Том Кланси, Лари Бонд
Операция „Червена буря“ (15) (Част първа)

Глава петнадесета
Гамбитът на бастионите

„ЧИКАГО“

— Дълбочина? — запита тихо Маккафърти.

— Петдесет фута под кила — отвърна моментално навигаторът. — Все още се намираме извън руски териториални води, но след двадесет мили ще започнем да приближаваме плитчините, капитане. — За половин час този беше осмият му коментар за това, което ги очакваше.

Маккафърти кимна, защото не искаше да говори, а и не трябваше да издава излишни звуци. Напрежението в командния център на „Чикаго“ приличаше на цигарен дим, който вентилаторите не могат да изтеглят от стаята, независимо от усилията си. Капитанът се огледа около себе си и видя, че членовете на екипажа всеки посвоему издава чувствата си: кой чрез повдигнати вежди, кой чрез леко поклащане на главата.

Навигаторът беше най-нервен от всички. Имаше хиляди уважителни причини подводницата да не се намира на това място. Трудно беше да се определи дали „Чикаго“ се намира в руски териториални води, или не, а това само по себе си представляваше сложен правен проблем. На североизток се намираше нос Канин, а на северозапад — нос Святов. Съветите твърдяха, че целият район между посочените географски пояси е техен „исторически залив“, докато Съединените щати бяха избрали да признаят международното правило за зона на териториалните води двадесет и четири мили. Всички на борда знаеха, че беше много по-вероятно руснаците първо да стрелят, вместо да поискат международният съд да вземе решение според Международния закон за морската конвенция. Дали руснаците щяха да открият „Чикаго“?

Подводницата се движеше само в тридесет клафтера^[1] вода, а атомните щурмови подводници, подобно на големите морски акули, се чувстваха най-добре на големи дълбочини, а не в плитчините. Тактическият екран показваше пеленги към три съветски патрулни кораба — две фрегати от клас „Гриша“ и една корвета от клас „Поти“ — и всички те бяха съдове, специализирани за противолодъчна борба. Въпреки че и трите патрулни кораба се намираха на голямо разстояние, те представляваха реална опасност за „Чикаго“.

Единствената добра новина беше, че над повърхността бушуваше буря. Вятърът от двадесет възела и проливният дъжд създаваха шум, който затрудняваше работата на хидролокаторните устройства. Това се отнасяше и до хидролокатора на „Чикаго“, който беше единственият й начин за ориентиране.

След това идваше ред на непредвидимите обстоятелства. Какви сензори имаха Съветите в тези води? Достатъчно чиста ли беше водата, за да позволи на патрулен хеликоптер или самолет за ранно предупреждение да забележи подводната лодка? Дали някъде наоколо нямаше дизелова подводница от клас „Танго“, която ги приближава бавно с тихите си, захранвани от акумулатори, двигатели? Единственият начин да разберат това беше, като чуят металическото виене, предизвикано от високооборотните перки на някое торпедо или експлозията на хвърлена по тях дълбочинна бомба. Маккафърти претегли опасността, която всички тези фактори представляваха за „Чикаго“ спрямо приоритета на телеграмата светкавица, изпратена от COMSUBLANT: „НЕЗАБАВНО ОПРЕДЕЛЕТЕ ОПЕРАТИВНИТЕ ОБЛАСТИ НА АРПЛ^[2] НА СЪВЕТСКИЯ ФЛОТ.“

Тази заповед не му оставяше много възможности.

— Каква е точността на радиолокация? — попита Маккафърти с възможно най-спокойния си глас.

— Плюс-минус двеста ярда. — Навигаторът дори не вдигна поглед от уредите си.

Капитанът изсумтя, защото знаеше какво си мислеше навигаторът. Преди няколко часа трябваше да определят точните си координати чрез спътникова връзка, но рискът да бъдат засечени по време на връзката беше твърде голям в този район, който гъмжеше от съветски надводни съдове. Двеста ярда, плюс или минус, беше добра точност по всички рационални стандарти, но не и при движение под водата в район на плитчини, намиращ се до вражеския бряг. Доколко прецизни бяха картите на подводницата? Нямаше ли в плитчините останки от корабокрушения, които не бяха отбелязани на картата? Дори ако навигационните му данни бяха абсолютно точни, само след няколко мили водата щеше да стане толкова плитка, че отклонение от двеста ярда можеше да ги удари в дъното и да повреди подводницата… при което щеше да създаде шум. Капитанът сви рамене. „Чикаго“ беше най-добрата платформа в света за мисии като тяхната. Той и преди беше изпълнявал подобни задачи, а и не беше възможно да мисли за всичко по едно и също време. Маккафърти направи няколко крачки напред и се наведе към хидролокаторното отделение.

— Как е нашият приятел?

— Продължава по предишния си курс, капитане. Няма промяна в излъчваното от целта шумово ниво. Просто се движи право напред със скорост петнадесет възела, на разстояние не повече от две хиляди ярда от нас. Прилича на туристическо пътуване — отговори операторът с немалка ирония в гласа.

Туристическо пътуване. На всеки четири часа Съветите извеждаха в открито море по една от въоръжените си с балистични ракети подводници. По-голяма част от подводниците им от този тип бяха вече извън пристанищата си. Досега никога не бяха правили такова нещо. При това изглеждаше, че всичките им подводни лодки се насочват на изток, а не на север и североизток, както правеха обикновено при обиколките си из Баренцово и Карско море, а от неотдавна и под самия Арктически кръг. SACLANT беше получил тази информация от норвежките самолети P-3, които патрулираха над отдалеченото на петдесет мили от брега място, на което се потапяха всички съветски подводници и на което американците бяха дали кодовото име Чекпойнт Чарли. „Чикаго“ се намираше най-близо до района и беше получила заповед да провери информацията.

Подводницата бързо беше открила и бе започнала да следи една „Делта-III“, модерен съветски „бумър“, както американците наричаха ракетните подводници. Те я бяха проследили по целия й път, без да излизат от стоклафтерната извивка, докато целта не беше завила на югоизток към плитчините на нос Святов — на входа към Бяло море, което влизаше изцяло в съветски териториални води.

Колко надалеч можеха да посмеят да проследят съветската подводница? И какво, по дяволите, ставаше? Маккафърти се върна на мястото си и се приближи към постамента на перископа.

— Да се огледаме — каза той. — Вдигни перископа. — Един старшина 1-ви клас завъртя крана за хидравлично управление и левият търсещ перископ напусна отделението си и се издигна нагоре. — Стоп! — Маккафърти се приведе над кръстачката и улови инструмента, когато старшината го спря точно под повърхността. От една убийствено неудобна позиция капитанът описа пълен кръг с перископа. На предната вертикална преграда имаше телевизионен монитор, който получаваше изображения от вградена в перископа камера. Старпомът и един първи главен старшина наблюдаваха екрана.

— Няма сенки — каза Маккафърти. Нямаше основание да смятат, че около тях има други съдове.

— Съгласен, капитане — потвърди старпомът.

— Проверете с хидролокатора.

Пред тях операторът на хидролокатора се вслуша внимателно в шумовете. Патрулиращите самолети създаваха шум и „Чикаго“ можеше да долови този шум. Сега обаче не се чуваше нищо — което не означаваше, че наоколо нямаше нещо друго, като например летящ на голяма височина хеликоптер или спотайваща се с изгасени двигатели „Гриша“, която да се ослушва за някой като „Чикаго“.

— От хидролокатора казват, че не чуват нищо, капитане — докладва старпомът.

— Още два фута — нареди Маккафърти.

Старшината отново се зае с лоста за управление на перископа и го вдигна с още шестдесет сантиметра, така че уредът едва се подаваше над повърхността.

— Капитане! — обади се старшият ESM техник. На върха на перископа на „Чикаго“ се намираше една миниатюрна антена, която предаваше сигнали към широколентов приемник. В момента, в който антената се появи над повърхността, върху ESM таблото за тактическо предупреждение замигаха три лампички. — Отчитам три… пет, може би шест търсещи радара в обхват Индия. Характеристиките на излъчването показват, че става дума за корабни и наземни радари, сър, а не, повтарям, не, самолетни. В обхват Жулиета няма сигнал. — Техникът започна да чете пеленгите.

Маккафърти си позволи да се поотпусне. Нямаше начин радарите да засекат една толкова малка цел, какъвто беше перископът на подводницата му, при такова силно вълнение. Той направи още един пълен кръг с перископа.

— Не виждам надводни кораби. Няма самолети. Вълнение около пет фута. Вятър при повърхността около двадесет, двадесет и пет възела. — Той прибра дръжките и отстъпи назад. Свали перископа. Смазаната стоманена тръба започна да се движи надолу още преди да беше изрекъл втората дума. Капитанът кимна одобрително към своя старшина, който държеше хронометър в ръката си. Перископът бе престоял над водата 5,9 секунди. След петнадесет години служба на подводници той все още се учудваше как толкова много хора можеха да свършат толкова много неща само за шест секунди. По време на обучението му в школата за подводничарите нормативът за това упражнение беше седем секунди.

Навигаторът бързо прегледа картата си и с помощта на един мичман нанесе пеленгите към източниците на сигнали.

— Капитане. — Навигаторът вдигна очи от картата. — Пеленгите съвпадат с разположението на два известни брегови радара, а позицията на три радара от тип „Дон-2“ съвпада с пеленги Сиера-2, 3 и 4. — Последната част от изказването му се отнасяше до позициите на трите съветски кораба. — Имаме един неизвестен източник по пеленг нула-четири-седем. На какво ти прилича, Харкинс?

— На наземен търсещ радар в обхват Индия, от тип „Брегова кутия“ — отговори техникът, след като погледна честотата и ширината на вълната. — Слаб сигнал с много смущения, сър. Голяма активност, всички предаватели са настроени на различни честоти. — Техникът искаше да каже, че радарното търсене беше добре координирано, за да не си пречат радарите един на друг.

Един електротехник пренави видеокасетата и Маккафърти отново разгледа панорамата, която беше видял през перископа. Единствената разлика беше, че камерата на перископа беше черно-бяла. Капитанът беше направил оглеждането на повърхността толкова бързо, че се наложи касетата да бъде гледана на малка скорост, за да се избегне замазването на образа.

— Удивително е колко хубаво може да се чувства човек, когато разбере, че е сам, а, Джо? — попита той старпома си. Облаците бяха само на около хиляда фута над повърхността и лещите на перископа бързо се бяха покрили с водни капчици. Подводниците съществуваха от над осемдесет години, а все още нямаше изобретен ефикасен начин, който да запазва лещите чисти.

— Водата изглежда малко мътна — отвърна Джо, надявайки се, че не греши. Визуалният контакт от самолети за противолодъчна борба е един от кошмарите на всички подводничари.

— Не ми прилича на приятен за летене ден. Не мисля, че трябва да се тревожим, че някой може да ни забележи от въздуха. — Капитанът говореше достатъчно високо, за да го чуят всички в контролната зала.

— През следващите две мили дълбочината става по-голяма — докладва навигаторът.

— С колко?

— С пет клафтера, капитане.

Маккафърти погледна към старпома, който в момента командваше подводната лодка.

— Възползвайте се. — Винаги съществуваше вероятност някой пилот на хеликоптер да извади късмет…

— Слушам. Водолазният офицер, потопете ни с двадесет фута по-надолу. Леко.

— Слушам. — Офицерът даде на планеристите необходимите заповеди и в командния център веднага почувстваха ефекта от потапянето.

Маккафърти поклати отрицателно глава. „Кога за последен път видя хората си да се успокояват от някакво си потапяне на двадесет фута по-голяма дълбочина?“ — запита се той мислено, след което отиде при хидролокатора. Вече беше забравил, че беше направил същото само четири минути по-рано.

— Какво правят нашите приятелчета, шефе?

— Патрулните лодки все още се чуват слабо, сър. Изглежда обикалят в кръг — пеленгите се променят отзад-напред и обратно. Няма промяна в ситуацията. Витлото на бумъра също не е променило оборотите си, сър, и тя все още се движи с петнадесет възела. При това не е особено тиха. Имам предвид, че все още получаваме много механични шумове. Ако се съди по звука, на борда й се извършва усилена поддръжка. Искате ли да чуете, капитане? — Операторът подаде чифт слушалки. По-голямата част от хидролокаторното сканиране се извършваше визуално — бордовите компютри преобразуваха акустичните сигнали и ги показваха на телевизионен дисплей, който приличаше на някаква аркадна игра. Но никакви машини не можеха да заменят човешкото ухо. Маккафърти си сложи слушалките.

Първото нещо, което чу, беше бръмченето на реакторните помпи на руската подводница. Те се използваха за изпомпването на вода от реакторното отделение в паровия генератор и работеха на средни обороти. След това капитанът се концентрира върху звуците от въртенето на витлата. Руската атомна подводница имаше две витла с по пет перки и той се опита да преброи оборотите по звука, който витлата издаваха при всяко пълно завъртане. Това не му се удаде и той още веднъж трябваше да приеме думите на оператора… дран!

— Какво беше това?

Главният оператор се обърна към друг старши оператор.

— Затръшнат люк?

Колегата му поклати замислено глава.

— По-вероятно е някой да е изпуснал инструмент. Но е близо, твърде близо.

Капитанът трябваше да се усмихне. Всички на борда се опитваха да се държат естествено и безгрижно и трябваше да се преструват толкова усилено. В действителност всички бяха напрегнати колкото Маккафърти, който искаше единствено да се махне от това плитко езеро, колкото се може по-бързо. Той, разбира се, не можеше да действа така, че да разтревожи екипажа си още повече; капитанът трябваше да владее положението по всяко време. „На какви шибани игрички си играем само! — каза си той. — Какво изобщо правим тук? Какво става с този луд свят? Не искам да се бия в някаква шибана война!“

Той се облегна на рамката на вратата. Контролната зала се намираше само на няколко метра от каютата му и на него му се прииска да отиде в нея и да полегне за малко, да си поеме дълбоко дъх, може би дори да отиде до умивалника и да се наплиска с малко студена вода… но тогава може би щеше случайно да погледне в огледалото. Той знаеше, че не може да направи това. Командването на подводница беше една от малкото богоподобни длъжности, останали в света, и понякога изискваше от командира да се държи почти като господ. Така беше и сега. „Трябва да играещ играта, Дани“ — каза си той. Капитанът извади носна кърпичка от задния си джоб и потърка носа си с нея. Докато очите му пробягваха по дисплеите на хидролокатора, лицето му остана безизразно, почти отегчено. Спокойният капитан…

Маккафърти се върна в командния център, мислейки си, че беше прекарал достатъчно време в повдигане духа на хидроакустиците, без да ги притиска твърде много. Деликатен баланс. Той се огледа безгрижно наоколо. Стаята беше препълнена като ирландски бар в деня на свети Патрик. Лицата на хората му, външно спокойни, бяха потни, въпреки че климатичната инсталация работеше. Планеристите се бяха концентрирали върху инструментите си и насочваха подводницата надолу с помощта на електронен дисплей. Зад тях стоеше водолазният офицер на „Чикаго“, който беше и най-старшият по чин старшина.

По средата на командната зала се намираха двата бойни перископа, които в момента бяха прибрани, а до тях един старшина стоеше в постоянна готовност да ги вдигне. Старпомът кръстосваше тясното пространство, поглеждайки към картата на всеки двадесетина секунди. Маккафърти не видя причина за безпокойство. Всички бяха напрегнати, но си вършеха добре работата.

— Като се имат предвид обстоятелствата — каза Маккафърти така, че да го чуят всички, — нещата се нареждат много добре. Метеорологичните условия на повърхността ще попречат на руснаците да ни засекат.

— Хидролокатор до командира.

— Командирът, слушам. — Капитанът вдигна телефона.

— Отчитам шумове от корпуса. Изглежда, че целта се подготвя за изплуване, капитане. Да, в момента изпускат резервоарите си.

— Ясно. Дръжте ни в течение, старши. — Маккафърти затвори телефона и се върна до масата с картата. — Защо им е да излизат на повърхността сега?

Навигаторът си открадна една цигара от един матрос и я запали. Маккафърти знаеше, че навигаторът му не е пушач. Лейтенантът едва не се задави, което предизвика кратка ехидна усмивка у един старшина втори клас и накара навигатора да се ухили виновно. Той погледна към капитана.

— Сър, тук нещо не е наред — каза тихо лейтенантът.

— Само едно нещо — попита капитанът. — Защо им е да изплуват точно тук?

— Хидролокатор до командира. — Маккафърти отново вдигна телефона. — Капитане, бумърът издиша, изглежда наистина изпразва резервоарите си.

— Нещо друго да ви се струва необичайно?

— Не, сър, но сигурно току-що са използвали по-голямата част от резервните си запаси от въздух.

— Добре, старши, благодаря. — Маккафърти затвори телефона и се зачуди дали това означаваше нещо.

— Сър, правили ли сте това преди? — попита навигаторът.

— Следил съм много руски лодки, но никога в тези води.

— Целта в крайна сметка трябва да изплува, защото покрай целия Терский бряг има само шестдесет фута вода. — Навигаторът прекара пръст по картата.

— А ние ще трябва да се отклоним от следата — съгласи се Маккафърти. — Но това са още четиридесет мили.

— Да. — Навигаторът кимна утвърдително. — Но на пет мили зад нас този залив започва да се стеснява подобно на комин и за една потопена подводница в крайна сметка остават два, а след това и само един, безопасни пътя. Бога ми, не знам защо го правят. — Маккафърти отново погледна картата.

— Те се движеха с петнадесет възела на перископна дълбочина по целия път от полуостров Кола дотук. Полезната дълбочина беше постоянна през последните пет часа току-що намаля малко и сигурно ще остане същата в продължение на още един-два часа… но въпреки това те изплуваха. Следователно единствената промяна в околната среда е широчината на канала, а тя е все още повече от двадесет мили… — Капитанът се замисли за това, без да откъсва очи от картата. От хидролокатора се обадиха отново.

— Командирът, слушам. Какво има, старши?

— Нов контакт, сър, пеленг едно-девет-две. Обозначение на целта Сиера-5. Двувитлов надводен съд, дизелови двигатели. Появи се изневиделица, сър. По звука прилича на клас „Натя“. Пеленгът се променя бавно отдясно наляво, изглежда че ще се срещне с бумъра. Оборотите на витлата дават скорост от около дванадесет възела.

— Какво прави бумърът?

— Скоростта и пеленгът остават непроменени, сър. Издухването спря. Намира се на повърхността, сър, започваме да отчитаме шумове и лек форсаж на витлата. Почакайте малко… току-що беше включен един активен хидролокатор, отчитаме отражения пеленгът, изглежда, е едно-девет-нула, вероятно е от „Натя“. Хидролокаторът им работи на много висока честота, над обхвата на човешкия слух… бих казал, че е на двадесет и две хиляди херца.

В стомаха на Маккафърти изведнъж се появи ледена топка.

— Старпом, поемам командването.

— Слушам, капитане, поемате командването.

— Водолазният офицер, вдигнете се на шестдесет фута, колкото може по-високо, без да ни издадете. Наблюдател! Вдигни перископа! — Перископът беше вдигнат и Маккафърти го пое както беше направил и преди, и бързо провери повърхността за сенки. — Още три фута. Добре, все още нищо. Какво показва ESM?

— Вече имаме седем активни радарни източника, сър. Същите са както и преди, с изключение на новия, който се намира на едно-девет-едно и прилича на работещ в обхват Индия „Дон-2“.

Маккафърти включи дръжката на перископа на дванадесет, което беше максималната мощност на инструмента. Съветската ракетна подводница се намираше твърде високо над водата.

— Джо, кажи ми какво виждаш — нареди Маккафърти, който се нуждаеше и от нечие друго мнение.

— Това наистина е „Делта-III“. Изглежда, че е изпуснала всичкия си въздух. Капитане, струва ми се, че се намира на три-четири фута по-високо над повърхността, отколкото е обичайно за лодка от този клас. Току-що използва последния си въздух… Това пред нея може да е мачтата на „Натя“, но не съм напълно сигурен.

Маккафърти чувстваше полюшването на „Чикаго“. По ръцете му преминаваха тръпки от предадените по тръбата на перископа вибрации. Вълните се блъскаха и в руската ракетна подводница и той можеше да види как водата влиза и излиза от оръдейните отвори, наредени по двата й борда.

— ESM показва, че силата на сигнала приближава стойността на откриване — предупреди техникът.

— И двата им перископа са вдигнати — каза Маккафърти, който знаеше, че собственият му перископ беше престоял твърде дълго над водата. Той натисна копчето за двойно увеличение. Във визьора се появи уголеменото изображение на комуникационната мачта на руската „Делта“. — Контролната станция на върха на кулата е пълна с хора. Всички имат бинокли… но не гледат към кърмата. Свали перископа. Водолазният офицер, потапяне десет фута. Да видим касетата, Джо. — След няколко секунди изображението се появи на телевизионния монитор.

„Чикаго“ се намираше на две хиляди ярда зад руската подводница. На около половин миля зад „Делтата“ се виждаше сферичният купол на радар, вероятно на „Натя“, който се поклащаше силно от вълнението. Задната част на бумъра беше наклонена като гръб на костенурка, за да могат да се вместят в нея шестнадесетте ракети SS-18, и погледната отзад, подводницата приличаше на рампа на магистрала. Дизайнът й не беше аеродинамичен, но „Делтата“ трябваше да оцелее само докато изстреля ракетите си, а американците изобщо не се съмняваха, че ракетите й си работеха съвсем нормално.

— Погледнете това! Вдигнали са я толкова високо, че се виждат витлата й — посочи старпомът.

— Навигатор, какво е разстоянието до плитчините?

— В този канал има най-малко двадесет и четири клафтера по протежение на десет мили.

„Защо руската подводница изплува толкова рано?“

Маккафърти вдигна телефона.

— Хидролокатор, дайте ми информация за „Натя“.

— Претърсват като бесни, капитане. Не към нас, но получаваме много отражения от дъното.

Корабите от клас „Натя“ бяха специализирани в търсенето на мини и се използваха за ескортиране на подводници от и до безопасни райони. Но високочестотният й хидролокатор за търсене на мини работеше… мили боже!

— Пълен ляво на борд! — извика Маккафърти.

— Пълен ляво на борд, слушам! — Ако не беше привързан с колана си, рулевият сигурно щеше да се удари в тавана. Той моментално завъртя руля наляво. — Сър, командата е изпълнена!

— Минно поле — пое си дъх навигаторът. Всички в залата обърнаха глави към командира си.

— Твърде вероятно — кимна мрачно Маккафърти. — Какво е разстоянието от нас до точката на срещата между „Натя“ и бумъра?

Навигаторът се вгледа в таблото си.

— На около четиристотин ярда, сър.

— Стоп машини.

— Слушам, стоп машини. — Кормчията завъртя ръчката на телеграфа. — Машинното отделение докладва стоп машини, сър. Минаваме вляво през едно-осем-нула, сър.

— Много добре. Тук трябва да сме в безопасност. Мястото на срещата на подводницата с миночистача вероятно е отдалечено на няколко мили от минното поле. Някой от вас смята ли, че Иван ще рискува да повреди някоя от ракетните си лодки? — Въпросът беше реторичен. Никой не рискуваше да повреди ракетните си лодки.

Всички в командната зала си поеха дъх в един и същ момент. „Чикаго“ бавно намали скоростта си и започна да се обръща напречно на предишния си курс.

— Рулят в средата. — Маккафърти нареди скорост една трета и вдигна телефона за връзка с хидролокатора. — Някаква промяна при бумъра?

— Не, сър. Пеленгът й все още е постоянен на едно-девет-нула. Скоростта й все още е петнадесет възела. „Натя“ все още претърсва района и също поддържа скорост от около петнадесет възела и се приближава към едно-осем-шест.

— Навигатор, намерете начин да се измъкнем оттук. Искаме да се държим на достатъчно голямо разстояние от всички тези патрулни лодки и да докладваме за видяното възможно най-бързо.

— Слушам. Три-пет-осем изглежда добре за момента, сър. — Навигаторът работеше по този курс от два часа.

— Сър, ако Иван е заложил минно поле, част от него се намира в международни води — забеляза старпомът. — Страхотно.

— Да, разбира се, руснаците смятат този район за свои териториални води, така че ако някой се блъсне в мина, толкова по-зле за него…

— И може би ще предизвика международен инцидент? — отбеляза Джо.

— Но защо изобщо претърсваха района? — попита комуникационният офицер. — Ако имат чист канал, могат да извършват визуална навигация.

— Ами ако няма никакъв канал? — отговори старпомът. — Ами ако са заложили дънни мини и са закотвили плаващи мини закотвени например на еднаква дълбочина от петдесет фута? Съвсем естествено е да се страхуват, че котвеният кабел на някоя мина може да е малко по-дълъг и затова не рискуват, както правим и ние. За какво ти говори това?

— Никой не може да проследи ракетните им подводници, без да излезе на повърхността… — сети се лейтенантът.

— А ние изобщо нямаме подобно намерение. Никой никога не е казвал, че Иван е тъп. Тук те са създали идеална система, като са сложили всичките си ракетни лодки там, където не можем да ги достигнем — каза Маккафърти. — Дори и SUBROC^[3] не биха могли да ги улучат от мястото, на което се намираме в момента. И на последно място, ако им се наложи да разпръснат лодките си, няма да им се налага да ги придвижват една след друга в някакъв тесен канал, а могат да ги изкарат на повърхността, да ги разпръснат и да ги закарат където си искат. Това, господа, означава, че вместо да прикрепят по една щурмова лодка към всеки бумър, за да го пазят от някого като нас, те могат да приберат всичките си ракетни лодки в една безопасна кошничка и по този начин да освободят щурмовите си кораби за други мисии. Да се махаме оттук.

СЕВЕРНИЯТ АТЛАНТИК

— Непознат кораб, говори самолетът от американския ВМФ откъм вашия ляв борд. Моля да се идентифицирате. Край. — Капитан Херов подаде микрофона на един майор от Червената армия.

— ВМФ, говори „Доктор Лайкс“. Как сте? — Херов говореше зле английски и едва ли щеше да различи кюрдски акцент от акцента на човек от поречието на Мисисипи, с който говореше майорът. Мъжете едва можеха да различат светлосивия самолет, който сега кръжеше над кораба им на разстояние от пет мили и със сигурност ги разглеждаше през бинокъл.

— „Доктор Лайкс“, дайте повече информация — нареди рязко гласът.

— Пътуваме от Ню Орлиънс за Осло със смесен товар, ВМФ. Какъв е проблемът?

— Намирате се много на север от курса за Норвегия. Моля, обяснете. Край.

— Не четете ли вестници, ВМФ? Твърди се, че тук може да стане опасно, а този голям кораб струва много пари. Имаме заповед от шефовете да се държим близо до приятели. По дяволите, радваме се да ви видим, момчета. Искате ли да ни ескортирате?

— Ясно, разбрах ви. „Доктор Лайкс“, уведомяваме ви, че в този район няма подводници.

— Гарантирате ли за това?

Този въпрос разсмя пилота.

— Съвсем не, „Док“.

— И аз така си помислих, ВМФ. Е, ако нямате нищо против, ние ще продължим на север по този път и ще се опитаме да останем под вашето въздушно прикритие. Край.

— Не можем да ви отделим самолет, който да ви ескортира.

— Разбрано. Но ще дойдете, ако ви повикаме, нали?

— Потвърждавам — съгласи се „Пингвин 8“.

— Добре, ние продължаваме на север и ще завием на изток при Фарьорските острови. Ще ни предупредите ли, ако се появят лошите? Край.

— Ако открием някой от тях, „Док“, смятаме първо да го потопим — изфука се пилотът.

— Това е честно. Добър лов, момчета. Край на връзката.

„ПИНГВИН 8“

— Божичко, наистина ли има хора, които говорят така? — помисли на глас пилотът на самолета „Орион“.

— Никога ли не си чувал за „Лайкс Лайнс“? — изсмя се вторият пилот. — Говореше се, че тази фирма не наемала хора, ако не говорели с южняшки акцент. Досега не вярвах на тези приказки. Традицията е голяма работа. Този тук обаче се е отклонил доста от утъпканите пътища.

— Да, но докато не бъдат сформирани конвоите, аз също бих опитал да прескачам от един безопасен район в друг. Както и да е, нека да свършим с визуалната проверка. — Пилотът увеличи мощността и се приближи към кораба, докато вторият пилот отвори книгата с опознавателните знаци.

— Добре, имаме боядисан изцяло в черно корпус с надпис „Лайкс Лайнс“ по средата на борда. Бяла надстройка с изрисуван върху нея черен ромб с главно L в него. — Той вдигна бинокъла си. — Наблюдателната мачта е разположена пред надстройката. Отговаря. Надстройката е добре почистена. Електронната мачта не е. Националният и търговският флаг съвпадат. Лебедките са разположени на кърмата, до асансьора за баржите… тук не пише колко са лебедките. По дяволите, тия носят пълен товар баржи. Боята изглежда малко олющена. Както и да е, всичко съвпада с опознавателните знаци от книгата; корабът е приятелски.

— Добре, да му помахаме за довиждане. — Пилотът завъртя лоста за управление наляво и придвижи самолета точно над кораба и леко разклати крила, докато преминаваше отгоре. Двамата мъже на мостика помахаха в отговор. Летците не забелязаха двамата души, които ги държаха на мушка с ръчни ракети земя-въздух. — Късмет, приятел. Може да ти потрябва.

„ЮЛИУС ФУЧИК“

— Новата им схема на боядисване ще затрудни визуалното откриване, другарю генерал — каза тихо офицерът по противовъздушната отбрана. — Не видях прикрепени ракети въздух-земя.

— Това ще се промени много бързо. Веднага след излизането на флота ни в открито море те ще натоварят самолетите си с такива ракети. Освен това, ако успеят да ни идентифицират като врагове, колко далеч можем да стигнем, преди да повикат още самолети или да се върнат в базата си за превъоръжаване. — Генералът наблюдаваше отдалечаващия се самолет. По време на краткия разговор по радиото сърцето му беше слязло в петите, но сега вече се беше успокоил. Андреев отиде до откритото пространство на мостика, където беше застанал Херов. Единствено на корабните офицери бяха раздадени маскировъчни униформи, наподобяващи американските.

— Поздравявам ви за лингвиста ви. Предполагам, че говореше на английски?

Сега, когато опасността беше отминала, Андреев си позволи да се разсмее.

— Така ми беше казано. Флотът поиска човек с неговите умения. Той е офицер от разузнаването и е служил в Съединените щати.

— Във всеки случай, справи се блестящо. Сега можем да се приближим до целта си безпроблемно — каза Херов, като употреби последната дума в относителния й смисъл.

— Хубаво ще бъде отново да усетя твърда земя под краката си, другарю капитан. — На генерала не му харесваше, че се намираше на такава голяма и незащитена цел, и той нямаше да се почувства в безопасност, докато не стъпеше на сушата. Пехотинците поне имаха автомат, с който можеха да се защитят, окоп, в който да се скрият, и два крака, с които винаги можеха да избягат. На кораба всичко това го нямаше. Корабът представляваше една голяма цел, а този специално беше съвсем беззащитен. Генералът си помисли колко удивително беше, че нещо можеше да му се стори по-лошо от борда на транспортен самолет. Но в самолета човек поне имаше парашут. Андреев не си правеше никакви илюзии относно възможността да успее да доплува до сушата.

СЪНИВЕЙЛ, КАЛИФОРНИЯ

— Ето още един — каза главният мастър-сержант.

Вече ставаше почти отегчително. Полковникът не си спомняше Съветите някога да са имали повече от шест разузнавателни фотографски спътника в орбита. Сега обаче имаха десет, плюс още десет други за събиране на електронна разузнавателна информация. Някои от тях бяха изстреляни от космодрума Байконур, намиращ се до град Ленинск в Казахската ССР, а други от Плесецк в Северна Русия.

— Този е от тип F, ракета-носител, полковник. Времето на изгаряне не съвпада с това на тип А — каза сержантът, вдигайки поглед от часовника си.

Тази руска ракета-носител беше разработена на базата на старата междуконтинентална балистична ракета SS-9 и изпълняваше само две функции — изстрелване на радарни спътници за морско разузнаване, наречени RORSAT, които осъществяваха наблюдение на кораби в открито море, и да извежда в орбита съветската система за противоспътникова борба. Американците наблюдаваха изстрелваният посредством изведен наскоро в орбита техен разузнавателен спътник KH-11, който минаваше над централната част на СССР Полковникът вдигна телефона, осигуряващ му връзка с Чейени маунтийн.

„ФАРИС“

„Сега би трябвало да съм в леглото и да спя — помисли си Морис. — Трябва да си събирам часовете сън и да ги разменям за време, когато нямам такова.“ Само че на него му се спеше твърде много.

„Фарис“ правеше осмици във водата край устието на река Делауеър. На тридесет мили северно от него, край кейовете на Филаделфия, Честър и Камден стояха корабите на Националния запасен отбранителен флот, които в продължение на години бяха държани в готовност за отплаване. Трюмовете им се пълнеха с танкове, оръдия и сандъци с боеприпаси. Неговият радар за въздушен поиск показваше множество военни транспортни самолети, излитащи от базата на ВВС в Дувър. Огромните самолети на Военновъздушното транспортно командване (MAC) можеха да закарат войските чак до Германия, където те щяха да получат предварително доставената там екипировка, но когато свършеха мунициите си, новите доставки трябваше да бъдат прекарвани както винаги — с грозни, дебели, бавни търговски кораби, които представляваха цели за противника. Търговските кораби може би не бяха толкова бавни, колкото преди години, и може би бяха по-големи от своите предшественици, но пък броят им беше намалял. По време на кариерата на Морис броят на корабите в американския търговски флот беше спаднал рязко и беше изместен от финансираните от федералното правителство бойни кораби. Сега всяка подводница можеше да потопи един кораб и да получи привилегии, по време на Втората световна война са се давали за потапянето на четири или пет плавателни съда.

Екипажите на търговските кораби бяха другият проблем. По традиция матросите от ВМФ се отнасяха презрително към търговските екипажи — във ВМФ имаше поговорка, че капитаните на бойни кораби трябвало да избягват търговските съдове, защото на някой търговец можело да му се прииска да си направи кефа, като ги таранира тъй като средната възраст на тези екипажи беше около петдесет години, или два пъти по-висока от средната възраст на който и да било американски военен кораб. Морис се чудеше как ли щеше да се отрази стресът на бойните действия върху тези дядовци. Те бяха добре платени и заплатите на някои от старшите моряци в търговския флот бяха равни на неговата, но нямаше ли тези заплати, осигурени с подкрепата на профсъюзите, да изгубят стойността си пред заплахата от ракети и торпеда? Трябваше да се отърси от тези мисли. Тези възрастни хора, чиито деца учеха в гимназии и колежи, бяха неговото стадо. Той беше техният овчар, а някъде под сивата повърхност на Атлантическия океан се спотайваха вълците, от които той трябваше да пази стадото си.

Стадото изобщо не беше голямо. Той беше видял статистиката само преди една година: общият брой на плаващите под американски флаг частни търговски кораби беше 170, със средна водоизместимост осемнадесет хиляди тона. От тях само 103 извършваха рутинни търговски курсове отвъд океана. Националният запасен отбранителен флот се състоеше само от 172 товарни кораба. Да се нарече това положение срамно, беше все едно да се опише групово изнасилване като леко социално отклонение.

Съединените щати не можеха да си позволят да загубят нито един от тези кораби.

Морис отиде до радарния екран на мостика и погледна надолу в гумения протектор, за да види излитащите от Дувър самолети. Вътрешността на всяка точка на радара съдържаше от триста до петстотин души. Какво щеше да се случи, ако им свършеха боеприпасите?

— Още един търговец, капитане. — Дежурният по кораб посочи към някаква точка на хоризонта. Холандски контейнеровоз. Предполагам, че идва, за да товари военна екипировка.

Морис изсумтя.

— Нуждаем се от цялата помощ, която можем да получим.

СЪНИВЕЙЛ, КАЛИФОРНИЯ

— Сигурно е, сър — каза полковникът. — Това е съветска „птичка“ за противоспътникова борба и се намира на седемдесет и три морски мили зад нашия спътник.

Полковникът беше заповядал американският спътник да бъде обърнат в пространството и да насочи камерите си към новия си компаньон. Светлината не беше много добра, но формата на съветския сателит убиец не можеше да бъде сбъркана: цилиндър с дължина почти сто фута, в единия край на който имаше ракетен двигател, а в другия антена за търсене.

— Какво препоръчвате, полковник?

— Сър, искам да ми бъдат дадени неограничени пълномощия да премествам „птичките“ си, както сметна за необходимо. Веднага щом нещо с изрисувана върху него червена звезда се приближи на петдесет мили от нашите спътници, аз ще извърша серия от делта-V маневри, за да попреча на прехващането.

— Това ще ти струва много гориво, синко — предупреди го CINCNORAD.

— Ние имаме бинарно решение, генерале. — Полковникът отговаряше като истински математик. — Първата ни възможност е да маневрираме и да рискуваме загуба на гориво. Втората ни възможност е да не маневрираме и да рискуваме унищожаването на спътниците ни. Ако руснаците се приближат на петдесет мили, ще могат да извършат прехващане и да отстранят нашата „птичка“ само за пет минути. Може би дори и по-бързо. Пет минути е най-доброто им постижение, което сме виждали със собствените си очи. Това е препоръката ми, сър. — Полковникът имаше докторска степен по математика от Университета на Илинойс, въпреки че не там се беше научил да притиска генералите в ъгъла.

— Добре. Решението трябва да бъде взето от Вашингтон, но ще изпратя препоръката с моето одобрение.

„НИМИЦ“

— Господин адмирал, току-що получихме тревожен рапорт от Баренцово море. — Толанд прочете телеграмата от CINCLANTFLT.

— Още колко подводници могат да пуснат срещу нас сега?

— Може би около тридесет допълнителни лодки, сър.

— Тридесет? — Бейкър изобщо не харесваше новините, които получаваше през последната седмица, но тази беше особено лоша.

Бойната група на самолетоносача „Нимиц“ сега включваше самолетоносача „Саратога“ и френския авионосец „Фох“ и ескортираше морска амфибийна единица (MAU), която трябваше да подсили сухоземните сили в Исландия. До целта им оставаха три дни път. Ако войната започнеше, преди да стигнат до местоназначението си, мисията им щеше да бъде да осигурят поддръжка на плана за бариерна защита G-I-UK, като обезопасят твърде важната океанска връзка между Гренландия, Исландия и Обединеното кралство. 21-ва авионосна група със специално предназначение беше мощна бойна единица. Но дали мощта й щеше да бъде достатъчна? Доктрината изискваше група от четири самолетоносача да се бие и да оцелее на това място, но флотът все още не беше събран напълно. Толанд получаваше сведения за трескава дипломатическа дейност, целяща предотвратяването на предстоящата война. Как ли щяха да реагират Съветите, ако в Норвежко море се появяха четири или повече самолетоносача? Изглеждаше като че ли никой във Вашингтон не искаше да разбере това, но Толанд се чудеше дали това изобщо щеше да има някакво значение. Само преди дванадесет часа Исландия беше одобрила подкрепленията, които авионосците ескортираха в момента, и те трябваше да стигнат до този преден пост на НАТО възможно най-бързо.

„ЧИКАГО“

Маккафърти се намираше на тридесет мили северно от входа на фиорда Кола. След напрегнатия шестнадесетчасов бяг от нос Святов екипажът беше относително щастлив, че подводницата беше на това място. Въпреки че Баренцово море гъмжеше от кораби за противолодъчна борба, веднага след предаването на доклада си „Чикаго“ се беше отдръпнала от входа към Бяло море от страх, че присъствието й там може да предизвика голям международен скандал. На петдесет мили от американската подводница трябваше да има други две американски подводни лодки, както и една британска и една норвежка дизелови подводници. Операторите в хидролокаторната станция не можеха да чуят нито една от тях, въпреки че засякоха квартет от четири фрегати от клас „Гриша“, които активно облъчваха с радарите си нещо на югоизток. Натовските подводници в района имаха задачата само да наблюдават. За тях това беше почти идеалната мисия, защото им се налагаше само да пълзят бавно напред, като избягват контактите с корабите, които можеха да открият от много голямо разстояние.

Сега вече нищо не можеше да бъде скрито. Маккафърти нито за миг не си беше помислял да скрие от екипажа си значението на онова, което бяха научили за руските бумъри. На подводниците нищо не оставаше в тайна твърде дълго. По всичко личеше, че щеше да има война. Политиците във Вашингтон и стратезите в Норфолк и където и да било другаде можеше да се съмняват колкото си искаха, но тук, на предната линия, офицерите и матросите на борда на „Чикаго“ обсъждаха начина, по който Съветите използваха корабите си и достигаха само до едно заключение. Торпедните апарати на „Чикаго“ бяха заредени с торпеда MK-48 и ракети „Харпун“. Вертикалните торпедни апарати на подводницата, разположени в предната част на корпуса, съдържаха дванадесет ракети „Томахоук“, три ракети с ядрени бойни глави за удар по наземни цели и девет конвенционални модификации за противокорабна борба. Когато някоя машина на борда покажеше и най-малкия признак на повреда, един техник моментално я разглобяваше на части и я поправяше. Маккафърти беше доволен и в голяма степен изненадан от екипажа си. Матросите бяха толкова млади — средната възраст на подводницата му беше двадесет и две години — а толкова бързо се бяха адаптирали към ситуацията.

Той стоеше в хидролокаторната станция, която беше разположена отпред и вдясно от командния център. На няколко метра от него една масивна компютърна система отсяваше лавината от звуци във водата и анализираше индивидуалните честотни вълни, за които се знаеше от опит, че формират акустичния подпис на съветските подводници. Сигналите биваха извеждани върху така наречения водопаден екран — едноцветна жълта завеса, чиито по-ярки линии показваха пеленга към източника на звук, който можеше да представлява интерес. Четири линии показваха четирите съветски фрегати, а излъчването от техните хидролокатори беше маркирано с офсетни точки. Маккафърти се зачуди какво ли търсеха фрегатите? Интересът му беше чисто академичен. Руските кораби не облъчваха неговата подводница, но човек винаги можеше да научи нещо от начина, по който врагът си вършеше работата. Група офицери в командния център чертаеха движенията на съветските патрулни кораби, като внимателно отбелязваха моделите на техните формации и ловните им техники, за да може по-късно да ги сравнят с оценките на разузнаването.

В дъното на екрана се появи нова поредица от точки. Един от операторите натисна копче, с което смени честотата, и изображението на екрана се промени леко. Екранът работеше в режим на бързо генериране на образи и Маккафърти видя как точките се превръщат в линии около пеленг едно-девет-осем, посоката, в която се намираше остров Кола.

— Много объркани шумове, капитане — докладва операторът. — Засичам „Алфи“ и „Чарлита“ да излизат, а зад тях идват и други. Оборотите на едната „Алфа“ дават скорост от около тридесет възела. Шумовият фон е много силен, сър.

Визуалният дисплей потвърди думите му само след една минута. Честотните линии указваха шумове, за които се знаеше, че се генерират от определени класове подводници. Всички обекти се движеха в посока открито море. Подводните лодки започнаха да се разгръщат и линиите на екрана се разделиха. Маккафърти забеляза, че подводниците вече бяха под водата. Съветските подводници обикновено не се потапяха, преди да се отдалечат на достатъчно голямо разстояние от брега.

— Двадесет броя, сър — каза тихо главният оператор. — Имаме голяма компания.

— Така изглежда. — Капитанът се върна в командния център. Хората му вече вкарваха позициите на контактите в компютъра за управление на огъня и нанасяха позиции върху картата на масата. Войната все още не беше започнала и макар по всичко да личеше, че може да започне всеки момент, заповедите на Маккафърти бяха да се държи настрани от каквито и да било съветски формации преди официалното й обявяване. Това не му харесваше — той предпочиташе да нанесе ударите си бързо — но Вашингтон съвсем ясно беше заявил, че не иска някой да предизвика инцидент, който би могъл да попречи на уреждането на кризата по дипломатически път. Капитанът трябваше да признае, че в това имаше смисъл. Може би политиците все още можеха да овладеят положението. Надеждата беше малка, но реална. Достатъчно реална, за да надделее над тактическото му желание да заеме позиция за атака.

Той заповяда „Чикаго“ да бъде преместена още по-далеч от брега. След половин час нещата се изясниха още повече и капитанът нареди да бъде спуснат един SLOT^[5] буй. Буят беше програмиран да даде на „Чикаго“ тридесет минути, през които подводницата да напусне района, след което щеше да започне да изпраща сигнали, работещи в UHF^[6] обхват на спътникова вълна. Отдалечен на десет мили, Маккафърти слушаше как съветските подводници обикалят като луди около буя, очевидно мислейки, че имат работа с подводница. Играта започваше да става твърде истинска.

Буят продължи да работи в продължение на половин час, през което време непрестанно предаваше заложените в паметта му данни към комуникационен спътник на НАТО. Привечер данните бяха разпратени до всички натовски единици в открито море. Руснаците идваха.