Том Кланси, Лари Бонд
Операция „Червена буря“ (29) (Част първа)

Глава двадесет и девета
Мерки

АЛФЕЛД, ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ

Както се очакваше, мостът издържа по-малко от час. За това време Алексеев успя да прехвърли на отсрещния бряг цял батальон механизирана пехота и въпреки че силите на НАТО на два пъти започнаха ожесточени контраатаки, танковете, които той бе разположил по източния бряг, успяха да ги спрат с пряк обстрел. Съюзническите войски се бяха посъвзели и вече събираха артилерията си. Тежки оръдия обстрелваха началото на моста и танковете откъм съветската страна на реката, а на всичко отгоре и десантните лодки бяха задържани от ужасните задръствания по пътя между Сак и Алфелд. Тежки германски оръдия засипваха пътя и местността около него с артилерийски мини, които бяха достатъчно мощни, за да откъснат веригата на танк или колелата на камион. Сапьори кръстосваха непрестанно пътищата и взривяваха мините с тежки картечници, но това отнемаше време, а и не всички мини можеха да бъдат забелязани, преди да избухнат под някое тежко натоварено превозно средство. Загубите на танкове и камиони и без това бяха достатъчно големи; сякаш не стигаше това, но и всяка поразена машина създаваше задръстване по пътя.

Щабквартирата на Алексеев се намираше в един магазин за фотографска апаратура с изглед към брега на реката. Прозорците от тъмно стъкло отдавна ги нямаше и стъклата от тях пращяха под ботушите му при всяка негова стъпка. Той разгледа далечния бряг през бинокъла си, притеснен за хората си, които се опитваха да отвърнат на огъня на войниците и танковете, разположени по хълмовете над главите им. На няколко километра оттам всички самоходни оръдия на 8-а гвардейска армия бяха тръгнали напред, за да осигурят огнева поддръжка на танковата му дивизия, и двамата със Сергетов им наредиха да започнат да обстрелват артилерийските позиции на НАТО.

— Вражески самолети! — извика един лейтенант.

Алексеев изви глава нагоре и видя от юг да се приближава малка точка, която бързо прерасна в германски изтребител F-104. Жълтите опашки на трасиращите снаряди на противосамолетните му оръдия описаха дъги нагоре и свалиха самолета, но веднага след него се появи още един, който изстреля своите снаряди и взриви съветското самоходно оръдие. Алексеев изруга, когато едномоторният самолет се насочи към целта си, пусна две бомби откъм далечната страна на реката и зави обратно. Бомбите падаха бавно, забавени от малки парашути, и когато достигнаха на около двадесет метра над земята, сякаш изпълниха въздуха с мъгла. Алексеев се хвърли на пода на магазина в мига, в който облакът от експлозивни изпарения беше взривен от запалителни бомби. Ударната вълна беше ужасяваща и някъде над главата му се разтресе една витрина, от която се посипаха счупени стъкла.

— Какво беше това, по дяволите? — изрева заглушеният от взривната вълна Сергетов. — Вие сте ранен, другарю генерал!

Алексеев прекара ръка по лицето си и тя се изцапа с кръв. Очите му смъдяха и той изля съдържанието на манерката върху лицето си, за да го почисти от кръвта. Майор Сергетов постави превръзка върху челото на генерала с една ръка и Алексеев не пропусна да забележи това.

— Какво ви има?

— Паднах върху тези проклети стъкла! Не мърдайте, другарю генерал, кървите като заклано прасе. — В магазина влезе някакъв генерал-лейтенант. Алексеев видя, че това е Виктор Береговой, вторият в командването на 8-а гвардейска армия.

— Другарю генерал, имате заповед да се завърнете в щабквартирата. Аз ще ви заменя тук.

— Как пък не! — изръмжа Алексеев.

— Заповедта е издадена от Главком-запад, другарю. Аз съм генерал от танкови войски и мога да се справя със задачата тук. Ако ми разрешите, бих казал, че вие се справихте превъзходно. Но от вас имат нужда на друго място.

— Не и преди да съм си свършил работата тук!

— Другарю генерал, ако искате да преминете успешно на отсрещния бряг, ще ви бъдат необходими подкрепления. Кой може по-добре да организира тяхното прехвърляне — вие или аз? — попита спокойно Береговой.

Алексеев въздъхна ядосано. Човекът беше прав — но за първи път Павел Леонидович Алексеев беше водил — наистина водил! — войници в бой и се бе справил добре. Алексеев знаеше, че се беше справил добре!

— Нямаме време за спорове. Вие си имате вашите задължения, а аз — моите — каза Береговой.

— Наясно ли сте със ситуацията?

— Напълно. Отзад ви чака машина, която ще ви върне в щаба.

Алексеев придържаше превръзката си с ръка — Сергетов не я беше завързал добре, — докато се отправяше към задната страна на магазина. Там, където някога се бе намирала вратата, сега зееше дупка. Отзад го чакаше един бронетранспортьор БМД с включен двигател. Алексеев влезе в машината и намери там санитар, който незабавно се зае с раната на генерала. Докато бронетранспортьорът се отдалечаваше от фронтовата линия, Алексеев слушаше как шумовете от боя постепенно заглъхват. Това беше най-тъжният звук, който беше чувал през живота си.

ВОЕННОВЪЗДУШНА БАЗА ЛЕНГЛИ, ВИРДЖИНИЯ

Един Летящ кръст за заслуги беше най-добрата мотивация за пилота и тя се чудеше дали не беше първата жена от американските ВВС, която получаваше това отличие. Майор Накамура реши, че в крайна сметка не беше чак толкова важно. Монтираната на оръдието й камера беше заснела свалянето на трите беджъра, а един пилот от флотската авиация, когото беше срещнала в Бретан, преди да се качи на самолета за Щатите, я бе нарекъл „дяволски добър летец за сополанка от ВВС“. След което тя му беше напомнила, че ако тъпите летци от флотската авиация я бяха послушали, може би сега тяхната военновъздушна база нямаше да бъде разположена в тенекеджийска работилница. Гейм, сет и мач за майор Амелия Накамура, ВВС на САЩ.

Всички F-15, които можеха да бъдат прехвърлени през Атлантическия океан, вече бяха прехвърлени и сега тя имаше друга работа. В Ленгли бяха останали едва четири от „Ийгълите“ на 48-а изтребително-прехващачна ескадрила. Останалите бяха дислоцирани по Източното крайбрежие и с тях бяха заминали и двамата пилоти, които имаха квалификация за работа с противоспътниковите ракети ASAT. Когато разбра за това, Накамура незабавно вдигна телефона и информира Космическото командване, че тя е пилотът на „Ийгъл“, който е работил по профила на полета на ASAT ракетите, и че едва ли е необходимо да се оттегля един боен пилот от предната линия, когато тя самата може да се справи много добре с работата.

Тя провери дали грозната ракета е закачена добре към корпуса. Ракетата беше извадена от мястото за съхранение и внимателно проверена от екип от експерти. Зайо поклати глава. Системата за противоспътникова борба беше преминала само едно изпитание преди налагането на мораториума върху разработката й. Вярно, че системата беше преминала успешно изпитанието, но все пак то си оставаше само едно. Тя се надяваше, че мисията й ще бъде успешна. Флотът наистина се нуждаеше от помощта на сополанковците от ВВС. Пък и онзи пилот на A-6 беше симпатяга.

Майорът привърши външния оглед на самолета си, без да бърза — целта й все още не беше стигнала до Индийския океан, — след което се качи в кабината, затегна коланите, прегледа всички ръчки и индикатори, нагласи седалката си и най-накрая вкара написаните върху стената на самолета цифри в инерционната навигационна система, с която изтребителят определяше местоположението си. Шлемофонът предпазваше слуха й от пронизителния вой на двата двигателя „Прат и Уитни“ Стрелките на индикаторите на двигателите се завъртяха и застанаха на съответните позиции. На земята началникът на наземния екип прегледа внимателно самолета, след което й даде знак да рулира на открито. Отвън имаше шест души, застанали зад червената предупредителна линия, за да предпазят ушите си от шума. „Винаги е приятно да излиташ пред публика“ — помисли си тя, без да им обръща внимание.

— „Ийгъл“ едно-нула-четири излита.

— Прието, едно-нула-четири излита.

Зайо спусна купола. Началникът на наземния екип се изпъна мирно и й отдаде чест. Накамура му отвърна със замах, натисна ръчките си за управление на газта леко напред и наподобяващият куц щъркел изтребител се придвижи към пистата за излитане. Една минута по-късно Накамура беше във въздуха и докато насочваше своя „Ийгъл“ към висините, бе изпълнена с усещане за мощ.

 

 

„Космос 1801“ тъкмо завършваше обиколката си на юг и завиваше край Магелановия проток, за да се насочи на север над Атлантическия океан. Орбиталната му траектория щеше да го прекара на двеста мили от американския бряг. Техниците в наземната станция за управление подготвиха превключвателя на мощния радар за морско наблюдение. Те бяха сигурни, че в открито море има американска авионосна бойна група, но не знаеха точното й местоположение. Три полка бомбардировачи „Бекфайър“ чакаха информацията, която щеше да им позволи да повторят постижението си от втория ден на войната.

 

 

Накамура придвижи изтребителя си под опашката на танкера и операторът сръчно вкара сондата на кабела за презареждане в задната част на самолета й. Пет хиляди литра гориво бяха прехвърлени в резервоарите й само за няколко минути и малък облак керосинови изпарения се издигна в небето, когато кабелът бе откачен.

— Гъливер, тук едно-нула-четири, край — каза тя по радиото.

— Едно-нула-четири, тук Гъливер — отвърна полковникът от пътническото отделение на един „Лиърджет“, който кръжеше на височина четиридесет хиляди фута.

— Презареждането е приключено. Готова съм. Всички бордови системи показват зелено. Орбитирам при точка Сиера. Готова за започване на изкачване за прехващане. Чакам инструкции.

— Прието, едно-нула-четири.

Майор Накамура кръжеше в малък кръг. Тя не искаше да изгуби нито капка от горивото, което щеше да й бъде необходимо за изкачването. От време на време се наместваше леко в седалката си, което за нея представляваше изключително силна проява на емоции по време на полет, без да сваля очи от индикаторите. Накамура си нареди да контролира дишането си.

Радарите на Космическото командване засякоха съветския спътник, когато той премина над Южна Америка. Компютрите сравниха курса и скоростта му с известните данни, съпоставиха ги с позицията на Накамура и един компютър изведе няколко команди, които бяха прехвърлени към командния „Лиърджет“.

— Едно-нула-четири, премини към курс две-четири-пет.

— Завивам. — Майорът направи рязък завой със самолета си. — Курс две-четири-пет.

— Готовност… готовност — започни!

— Слушам. — Зайо натисна ръчките на газта до крайно положение и даде форсаж. Изтребителят подскочи напред подобно на пришпорен кон и само за няколко секунди достигна скоростта на звука. След това тя дръпна лоста за управление назад и машината започна да се изкачва в притъмняващото небе под ъгъл четиридесет и пет градуса, без да спира да ускорява. Зайо не гледаше навън. Очите й бяха приковани върху уредите в кабината — през следващите две минути изтребителят трябваше да поддържа точно определен профил на полета. Висотомерът се въртеше с бясна скорост. Петдесет хиляди фута, шестдесет хиляди фута, седемдесет, осемдесет, деветдесет хиляди фута. Сега в ясното, почти черно небе се виждаха звездите, но Накамура не ги забеляза.

— Хайде, миличка, намери копелето… — помисли си тя гласно.

Търсещата глава на висящата под самолета ракета ASAT се включи и започна да търси инфрачервената топлинна сигнатура на съветския спътник. Върху таблото на самолета замига една лампичка.

— Оръжието в режим на търсене! Повтарям, оръжието ми е в режим на търсене. Системата за автоматично изстрелване е активирана. Височина деветдесет и четири хиляди фута — отделяне, отделяне! — Тя усети как самолетът й се разклаща, когато тежката ракета се освободи от пилона и веднага дръпна ръчките за газта назад, за да намали мощността, като същевременно дръпна и лоста за управление назад, за да направи лупинг. Накамура провери горивото си. Изкачването на форсаж беше изпразнило почти напълно резервоарите й, но горивото щеше да й стигне за кацането в Ленгли без допълнително презареждане. Тя вече беше поела по обратния път, когато се сети, че не беше видяла ракетата. Това обаче нямаше голямо значение. Накамура зави на запад и започна да се спуска бавно към летището на брега на Вирджиния.

На борда на командния „Лиърджет“ имаше камера, която следеше полета на ракетата нагоре. Ракетният двигател на твърдо гориво горя тридесет секунди, след което бойната глава се отдели от ускорителя. Миниатюрното насочващо устройство MHV — инфрачервен топлинен сензор, вграден в плоския нос на бойната глава — отдавна вече беше открило и захванало целта. Бордовият ядрен реактор на съветския спътник излъчваше остатъчна топлина в космоса и получената по този начин топлинна сигнатура можеше да съперничи на слънчевата. Микропроцесорният мозък на MHV изчисли курса на прехващане и направи малка промяна в курса. Разстоянието между бойната глава и спътника се скъсяваше с главоломна бързина. Спътникът се движеше на север със скорост осемнадесет хиляди възела, а ракетата се устремяваше на юг със скорост над десет хиляди възела. Тогава…

— Господи! — каза старшият офицер на борда на командния „Лиърджет“, като премигна и се отдръпна от телевизионния екран. Неколкостотин фунта стомана и керамика току-що се бяха изпарили. — Целта е унищожена, повтарям, целта е унищожена!

Телевизионният приемник беше свързан с Космическото командване, където беше дублиран от радарна картина. Масивният спътник вече представляваше разширяващ се облак от орбитиращи отпадъци.

— Целта е неутрализирана — каза един по-спокоен глас.

ЛЕНИНСК, КАЗАХСКА ССР

Загубата на сигнала от спътника „Космос 1801“ беше отбелязана само няколко секунди след унищожаването му и не изненада съветските космически експерти, защото 1801 беше изразходвал маневрените си двигатели преди няколко дни и представляваше лесна цел. На площадката за изстрелване на космодрума Байконур стоеше ракета-ускорител F-1M. В рамките на два часа щеше да започне съкратена процедура за изстрелване, но отсега нататък способността на Съветския ВМФ да локализира конвои и бойни флотилии щеше да бъде заплашена.

ВОЕННОВЪЗДУШНА БАЗА ЛЕНГЛИ, ВИРДЖИНИЯ

— Е? — попита Зайо, докато слизаше от самолета си.

— Поражение. Имаме запис — отвърна един майор. — Получи се.

— След колко време мислите, че ще изстрелят нов? — „Ако сваля още един, ще бъда ас!“

— Смятаме, че в момента руснаците имат готов за изстрелване спътник. Могат да го изстрелят в рамките на дванадесет до двадесет и четири часа. Не знаем с колко резервни разполагат.

Накамура кимна. ВВС имаха общо шест ASAT ракети. Това може би щеше да бъде достатъчно, а може би не. Една успешна мисия все още не означаваше, че ASAT ракетите са надеждно оръжие. Тя се отправи към щаба на ескадрилата, за да си вземе понички и кафе.

СТЕНДАЛ, ГЕРМАНСКА ДЕМОКРАТИЧНА РЕПУБЛИКА

— По дяволите, Паша! — изруга Главком-запад. — Не съм си взел за заместник генерал-полковник, за да го оставям да се прави на дивизионен командир. Я се погледни! Можело е да загубиш главата си!

— Имахме нужда от пробив. Командирът на танковата дивизия беше убит, а заместникът му беше твърде млад. Аз осъществих пробива.

— Къде е капитан Сергетов?

— Майор Сергетов — поправи го Алексеев. — Той се справи отлично със задълженията си, но беше ранен в ръката и сега го преглеждат. Така. Какви подкрепления сме изпратили на 8-а гвардейска армия?

Двамата генерали се приближиха до една голяма карта.

— Тези две танкови дивизии са вече на път и ще пристигнат след десет-дванадесет часа. Какво е положението?

— Можеше да бъде и по-добре — призна Алексеев. — Там имаше три моста, но някакъв откачен започна да засипва града с ракети и разби двата. Остана само един използваем. Успяхме да прехвърлим един механизиран батальон и няколко танка на другия бряг, преди германците да унищожат моста. Нашите части имат достатъчно голяма артилерийска поддръжка, а когато тръгвах за насам, десантните лодки и понтонното оборудване вече бяха на път. Човекът, който ме смени, ще се опита да подсили частите си веднага щом успее да прехвърли достатъчно сили на отсрещния бряг.

— Противодействието?

— Слабо, но теренът е по-благоприятен за тях. Според мен разполагат с около един полк, съставен от останките на разбитите натовски части. Имат няколко танка, но разполагат най-вече с механизирана пехота. Имат и голяма артилерийска поддръжка. Когато тръгвах, съотношението на силите беше изравнено. Ние имаме по-голяма огнева мощ, но по-голямата част от нея се намира на нашия бряг на Лайне и не може да мръдне оттам. Всичко зависи от това, кой първи ще успее да получи подкрепления.

— След като си напуснал бойното поле, НАТО е включил самолетите си в боя. Нашите ВВС се опитват да ги задържат, но, както изглежда, НАТО има превъзходство във въздуха.

— Не можем да чакаме нощта. Тези копелета са господари на небето през нощта.

— Да тръгнем сега?

Алексеев кимна, като си мислеше какви жертви щеше да даде „неговата“ дивизия.

— Веднага след като успеем да сглобим лодките. Трябва да разширим контролираната от нас брегова ивица на два километра, след което да прехвърлим понтонните мостове. Какви подкрепления изпраща НАТО?

— Прехванатите радиопредавания говорят за две бригади, които вече са на път. Една британска и една белгийска.

— Едва ли ще се задоволят само с това. В НАТО сигурно знаят какво можем да направим, ако се възползваме от този пробив. 1-ва гвардейска танкова армия е в резерва ни…

— Да изпратим половината си резерви там?

— Не мога да се сетя за по-добро място. — Алексеев посочи към картата. Настъплението към Хановер беше спряно почти пред града. Северните армейски групи бяха стигнали до покрайнините на Хамбург, но с цената на огромни загуби между танковите формации на 3-та ударна армия. — С малко късмет ще успеем да вкараме цялата 1-ва армия в тила на врага. Това ще ни позволи да стигнем най-малко до река Везер, а може би дори и до Рейн.

— Твърде рискован ход, Паша — въздъхна Главком-запад. Но това място беше единственото на картата, на което шансовете за успех бяха по-големи. Ако силите на НАТО бяха разположени в толкова тънки защитни линии, колкото твърдеше разузнаването, то тези редици трябваше да се огънат някъде. Може би това беше мястото? — Много добре. Издай необходимите заповеди.

ФАСЛЕЙН, ШОТЛАНДИЯ

— А техните ПЛБ сили? — попита капитанът на американската подводница „Питсбърг“.

— Значителни. Според нас Иван разполага с две големи групи за ПЛБ, като едната е базирана около „Киев“, а другата около кръстосвач „Креста“. Има и още четири по-малки групи, всяка от които се състои от една фрегата от клас „Кривак“ и четири до шест фрегати от клас „Гриша“ и „Мирка“. Прибавете към това и голям брой ПЛБ самолети и двадесетина подводници, от които половината атомни, а останалите — конвенционални — отвърна офицерът, който провеждаше инструктажа.

— Защо не ги оставим да си държат Баренцово море? — измърмори Тод Симс от „Бостън“.

„Това е идея“ — съгласи се мислено Дан Маккафърти.

— И имаме седем дни, за да стигнем дотам? — попита капитанът на „Питсбърг“.

— Да. По този начин ще имаме достатъчно време, за да решим как да навлезем в зоната. Капитан Литъл?

Капитанът на британската подводница „Торбей“ се качи на подиума. Джеймс Литъл беше малко по-нисък от метър и осемдесет, но имаше изключително широки рамене и говореше твърдо и уверено.

— Ние вече осъществяваме една кампания под кодовото име „Клавиатура“. Целта на операцията е да прецени с какви защитни средства за ПЛБ разполага Иван в Баренцово море, както и, разбира се, да прати на дъното всеки руснак, който ни се изпречи на пътя. — Той се усмихна. „Торбей“ беше потопила четири съветски плавателни съда. — Иван е поставил бариера от остров Беър до норвежкия бряг. Около остров Беър има плътно минно поле. Руснаците поставят мините, откакто завзеха острова с парашутен десант преди две седмици. Доколкото успяхме да определим, на юг от тази зона бариерата се състои от няколко малки минни полета и дизелови подводници от клас „Танго“ на първата линия, подсилени от подвижни групи за ПЛБ и атомни подводници от клас „Виктор-III“. Изглежда, че целта им е не да потапят, а да пропъждат нашите лодки. Всяка атака на наша подводница срещу тази бариерна линия получава яростен отпор. В Баренцово море нещата са горе-долу същите. Малките им ПЛБ групи могат да бъдат адски опасни. Аз лично имах среща с един „Кривак“ и четири „Гриша“. На брега руснаците разполагат с хеликоптери и самолети с неподвижни криле, така че срещата ни не беше много приятна. Освен това открихме и няколко нови минни полета. Съветите, изглежда, разполагат мините си почти безразборно на дълбочина до сто клафтера. И най-накрая, изглежда, че са заложили и няколко капана. Заради един от тях изгубихме „Трафалгар“. Руснаците бяха поставили малко минно поле, а вътре в него бяха оставили шумов генератор, който звучеше точно като дишаща „Танго“. Според нас „Трафалгар“ се е опитала да унищожи съветската „Танго“ и се е натъкнала на мина. Не забравяйте за това, господа. — Литъл направи пауза, за да остави офицерите в залата да осъзнаят това трудно събрано разузнавателно сведение. — Така. От вас искаме да се насочите на север-североизток към ръба на Гренландския леден блок, а след това на изток по ръба до падината „Света Ана“. Точно след пет дни три от нашите подводници ще вдигнат адски шум по бариерата, подкрепени от нашите самолети за ПЛБ и колкото изтребители можем да съберем. Това би трябвало да привлече вниманието на Иван и да го накара да насочи подвижните си средства на запад. Тогава би трябвало да можете да продължите на юг към целта си. Маршрутът, разбира се, е заобиколен, но ви позволява да използвате буксирните си хидролокатори за максимален период от време, както и да се движите с относително висока скорост по ръба на ледения блок, без да бъдете открити.

Маккафърти обмисли последните думи на капитана. Ръбът на ледения блок беше шумно място, в което непрекъснато се движеха милиарди тонове лед.

— Маршрутът беше проучен от британските подводници „Скиптър“ и „Сюпърб“. Те са срещнали само няколко патрула. В зоната са били открити две „Танго“. Нашите лодки имаха заповед да не влизат в бой. — Това показа на американците колко важна беше мисията. — Те ще ви очакват, така че внимавайте с кого влизате в бой по пътя си.

— Как ще се измъкнем? — попита Тод Симс.

— Измъквате се възможно най-бързо. Дотогава би трябвало да сме ви изпратили поне една подводница, която да ви помогне. Тя ще се намира на приблизително дванадесет часа пред вас и ще елиминира всички вражески съдове, които й се изпречат. Когато стигнете до ледения блок, всичко зависи от вас и не трябва да очаквате никаква помощ. Нашите хора ще останат там само докато вие стигнете до ледения блок. След това имат други задачи. Очакваме, че ПЛБ групите на Иван ще започнат да ви преследват, но това едва ли трябва да ви изненадва, нали така? Ще се опитаме да поддържаме натиска южно от остров Беър, за да задържим колкото се може повече от средствата им, но в този случай най-добрата ви защита ще бъде скоростта.

Капитанът на „Бостън“ кимна. Неговата подводница беше по-бърза от съветските преследвачи.

— Други въпроси? — попита командващият подводните сили в Източния Атлантик. — Желая ви успех. Ще ви дадем каквато подкрепа можем.

Маккафърти прелисти инструкциите си, за да провери заповедите за откриване на огън, след което натъпка оперативните заповеди в задния си джоб. Операция „Дулитъл“. Подводницата му беше на същия кей, на който се намираше и лодката на Симс, и двамата си тръгнаха заедно. Пътят беше кратък и те не си казаха нищо. Когато пристигнаха, на подводниците им вече се товареха ракети „Томахоук“. Ракетите на „Чикаго“ влизаха в дванадесетте вертикални тръби, намиращи се пред напорния корпус на носа на подводницата. „Бостън“ беше по-стара лодка и трябваше да разтовари част от торпедата си, за да освободи място за ракетите. Никой капитан на подводница не се радва, когато му се налага да разтоварва торпеда.

— Не се притеснявай, ще те покривам — каза Маккафърти.

— Добре. Изглежда, че почти са свършили. Няма да е зле да ударим по още една бира, а? — разсмя се Симс.

— Ще се видим, когато се върнем. — Двамата си стиснаха ръцете. Една минута по-късно бяха в лодките си, за да се погрижат за последните приготовления преди отплаването.

„ФАРИС“

Хеликоптерът „Сикорски Сий Кинг“ едва се побираше на хеликоптерната площадка на фрегатата, но в случай на жертви правилата винаги биваха нарушавани. Десетте матроса с най-лоши наранявания — изгаряния и счупени крайници — бяха натоварени след презареждането на хеликоптера с гориво и Морис видя как той се издигна и се отправи към брега. Капитанът на онова, което беше останало от „Фарис“, си сложи фуражката и запали цигара. Той все още не знаеше какво се беше объркало с онази „Виктор“. Съветският капитан някак си беше успял да се телепортира от едно място на друго.

— Потопихме три от копелетата, сър. — Боцман Кларк се появи до капитана. — Може би този просто е извадил късмет.

— Да не би да можеш да четеш мисли, боцман?

— Извинете, сър. Искахте да ви докладвам за някои неща. Помпите току-що изпомпиха водата. Бих казал, че пропускаме десет галона на час през пукнатината в ниския ъгъл на десния борд — нещо, за което изобщо не си струва да говорим. Напречната преграда се държи и няколко души я следят постоянно. Същото важи и за буксирното въже. Ония момчета от влекача си разбират от работата. Машинното докладва, че и двата котела са поправени напълно, като номер две все още работи. „Преъри-Маскър“ работи. Хеликоптерът отново е във въздуха, в случай че имаме нужда от него, но радарите са все още извън строя.

Морис кимна.

— Благодаря, боцман. Как са хората?

— Заети. Някак си тихи. Бесни.

„Те имат едно предимство в сравнение с мен — помисли си Морис. — Заети са.“

— Извинете, сър, но изглеждате адски уморен — каза Кларк. Боцманът се тревожеше за капитана си, но вече беше казал повече, отколкото трябваше.

— Скоро всички ще имаме достатъчно време да си починем.

СЪНИВЕЙЛ, КАЛИФОРНИЯ

— Виждаме една излитаща птичка — каза дежурният офицер към Северноамериканското отбранително космическо командване NORAD. — Излита от Байконур по курс едно-пет-пет, което показва вероятен орбитален наклон от шестдесет и пет градуса. Характеристиките на сигнатурата показват, че е или междуконтинентална балистична ракета SS-11, или космически ускорител тип F-1.

— Само една?

— Тъй вярно, само една „птичка“.

Голям брой офицери от американските ВВС внезапно се напрегнаха. Ракетата се движеше по курс, който след четиридесет и пет минути щеше да я изведе точно над централната част на Съединените щати. Въпросната ракета можеше да бъде какво ли не. Подобно на много от американските си аналози, съветската ракета SS-9 беше остаряла и беше пригодена за използване като ракета-ускорител за космически цели. За разлика от американските си аналози, първоначално тя беше проектирана като фракционно-орбитална бомбардировъчна система FOBS — ракета, която можеше да изстреля ядрена бойна глава от 25 мегатона по траектория на полет, имитираща траекторията на обикновен спътник.

— Ускорителният двигател се изключи… добре, имаме отделяне и включване на втората степен — каза полковникът в телефонната слушалка. „Руснаците ще откачат, ако знаят колко добри са нашите камери“, помисли си той. — Траекторията на полета остава непроменена.

— Спиране на втората степен… включване на третата степен. Получихте ли определените от нас координати, NORAD?

— Потвърждавам — отвърна генералът от подземния бункер в Чейени маунтийнз. Сигналът от спътника за ранно известяване беше свързан с щабквартирата на NORAD и тридесетте души от дежурната смяна бяха затаили дъх, докато гледаха как изображението на космическия ускорител се придвижва по картата. „Божичко, дано да не е ядрена бойна глава…“

Обектът вече се следеше от наземни радари в Австралия, които показваха изкачването на третата степен и падането на изгорялата втора степен в Атлантическия океан. Радарната картина показа, че от третата степен се отделят четири нови обекта. Това вероятно беше защитният алуминиев кожух, който беше необходим за полета в атмосферата, но представляваше излишно тегло за космически кораб. Дишането на хората в контролния център започна да се успокоява. Ракетата, която щеше да навлезе отново в атмосферата, се нуждаеше от защитния си кожух, но спътниците нямаха нужда от него. Това беше първата добра новина след петте напрегнати минути. Ракетите FOBS не се държаха по този начин.

Във военновъздушната база Тинкър в щата Оклахома един самолет RC-135 вече излиташе и двигателите му оставяха огнена диря, докато се издигаше в небето. Покривът на някогашното пътническо отделение съдържаше компонентите на голям телескоп, снабден с камера, който се използваше за наблюдаване на съветски космически апарати. Техниците в задната част на самолета активираха сложните следящи системи, които се използваха за позициониране на камерата върху целта.

— Пълно изгаряне — докладваха те в Сънивейл. — Обектът достигна орбитална скорост. Първоначалните данни ни дават апогей от сто петдесет и шест мили и перигей от сто четиридесет и осем. — Тези данни трябваше да бъдат проверени, но във Вашингтон и NORAD искаха веднага да получат някаква информация.

— Каква е оценката ви? — попита NORAD Сънивейл.

— Всичко говори за изстрелване на спътник за радарно океанско разузнаване. Единствената промяна е, че орбиталната траектория на вмъкване беше южна, а не северна. — Което беше напълно разумно и всички знаеха това. Всяка изстреляна над полюса ракета предвещаваше опасности, за които на никой не му се искаше дори да си помисли.

След тридесет минути данните бяха окончателно потвърдени. Екипажът на RC-135 направи добри снимки на новия съветски спътник. Още преди спътникът да беше направил първата си обиколка, американците го бяха класифицирали като RORSAT. Новият спътник щеше да създаде проблеми на военноморския флот, но това не беше краят на света. Хората в Сънивейл и Чейени маунтийнз продължиха дежурството си.

ИСЛАНДИЯ

Групата вървеше по някаква пътека около планината. Вигдис им каза, че това е място, което туристите обичат да посещават. В северната част на планината един малък ледник даваше начало на половин дузина потоци, които на свой ред водеха до обширна равнина, изпълнена с множество малки ферми. Мястото беше добро за наблюдение. Почти всичко под тях се виждаше като на длан, включително и няколкото пътя, които те не изпускаха от очи. Едуардс се зачуди дали да преминат напряко през долината, или да останат на неравния терен на изток от нея.

— Чудя се каква ли е тази радиостанция — каза Смит. На осем мили западно от тях имаше някаква кула. Майк погледна Вигдис и тя сви рамене. Момичето не слушаше радио.

— Не е лесно да се определи от толкова далеч — отбеляза лейтенантът. — Но там вероятно има руснаци. — Той разгъна голямата си карта. В тази част на острова бяха отбелязани множество пътища, но информацията трябваше да се приема с резерви. Само два пътя имаха добра настилка. Останалите бяха отбелязани като „сезонни“, но Едуардс не знаеше какво означава това. Някои от последните бяха добре поддържани, а други — не, но това не можеше да се разбере от картата. Всички съветски войници, които бяха забелязали, се придвижваха с джипове, а не с верижните бронетранспортьори, които бяха видели в деня на нахлуването. Един добър шофьор с джип обаче можеше да отиде почти навсякъде. Колко добри бяха съветските войници по отношение на шофирането на джипове върху неравен терен… „Има толкова много неща, за които трябва да мислим“, каза си Едуардс.

Лейтенантът насочи бинокъла си на запад и видя двумоторен самолет да излита от малка писта. „Беше забравил за това, нали? Руснаците използват тези самолетчета, за да транспортират войските си…“

— Сержант, ти какво ще кажеш? — „Защо пък да не поискам професионално решение?“ Сержантът направи гримаса. Налагаше му се да избира между физическа опасност и физическо изтощение. „И това ако е избор — помисли си Смит. — Та нали затова имаме офицери.“

— Ако бях на тяхно място, лейтенант, бих поставил поне няколко патрула там долу. Има доста пътища, така че сигурно са сложили и няколко контролно-пропусквателни пункта, за да държат под око местните жители. Да предположим, че радиостанцията представлява навигационен маяк. Ако е така, със сигурност ще бъде охранявана. Ако е обикновена радиостанция, пак ще бъде охранявана. Всички тези ферми — какво се отглежда в тях, госпожице Вигдис?

— Овце, малко дойни крави, картофи — отвърна момичето.

— Значи когато руснаците сдадат дежурството, ще се поразходят наоколо, за да си вземат малко прясна храна, с която да заместят консервите си. Ние ще направим същото. Това не ми харесва много, лейтенант.

Едуардс кимна в знак на съгласие.

— Добре, ще тръгнем на изток. И без това не ни е останала много храна.

— Винаги можем да си наловим риба.

ФАСЛЕЙН, ШОТЛАНДИЯ

„Чикаго“ водеше процесията. Влекач от Кралския военноморски флот помогна на подводницата да се отдалечи от кея си и тя вече излизаше от канала със скорост шест възела. Щяха да се възползват от „прозорец“ в съветското спътниково наблюдение. Щяха да минат поне шест часа, преди над тях да се появи друг съветски разузнавателен спътник. Зад Маккафърти, на разстояние две мили една от друга, се движеха „Бостън“, „Питсбърг“, „Провидънс“, „Кий Уест“ и „Гротън“.

— Каква е дълбочината? — попита Маккафърти по вътрешната връзка.

— Петстотин и седемдесет фута.

Време беше. Маккафърти нареди на вахтените да се приберат в подводницата. „Бостън“ се виждаше добре. Черните й плоскости и кулата й се плъзгаха над водата подобно на някакъв ангел на смъртта. „Добро сравнение“ — помисли си Дани. Той направи последна проверка на контролната станция на върха на кулата, свали стълбата и затвори люка. Още двадесет и пет фута и той вече се намираше в щурмовия център, където затвори още един люк и завъртя ръчката му докрай.

— Люковете затворени — докладва старпомът, докато преминаваше през официалната процедура, която показваше, че подводницата е готова за потапяне. Подводниците бяха разработили списъци със задачи за проверка, преди авиаторите дори да бяха чули за тях. Маккафърти провери уредите на таблото; същото направиха и още няколко души от екипажа в щурмовия център. Всичко беше в нормата.

— Потапяне. Дълбочина двеста фута — заповяда Маккафърти.

Подводницата беше изпълнена от звуците на излитащ въздух и нахлуваща вода и елегантният черен корпус започна спускането си под повърхността.

Маккафърти мислено преглеждаше картите. Седемдесет и четири часа до ледения блок, завой на изток. Четиридесет и три часа до Святана и завой на юг. Тогава щеше да започне най-трудната част.

СТЕНДАЛ, ГЕРМАНСКА ДЕМОКРАТИЧНА РЕПУБЛИКА

Битката за Алфелд се превръщаше в някакво живо същество, което изяждаше хора и танкове, както вълк изяжда зайци. Алексеев се ядосваше, че се намира на двеста километра от танковата дивизия, която все още смяташе за своя. Той не можеше да се оплаче от действията на своя заместник и това още повече влошаваше нещата. Новият командир бе извършил успешен речен десант и бе успял да прехвърли още два полка механизирана пехота на отсрещния бряг. Сега над Лайне се строяха три понтонни моста — или поне се правеше въодушевен опит да бъдат построени под убийствения огън на натовската артилерия.

— Създадохме „срещен бой“, Паша — каза Главком-запад, докато гледаше картата.

Алексеев кимна в знак на съгласие. Онова, което бе започнало като ограничена атака, бързо прерастваше във фокусна точка на целия фронт. Сега в близост до зоната се намираха още две съветски танкови дивизии, които се бяха отправили към реката. Знаеше се, че три бригади на НАТО също са тръгнали натам, придружени от артилерийски подразделения. И двете страни изтегляха тактически изтребители от други сектори: едната — за да разруши мостовете, а другата — за да ги запази. Теренът по фронта не даваше на разчетите на зенитно-ракетните установки достатъчно време, за да различат враговете от своите. Руснаците разполагаха с много повече зенитни ракети и затова при Алфелд бе установена зона, свободна от обстрел. Всичко, което летеше във въздуха, автоматично ставаше цел за съветските ракети, като съветските самолети стояха далеч от зоната и се опитваха да локализират и унищожат артилерийските единици и подкрепленията на НАТО. Това беше в противоречие с предвоенната доктрина — още един поет риск, но Алексеев, който се водеше от опита си на фронта, смяташе, че този път има шансове за успех. Той бе научил един важен урок, на който не се отделяше достатъчно внимание в предвоенното обучение: старшите командири трябва лично да видят какво става на фронта. „Как сме могли да забравим това?“ — чудеше се Паша.

Той опипа превръзката на челото си. Главата го болеше ужасно, а и лекарят беше използвал дванадесет шева, за да затвори раната. На всичко отгоре му бе казал и че шевовете са груби и ще оставят белег. Баща му имаше няколко такива белега и се гордееше с тях. Алексеев нямаше да откаже медал за това нараняване.

— Завзехме склона на север от града! — обади се командирът на 20-а танкова. — Изтикахме американците от позициите им.

Алексеев вдигна телефона.

— Кога ще бъдат готови мостовете?

— Първият трябва да бъде готов след тридесет минути. Артилерийската им поддръжка отслабва. Оръдията им разпердушиниха една понтонна част, но този мост ще бъде завършен. Вече имам един танков батальон готов за преминаване. Зенитно-ракетните батареи се справят много добре. От мястото си виждам останките на пет самолета. Виждам… — Генералът бе прекъснат от силен трясък. Алексеев не можеше да направи нищо, освен да се втренчи в телефонната слушалка. Той гневно стисна слушалката.

— Извинете. Това беше наблизо. Вече започва работата по последната секция от моста. Инженерните части понесоха ужасни загуби, другарю генерал. Те заслужават да им се отдели особено внимание. Командващият подразделението майор стои под вражеския огън вече три часа. Искам да бъде награден със златна звезда.

— Ще я получи.

— Добре, добре — секцията е свалена от камиона и вече е във водата. Ако ни дадат десет минути, за да закотвим далечния й край, ще успея да прекарам проклетите танкове на отсрещния бряг. Кога ще пристигнат подкрепленията ми?

— Водещите групи ще пристигнат точно след залез.

— Отлично! Сега трябва да тръгвам. Ще се обадя отново, когато започнем да прехвърляме танковете.

Алексеев подаде телефона на един младши офицер. Това беше като да слушаш хокеен мач по радиото!

— Каква е следващата ни цел, Паша?

— На северозапад от Хамелн и зад него. Може би ще успеем да откъснем северните армейски групи на НАТО. Ако те започнат да изтеглят частите си около Хамбург, ние ще започнем генерална атака и ще ги преследваме чак до Ламанша! Мисля, че постигнахме ситуацията, за която се надявахме.

БРЮКСЕЛ, БЕЛГИЯ

Щабните офицери в щабквартирата на НАТО гледаха същите карти и стигнаха до същите заключения, но не с толкова голям ентусиазъм. Резервите им бяха изтънели опасно, но нямаха избор. Към Алфелд започнаха да се отправят още мъже и оръдия.

ПАНАМА

Това беше най-голямото транзитно преминаване на американски военни кораби от много години насам. Корабите използваха и двете страни на всяка шлюзова система, което не позволяваше на тръгналите на запад търговски кораби да продължат пътя си. Американците бързаха. Хеликоптери докарваха лоцманите до корабите, след което ги връщаха; ограниченията на скоростта бяха нарушени, независимо от ерозионните проблеми в процепа Гейлард. Корабите, които се нуждаеха от презареждане с гориво, го получаваха веднага щом напуснеха Канала при шлюзовете Гатун, след което формираха бариера срещу подводници пред залива Лимон. Транзитното преминаване на формацията от Тихия в Атлантическия океан продължи дванадесет часа и бе проведено при засилени мерки за сигурност. Когато и последният кораб премина през Канала, формацията се отправи на север със скорост двадесет и два възела. През нощта корабите трябваше да преминат през Наветрения коридор.