Том Кланси, Лари Бонд
Операция „Червена буря“ (18) (Част първа)

Глава осемнадесета
„Полярна слава“

КИЕВ, УКРАЙНА

Решено беше всички съветски командири на фронтове да бъдат информирани за развитието на инвазията в Германия. Алексеев и началникът му знаеха каква беше причината за това: ако се наложеше да свалят някой командващ от поста му, заместникът му трябваше да разполага с пълна информация за обстановката. Насъбралите се офицери слушаха с удивление доклада на разузнаването. Никой от тях не беше очаквал, че групите със специално предназначение ще се справят добре с мисията си, но по всичко личеше, че резултатите бяха надминали и най-смелите очаквания, особено в германските пристанища. Тогава четящият стигна до параграфа за положението по бреговете на Елба.

— Защо не бяхме предупредени за тази възможност? — попита Главком-югозапад.

— Другарю генерал — отговори офицерът от ВВС, — информацията ни беше, че самолетите „стелт“ са прототип и все още не са въведени на въоръжение. Очевидно американците са успели да построят няколко такива самолети и са сформирали поне част от ескадрила, която е била използвана, за да се елиминират въздушнопреносимите ни радарни платформи, като по този начин е бил открит пътят за масирана атака срещу нашите летища и тилови части, както и за старателно разработен план за отстраняването на универсалните ни изтребители. Мисията им е завършила успешно, но не чак толкова.

— О, така ли? Предполагам, че командващият ВВС-запад беше арестуван за това, че успешно е успял да отблъсне нападението, а? — изръмжа Алексеев. — Колко самолета изгубихме?

— Нямам право да ви разкривам тази информация, другарю генерал.

— Тогава поне ни кажете нещо за мостовете!

— Повечето от мостовете през река Елба са повредени в една или друга степен, както и понтонните съоръжения, складирани в близост до тях с цел тактическа подмяна.

— Шибаният маниак е оставил понтонни съоръжения в близост до основните цели! — Главком-югозапад погледна към тавана, сякаш очакваше Киев да бъде нападнат по въздуха.

— Там се намират пътищата, другарю генерал — отвърна тихо офицерът от разузнаването. Алексеев му даде знак, че е свободен.

— Лошо начало, Паша. — Един генерал вече беше арестуван. Заместникът му все още не беше определен.

Алексеев кимна утвърдително и погледна часовника си.

— Танковете ще преминат границата след тридесет минути и ние сме подготвили на врага няколко изненади. Едва половината от подкрепленията им са заели позиции. Войските им все още не са постигнали нивото на психологическа готовност на нашите хора. Първият ни удар ще бъде много жесток, стига нашият приятел в Берлин да дислоцира правилно войските си.

КЕФЛАВИК, ИСЛАНДИЯ

— Идеално време — обяви първи лейтенант Майк Едуардс, когато вдигна поглед от метеорологичната карта, която току-що беше получил по факса. — Този силен студен фронт, идващ от Канада, ще премине над нас след двадесет и четири часа и ще ни донесе дъжд, но днес ще имаме слънчев ден с облачност по-малка от две десети и никакви валежи. Вятър на повърхността движещ се от запад на югозапад със скорост между петнадесет и двадесет възела. И много слънце — заключи той ухилено. Слънцето беше изгряло за последен път преди почти пет седмици и нямаше да залезе в продължение на още толкова. Исландия се намираше толкова близо до Северния полюс, че през лятото слънцето лениво се разхождаше в кръг по ясното небе и се скриваше отчасти зад северозападния хоризонт, но никога не залязваше напълно. На човек му трябваше време, за да свикне с това.

— Време за полети — съгласи се подполковник Бил Джеферс, командир на 57-ма изтребително-прехващачна ескадрила, носеща кодовото название „Черните рицари“. По-голямата част от прехващачите F-15 „Ийгъл“, с които беше въоръжена ескадрилата, седяха под открито небе само на стотина ярда от двамата мъже. Пилотите бяха заели местата си още преди деветдесет минути и чакаха. Преди два часа ескадрилата беше получила предупреждение, че голям брой съветски самолети излитат от тактическите си бази на полуостров Кола и се отправят в неизвестна посока.

Кефлавик си беше оживено място, но през последната седмица се бе превърнал в истинска лудница. Летището съчетаваше база на ВМФ и ВВС с натоварено международно летище, на което спираха за презареждане с гориво много самолети на гражданската авиация.

През изминалата седмица към нормалния трафик бяха прибавени сивите тактически изтребители, преминаващи транзитно от Съединените щати и Канада към Европа, транспортните самолети, превозващи огромни товари военно оборудване, както и извънредните граждански полети, превозващи бледни туристи, семейства на американски военнослужещи в Исландия, които сега се намираха на фронтовата линия. Същото се беше случило и в града. Три хиляди жени и деца бяха евакуирани. Базата на ВВС беше приведена в бойна готовност. Ако Съветите започнеха войната, която се надигаше подобно на изригващ вулкан, Кефлавик беше готов да ги посрещне.

— С ваше позволение, подполковник, искам да проверя няколко неща в кулата. Прогнозата за времето е доста добра, поне за следващите дванадесет часа.

— Въздушното течение? — Джеферс вдигна поглед от заемащата цял квадратен метър карта с изобари и обозначения на ветровете.

— Остава на същото място, на което стои от една седмица, сър, без да показва признаци за промяна.

— Добре, давайте.

Едуардс наложи фуражката си и излезе навън. Той беше облякъл тънко синьо офицерско яке върху работното облекло на морски пехотинец и се радваше, че ВВС все още не държеше твърде строго на униформата. Останалата му екипировка беше оставена в джипа му — револвер 38-ми калибър, закачен на пистолетен колан, и полево яке, каквото беше раздадено на всички заедно с маскировъчните дрехи преди три дни. Бяха помислили за всичко, дори и за защитното яке. Едуардс запали двигателя на джипа си и го подкара по водещия до отдалечената на четвърт миля кула.

Едуардс си припомни, че Кефлавик със сигурност щеше да бъде нападнат. Всички знаеха това, готвеха се за момента, когато щеше да се случи, и се опитваха да не мислят за него. Най-изолираният от всички постове на НАТО на западния бряг на Исландия беше вратата към Северния Атлантик. Ако Иван искаше да води война по море, първо трябваше да неутрализира Исландия. От четирите писти на Кефлавик излетяха осемнадесет прехващача „Ийгъл“, девет самолета за противолодъчна борба P-3A „Орион“ и три E-3A AWACS, които служеха за очи и уши на изтребителите и бяха най-смъртоносните от всички. В момента във въздуха работеха два E-3A — единият кръжеше на двадесет мили североизточно от нос Фонтур, а другият се намираше точно над Ритстайн, на сто и петдесет мили северно от Кефлавик. Това не беше нещо обичайно. Ескадрилата разполагаше само с три самолета AWACS и да се държи постоянно във въздуха дори само един, беше достатъчно трудно. Командващият отбраната на Исландия приемаше заплахата много сериозно. Едуардс сви рамене. Ако към тях се бяха насочили съветски бомбардировачи, това беше единственото, което можеше да направи. Той беше новоназначеният метеорологически офицер на ескадрилата и току-що беше предал доклада си.

Едуардс паркира джипа си на едно от определените за офицери места до кулата и реши да вземе револвера си със себе си. Обектът нямаше ограда и той не знаеше дали на някого нямаше да хрумне да „вземе назаем“ оръжието му. Базата гъмжеше от войници от една рота морски пехотинци и още една рота военни полицаи, които изглеждаха много свирепи със своите автомати M-16 и окичени с гранати широки колани. Той се надяваше, че те ще внимават с оръжията си. Късно през следващия ден трябваше да пристигне цяло амфибийно подразделение на морската пехота, което щеше да подсили охраната на базата нещо, което трябваше да бъде направено още преди седмица, но беше забавено, отчасти поради чувствителността на исландците към присъствието на голям брой въоръжени чужденци на тяхна територия, но най-вече поради невъзможната бързина, с която се беше развила цялата криза. Той изкачи стълбите и влезе в контролната зала на кулата, където вместо обичайните петима души персонал намери осем.

— Здрасти, Джери — обърна се той към шефа на смяната, лейтенант Джери Саймън от ВМФ. Цивилните исландски диспечери, които обикновено работеха в помещението, не се виждаха никъде. „Е — помисли си Едуардс, нали няма граждански трафик, който да контролират.“

— Добрутро, Майк — отговори лейтенантът. Това беше обичайната шега в Кефлавик. Беше 03:15 часа местно време. Утро. Слънцето вече се намираше високо в небето и лъчите му влизаха през щорите на наклонените стъкла в залата.

— Да направим проверка на настроението! — каза Едуардс, докато се приближаваше към метеорологичните инструменти.

— Мразя това шибано място! — отвърнаха всички в хор.

— Да направим положителна проверка на настроението.

— Аз положително мразя това шибано място!

— Да направим отрицателна проверка на настроението.

— Не обичам това шибано място!

— Да направим кратка проверка на настроението.

— Майната му! — Всички се разсмяха. Това им беше необходимо, за да се отърсят от напрежението.

— Радвам се да видя, че всички поддържаме равновесие — отбеляза Едуардс. Ниският, кокалест офицер се радваше на голяма популярност от мига, в който беше пристигнал в базата преди два месеца. Той живееше в Ийстпойнт, щата Мейн, и беше завършил Академията на ВВС, но носеше очила и затова не можеше да лети. Ръстът му сто шестдесет и пет сантиметра, и петдесетте и пет килограма не можеха да всяват респект, но заразителната му усмивка, винаги готовият му запас от вицове и признатата му от всички способност да разбира обърканите метеорологични модели в Северния Атлантик го бяха превърнали в предпочитана компания за всекиго в Кефлавик. Всички, които го познаваха, смятаха, че някой ден той щеше да стане дяволски добър телевизионен метеоролог.

— Прието, транспортен полет пет-две-нула. Разкарай се оттам, Великан, имаме нужда от мястото — каза с уморен глас един диспечер. На няколкостотин ярда от кулата един транспортен самолет C-5A „Галакси“ започна да набира скорост по писта номер осем. Едуардс взе един бинокъл, за да наблюдава излитането. Трудно се свикваше с факта, че нещо с такива чудовищни размери можеше да лети.

— Някой да е чул нещо? — попита го Саймън.

— Не, никакви други новини след доклада на норвежците. Голяма активност на полуостров Кола. Знаеш ли, аз май избрах най-неподходящия момент да се прехвърля на работа тук. — Той се върна при уредите си, за да провери калибриран ли е цифровият барометър.

Всичко беше започнало преди шест седмици. Авиационни групи на съветските ВМФ и далекобойна авиация, базирани в половин дузина летища около Североморск, бяха провеждали почти непрестанни учения, тренирайки нападателни акции, които можеше да бъдат насочени срещу почти всекиго или всичко. Преди две седмици обаче интензивността на ученията бе намаляла. Точно в това се състоеше и заплахата: руснаците бяха обучили отлично всичките си екипажи, след което бяха започнали да извършват рутинна поддръжка на машините, за да се уверят, че всеки самолет и всеки уред работи безотказно… Какво ли правеха в момента? Дали не планираха нападение срещу Бодо в Норвегия, или пък срещу Исландия? Дали не подготвяха ново учение? Никой не можеше да отговори на тези въпроси.

Едуардс вдигна една папка и се подписа, че беше извършил дневната си проверка на инструментите в кулата. Той можеше да остави тази работа на срочнослужещите техници, но те помагаха на самолетните техници от ескадрилата и той не искаше да им създава още работа. Освен това, така имаше извинение да посети кулата и…

— Господин Саймън — каза бързо старшият срочнослужещ диспечер. — Току-що получих светкавица от „Сентри Едно“: Червена тревога. Приближават се голям брой бандити, сър. Приближават се от север-североизток. „Сентри Две“ проверява… потвърдиха. Господи! Изглежда, че бандитите са между четиридесет и петдесет, сър. — Едуардс забеляза, че диспечерът нарече приближаващите самолети „бандити“ вместо обичайното „зомбита“.

— Приближават ли се някакви приятели?

— На двадесет минути имаме един MAC C-141, сър, след него идват още осем през интервал от пет минути. Всички летят от Дувър към нас.

— Кажи им да се връщат незабавно и ги накарай да потвърдят заповедта! Летище Кефлавик се затваря за пристигащи самолети до второ нареждане. — Саймън се обърна към радиооператора си. — Предай на радистите да се свържат със SACLANT и да докладват, че сме нападнати. Аз…

Навсякъде край тях внезапно завиха сирени. В сенките на ранното утро наземните разчети започнаха да махат маркираните с червени флагчета предпазители на чакащите прехващачи. Едуардс видя как един пилот пресуши пластмасовата си чаша и затегна колана си. Наредените до всеки самолет стартерни колички започнаха да бълват черен пушек, докато генерираха енергия за запалването на самолетните двигатели.

— Кула, тук Ловец водач. Тръгваме. Разчисти пистите, момче!

Саймън пое микрофона.

— Прието, Ловец водач, пистите са ваши. План за разпръскване Алфа. Тръгвайте! Край.

Люковете се затвориха, блокировките на колелата бяха свалени и всеки разчет отдаде чест на своя пилот. Писъкът на реактивните двигатели премина в рев, когато самолетите започнаха да рулират по пистите.

— Къде е бойната ти станция, Майк? — попита Саймън.

— В метеорологичната сграда. — Едуардс кимна и се запъти към вратата. — Късмет, момчета.

На борда на „Сентри Две“ операторите на радарите наблюдаваха как ги обгражда един широк полукръг от мигащи точки. До всяка точка имаше обозначение BGR и данни за курса, височината и скоростта. Всяка точка обозначаваше един бомбардировач Ту-16 „Беджър“ на съветската военноморска авиация. Общо двадесет и четири такива самолета се движеха към Кефлавик със скорост шестстотин възела. Те се бяха приближили на малка височина, за да не бъдат засечени от радарите на двата E-3A, и когато бяха разбрали, че са открити, бяха започнали да се изкачват бързо. Сега се намираха на двеста мили от американските радарни платформи. Във въздуха патрулираха осем F-15 „Ийгъл“, от които два работеха със своите AWACS, но краят на патрула им наближаваше и те нямаха достатъчно гориво, за да преследват съветските бомбардировачи на форсаж. Те получиха заповед да се отправят срещу приближаващите Ту-16 със скорост шестстотин възела в час. Прицелните радари на техните ракети все още не бяха засекли целите си.

Намиращият се край нос Фонтур „Сентри Едно“ докладва, че положението при него е още по-лошо. На неговия екран се виждаха свръхзвукови Ту-22 „Бекфайър“, които се приближаваха със скорост, която показваше, че бяха натоварени максимално с допълнително оборудване. Американските изтребители, които патрулираха със „Сентри Едно“, бяха изпратени да пресрещнат втората група съветски самолети. На сто мили зад тях, двата F-15, които защищаваха Рейкявик, презаредиха резервоарите си от въздушен танкер и се втурнаха напред със скорост хиляда възела, докато останалата част от ескадрилата напускаше пистите на летището. Радарната картина от двата AWACS се предаваше по цифрова връзка към командния център на полетите, за да могат наземните екипи да наблюдават бойните действия. Сега, когато изтребителите бяха във въздуха, разчетите на всички останали самолети подготвяха с бясно темпо своите машини за излитане.

През изминалия месец персоналът на базата беше тренирал тази операция осем пъти. Някои от екипажите спяха в самолетите си. Други бяха извикани от жилищните си помещения, които се намираха едва на четиристотин ярда от пистата. Резервоарите на самолетите, които току-що се бяха върнали от патрул, се презареждаха с гориво и наземните екипи ги подготвяха за излитане. Бойци от морската пехота и охраната на ВВС се втурнаха да помагат. Нападението беше започнало в час, когато наоколо имаше само няколко цивилни лица, а гражданските полети бяха най-малко. От друга страна, бойците от базата бяха давали двойни наряди в продължение на една седмица и умората си казваше думата. Дейности, които обикновено се извършваха за пет минути, сега отнемаха осем.

Едуардс се беше върнал в метеорологичната служба, беше облякъл полевото и защитното си яке и нахлупил каска в стил „фриц“. Постът му по време на тревога — той не можеше да приеме термина „бойна станция“ по отношение на кабинета си — съвпадаше с определеното му работно място. Като че ли някой щеше да поиска някоя особено смъртоносна метеорологична карта, с която да атакува приближаващ бомбардировач! Едуардс знаеше, че военните трябваше да имат план за всичко. Просто трябваше да имат план, пък бил той и глупав. Едуардс слезе в контролната зала на полетите.

 

 

— Имам отделяне от Бандит Осем. Изстреляни са една, две „птички“. Според машината са AS-4 — докладва един от диспечерите в „Сентрито“. Старшият офицер се свърза с Кефлавик по радиото.

„ЮЛИУС ФУЧИК“

„Доктор Лайкс“ се намираше на двадесет мили югозападно от Кефлавик и на борда му кипеше усилена работа. В момента, в който съветските бомбардировачи бяха започнали да хвърлят своите ракети въздух-земя, командирът на руската ескадрила беше предал предварително определения код, който беше приет от радиста на „Фучик“. На кораба беше настъпило време за действие.

— Ляво на борд — заповяда Херов. — Прекарай носа срещу вятъра.

Цял полк въздушнопреносими пехотинци, много от които все още страдаха от морска болест от прекараните две седмици на огромния кораб, проверяваха и зареждаха оръжията си. Екипажът на „Фучик“ сваляше маскировката от наредените най-отзад четири баржи, откривайки четири десантни кораби на въздушни възглавници „Лебед“. Шестчленните екипажи на всяка машина свалиха капаците от всмукателите, които водеха до двигателите, за чиято поддръжка войниците се бяха грижили старателно цял месец. Доволни от работата си, те повикаха командирите на десантните машини, които запалиха тройката двигатели на двата последни десантни кораба.

Първият офицер на „Фучик“ стоеше до контролната станция на кърмовия асансьор. При подаден сигнал във всеки десантен кораб бяха натоварени по осемдесет и пет пехотинци и по един подсилен минометен разчет. Мощността на двигателите беше увеличена, въздушните възглавници на корабите се издуха и машините бяха изтеглени на кърмата. След четири минути те вече се намираха върху асансьора за баржи.

— Спускай — нареди първият офицер. Операторите на лебедката спуснаха асансьора до водната повърхност. Имаше вълнение и четирифутовите вълни се блъскаха в раздвоената кърма на „Фучик“. Когато асансьорът стигна до водата, командирът на първия „Лебед“ увеличи мощността на двигателя и се спусна в океана. Втората машина го последва след няколко секунди. След още пет минути четирите десантни кораба се отправиха в квадратна формация към полуостров Кефлавик.

„Фучик“ се върна към северния си курс, за да съкрати пътя на следващите „Лебеди“. Горната палуба беше претъпкана с войници, понесли картечници и ракети земя-въздух. На Андреев му се искаше лично да поведе войниците си, но той остана на мостика, защото знаеше, че мястото му е там.

КЕФЛАВИК, ИСЛАНДИЯ

— Оперативен център Кефлавик, бандитите изстреляха ракети въздух-земя и се връщат обратно. Досега имаме пуснати по две „птички“ от самолет. Общо петдесет… увеличи ги на петдесет и шест ракети, които се насочват към нас, а други се подготвят за изстрелване. Зад тях обаче няма никой. Повтарям, зад бомбардировачите няма нищо. Поне няма да ни атакуват парашутисти. Залягайте, момчета, ракетите станаха шестдесет. — Едуардс чу всичко това, когато влезе в контролната зала.

— Поне нямат ядрени бойни глави — каза един капитан.

— Че защо са им ядрени оръжия, когато пускат по нас сто ракети! — отвърна друг.

Едуардс надникна над рамото на някакъв офицер, за да хвърли един поглед на радарния екран. Екранът приличаше на някаква компютърна игра. Големите, бавни точки показваха самолетите. Малките, по-бързи точки показваха движещите се със свръхзвукова скорост ракети.

— Пипнах те! — извика радостно срочнослужещият радарен оператор. Водещият „Ийгъл“ беше успял да се доближи на удобно за стрелба разстояние до съветските самолети и улучи един от тях с ракета „Спароу“ само десет секунди след като руснакът беше изстрелял собствените си ракети. Втора „Спароу“ не улучи своята цел, но третата изглежда нямаше да пропусне. Съседният на първия изтребител атакуваше друг съветски бомбардировач. Едуардс забеляза, че руснаците бяха обмислили внимателно операцията. Те нападаха по целия северен хоризонт, оставяйки голямо разстояние между бомбардировачите, така че един изтребител не можеше да атакува едновременно повече от един или два. Беше почти като…

— Някой да е проверявал геометрията на тази формация? — попита той.

— Какво искаш да кажеш? — Капитанът се огледа. — Защо не си на мястото си?

Едуардс не обърна внимание на глупавата забележка.

— Каква е вероятността те да се опитват да подмамят изтребителите ни навън?

— Скъпа примамка. — Капитанът отхвърли идеята. — Според теб те са могли да изстрелят ракетите си от по-голямо разстояние. Може пък да не могат да летят толкова далече, колкото сме предполагали. По-важното е, че първата от тези ракети се намира на десет минути от нас, а последната е на пет или седем минути зад нея. И ние не можем да направим нищо.

— Да. — Едуардс кимна. Сградата, в която се помещаваха оперативният център и метеорологичната служба, беше двуетажна паянтова конструкция, която започваше да вибрира всеки път, когато скоростта на вятъра превишеше петдесет възела. Лейтенантът извади една дъвка и започна да дъвче. След десет минути сто ракети, всяка от тях носеща около един тон експлозив — или ядрена бойна глава, — щяха да започнат да падат наоколо. Срочнослужещите и разчетите, които се опитваха да подготвят самолетите за излитане, щяха да пострадат най-много. Неговата работа беше само да не се пречка. Това го караше да се срамува малко. Страхът, който започваше да усеща, го караше да се срамува още повече.

Всички F-15 от ескадрилата вече бяха във въздуха и се движеха на север. Последните „Бекфайър“ току-що бяха изстреляли своите ракети и обръщаха на североизток на пълна мощност, докато американските изтребители ги гонеха със скорост хиляда и двеста възела. Три от прехващачите изстреляха ракети и успяха да свалят два съветски бомбардировача и да повредят трети. Главният диспечер на „Сентри Едно“ забеляза, че изтребителите „Зулу“, които бяха успели да излетят не можеха да настигнат руските „Бекфайър“. Той се изруга мислено, че не ги беше изпратил да подгонят по-старите и не толкова ценни Ту-16, при които може би щяха да имат по-голям успех. Вместо това той им нареди да намалят и заповяда на подчинените си диспечери да им дадат вектор към свръхзвуковите ракети.

„Пингвин 8“, първият от противолодъчните самолети P-3C „Орион“, рулираше по писта две-две. Той беше завършил патрула си само преди пет часа и екипажът му още се опитваше да се разсъни.

— Накланя се сега — каза радарният оператор. Първата руска ракета беше почти над главите им и започваше смъртоносното си спускане. Изтребителите бяха улучили две от ракетите, но курсът и височината бяха неподходящи и повечето от техните „Спароу“ бяха пропуснали целта. „Ийгълите“ кръжаха над централна Исландия, на достатъчно голямо разстояние от базата, и всеки пилот се чудеше дали когато всичко свършеше, щеше да има база, в която да се завърне.

Едуардс се сви, когато първата ракета се приземи… или не се приземи. Ракетата въздух-земя имаше неконтактен детонатор с радарен пуск и се взриви на двадесет метра над земята. Последствията бяха ужасяващи. Тя избухна точно над международната магистрала, на двеста ярда от оперативния център. Осколките й разбиха няколко сгради, като най-много пострада зданието на пожарната команда. Едуардс се хвърли на пода, за да се предпази от шрапнелите, които пробиха дървените стени на помещението. Взривната вълна изкърти вратата заедно с пантите и въздухът се изпълни с прах. Миг по-късно експлодира някакъв камион в намиращата се на сто ярда от сградата бензиностанция. Към небето се издигна огнено кълбо, а върху околните здания се посипа горящ авиационен бензин. Електричеството беше прекъснато. Радарите, радиостанциите и лампите в залата угаснаха, а аварийният генератор не се включи. В миг на ужас Едуардс се зачуди дали първата ракета не беше имала ядрена бойна глава. Взривната вълна го беше ударила в гърдите и докато тялото му се опитваше да се адаптира към усещанията, които го бяха наранили, той внезапно почувства, че му се повдига. Той се огледа край себе си и видя ударен от откачило се осветително тяло мъж, който очевидно беше изгубил съзнание. Едуардс не знаеше дали трябваше да закопчее каишката на каската си, или не, и тази дилема му се струваше много важна в момента, въпреки че не можеше да се сети защо.

Втората ракета се взриви малко по-далеч от първата и беше последвана от останалите през интервал от няколко секунди. Едуардс не можеше да диша от праха. Струваше му се, че дробовете му ще се пръснат и той инстинктивно се хвърли към вратата, за да вдъхне свеж въздух.

Навън го посрещна силна топлинна вълна. Бензиностанцията представляваше плътна маса от пламъци, които вече бяха погълнали близката фотолаборатория и магазина на базата. Над жилищата на срочнослужещите се издигаше дим. Половин дузина самолети, които не бяха успели да излетят, никога вече нямаше да напуснат пистата. Крилете им бяха откъснати от експлозията на ракета, която се беше взривила точно над пресечната точка на пистите. Един разбит E-3A „Сентри“ бе обхванат от пламъци пред очите му. Той се обърна и видя, че контролната кула също беше повредена и всичките й прозорци липсваха. Едуардс се затича към нея без дори и да помисли да вземе джипа си.

Две минути по-късно той влезе запъхтян в залата на върха на кулата и намери всички мъртви, с разкъсани от парчетата стъкло тела. Целият под беше залян в кръв. Високоговорителите на радиоприемниците все още пращяха, но той не можа да намери работещ предавател.

„ПИНГВИН 8“

— Какво, по дяволите, е това? — каза пилотът на „Ориона“. Той обърна рязко самолета си наляво и увеличи мощността. Те бяха кръжали на десет мили от Кефлавик и бяха наблюдавали дима и пламъците, издигащи се над базата им, когато под тях преминаха четири големи предмета.

— Това е… — промълви вторият пилот. — Къде…

Четирите „Лебеда“ се движеха с повече от четиридесет възела, подскачайки леко върху петфутовите вълни. Те имаха дължина около осемдесет фута и бяха широки тридесет и пет и се задвижваха от по два външни лопатни пропелера, разположени пред висок, подобен на самолетен рул, на който беше нарисувана емблемата на съветския ВМФ — червен сърп и чук върху синя ивица. Десантните лодки вече бяха твърде близо до брега и пилотът не можеше да използва оръжията си.

Пилотът гледаше смаян към четирите „Лебеда“ и всичките му съмнения се изпариха, когато едно 30-мм оръдие стреля по него. Стрелецът не улучи, пилотът рязко сви на запад.

— Тако, предай на оперативен център за противолодъчна борба, че имат посещение. Четири въоръжени кораба на въздушни възглавници от неизвестен тип, но със сигурност руски. Сигурно превозват войници.

— Пилот — отвърна тактическият координатор след тридесет секунди. — Кефлавик не е в ефир. Оперативният ПЛБ център го няма; кулата също не отговаря. Опитвам се да вдигна „Сентритата“. Може би ще успеем да изпратим един-два изтребителя.

— Добре, но продължавай да опитваш да се свържеш с Кефлавик. Активирам радара. Ще се опитам да разбера откъде са дошли. Активирам и Харпуните.

КЕФЛАВИК, ИСЛАНДИЯ

Едуардс разучаваше пораженията през бинокъл, когато чу съобщението по радиото, но не можеше да му отговори. „Какво да правя сега?“ Той се огледа и видя една полезна вещ — радиостанция „Хамър Ейс“. Той нарами раницата с апарата и се втурна надолу по стълбите. Трябваше да намери офицерите от морската пехота и да ги предупреди.

 

 

Десантните лодки навлязоха в залива Джупивогур и минута по-късно стигнаха до сушата на по-малко от миля от базата на ВВС. Войниците в тях се зарадваха на по-гладкото возене, когато машините им се подредиха в редица на разстояние триста ярда една от друга и поеха през равния, скалист терен към базата на НАТО.

 

 

— Какво, по дяволите… — каза един ефрейтор от морската пехота. Подобно на някакъв изгладнял динозавър, на хоризонта се появи масивен предмет, който очевидно се движеше по сушата с голяма скорост.

— Хей, ти! Ела тук! — изкрещя Едуардс. Един джип с трима срочнослужещи в него спря, след което се засили към офицера. — Заведете ме веднага при командира си!

— Командирът е мъртъв, сър — каза сержантът. — Командващият поста беше улучен и загина, господин лейтенант!

— Къде е заместникът му?

— В основното училище.

— Тръгвайте, трябва да им съобщя, че откъм морето идват няколко лоши момчета… мамка му! Ти си имал радио.

— Опитах се да се обадя, сър, но няма отговор. — Сержантът зави на юг по международната магистрала. Ако се съдеше по дима, най-малко три ракети бяха паднали на пътя. От малкия град, който някога беше съставлявал военновъздушната база Кефлавик, бяха останали само горящи развалини. Няколко души в униформа тичаха насам-натам и вършеха неща, които Едуардс нямаше време да обмисли. Дали изобщо някой командваше?

Основното училище също беше улучено. Едната трета от сградата, която не се беше срутила, представляваше огнена маса.

— Сержант, тази радиостанция работи ли?

— Тъй вярно, сър, но е настроена на честотата на патрулите от охраната.

— Ами, сменете честотата тогава!

— Слушам. — Сержантът набра нова честота.

 

 

„Лебедите“ се бяха групирала по двойки и бяха спрели на четвърт миля пред периметъра на базата. Носовите им врати се отвориха и от тях излязоха по две щурмови машини на пехотата БМД, последвани от минометните разчети, които веднага започнаха да подготвят оръжието си. 73-милиметровите оръдия и ракетните установки на минитанковете започнаха да обстрелват защитните позиции на морската пехота, докато войниците от всяка машина напредваха бавно и умело, използвайки прикритието на терена и огневата си поддръжка. Щурмоваците бяха подбрани от воювали в Афганистан поделения и до един бяха ветерани от много сражения. „Лебедите“ затвориха вратите си и се върнаха към брега, откъдето щяха да натоварят още пехотинци. Части от два елитни въздушнодесантни батальона вече атакуваха една рота морски пехотинци.

 

 

Ужасените съобщения по взводните радиостанции бяха отчайващо ясни. Електричеството в базата беше прекъснато, а с него и основните радиовръзки. Офицерите от морската пехота бяха мъртви и нямаше кой да координира отбраната. Едуардс се зачуди дали изобщо някой знаеше какво става в действителност, но реши, че това вероятно няма никакво значение.

— Сержант, трябва да се разкараме оттук!

— Искате да кажете да избягаме!

— Искам да кажа да се измъкнем и да докладваме за случилото се. Изглежда, че загубихме това сражение, сержант. Някой трябва да докладва за това, за да не изпращат повече самолети към това летище. Кой е най-прекият път до Рейкявик?

— По дяволите, сър, там вътре има морски пехотинци…

— Да не искаш да те заловят руснаците? Ние загубихме! Казах, че ще докладваме и ти ще правиш това, което ти наредя, сержант! Ясен ли съм?

— Тъй вярно, сър.

— Как сме с оръжието?

Един редник изтича до развалините на училището. Един морски пехотинец лежеше по очи до сградата и край него се разливаше локва кръв, изтичаща от някаква невидима смъртоносна рана. Редникът се върна с автомата M-16 на убития, полеви комплект и паласка с пълнители и ги подаде на Едуардс.

— Вече всички имаме по една такава, сър.

— Да се махаме оттук.

Сержантът запали двигателя на джипа.

— Как ще докладваме?

— Нека аз да мисля за това, става ли?

— Както кажете. — Сержантът обърна джипа и го подкара по магистралата към разрушените сателитни антени.

„ЮЛИУС ФУЧИК“

— Самолет от левия борд! — извика един часови. Херов вдигна бинокъла си и изруга тихо. Под двете крила на многомоторния самолет висяха предмети, които можеха да бъдат само ракети.

„ПИНГВИН 8“

— Я виж кой бил тук — каза тихо пилотът на „Ориона“. — Нашият стар приятел „Доктор Лайкс“. Боен център, тук пилот, какви други кораби има в района?

— Никакви, пилот, в радиус от сто мили няма друг кораб. — Операторът току-що беше извършил пълно претърсване на хоризонта с радара за търсене над повърхността.

— Абсолютно е сигурно, че проклетите десантни лодки не са дошли от някоя подводница. — Пилотът промени курса си, така че да премине на две мили от кораба, оставяйки слънцето зад себе си. Вторият пилот разглеждаше кораба през бинокъла си. Бордовите телевизионни камери щяха да осигурят още по-голямо увеличение. От самолета забелязаха два подготвящи се за излитане хеликоптера. Някой на борда на „Фучик“ се паникьоса и изстреля ръчна ракета SA-7. Ракетата не успя да захване целта и се устреми по посока на слънцето.

„ЮЛИУС ФУЧИК“

— Идиот! — изръмжа Херов. Димът от двигателя на ракетата показваше, че тя дори не беше минала близо до самолета. — Сега той ще стреля по нас. Пълен напред! Кормчия, внимавай!

„ПИНГВИН 8“

— Добре — каза пилотът, докато се отдалечаваше от търговския кораб. — Тако, имам цел за твоите „Харпуни“. Нещо ново от Кефлавик?

— Отрицателно, но „Сентри“ Едно предава данните в Шотландия. Забелязали са множество ракети да поразяват Кефлавик и, както изглежда, базата е затворена и не се знае дали още е под наш контрол, или не.

Пилотът изпсува тихо.

— Добре. Ще потопим този пират веднага.

Прието, пилот — отговори тактическият координатор. — Две минути преди да изстреляме проклетия… по дяволите! Имам червена светлина на десния „Харпун“. Гадината не иска да се активира.

— Опитай се да го включиш! — изръмжа пилотът. Не се получи. В бързината при подготовката на излитането изморените обслужващи екипи не бяха прикрепили добре кабела за управление на ракетата.

— Добре, имам една изправна. Готов!

— Огън!

Ракетата се откъсна от крилото и тридесет фута по-надолу включи двигателя си. По горната палуба на „Фучик“ се бяха наредили десантчици и много от тях държаха ръчни ракети земя-въздух и се надявах да успеят да улучат изстреляната по тях ракета въздух-земя.

— Тако, виж дали можеш да вдигнеш един F-15. Може би те ще успеят да потопят това бебче с двадесетмилиметровите си оръдия.

— Вече го направих. Два „Ийгъла“ са на път насам, но са зле с горивото и няма да могат да направят повече от два захода.

Пилотът вдигна бинокъла към очите си и се загледа в боядисаната в бяло ракета, която се плъзгаше над вълните. „Давай, бебче, давай…“

„ЮЛИУС ФУЧИК“

— Приближаваща ракета, ниско на хоризонта откъм десния борд. — „Поне имаме добри часови“, помисли си Херов. Той пресметна разстоянието до хоризонта и предположи, че скоростта на ракетата беше хиляда километра в час…

— Пълен дясно на борд! — изкрещя той. Кормчията завъртя щурвала в крайно положение и го задържа така.

— Не можете да избягате от ракета, Херов — каза тихо генералът.

— Знам това. Гледайте, приятелю.

Черният корпус на кораба се обръщаше рязко надясно. При това движение „Фучик“ се наклони в противоположната посока по същия начин, по който лека кола излиза от завой на равен път, като по този начин изкуствено вдигна ватерлинията на уязвимия десен борд.

Някои от офицерите на палубата започнаха да изстрелват сигнални ракети с надеждата да отклонят ракетата, но нейният микропроцесорен мозък виждаше единствено огромната точка, която заемаше центъра на търсещата й радарна глава. Ракетата забеляза, че целта й променя курса си и веднага коригира и своя. На половин миля от целта „Харпунът“ се издигна рязко нагоре от височина десет фута до програмираната за изпълнението на смъртоносния удар височина. Войниците на „Фучик“ мигновено изстреляха една дузина ракети по него. Три от тях захванаха пламъците от ракетния двигател, но не успяха да завият достатъчно бързо и подминаха целта си. „Харпунът“ се наклони и се стрелна надолу.

„ПИНГВИН 8“

— Точно така… — прошепна пилотът. Сега ракетата вече не можеше да бъде спряна.

Ракетата се удари в корпуса на кораба на шест фута над ватерлинията, малко по-назад от мостика. Бойната й глава се взриви моментално, но тялото на ракетата продължи да се движи напред, разливайки сто литра гориво, които се подпалиха на най-долната товарна палуба. „Фучик“ моментално беше обвит от гъст облак черен дим. Трима парашутисти бяха отхвърлени от взривната вълна и при падането си натиснаха, без да искат, спусъците на ръчните си ракети и ги изстреляха в небето.

— Тако, „птичката“ ти се справи много добре. Имаме детонация на бойната глава. Изглежда че… — Пилотът напрегна погледа си в бинокъла, за да оцени пораженията.

„ЮЛИУС ФУЧИК“

— Рулят в средата! — Херов беше очаквал взривната вълна да го събори, но ракетата се беше оказала от малките, а „Юлиус Фучик“ имаше собствена маса от тридесет и пет хиляди тона. Капитанът изтича до крилото на мостика, за да оцени пораженията. Когато корабът застана на равен кил, нащърбената дупка в борда му се оказа на десет фута над вълните. Черни кълба дим излизаха от пробойната. На „Фучик“ беше избухнал пожар, но капитанът прецени, че ударът не можеше да потопи кораба му. Херов бързо издаде няколко заповеди на екипите за борба с повредите, а генералът изпрати един от своите офицери да му помага. През последните десет дни сто десантчика бяха обучени в гасене на пожари на борда. Сега щеше да им се наложи да приложат наученото на практика.

„ПИНГВИН 8“

„Фучик“ излезе от облака дим със скорост двадесет възела. В борда му зееше петнадесетфутова пробойна. От нея излизаха гъсти кълба дим, но пилотът веднага разбра, че поражението не беше фатално. На горната палуба се виждаха стотици мъже, които тичаха по стълбите, водещи към трюмовете, за да се борят с огъня.

— Къде са тези изтребители? — попита пилотът. Тактическият координатор не отговори. Той превключи честотата на радиото си.

— „Пингвин 8“, тук „Кобра 1“ Имам две „птички“. Всичките ни ракети са вече изстреляни, но имаме пълен товар от двадесет-майк-майк. Мога да ви дам два захода, но след това трябва да изчезваме към Шотландия.

— Прието, водач „Кобра“. На палубата на целта забелязахме няколко готови за излитане хеликоптери. Пазете се от ръчните ракети. По мен изстреляха около двадесет от тези гадини.

— Прието, „Пингвин“. Някакви новини от Кефлавик?

— Ще трябва да си намерим нов дом за известно време.

— Прието. Добре, дръжте се настрана, ние идваме откъм слънцето, ниско над повърхността.

„Орионът“ продължи да кръжи на три мили от кораба. Пилотът му не видя изтребителите, докато те не започнаха да стрелят. Двата F-15 летяха на няколко фута един от друг, на около двадесет фута над водата, когато въртящите се 20-милиметрови оръдия на носовете им започнаха да бълват огън.

„ЮЛИУС ФУЧИК“

Никой на борда не ги забеляза. Миг по-късно водата около „Фучик“ закипя от неулучилите целта снаряди и главната палуба беше скрита от облак прах. Оранжев пламък се издигна към небето, когато един от руските хеликоптери се взриви. По палубата се изсипа горящ авиационен бензин и за малко не улучи генерала и капитана.

— Какво беше това? — промълви Херов.

— Американски изтребители. Приближили са се ниско над повърхността. Вероятно са изстреляли всичките си ракети, защото в противен случай досега вече щяха да са ни бомбардирали. Още не се е свършило, капитане.

Изтребителите се разделиха и минаха вляво и вдясно от кораба, който продължи да се движи в широк кръг със скорост двадесет възела. По двата F-15 не бяха изстреляни ракети и те завиха, прегрупираха се и се насочиха към носа на „Фучик“. Следващата им цел беше надстройката. Миг по-късно мостикът на товарния кораб беше надупчен на няколкостотин места. Всички прозорци бяха пръснати и по-голямата част от екипажа на мостика загина, но водонепроницаемостта на „Фучик“ не беше нарушена изобщо.

Херов огледа пораженията. Кормчията му беше разкъсан от половин дузина бронебойни снаряди, а всички останали на мостика бяха мъртви. Необходими му бяха няколко секунди, за да превъзмогне шока и да усети острата болка в собствения си стомах. Когато погледна надолу, капитанът забеляза, че якето му беше напоено с кръв.

— Ранен сте, капитане. — Единствен генералът инстинктивно се беше прикрил зад нещо солидно. Сега той огледа осемте разкъсани тела в лоцманската кабина и за сетен път се запита защо беше такъв късметлия.

— Трябва да закарам кораба до пристанището. Идете на кърмата и кажете на първия офицер да продължи операцията по спускането. Вие, другарю генерал, ще ръководите погасяването на пожарите. Трябва да закараме кораба в пристанището.

— Ще ви изпратя помощ. — Генералът се изнесе на бегом през вратата, а Херов тръгна към щурвала.

КЕФЛАВИК, ИСЛАНДИЯ

— Спри тук! — извика Едуардс.

— Сега пък какво има, лейтенант? — попита сержантът, докато спираше джипа до паркинга на BOQ.

— Ще вземем моята кола. Този джип е твърде подозрителен. — Лейтенантът скочи на земята и извади ключовете от колата си. Морските пехотинци се спогледаха безмълвно, преди да се затичат след него. Колата му беше едно десетгодишно волво, което Едуардс беше купил от заминаващ си офицер преди няколко месеца. Автомобилът беше изкарал доста време в движение по неасфалтираните исландски пътища и това си личеше.

— Хайде, качвайте се!

— Сър, какво точно правим, по дяволите?

— Виж, сержант, ние трябва да напуснем района. Ами ако Иван има хеликоптери? На какво мислиш, че прилича един джип от въздуха?

— А, добре. — Сержантът кимна. — Но какво ще правим после, сър?

— Ще се придвижим поне до Хафнафьордур, ще се отървем от колата и ще се скрием някъде извън населените места. Когато стигнем до някое безопасно място, ще се свържем с нашите по радиото. Това на гърба ми е спътников радиопредавател. Трябва да съобщим във Вашингтон какво става тук. Това означава, че трябва да видим с какво е дошъл Иван. Нашите ще се опитат поне да си върнат тази скала. Мисията ни, сержант, е да оцелеем, да докладваме и може би да улесним нашите войски при завръщането им. — Едуардс не беше мислил по този въпрос, преди да изрече всичко това. Дали щяха да се опитат да си върнат Исландия? Какво ли още ставаше в шибания свят? Имаше ли смисъл във всичко това? Той реши, че не е необходимо да има смисъл. „Всяко нещо с времето си“, помисли си лейтенантът. На него хич не му се искаше да бъде пленник на руснаците, а ако успееха да предадат някаква информация, своите може би щяха да се реваншират за случилото се тази сутрин в Кефлавик.

Едуардс запали двигателя и подкара автомобила на изток по магистрала 41. Къде можеше да се отърве от колата? В Хафнафьордур имаше търговски център… и единственото в Исландия заведение на „Кентъки фрайд чикън“. Какво по-добро място от това? Младият лейтенант се усмихна неволно. Те бяха живи и имаха най-опасното оръжие, познато на човека — радиостанция. Едуардс реши, че ще се справя с проблемите според обстановката. Мисията му беше да оцелее и да докладва. Когато направеше това, някой друг можеше да му каже какво да прави по-нататък. „Всяко нещо с времето си“, повтори си той наум и се помоли някой да има представа какво точно ставаше.

„ПИНГВИН 8“

— Изглежда, че са овладели огъня — коментира кисело вторият пилот.

— Да, как ли са успели? Мамка му, тази лодка трябваше да избухне като… но не стана така. — Пред очите им четирите десантни кораба натовариха втора група войници. Пилотът не се беше сетил да каже на двата изтребителя, които вече бяха отлетели към Шотландия, да стрелят по тях вместо по огромния черен корпус. „Ама че шибан офицер съм“, помисли си той. „Пингвин 8“ носеше осемдесет хидроакустични буя, четири торпеда Mk-46 за противолодъчна борба и няколко други високотехнологични оръжия, но нито едно от тях не беше подходящо за поразяване на обикновена голяма цел, каквато беше търговският кораб. Освен ако не искаше да се направи на камикадзе… Пилотът поклати глава.

— Ако искаш да се насочим към Шотландия, остава ни гориво за още тридесет минути — посъветва го бордовият инженер.

— Добре, но нека преди това да хвърлим още един поглед над Кефлавик. Изкачвам се на шест хиляди. Там трябва да бъдем извън обсега на зенитните ракети.

След две минути самолетът се намираше над сушата. Един „Лебед“ приближаваше станцията на SOSUS и SIGINT, намираща се срещу Хафнир. Пилотът не знаеше много за дейността на SIGINT, но океанската система за хидролокаторно наблюдение SOSUS беше основното средство за откриване на цели за самолети като неговия. Тази станция покриваше района между Гренландия и Исландия и между Исландия и Фарьорските острови. Основната бариера, която държеше руските подводници далеч от търговските морски пътища, щеше да бъде премахната. Страхотно.

Минута по-късно „Орионът“ летеше над Кефлавик. Седем или осем самолета не бяха успели да излетят и горяха на пистата. Пилотът разгледа пистите през бинокъла си и с ужас установи, че са напълно здрави.

— Тако, имаш ли връзка с някой „Сентри“?

— Можеш да говориш с един още сега, пилот. Държа „Сентри Две“ на линия.

— „Сентри Две“, тук „Пингвин 8“, чувате ли ме, край?

— Прието, „Пингвин 8“, говори старшият диспечер. Виждам, че се намирате над Кефлавик. Какво е положението там?

— Преброих осем „птички“ на земята, всичките в пламъци. Ракетите не са, повтарям, не са, повредили пистите.

— Сигурен ли сте, „Осми“?

— Положително. Забелязвам големи поражения от взривните вълни, но по земята няма дупки. Резервоарите за гориво на базата изглеждат здрави и по всичко личи, че депото за гориво при Хакотстангер не е било улучено. Оставили сме на нашите руски приятели целия си запас гориво и непокътнато летище. Базата… да видим. Кулата не е срутена. Около въздушния оперативен център се виждат много дим и пламъци… базата изглежда е пострадала доста, но пистите със сигурност са здрави. Край.

— Какво стана с кораба, по който стреляхте?

— Един точен изстрел. Лично видях как ракетата се заби в корпуса, а два от вашите F-15 го понадупчиха още малко, но това не беше достатъчно. Вероятно ще успее да стигне до пристанището на Рейкявик или Хафнафьордур, където ще разтовари. Корабът има водоизместимост четиридесет хиляди тона и сигурно носи доста голям товар. Вероятно ще успее да се добере до пристанището за два-три часа, освен ако не намерим някой, който да го потопи преди това.

— Не разчитайте на това. Как сте с горивото?

— Трябва да тръгваме за Сторноуей веднага. Фотографите ми заснеха района и онзи кораб. Това е всичко, което можем да направим.

— Добре, „Пингвин 8“, намерете си място за кацане. Ние също ще изчезваме след няколко минути. Успех. Край.

ХАФНАФЬОРДУР, ИСЛАНДИЯ

Едуардс паркира колата на паркинга на търговския център. По време на пътуването си бяха забелязали, че пукотевицата в намиращия се само на десет мили Кефлавик беше събудила жителите на Хафнафьордур и сега някои от тях стояха навън и гледаха на запад към базата, чудейки се какво ли ставаше. „Също като нас“, помисли си лейтенантът. За тяхно щастие, руснаците изглежда все още не бяха достигнали до този град. Той заключи колата и инстинктивно прибра ключовете в джоба си.

— А сега накъде, лейтенант? — попита го сержант Смит.

— Нека да си изясним някои неща, сержант. Вие сте човекът с опит. Ако имате някакви идеи, искам да ги чуя. Ясен ли съм?

— Ами, сър, бих казал, че според мен трябва да вървим право на изток известно време, за да се отдалечим от главните пътища и да ви намерим място, където да можете да си поиграете с шибания предавател. И при това трябва да побързаме.

Едуардс се огледа. По съседните улици все още нямаше хора. Сержантът беше прав те трябваше да напуснат града, преди да бъдат забелязани от някой, който по-късно можеше да се сети, че ги е видял. Той кимна и сержантът даде знак на един редник да мине начело на групата. Те свалиха каските си и преметнаха автоматите си така, че да изглеждат възможно най-безобидни, въпреки че всеки един от тях беше сигурен, че иззад завесите на прозорците ги наблюдаваха стотина чифта очи. „Какъв начин за започване на война“, помисли си Едуардс.

„ЮЛИУС ФУЧИК“

— Пожарите са потушени! — обяви генерал Андреев. — Голяма част от екипировката ни е повредена, най-вече от водата, но пожарите са потушени! — Изражението му се промени, когато видя Херов.

Капитанът беше блед като смъртник. Един армейски лекар беше превързал раната му, но вероятно имаше и вътрешен кръвоизлив. Капитанът полагаше огромни усилия да се задържи на крака до масата с навигационните карти.

— Дясно на борд до нула-нула-три.

Сега щурвалът беше поет от един младши офицер.

— Дясно на борд до нула-нула-три, другарю капитан.

— Трябва да полегнете, капитане — каза тихо Андреев.

— Първо трябва да закарам кораба си в пристанището!

„Фучик“ се движеше почти право на север. Западният вятър и вълните му идваха странично и в пробойната влизаше вода. Предишният оптимизъм на Херов се изпаряваше. Взривът на ракетата беше разкъсал няколко шева в ниската част на корпуса и сега през тях влизаше вода, която заливаше долната товарна палуба, въпреки че засега помпите успяваха да я изпомпят. На борда все още имаше двадесет хиляди тона товар, който трябваше да бъде доставен.

— Капитане, трябва да бъдете прегледан от лекар — настоя Андреев.

— След като акостираме. Ще се оставя да бъда прегледан едва когато повреденият борд мине откъм подветрената страна. Кажете на хората си да внимават. Още една успешна атака може да ни довърши. Кажете им също, че се справиха отлично. За мен ще бъде удоволствие да плавам с тях отново.

„ФАРИС“

— Имам контакт, вероятно подводница, пеленг три-пет-три — обяви операторът на хидролокатора.

„Значи се започва“, помисли си Морис. През първата част от пътя си извън американски териториални води „Фарис“ беше поставен в постоянна бойна готовност. Тактическият плаващ хидролокатор на фрегатата се влачеше зад нея. Намираха се на двадесет мили северно от конвоя и на сто и десет мили източно от брега и току-що бяха пресекли линията на континенталния шелф и бяха навлезли в дълбоките води на каньона Линденкол — идеално скривалище за една подводница.

— Покажете контакта — нареди ПЛБ офицерът. Морис запази спокойствие и наблюдаваше работата на екипажа си.

Операторът посочи към екрана си. На черния фон се виждаше поредица цифрови блокчета в различни оттенъци на зеленото. Шест подредени в редица блокчета се различаваха от произволния образ на фона. Имаше и седмо блокче. Фактът, че блокчетата бяха наредени във вертикална редица, означаваше, че шумът се генерираше на постоянен пеленг, малко на северозапад. Досега фрегатата беше имала само посоката към предполагаем източник на шум, без да знае разстоянието до него. Дали шумът не идваше от подводница, от рибарски кораб с много шумен двигател, или просто от някакви смущения във водата. Източникът на сигнала изчезна за около минута, след което се появи отново.

Морис и ПЛБ офицерът му погледнаха към батитермографа. На всеки два часа фрегатата спускаше този уред, който измерваше температурата на водата, докато падаше към дъното, и предаваше резултатите по кабел, който биваше прекъснат, щом уредът достигнеше дъното. Показанията на апарата показваха неравна линия. Температурата на водата намаляваше неравномерно с увеличаването на дълбочината.

— Може да е всичко — каза тихо ПЛБ офицерът.

— Разбира се — съгласи се капитанът и се върна до екрана на хидролокатора. Източникът все още се виждаше. Линията се беше задържала непроменена в продължение на вече пет минути.

Но какво беше разстоянието до обекта? Водата беше добър проводник на звука, много по-добър от въздуха, но имаше свой собствени закони. На сто фута под „Фарис“ се намираше „пластът“ област, в която се наблюдаваше рязка промяна на температурата на водата. Подобно на наклонено стъкло, този слой пропускаше част от звуковите вълни, но отразяваше повечето от тях. Част от енергията биваше пропускана между пластовете, запазвайки интензивността си на огромно разстояние. Източникът, който чуваха можеше да се намира на разстояние между пет и петдесет мили. Докато гледаха екрана, линията започна да се измества леко наляво, което означаваше, че фрегатата минаваше на изток от източника… или пък той минаваше на запад от нея, може би изпълнявайки ловна маневра, с която подводница се приближава към кърмата на жертвата си.

— Това е цел и според мен е доста далеч — каза тихо старшината. Учудващо беше колко тихи ставаха хората по време на противолодъчно учение, сякаш се страхуваха, че на подводницата могат да чуят гласовете им.

— Сър — обади се след няколко секунди ПЛБ офицерът. — Като се има предвид, че не забелязваме промяна в пеленга, контактът би трябвало да се намира на петнадесет мили от нас. Това означава, че източникът е доста шумен, вероятно твърде отдалечен от нас, за да представлява незабавна опасност. Ако обектът е атомна подводница, ще можем да получим кръстосан пеленг след кратък спринт.

Морис погледна към задната преграда на командния център. Фрегатата се движеше със скорост петнадесет възела. Той вдигна телефона.

— Мостик, тук команден център.

— Мостик, слушам. Старпомът на телефона.

— Джо, увеличи на двадесет възела за пет минути. Да видим дали ще получим кръстосан пеленг от целта, която обработваме.

— Слушам, капитане.

Една минута по-късно Морис вече чувстваше промяната в движението на кораба през шестфутовите вълни. Той чакаше замислен и му се искаше фрегатата да разполагаше с по-чувствителните хидролокатори 2X, с които бяха оборудвани скоростните фрегати от клас „Пери“. Петте минути бяха много време, но ПЛБ беше игра, за която се изискваше голямо търпение.

Мощността беше намалена и когато корабът забави хода си, контактът на хидролокаторния екран се промени от произволен шум на потока до произволен шум на средата — нещо, което можеше да бъде по-лесно усетено, отколкото обяснено. Капитанът, ПЛБ офицерът и хидроакустикът наблюдаваха отблизо екрана в продължение на десет минути. Звуковата аномалия беше изчезнала също толкова внезапно, колкото се беше появила, и повече не се появи. Вероятно шумът беше предизвикан от малък водовъртеж, който беше излязъл на повърхността. Но сега всичко, което засечаха, можеше да има изрисувана на него червена звезда и прикрепен перископ.

„Първият ми проблем“, помисли си Морис. Ако беше решил да нареди на хеликоптера си или на някой от патрулните самолети „Орион“ да провери контакта, може би щеше да ги изпрати след несъществуваща цел и така да ги отдалечи от курса, по който евентуално можеха да срещнат истински контакт. Ако беше решил да не предприема нищо, може би щеше да изпусне истински контакт. Понякога Морис се чудеше дали на капитаните не трябваше да бъдат раздадени монети с надпис „ДА“ от едната и „НЕ“ от другата страна, които евентуално можеха да бъдат наречени „цифров генератор на решения“, за да бъде спазена привързаността на ВМФ към названия, свързани с електрониката.

— Имаме ли причина да смятаме, че контактът е реален? — обърна се той към ПЛБ офицера си.

— Не, сър. — Офицерът вече се питаше дали не беше сбъркал, като беше обърнал внимание на капитана върху шумовия източник. — Вече не.

— Добре. Това едва ли ще е последният такъв случай.