веднъж единственият шум в стаята беше звукът от изпаряващата се върху сиво-кафявите тухли вода. След това изведнъж избухна вулкан от гласове. „Жуков-4“ беше зимният вариант на план, който се предвиждаше в случай на евентуално намерение на НАТО да извърши изненадващо нападение над страните от Варшавския договор. При такова положение стандартната съветска военна доктрина не се различаваше от която и да било друга: най-добрата защита е доброто нападение и армиите на НАТО трябва да бъдат изпреварени чрез незабавно нападение с дислоцираните в Източна Германия механизирани дивизии от клас А.

— Но ние не сме подготвени! — протестира главнокомандващият Западния театър. Той отговаряше за челните сили с щабквартира в Берлин — най-мощното самостоятелно военно командване в света. Евентуално нападение срещу Западна Германия щеше да легне основно на плещите на неговите войски.

— Те също не са — не отстъпи Алексеев. — Всъщност те са по-неподготвени от нас. Погледнете само данните на разузнаването. Четиринадесет процента от офицерите им са в отпуска. Вярно е, че те излизат от тренировъчния си цикъл точно сега, но затова пък голяма част от техниката им ще има нужда от ремонт, а много от офицерите им ще отсъстват за консултации в съответните столици, както правим и ние самите. Армиите им вече са поставени на зимен режим и изпълняват само задачи, свързани с поддръжката и администрацията. Физическото обучение е намалено — та кой ли иска да тича в снега? На войниците им е студено и те пият повече от обичайното. Сега му е времето да действаме! Историята показва, че съветският боец има най-голяма ефективност през зимата, когато НАТО е с най-слаба боеспособност.

— И ние също, глупако! — изръмжа в отговор главнокомандващият Западния театър.

— Това може да се промени за четиридесет и осем часа — парира Алексеев.

— Невъзможно — намеси се заместникът на опонента му в защита на шефа си.

— За да достигнем максималното ниво на подготовка, ще ни бъдат необходими няколко месеца — съгласи се Алексеев. Убеждението беше единственият начин да накара началниците си да му повярват. Той беше почти сигурен, че предложението му ще бъде отхвърлено, но все пак трябваше да опита. — Ще бъде трудно, да не кажа невъзможно, да прикрием ученията.

— Павел Леонидович, маршал Рожков вече каза, че ще ни бъде осигурена политическа и дипломатическа маскировка — напомни му един генерал.

— Не се съмнявам, че другарите от КГБ и опитните ни партийни водачи ще извършат чудеса. — Може би в стаята все пак беше останала някоя работеща подслушвателна уредба. — Въпреки това, смятате ли, че е невъзможно империалистите, които толкова силно ни мразят и чиито шпионски спътници постоянно минават над територията ни, да забележат удвоените ни бойни учения? Известно ни е, че когато започнем големи учения, НАТО моментално повишава бойната си готовност, която и без това ще бъде засилена през пролетния им тренировъчен цикъл. Бдителността им ще бъде по-голяма, ако започнем да провеждаме учения извън нормалния график. Достигането на пълна бойна готовност налага допълнителна подготовка. В Източна Германия гъмжи от западни шпиони. НАТО ще забележи. НАТО ще реагира. Армиите им ще ни посрещнат още на границата с цялата мощ на колективния си арсенал.

— От друга страна — продължи Алексеев, — ако нападнем с наличните си сили и техника веднага! — ние ще имаме предимство. Нашите офицери не са на ски из шибаните алпийски курорти! „Жуков-4“ предвижда преминаване на бойна нога за четиридесет и осем часа. Няма начин НАТО да реагира за такъв кратък период. Само за да организират разузнавателната си информация и да я представят на министрите си, ще им бъдат необходими четиридесет и осем часа. Дотогава снарядите ни вече ще засипват пролома Фулда, а танковете ни ще настъпват под артилерийското прикритие!

— Твърде много неща могат да се объркат! — Главком-запад стана толкова рязко, че кърпата почти падна от кръста му. Той я сграбчи с лявата си ръка, размахвайки заплашително дясната по посока на младия офицер. — Ами контролът на движението? Ами обучението на войниците ни за работа с новата техника? Ами подготовката на летците от моята Фронтова авиация за бойни операции срещу империалистите? Това, точно това е неразрешимият проблем! Пилотите ни имат нужда поне от четири месеца на интензивно обучение. Същото се отнася и за моите танкисти, артилеристи и автоматчици.

„Ако си беше вършил работата както трябва, те щяха да бъдат готови да влязат в бой веднага, мръсен курвар такъв!“ — помисли си Алексеев, но не се осмели да изкаже мислите си на глас. Главком-запад беше на шестдесет и една години и обичаше да демонстрира своята мъжественост — направо се хвалеше с нея — за сметка на професионалните си задължения. Алексеев беше чувал да се шепнат за това много истории весело в същата тази стая. Но Главком-запад беше политически надежден. „Такава е съветската система — помисли си той. — Имаме нужда от бойци, а какво получаваме в защита на Родината? Политическа надеждност!“ Той си спомни с горчивина за онова, което се беше случило с баща му през 1958 година. Но Алексеев не можеше да си позволи да негодува срещу партийния контрол над въоръжените сили. В крайна сметка, партията беше държавата, а той се беше клел във вярност пред държавата. Тази истина беше научил от баща си още като дете. Оставаше му само още един коз:

— Другарю генерал, начело на вашите дивизии, полкове и батальони стоят добри офицери. Доверете им се и ги оставете да изпълнят дълга си. — Едва ли щеше да навреди, ако излезеше с номера за високите стандарти на Червената армия.

Рожков стана и всички се напрегнаха в очакване на изявлението му.

— Павел Леонидович, в това, което казвате, има смисъл, но можем ли да си позволим да поставяме на карта сигурността на отечеството? — Той поклати глава и цитира доктрината буквално, както бе правил в продължение на много години. — Не. Да, ние разчитаме на изненадата, на първия премерен удар, който да отвори пътя пред смелия устрем на нашите механизирани сили. И ние ще получим желаната изненада. Западняците няма да искат да повярват, че ги нападаме, а и Политбюро ще ги успокоява, докато подготвяме първия удар, така че ние ще постигнем необходимата изненада. Западът ще има три, най-много четири дни, да научи какво се подготвя, но дори и тогава няма да бъде психически подготвен за нашето нападение.

Офицерите последваха Рожков под душовете със студена вода, които измиха потта от телата им. Десет минути по-късно, освежени и облечени в пълна парадна униформа, те се събраха отново в банкетната зала на втория етаж. Сервитьорите, повечето от които бяха информатори на КГБ, забелязаха, че разговорите се водят тихо, което затрудняваше подслушването. Генералите знаеха, че подопечният на КГБ затвор Лефортово се намира само на един километър от офицерския клуб.

— Какви са нашите планове? — попита заместника си Главком-югозапад.

— Разигравали сме тази ситуация много пъти — отговори Алексеев. — Всички карти и формули са проучвани в продължение на години. Знаем каква е концентрацията на жива сила и танкове. Знаем маршрутите, магистралите и кръстопътищата, които трябва да използваме, както и тези, които ще използва НАТО. Знаем нашите мобилизационни графици, знаем и техните. Единственото неизвестно е дали внимателно съставените ни планове ще свършат работа на практика. Мисля, че трябва да нападнем незабавно. Тогава неизвестните ще бъдат едни и същи и за двете страни.

— Ами ако нападението ни се развие толкова добре, че НАТО реши да използва ядрено оръжие? — Алексеев трябваше да признае важността и абсолютната непредсказуемост на тази възможност.

— Те и без това могат да го направят. Другарю, всички наши планове разчитат най-вече на изненадата, така ли е? Комбинация от изненада и успех ще принудят Запада да помисли за ядрените оръжия…

— Тук грешиш, млади ми приятелю — скастри го главнокомандващият. — Решението, дали да бъдат използвани ядрени оръжия, е политическо. Предотвратяването на тяхното използване също е политическо упражнение, за което се изисква време.

— Но как можем да бъдем сигурни в стратегическата изненада, ако изчакаме четири месеца?

— Нашите политически водачи ни обещаха, че ще я получим.

— В годината, в която постъпих във военната академия „Фрунзе“, партията обяви датата, на която щяхме да имаме „реален комунизъм“. Това беше тържествено обещание. Посоченият ден настъпи преди шест години.

— Пред мен можеш да казваш такива неща, Паша, но ако не се научиш да овладяваш езика си…

— Извинете ме, другарю генерал. Ние трябва да предвидим и вероятността стратегическата ни изненада да не бъде постигната. „По време на бой, независимо колко внимателно е била извършена подготовката, има рискове, които не могат да бъдат предвидени или избегнати — цитира Алексеев учебника на военната академия «Фрунзе». — Следователно трябва да се внимава и да се съставят възможно най-подробни планове за всяко разумно отклонение от разработваната операция. По тази причина скромният живот на щабния офицер е между най-трудните за удостоените с честта да служат на държавата.“

— Имаш памет на кулак, Паша — разсмя се Главком-югозапад и напълни чашата на заместника си с грузинско вино. — Обаче си прав.

— Неуспехът в постигането на изненада означава, че ще започнем кампания за изтощаване на противника, една високотехнологична версия на войната от 1914–1918 година.

— Която ние ще спечелим. — Главком-Сухопътни сили седна до Алексеев.

— Която ние ще спечелим — съгласи се Алексеев. Всички съветски генерали приемаха предположението, че ако един конфликт не бъде разрешен бързо, това щеше да доведе до кървава война, която щеше да изтощи еднакво силите и на двете страни. Съветите имаха много по-големи резерви от жива сила и материали, които можеха да използват в една такава война. Както и политическата воля да ги използват. — Единствено ако ние успеем да наложим условията на боя и ако нашите приятели от флота успеят да прекъснат каналите за попълване на запасите на НАТО от Съединените щати. НАТО има военни запаси за приблизително пет седмици. Нашият красив, скъп флот трябва да отцепи Атлантическия океан.

— Маслов. — Рожков махна с ръка на главнокомандващия Съветския военноморски флот. — Искаме да чуем мнението ти за съотношението на силите в северната част на Атлантическия океан.

— Каква е задачата? — попита Маслов.

— Ако не успеем да постигнем изненада на запад, Андрей Петрович, ще бъде необходимо да изолираме Европа от Америка — заяви Рожков. Отговорът направо го смая.

— Дайте ми една въздушнопреносима дивизия и аз ще успея да изпълня задачата. — Маслов беше напълно трезвен и държеше чаша с минерална вода. — Въпросът е дали стратегическото ни поведение на море ще бъде офанзивно, или дефанзивно. Флотите на НАТО, и преди всичко флотът на САЩ, представляват пряка заплаха за Родината. Съединените щати сами разполагат с достатъчно самолети и самолетоносачи, за да нападнат отечеството ни при полуостров Кола. Всъщност ние знаем, че техните планове предвиждат точно това.

— И какво от това? — намеси се Главком-югозапад. — Разбира се, никое нападение над съветска земя не трябва да се приема на шега, но ние ще претърпим огромни загуби в тази война независимо колко добре се бият нашите войски. Единственото, което има значение, е крайният резултат.

— Ако американците успеят да нападнат полуостров Кола, те на практика ще ни попречат да затворим северната част на Атлантическия океан. И ти грешиш, като се отнасяш с пренебрежение към подобно нападение. Навлизането на американците в Баренцово море ще се превърне в директна заплаха за нашите сили за ядрено възпиране и може да има много по-неприятни последствия, отколкото можете да си представите. — Адмирал Маслов се приведе напред. — От друга страна, ако убедите СТАВКА да ни даде необходимите за операция „Полярна слава“ ресурси, ние ще можем да поемем инициативата и да диктуваме естеството на операциите в Северния Атлантик. — Той вдигна свитата си в юмрук ръка. — По този начин ще можем, първо — тук той вдигна един пръст, — да предотвратим американска атака по море срещу Родината; второ — още един вдигнат пръст, — да използваме по-голямата част от подводните си сили в Северния Атлантически океан, откъдето минават търговските пътища, вместо да ги държим в състояние на пасивна отбрана; и, трето — последен пръст, — да се възползваме максимално от активите на военноморската си авиация. Тази операция моментално ще превърне флота ни от защитно в нападателно оръжие.

— И за да постигнете това, ви е необходима само една гвардейска въздушнопреносима дивизия? Бихте ли ни информирали за плана си, другарю адмирал? — каза Алексеев.

Маслов говори в продължение на пет минути, след което заключи:

— С малко късмет, само с един удар ще създадем на натовските военноморски сили повече работа, отколкото е по силите им, и ще си осигурим ценни позиции, от които ще можем да се възползуваме след края на войната.

— Според мен ще бъде по-добре да примамим авионосците им и да ги унищожим — намеси се в разговора им Главком-запад.

— Американците разполагат с пет или шест самолетоносача, които могат да използват срещу нас в Атлантическия океан — отговори Маслов. — Всеки от тях носи до петдесет и осем самолета, които могат да бъдат използвани за постигане на въздушно превъзходство или за нанасяне на ядрен удар, без да се броят самолетите, които се използват за защита на флотилията. Другарю, моето мнение е, че трябва да държим техните авионосци колкото може по-надалеч от бреговете на Родината.

— Впечатлен съм, Андрей Петрович — каза замислено Рожков, като не пропусна да забележи уважението в очите на Алексеев. „Полярна слава“ беше смел и прост план. — Утре следобед искам пълната информация за плана ви. Ако съм ви разбрал правилно, ако успеем да ви отделим необходимите ресурси, шансовете за успех на операцията са много високи?

— Работим по този план от пет години, като се стремяхме да го опростим възможно най-много. Ако не допуснем изтичане на информация, ще се нуждаем само от два фактора, за да постигнем пълен успех.

— В такъв случай имате моята подкрепа — кимна Рожков.