Том Кланси, Лари Бонд
Операция „Червена буря“ (27) (Част първа)

Глава двадесет и седма
Жертви

КЕФЛАВИК, ИСЛАНДИЯ

— Първоначално си помислихме, че просто са изгубили управление и са излетели от пътя. Намерихме това в пикапа. — Майорът от полевата полиция държеше в ръката си горната част на счупена бутилка водка. — След това обаче медицинският сътрудник, който прибра личните им вещи, откри това.

Майорът дръпна гумения чаршаф, покриващ един от труповете, който беше изпаднал от автомобила при удара в скалите. Прободната рана в гърдите можеше да бъде само от удар с нож.

— А вие твърдяхте, че исландците са покорни като овце, другарю генерал — отбеляза саркастично полковникът от КГБ.

— Трудно може да се определи какво точно се е случило — продължи майорът. — Наблизо е имало ферма, която е изгоряла до основи. В развалините открихме два трупа. И двата са били застреляни.

— Чии са? — попита генерал Андреев.

— Невъзможно е да се установи. Единствено раната в гръдния кош ни показа, че са били застреляни, така че изстрелите вероятно са дадени от упор. Накарах един от нашите хирурзи да огледа телата. Според него става въпрос за мъж и жена, вероятно на средна възраст. Един представител на местната власт ни информира, че фермата е била обитавана от семейна двойка с една дъщеря на възраст — майорът погледна бележките си — двадесет години. Дъщерята не беше намерена.

— А патрулът?

— Пътували са на юг по крайбрежния път, когато са изчезнали…

— Никой ли не е забелязал пожара? — прекъсна го остро полковникът от КГБ.

— Онази нощ валя силно. Горящата ферма и автомобилът са се намирали под хоризонта на намиращите се наблизо патрули. Както знаете, състоянието на пътищата тук обърква патрулните ни графици, а планинският терен смущава радиовръзките. Затова и когато патрулът не се е върнал навреме в базата, никой не е обърнал голямо внимание на това. Пикапът не може да се види откъм пътя, затова е бил забелязан едва когато хеликоптерът прелетя над местността.

— Как са загинали останалите от патрула? — пожела да разбере генералът.

— Когато автомобилът се е подпалил, ръчните гранати на войниците са се взривили и резултатът е очевиден. Като се изключи сержантът пред вас, не е възможно да се определи как са загинали останалите. Доколкото ни е известно, оръжията им не са били взети. Автоматите им бяха в пикапа, но за сметка на това липсват някои други неща — куфарче с карти и още няколко дреболии. Възможно е експлозиите да са ги изхвърлили извън автомобила и те да са паднали в морето, но аз лично се съмнявам в това.

— Заключения?

— Другарю генерал, данните ни са оскъдни, но аз предполагам, че патрулът е посетил фермата, изпил е бутилката водка, вероятно е разстрелял двамата обитатели на фермата, след което е подпалил постройката. Дъщерята липсва и ние претърсваме околността за трупа й. Малко по-късно патрулът е бил изненадан и унищожен от въоръжена група, която след това се е опитала да прикрие истинската причина за смъртта на нашите войници, като е инсценирала катастрофа. Трябва да предположим, че на острова има поне една група бойци от съпротивата.

— Не съм съгласен — каза полковникът от КГБ. — Някои от вражеските войници липсват. Мисля, че вашите „бойци от съпротивата“ вероятно са служители на НАТО, които са успели да избягат при нападението над Кефлавик. Те са поставили засада на нашите хора, след което са убили хората от фермата с надеждата, че местното население ще възроптае срещу нас.

Генерал Андреев и майорът от полевата полиция си размениха многозначителен поглед. Командир на патрула беше лейтенант от КГБ. Чекистите бяха настояли военните патрули да бъдат придружавани от техни офицери. „Само това ми липсваше“ — помисли си генералът. Не стига, че елитните му парашутисти бяха принудени да дават караул в гарнизона — което винаги се отразяваше зле върху дисциплината и бойния дух, — но и трябваше да се правят на тъмничари и в някои случаи бяха командвани от истински тъмничари. Значи на арогантното офицерче от КГБ — Андреев не беше срещал скромен офицер от КГБ — му се бе приискало да се позабавлява малко. Къде беше дъщерята? Тя без съмнение беше ключът към разгадаването на тази мистерия. Но тази загадка не беше най-важното нещо в момента.

— Мисля, че трябва да разпитаме местните жители, за да разберем какво знаят — обяви полковникът от КГБ.

— Там няма „местни жители“, другарю — отвърна майорът. — Погледнете картата си. Фермата е изолирана и най-близкият й съсед се намира на седем километра от нея.

— Но…

— Не е толкова важно да разберем кой и защо е убил тези нещастници. По-важното е, че някъде там имаме въоръжени врагове — намеси се Андреев. — Това обаче е военен въпрос и не е от компетенцията на колегите от КГБ. Ще изпратя хеликоптер да претърси района около фермата. Ако открием тази група на съпротивата, или каквото и да е, ще се разправим с нея както с всяка друга въоръжена вражеска група. Вие, другарю полковник, ще можете да разпитате всички пленници, които успеем да заловим. Освен това, засега офицерът на КГБ, който придружава нашите патрули, ще бъде наблюдател, а не командир. Не можем да рискуваме хората ви да се окажат в бойни ситуации, за които не са подготвени. Така. Нека да говоря с оперативния си офицер, за да видя как ще извършим претърсването. Добре направихте, като доведохте този въпрос до знанието ни, другари. Свободни сте. — Чекистът искаше да остане, но КГБ или не, той беше само полковник, а генералът упражняваше законните си прерогативи на командир.

Един час по-късно един щурмови хеликоптер Ми-24 се издигна във въздуха и се отправи към района на изгорялата ферма.

СТОРНОУЕЙ, ШОТЛАНДИЯ

— Още веднъж ли? — попита Толанд.

— Нямаме почивен ден, командир — отвърна полковникът. — Преди двадесет минути два полка „Бекфайър“ са напуснали базите си. Ако искаме да спипаме танкерите им, ще трябва да действаме светкавично.

Само след няколко минути два EA-6B „Праулер“, специализирани в откриването и заглушаването на вражески радарни и радиопредавателни станции, набираха височина по северозападен курс. Най-характерният белег на самолетите EA-6B, които пилотите с обич бяха нарекли „Куиър“, бяха куполите им, които бяха инкрустирани със злато, за да предпазват чувствителните бордови инструменти от електромагнитните излъчвания. Докато самолетите се издигаха в небето, техните пилоти и електронни техници вече бяха започнали работа в златните си клетки.

След два часа те забелязаха плячката си, изпратиха до базата координатите на пеленгите си и четири F-14 „Томкет“ се стрелнаха по пистата в Сторноуей.

НОРВЕЖКО МОРЕ

На височина тридесет и шест хиляди фута „Томкетите“ летяха кръгообразно на север и на юг от предполагаемия курс на съветските танкери. Мощните им прицелно-насочващи радари бяха изключени и те прочесваха небето с телевизионни камери, които можеха да разпознаят самолет на разстояние четиридесет мили. Метеорологичните условия бяха идеални и с изключение на няколко облачета небето беше чисто, така че двигателите им не оставяха следи, които да издадат присъствието им. Пилотите им обикаляха секторите си, а очите им прескачаха от таблото с индикаторите към хоризонта — цикъл, който се повтаряше на всеки десет секунди.

— Я виж тук… — каза командирът на ескадрилата на оръжейния си оператор. Оръжейникът на задната седалка на изтребителя насочи камерата към самолета.

— Прилича ми на „Беджър“.

— Едва ли е сам. Да изчакаме.

— Слушам.

Бомбардировачът се намираше на повече от четиридесет мили. Скоро се появиха още два, придружавани от нещо по-малко.

— Това е изтребител. Значи руснаците имат ескорт от изтребители толкова далеч? Преброявам общо… шест цели. — Оръжейният оператор затегна презраменните си колани и активира управлението на ракетите си. — Всички оръжия активирани и готови за бой. Първо изтребителите?

— Първо изтребителите, маркирай ги — съгласи се пилотът. Той включи радиопредавателя си. — Втори, тук „Водач“, имаме четири танкера и два изтребителя по курс приблизително нула-осем-пет, на четиридесет мили западно от моята позиция. Влизаме в бой. Приближете се. Край.

— Прието. Тръгваме, „Водач“. — Втори направи рязък завой и придвижи ръчката за управление на газта до крайно положение напред.

Радарът на водещия самолет бе включен. Сега четирите танкера и двата изтребителя бяха идентифицирани. Първите две ракети „Феникс“ щяха да бъдат насочени срещу изтребителите.

— Огън!

Двете ракети бяха освободени от пилоните си, включиха двигателите си и се насочиха към целите.

Руските танкери засякоха AWG-9 радара на натовския изтребител и се опитаха да се измъкнат. Придружаващите ги изтребители превключиха на пълна мощност и активираха своите прицелни радари само за да разберат, че нападащите ги самолети все още се намират извън обсега им. Двата съветски изтребителя включиха заглушителните си устройства и започнаха да подскачат нагоре-надолу, докато скъсяваха разстоянието с надеждата да изстрелят своите ракети. Те нямаха достатъчно гориво, за да избягат, а и задачата им беше да държат вражеските изтребители далеч от танкерите.

Фениксите цепеха въздуха със скорост пет пъти по-висока от скоростта на звука и изминаха разстоянието до целите си за по-малко от една минута. Единият от съветските пилоти изобщо не видя ракетата, която се заби в самолета му и го превърна в черно-червено кълбо. Другият забеляза насочващата се срещу него ракета и дръпна лоста за управление назад една секунда преди експлозията. Ракетата не улучи, но осколките се забиха в дясното крило на изтребителя и пилотът започна да се опитва да овладее машината, която падаше надолу.

Намиращите се зад изтребителите танкери се разделиха на двойки, като два се отправиха на север, а останалите два — на юг. Водещият „Томкет“ се втурна след северната двойка и свали двата съветски самолета с останалите си две ракети. Колегата му изстреля две ракети, от които едната улучи целта си, но другата бе заблудена от заглушителите на „Беджъра“ и пропусна. Вторият F-14 продължи да скъсява разстоянието и изстреля още една ракета. Сега той се намираше толкова близо до целта си, че пилотът му можеше да я следи с поглед. Ракетата AIM-54 избухна на три метра зад опашката на съветския танкер. Нагорещените осколки разкъсаха обшивката на целта и взривиха остатъчните газове в резервоарите за презареждане. Съветският бомбардировач изчезна посред огромно оранжево кълбо.

Изтребителите започнаха да прочесват небето с радарите, търсейки цели за останалите си ракети. На сто мили от тях имаше още шест беджъра, но те вече бяха предупредени от водещите танкери и се отправяха на север. Томкетите нямаха достатъчно гориво, за да ги преследват. Те завиха обратно и след един час кацнаха в Сторноуей с почти празни резервоари.

— Пет свалени и една повредена цел — каза командирът на ескадрилата на Толанд. — Получи се.

— Този път. — Въпреки това Боб беше доволен. Американският военноморски флот току-що бе завършил първата си нападателна акция. Сега идваше ред на следващата. Току-що се беше получила информация за група съветски бомбардировачи „Бекфайър“. Те бяха нападнали конвой близо до Азорските острови и сега два F-14 ги причакваха по обратния им път, на двеста мили южно от Исландия.

СТЕНДАЛ, ГЕРМАНСКА ДЕМОКРАТИЧНА РЕПУБЛИКА

— Загубите ни са убийствени — каза генералът от Съветската фронтова авиация.

— Ще предам на мотострелковите ни подразделения колко сериозни загуби сте понесли — отвърна хладно Алексеев.

— Загубите ни са почти двойно по-големи от предвидените.

— Нашите също! Но нашите сухопътни сили поне се бият. Аз лично присъствах на една от техните атаки. Вие изпратихте подкрепления от четири щурмови самолета. Четири!

— Знам за тази атака. За нея беше определен цял полк, повече от двадесет самолета, плюс вашите щурмови хеликоптери. Натовските изтребители нападат нашите самолети на десет километра зад фронтовата линия. Пилотите ми трябва да се бият за собствения си живот само за да стигнат до вашите танкове, и когато успеят, твърде често срещу тях биват изстрелвани нашите собствени зенитни ракети!

— Обяснете! — заповяда началникът на Алексеев.

— Другарю генерал, натовските самолети за радарно разузнаване не са лесни цели, тъй като са твърде добре защитени. Техните въздушнопреносими радари могат да насочват изтребителите им срещу нас така, че те изстрелват ракетите си извън полезрението на нашите летци. Когато пилотите ни разберат, че са нападнати, те трябва да се опитат да се спасят, нали? Вашите танкисти да не би да стоят на едно място, за да ги улучи врагът по-лесно? Това често означава, че те трябва да хвърлят бомбите си, за да подобрят маневреността си. И най-накрая, когато стигнат до бойното поле, по тях често биват изстрелвани зенитните ракети на наши подразделения, които изобщо не проверяват дали стрелят по приятелски или по вражески самолети. — Това не беше нещо ново и не беше проблем само на съветските въоръжени сили.

— Според думите ви излиза, че НАТО има въздушно превъзходство — каза Алексеев.

— Не. Нито една от страните няма въздушно превъзходство. Нашите зенитни ракети не им позволяват да контролират въздушното пространство над фронтовата линия, а техните изтребители — с помощта на техните, а и на нашите зенитни ракети — не ни позволяват да установим такъв контрол. Небето над фронтовата линия не принадлежи на никого. „Освен на мъртвите“ — помисли си генералът от ВВС.

Алексеев се замисли над онова, което бе видял при Бибен, и се зачуди доколко думите на летеца бяха верни.

— Трябва да направим нещо по-добро от това — каза командващият театъра. — Следващата ни масирана атака ще има съответната въздушна подкрепа дори ако се наложи да лишим всички останали фронтови единици от изтребителите им.

— Опитваме се да прехвърлим повече самолети чрез заблуждаващи маневри. Вчера се опитахме да заблудим натовските изтребители и да ги подведем към грешни координати. Почти успяхме, но направихме грешка. Причината за грешката е вече определена.

— Утре в шест-нула-нула сутринта ще атакуваме Хановер от юг. Искам двеста самолета да осигурят въздушната поддръжка на моите дивизии на фронтовата линия.

— Ще ги имате — съгласи се генералът от ВВС.

Алексеев изчака летеца да излезе.

— Е, Паша?

— Това е добро начало — ако двестате изтребителя се появят.

— Разполагаме и с хеликоптери.

— Видях с очите си какво става с хеликоптерите в наситена със зенитни ракети среда. Точно когато си мислех, че хеликоптерите ни ще направят пробив в германските линии, комбинация от зенитни ракети и изтребители ги унищожи почти напълно. Когато изстрелват ракетите си, нашите хеликоптери трябва да се покажат твърде много. Смелостта на пилотите им е забележителна, но само смелост не е достатъчна. Ние подценихме огневата мощ на НАТО — не, по-скоро подценихме способността си да я неутрализираме.

— Ние атакуваме предварително подготвени позиции още от самото начало на войната. Ако успеем да преминем през тях…

— Да. Придвижването напред ще намали загубите ни и ще ни постави в много по-изгодно положение. Трябва да направим пробив. — Алексеев погледна картата. Малко след разсъмване на следващата сутрин една армия — четири мотострелкови дивизии, подсилени от една танкова дивизия, — щеше да се хвърли срещу позициите на НАТО. — И това, изглежда, е подходящото място. Искам пак да бъда на предната линия.

— Както искаш, Паша. Но внимавай. Между другото, лекарят ми каза, че раната на ръката ти е от шрапнел. Полага ти се медал за раняване по време на бой.

— За това тук ли? — Алексеев погледна превързаната си ръка. — Порязвал съм се по-лошо, докато съм се бръснел. Не искам медал за тази рана; ако ми го дадат, това ще бъде обида за нашите войници.

ИСЛАНДИЯ

Хеликоптерът се появи на две мили западно от тях, докато слизаха по един скалист склон. Машината летеше ниско, на около триста фута над хребета, и се движеше бавно към тях. Пехотинците моментално залегнаха и пропълзяха до места, където можеха да се прикрият в сенките. Едуардс направи няколко крачки към Вигдис и я накара да залегне. Тя беше облечена в бял пуловер, който я правеше лесно забележима. Лейтенантът свали полевото си яке и го уви около нея, придържайки надолу главата й, за да сложи качулката върху русата й коса.

— Стой напълно неподвижно. Те ни търсят. — Едуардс вдигна глава за кратко, за да види къде се намират хората му. Смит му махна да залегне. Лейтенантът се прилепи до земята, като държеше очите си широко отворени, за да може да наблюдава хеликоптера с периферното си зрение. Машината беше Ми-24. Едуардс можеше да види ракетните пилони, висящи под късите, дебели крила от двете страни на корпуса. И двете врати на пътническото помещение бяха отворени и вътре се виждаше едно отделение пехотинци, които гледаха надолу стиснали готовите си за стрелба оръжия. — О, мамка му!

С приближаването на хеликоптера шумът от турбовитловите двигатели се усилваше и въртенето на масивния петвитлов ротор вдигаше от земята вулканичния прах, който покриваше всичко върху платото, което току-що бяха напуснали. Едуардс стисна здраво пистолетната дръжка на автомата и свали предпазителя. Хеликоптерът се приближаваше почти странично, с насочени към равнината зад морските пехотинци ракетни пилони. Едуардс вече можеше да види картечниците на носа на съветския Ми-24 — някакви въртящи се оръдия, подобни на американското миниоръдие, което изстрелваше по хиляда снаряда в минута. Групата му нямаше абсолютно никакъв шанс срещу такова оръжие.

— Завий, копеле! — прошепна Майк.

— Какво прави? — попита Вигдис.

— Просто се отпусни и стой неподвижно — отвърна лейтенантът. „О, господи, не им позволявай да ни забележат…“

 

 

— Там! Погледни към един часа — каза мерачът от предната седалка на хеликоптера.

— В крайна сметка ще се окаже, че тази мисия не е пълен провал — отговори пилотът. — Давай.

Мерачът центрира мерника си и зареди картечницата, поставяйки селектора в позиция за откос от пет изстрела. Целта му стоеше относително неподвижно, когато той натисна спусъка.

— Улучих го!

 

 

Едуардс подскочи от звука. Вигдис остана напълно неподвижна. Лейтенантът премести леко автомата си, насочвайки го към хеликоптера, който обаче се движеше на юг и изчезна под линията на хребета. Едуардс видя три глави да се надигат над земята. По какво бяха стреляли руснаците? Звуците от двигателя се промениха, когато хеликоптерът кацна някъде наблизо.

 

 

Мерачът беше улучил самеца с три куршума, които бяха нанесли малки поражения на годните за ядене тъкани. Четиридесеткилограмовото животно имаше достатъчно месо, за да нахрани екипажа на хеликоптера и отделението пехотинци. Сержантът на парашутистите преряза гърлото на елена с бойния си нож, след което се зае да вади вътрешностите. Местните елени не бяха като животните, за които баща му ходеше на лов в Сибир, но за първи път от три седмици на сержанта му се удаваше възможност да хапне прясно месо. Това беше достатъчно да осмисли иначе отегчителната мисия. Трупът бе натоварен в хеликоптера и две минути по-късно машината се издигна до височина за полет и се отправи назад към Кефлавик.

 

 

Те гледаха как се отдалечава и чуваха как звукът от въртенето на ротора бавно заглъхва в слабия ветрец.

— За какво беше всичко това? — обърна се Едуардс към сержанта.

— Проклет да съм, ако знам, шкипер. Мисля, че ще е най-добре да се омитаме оттук. Те със сигурност търсят нещо и аз бих се обзаложил, че това, което търсят, сме ние. Нека да се придържаме към места, които могат да ни предложат някакво прикритие.

— Съгласен съм, Джим. Води — Едуардс се върна при Вигдис.

— Сега безопасно?

— Те си отидоха. Защо не задържиш якето? То те прави по-трудно забележима.

Якето беше с два размера по-голямо за лейтенанта, а на дребната фигура на момичето стоеше като палатка. Тя протегна ръце напред, опитвайки се да ги измъкне от ръкавите, и за първи път откакто я бе срещнал, Едуардс видя Вигдис Агустдоттир да се усмихва.

„ФАРИС“

— Една трета напред — заповяда старпомът.

— Слушам, една трета напред — отвърна дежурният старшина и премести дръжката на телеграфа нагоре от позицията „Пълен напред“. Секунда по-късно вътрешният показалец също промени мястото си. — Машинното отговаря една трета напред, сър.

— Много добре.

„Фарис“ намали скоростта си, прекратявайки спринта при двадесет и пет възела, за да започне поредната маневра за дрейфуване и да позволи на буксирния си хидролокатор да се ослуша за вражески подводници. Морис седеше в стола си на мостика и преглеждаше получените от сушата съобщения. Той потърка очи и запали още една цигара.

— Мостик — извика един от наблюдателите. — Перископно перо откъм левия борд! На половината път до хоризонта, левия борд! — Морис сграбчи бинокъла и го долепи до очите си. В указаната посока не се виждаше нищо.

— По местата! — заповяда старпомът. Звънецът за тревога бе включен секунда по-късно и изморените мъже се затичаха към бойните си постове. Морис окачи бинокъла на врата си и изтича по стълбата до бойния си пост в CIC.

Хидролокаторът пусна една дузина излъчвания наляво. Нищо. Хеликоптерът излетя, а фрегатата започна да маневрира на север, за да позволи на буксирния си хидролокатор да се насочи към вероятния контакт.

— Контакт на пасивния хидролокатор, вероятно подводница, пеленг нула-едно-три — обяви операторът на буксирния хидролокатор. — Шумове от пара, звучи като атомна лодка.

— Не засичам нищо — каза операторът на активния хидролокатор.

Морис и ПЛБ офицерът му се вгледаха в таблото, на което бяха показани водните условия. На дълбочина двеста фута имаше пласт. Пасивният хидролокатор се намираше под пласта и беше напълно възможно да е засякъл подводница, която оставаше скрита за активното излъчване. Наблюдателят можеше да е забелязал всичко — водна струя, изхвърлена от кит, ивица пяна… или пък подобната на перо диря, оставяна от перископ. Ако контактът наистина бе подводница, то тя бе имала достатъчно време да се скрие под пласта. Целта се намираше твърде наблизо, за да бъде отразена от дъното, и твърде далеч, за да позволи на хидролокаторния лъч да премине през пласта.

— По-малко от пет мили — каза ПЛБ. — Повече от две. Ако е подводница, значи е много добра.

— Страхотно. Незабавно насочете хеликоптера към контакта! — Морис погледна картата. Подводницата може би беше чула фрегатата, докато „Фарис“ се бе движил с двадесет и пет възела. Сега, когато скоростта й бе намалена и системата „Преъри-Маскър“ работеше, „Фарис“ ставаше трудно откриваем… така че зареденото в компютъра за управление на огъня на подводницата решение вероятно щеше да се окаже неизползваемо. Но Морис също нямаше решение за целта, а тя се намираше в опасна близост до кораба му. Фрегатата изпрати спешен рапорт за контакта до намиращия се на двадесет мили от нея командващ ескорта.

Хеликоптерът пусна няколко хидроакустични буя. Изминаха няколко минути.

— Имам слаб сигнал на номер шест и среден на номер четири — каза наблюдаващият хидроакустичните буйове старшина първи клас. Морис наблюдаваше екрана. Това означаваше, че контактът се намира на по-малко от три мили от кораба му.

— Пуснете няколко активни буя — заповяда той. Зад него корабният оръжеен офицер нареди да бъдат заредени ASROC и торпедните установки. На три мили от фрегатата хеликоптерът се обърна и отново премина над зоната на целта, като този път хвърли три CASS буя, които работеха в активен режим.

— Контакт, силен контакт на номер девет. Класификация на контакта — вероятна подводница.

— Засичам го, пеленг нула-едно-пет… подводница е, класификация — положително подводница — каза операторът на буксирния хидролокатор. — Току-що увеличи мощността си. Чувам слаби кавитационни шумове. Едновитлова подводница, може би от клас „Виктор“, пеленгът се променя бързо отляво надясно.

Активният хидролокатор все още не можеше да засече нищо, въпреки че работеше на пълна мощност с насочен към точните координати лъч. Подводницата със сигурност се намираше под пласта.

На Морис му се прииска да маневрира, но реши да не го прави. Един рязък завой би накарал буксирния му хидролокатор да се огъне, което щеше да го направи неизползваем за няколко минути. Ако това станеше, щеше да му се наложи да разчита единствено на буйовете, а Морис вярваше на буксирния си хидролокатор повече, отколкото на буйовете.

— Пеленгът към контакта е вече нула-едно-пет и постоянен… шумовото ниво спадна леко. — Операторът посочи към екрана си. Морис бе изненадан. Пеленгът на контакта се беше променял бързо, а сега внезапно бе станал постоянен.

Хеликоптерът премина още веднъж над зоната. Един от новите буйове регистрира контакта, но MAD оборудването не потвърди присъствието на подводница и контактът затихваше. Шумовото ниво продължаваше да пада. Морис гледаше как относителната позиция на контакта преминава към кърмата. Какво, по дяволите, правеше този тип?

— Перископ от десния борд! — обяви говорителят.

— Мястото е грешно, сър… освен ако досега не сме следили шумов генератор — каза хидроакустикът.

ПЛБ офицерът нареди на активния хидролокатор да промени пеленга си и резултатите не закъсняха.

— Контакт по пеленг три-четири-пет, разстояние хиляда и петстотин ярда! — Върху екрана на хидролокатора се появи ярко петно.

— Пълен напред! — извика Морис. Подводницата беше успяла някак си да избегне буксирния хидролокатор, беше излязла над пласта и бе вдигнала перископа си. Това можеше да означава само едно нещо. — Пълен дясно на борд.

— Хидрофонни ефекти… изстреляни торпеда, пеленг три-пет-едно!

Оръжейният офицер моментално нареди изстрелването на противолодъчно торпедо по същия пеленг с надеждата, че така ще смути атакуващата подводница. Ако съветските торпеда бяха с кабелно насочване, на подводницата щеше да й се наложи да пререже кабела, за да избегне ответния изстрел на американците.

Морис се втурна по стълбата към мостика. Подводницата някак си бе успяла да наруши контакта и бе излязла на огнева позиция. Фрегатата промени курса и скоростта си, опитвайки се да обърка огневото решение на подводницата.

— Виждам едно! — каза старпомът и посочи към носа. Съветското торпедо оставяше видима бяла диря на повърхността. Това бе нещо, което Морис не беше очаквал. Фрегатата зави бързо.

— Мостик, виждам две торпеда, постоянен пеленг три-пет-нула, разстоянието намалява — изговори набързо тактическият офицер. — И двете са включили на активен режим. Никси е приведен в действие.

Морис вдигна един телефон.

— Докладвайте за положението на командващия ескорта.

— Вече го направихме, шкипер. Още два хеликоптера се насочват насам.

Сега „Фарис“ се движеше с двадесет възела и увеличаваше скоростта си, като обръщаше кърмата си към торпедата. Хеликоптерът й бе заел позиция откъм кърмата и трескаво претърсваше зоната с детектора си на магнитни аномалии, опитвайки се да открие съветската подводница.

Килватерът на торпедото премина край носа на фрегатата, която задържа курса си. Откъм кърмата се чу експлозия, която изхвърли воден стълб на тридесет метра във въздуха — първата съветска „риба“ се бе сблъскала с торпедната примамка „Никси“. Само че фрегатата беше пуснала само една торпедна примамка, а във водата имаше още едно торпедо.

— Пълен ляво на борд! — обърна се Морис към старшината. — Боен център, какво става с контакта? — Сега „Фарис“ се движеше с двадесет и пет възела.

— Не съм сигурен, сър. Буйовете показват нашето торпедо, но не засичат нищо друго.

— Ще ни улучат — каза старпомът и посочи към бялата диря върху водата, на по-малко от двеста ярда от кораба. Торпедото сигурно не беше улучило фрегатата при първия опит и се бе върнало, за да опита отново. Самонасочващите се торпеда продължаваха да търсят целта си, докато не им свършеше горивото.

Морис не можеше да направи нищо. Торпедото приближаваше откъм левия му борд. Ако завиеше надясно, това щеше да даде на рибата още по-голяма цел. Разположената на палубата под него ASROC установка се завъртя наляво към вероятното местоположение на подводницата, но докато не получеше заповед за стрелба, операторът можеше само да го насочва. Бялата диря скъсяваше разстоянието до фрегатата. Морис се наведе през перилата и се втренчи в нея с ням гняв. Нямаше начин торпедото да не улучи целта си.

— Това не е много умно, капитане. — Ръката на боцман Кларк сграбчи Морис за рамото и го дръпна надолу към палубата. Торпедото се сблъска с „Фарис“ в момента, в който Кларк хвана капитана си.

Ударът отхвърли Морис на един фут над стоманената палуба. Той не чу експлозията, но миг след като бе отхвърлен повторно от стоманата, бе залян от водна вълна, която го блъсна в една преграда. Първата му мисъл бе, че е бил изхвърлен зад борда. Той се изправи и първото нещо, което видя, бе обезглавеното тяло на старпома, строполено пред вратата на лоцманската кабина. Прозорците на кабината ги нямаше. Онова, което видя след това, бе още по-лошо.

Торпедото беше ударило фрегатата малко по-назад от монтирания на носа хидролокатор. Килът беше разцепен от експлозията и носът се бе срутил. Фокмачтата я нямаше, а ужасяващото стържене на метал под него му показваше, че носът се откъсва от корпуса. Морис влезе, залитайки, в мостика и дръпна ръчката на телеграфа в положение „Стоп машини“, без да забележи, че инженерите от машинното вече бяха спрели двигателите и корабът се движеше напред само по инерция. Морис видя как носът се изви надясно, с десет градуса встрани от нормалното си положение, след което носовата оръдейна установка се откъсна, докато разчетът й се опитваше да мине към кърмата. Под установката имаше още хора. Морис знаеше, че всички те са мъртви, и се надяваше, че са загинали моментално и че не се давеха, залостени в потъващата стоманена клетка. Неговите хора. Колко от тях имаха бойни постове пред ASROC установката?

Тогава носът се откъсна от корпуса. Тридесет метра от кораба се отделиха от останалата му част, съпроводени от стърженето на метал. Морис видя как носът се обърна и се сблъска с кораба, въртейки се във водата подобно на малък айсберг. Една открита херметична врата се размърда и от нея се появи човек, който се опитваше да се измъкне. Усилията му се увенчаха с успех и човекът успя да скочи във водата и заплува далеч от потъващия нос.

На мостика всички бяха изранени от счупените стъкла, но бяха живи и стояха по местата си. Боцман Кларк огледа набързо лоцманската кабина, след което изтича на долната палуба, за да помогне на разчетите за борба с повредите, който вече тичаха напред, понесли противопожарни маркучи и електрожени, докато разчетът в центъра за борба с повредите гледаше таблата си, за да определи степента на наводняване. Морис вдигна един телефон и набра центъра за борба с повредите.

— Докладвайте!

— Наводняване от кърмата до рамка тридесет и шест, но мисля, че ще се задържим на вода… поне за известно време. Няма пожари. Чакаме подробни доклади от разчетите.

Морис превключи телефона.

— Боен център, уведомете командващия ескорта, че сме улучени и че ни е необходима помощ.

— Вече го направихме, сър. „Гелъри“ се е отправил към нас. Изглежда, подводницата успя да се измъкне. Все още я търсят. При нас има някои поражения от ударната вълна. Всички радари са извън строя. Носовият хидролокатор е унищожен. ASROC установката е унищожена. Буксирният хидролокатор все още работи, както и установките „Марк-32“ Изчакайте… командващият ескорта ни изпраща влекач, сър.

— Добре, поемете управлението. Слизам долу да огледам повредите. — „Поемете управлението — помисли си Морис. — Как се управлява кораб, който не се движи?“ Минута по-късно той стоеше пред една напречна преграда и гледаше как хората му се опитват да я закърпят с дъски.

— Тази е доста здрава, сър, но онази пред нея тече като решето и няма начин да запушим пробойните. Когато носът се откъсна, всичко останало трябва да се е изкривило. — Офицерът сграбчи един матрос за рамото. — Иди в кърмовия склад и донеси още материал!

— Тази ще издържи ли?

— Не знам. Кларк проверява кила. Ще трябва да заварим няколко кръпки. Дайте ми десет минути и ще ви кажа дали ще останем на вода или не.

Кларк се появи, като дишаше тежко.

— Преградата в горния край на резервоарите за гориво е откъсната, има и малка пукнатина. Тече здраво. Помпите са включени и едва успяват да изпомпят водата. Мисля, че ще можем да я закърпим, но ще трябва да побързаме.

Командващият борбата с повредите офицер незабавно поведе хората си към долната палуба. Отнякъде се появиха двама матроси с преносима помпа и Морис веднага ги изпрати на долната палуба.

— Колко души липсват? — обърна се Морис към боцмана. Кларк държеше ръката си някак странно.

— Всички от разчета на 125-милиметровото оръдие са се спасили, но не видях никого от палубите под него… Мамка му, мисля, че и аз съм си счупил нещо. — Кларк погледна дясната си ръка и поклати ядосано глава. — Едва ли много хора са успели да се измъкнат от носа, сър. Херметичните врати са изкривени и сигурно не са могли да бъдат отворени.

— Иди да ти прегледат ръката — нареди Морис.

— Майната й на ръката, шкипер! Вие имате нужда от мен. — Боцманът беше прав. Морис се качи на горната палуба, последван от Кларк.

В мостика капитанът набра машинното отделение. Шумът в слушалката даде отговор на първия му въпрос. Шефът на машинното говореше на фона на свистенето на пара.

— Повреди от ударната вълна, капитане. Имаме няколко пробити парни тръби на котел номер едно. Мисля, че номер две все още е годен за работа, но за всеки случай сложих предпазителите и на двата. Дизеловите генератори са в изправност. Няколко от хората ми са ранени и ще ги пратя горе. Аз… добре, добре. Току-що приключихме с проверката на котел номер две. Има няколко малки теча, но ще ги оправим бързо. С изключение на това всичко останало е наред. Ще се оправим за петнадесет минути.

— Ще имаме нужда от вас. — Морис затвори.

„Фарис“ стоеше неподвижно върху водната повърхност. Предпазителните клапани бяха отворени и парата излизаше през масивния комин с ужасяващ стържещ звук, който наподобяваше вик на болка. На мястото на елегантния нос на фрегатата сега зееше разкъсан метал с увиснали по него кабели. Водата около кораба беше потъмняла от изтеклото през пробойните в резервоарите гориво. Едва сега Морис забеляза, че кърмата на кораба се намира по-ниско във водата. Капитанът знаеше, че ще трябва да изчака следващия доклад на групата за борба с повредите. Също като при жертва на катастрофа, шансовете на кораба зависеха от работата на хирурзите, а те не трябваше да бъдат притеснявани или притискани. Той вдигна телефона за връзка с CIC.

— Мостик до боен център. Какво е състоянието на контакта с подводницата?

— Хеликоптерът на „Гелъри“ стреля по нея, но торпедото не улучи. Изглежда, е избягала на североизток, но от пет минути не отчитаме нищо. Над зоната вече има един „Орион“.

— Кажете им да проверят откъм вътрешната ни страна. Този тип няма да избяга, освен ако не му се наложи. Възможно е да се насочи към нас, вместо да се опитва да бяга. Предайте това на командващия ескорта.

— Слушам, капитане.

Морис едва бе затворил телефона, когато той иззвъня.

— Капитанът слуша.

— Ще останем на вода, сър — каза веднага командващият борбата с повредите офицер. — Сега закърпваме напречната преграда. Няма да можем да я херметизираме, но помпите ще се справят с теча. Ако нещо не се обърка, ще успеем да я закараме вкъщи. Изпратиха ли ни влекач?

— Да.

— Ако ще ни влачат, сър, по-добре ще бъде да е с кърмата напред. Не ми се ще дори да си помисля какво може да се случи, ако тръгнем напред без нос.

— Добре. — Морис погледна към Кларк. — Събери една група на кърмата. Ще ни влачат с кърмата напред, така че искам да подготвите всичко за влекача. Пуснете голямата лодка да търси оцелели. Видях поне един човек, който успя да скочи във водата.

— Готово, капитане.

Морис отиде в CIC и намери един изправен радиопредавател.

— Рентген Алфа, тук „Фарис“ — повика той командващия ескорта.

— Докладвайте за състоянието си.

— Улучиха ни отпред, носът се откъсна до ASROC установката. Не можем да маневрираме. Ще успеем да се задържим на вода, стига времето да не се развали. За момента и двата котела са извън строя, но след по-малко от десет минути би трябвало да имаме захранване. Имаме жертви, но все още не знам колко точно. Удари ни подводница, вероятно от клас „Виктор“. Ако не греша, тя се насочва към вас.

— Изгубихме контакта, но той се насочваше извън формацията — отвърна комодорът.

— Започнете да търсите от вътрешната страна, сър — посъветва го Морис. — Този тип се приближи дяволски близо до нас, след което ни изигра страхотен номер. Той е твърде добър и няма да се опита да избяга.

Комодорът обмисли информацията.

— Добре, ще го имам предвид. „Гелъри“ е на път към вас. От какво друго се нуждаете?

— „Гелъри“ ще ви трябва повече отколкото на нас. Просто ни изпратете влекача — отговори Морис. Той знаеше, че подводницата няма да се върне за втори изстрел. Тази част от мисията й бе вече приключена и сега съветският капитан щеше да се опита да потопи няколко търговски кораба.

— Прието. Ако имате нужда от нещо, уведомете ме. Успех, Ед.

— Благодаря, сър. Край.

Морис заповяда на хеликоптера да пусне двоен пръстен от хидроакустични буйове около кораба просто за всеки случай. След това хеликоптерът откри трима души във водата, един от които бе мъртъв. Голямата лодка ги прибра, а хеликоптерът се върна при конвоя. „Птичката“ беше прикрепена към „Гелъри“, който зае мястото на „Фарис“, докато конвоят завиваше на юг.

На долната палуба заварчиците работеха в дълбоката до колене морска вода, опитвайки се да запушат пробойните в херметичните прегради на фрегатата. Работата им продължи девет часа, след което помпите изпомпиха водата от наводнените отделения.

Заварчиците още не бяха свършили, когато флотският влекач „Папаго“ се изравни с квадратната кърма на „Фарис“. Боцман Кларк ръководеше прехвърлянето и закрепването на здравото буксирно въже. Един час по-късно влекачът теглеше фрегатата на изток със скорост четири възела. Тегленето ставаше с кърмата напред, за да бъде предпазена повредената носова част. Морис заповяда буксирният хидролокатор да бъде пуснат през носа, за да им осигури минимална възможност за защита. Бяха поставени няколко допълнителни наблюдатели, които да се оглеждат за следи от перископи. Пътят към дома щеше да бъде бавен и опасен.