Том Кланси, Лари Бонд
Операция „Червена буря“ (12) (Част първа)

Глава дванадесета
Погребения

НОРФОЛК, ВИРДЖИНИЯ

Толанд забеляза, че Всесъюзният дом беше необичайно препълнен. Обикновено там се погребваше само по един герой на церемония като тази, която се предаваше на живо от телевизията в момента. Един път бяха погребали трима загинали космонавти наведнъж, но сега героите бяха единадесет. Осем октомврийчета — три момчета и пет момичета на възраст между осем и десет години, и трима служители, работили за Политбюро, бяха положени в заобиколени от море от цветя полирани ковчези от брезово дърво. Толанд разглеждаше внимателно картината на екрана. Ковчезите бяха поставени върху подиум, за да се виждат жертвите, но две от лицата бяха покрити с черна коприна и до тях бяха поставени снимки в рамки, които показваха как бяха изглеждали тези деца приживе. Това беше една тъжна картина, но телевизионните камери не се умориха да я показват.

Колонната зала беше драпирана в червено и черно и дори изящните полилеи бяха закрити за този тържествен случай. Семействата на жертвите стояха наредени в редица. Родители, останали без деца, съпруги, останали без съпрузи, и деца, останали без бащи. Всички те бяха облечени в характерните за Съветския съюз обемисти, зле скроени дрехи. Лицата им не показваха никакви чувства, освен шок, сякаш все още не можеха да повярват, че семействата им бяха разбити толкова брутално, и се надяваха, че ще се събудят от този кошмар и ще намерят любимите си деца легнали до тях.

Генералният секретар на КПСС мина тържествено пред редицата, като прегръщаше всеки от скърбящите. На ръкава си имаше черна лента, която контрастираше с крещящия знак на ордена „Ленин“ върху ревера му. Толанд се вгледа в лицето на Генсека. То изразяваше истински чувства. Съдейки по изражението му, човек можеше да си помисли, че той погребваше членове на собственото си семейство.

Една от майките прие прегръдката и целувката, след което се срина на колене и зари глава в ръце. Генералният секретар коленичи до нея, преди съпругът й да успее да реагира, и сложи главата й на рамото си. Миг по-късно той й помогна да се изправи на крака и нежно я предаде на съпруга й, капитан от Съветската армия, чието лице представляваше каменна маска на яростта.

„Боже милостиви — помисли си Толанд. — Не биха могли да направят по-добра постановка дори ако Айзенщайн беше режисьор.“

МОСКВА, РСФСР

„Мръсно, коравосърдечно копеле“, помисли си Сергетов. Той стоеше заедно с останалите членове на Политбюро в редица вляво от ковчезите. Гледаше напред, но извъртайки очи, можеше да види телевизионните камери, които записваха церемонията. Организацията беше толкова добра, че телевизионните журналисти ги бяха уверили, че целият свят ще гледа. Това беше предпоследният етап от маскировката. Войниците от представителния гвардейски полк на Червената армия, смесени с пионерчетата от Московската пионерска организация, за да отдадат последна почит на загиналите деца. Плачещите цигулки. „Какъв маскарад! — мислеше Сергетов. — Вижте колко сме добри със семействата на онези, които собственоръчно избихме!“ По време на тридесет и петте си години работа в партията, той беше станал свидетел на много лъжи, но нито една от тях не се доближаваше дори отчасти до това, което ставаше в момента. Той самият беше изричал повече от достатъчно лъжи, но никога толкова големи като тази. „Добре, че не ядох нищо днес“ — помисли си той.

Очите му се спряха върху восъчнобледото лице на едно от децата. Той си спомни как изглеждаха лицата на неговите вече пораснали деца по време на сън. Сергетов често се беше връщал късно от работа и с влизането си у дома се беше промъквал на пръсти в спалнята на децата, за да види спокойните им лица, оставайки достатъчно дълго в стаята им, за да се увери, че дишат нормално, вслушвайки се за подсмърчане или за бълнувания. Колко често си беше повтарял, че и той, и Партията работеха за тяхното бъдеще? Очите му сякаш казваха на детето в най-близкия до него ковчег: „Вие вече никога няма да настинете, милички. Вече никога няма да можете да сънувате. Ето как партията се погрижи за вашето бъдеще.“ Очите му се изпълниха със сълзи и той се намрази за това. Другарите му щяха да си помислят, че и този изблик на емоции е част от представлението. Сергетов искаше да се огледа, за да види какво мислеха колегите му от Политбюро за извършеното от самите тях. Той се зачуди какво ли мислеха сега за мисията си хората от КГБ, които бяха поставили бомбата. Ако все още бяха живи. Толкова лесно беше да бъдат качени на някой самолет, който по-късно да се разбие някъде, така че дори и наказателният взвод да не разбере за съществуването им. Сергетов беше сигурен, че досега всички документи за организирането на бомбения атентат бяха вече унищожени, а повече от половината от тридесетината мъже, които знаеха истината, стояха наредени в редица до него. За миг му се прииска да беше влязъл в сградата пет минути по-рано. По-добре щеше да бъде, ако беше мъртъв, вместо да се облагодетелства от такова безчестие… но той знаеше, че това нямаше да помогне по никакъв начин, а само щеше да му отреди още по-голяма роля в този брутален фарс.

НОРФОЛК, ВИРДЖИНИЯ

— Другари! Пред нас са невинните деца на нашата нация — започна Генсекът с бавен, тих глас, като с това улесни работата на Толанд по превода. Шефът на разузнаването на CINCLANT седеше до Боб. — Убити от адската машина на държавния тероризъм. Убити от една нация, която на два пъти се изправя срещу нашето Отечество с нечовешки мечти за завоевания и убийства. Пред нас са трудолюбивите, смирени труженици на нашата партия, които не искаха нищо друго, освен да служат на държавата. Пред нас са мъченици, отдали живота си в името на сигурността на Съветския съюз. Пред нас са мъченици на агресията на фашистите.

— Другари, пред семействата на тези невинни деца и пред семействата на тези трима доблестни мъже обещавам, че тяхната гибел няма да остане неотмъстена. Обещавам, че за това жестоко престъпление ще бъде раздадена справедливост…

— Господи! — Толанд спря да превежда и погледна към старшия офицер.

— Да. Ще има война. От другата страна на улицата имаме екип, който прави пълен превод, Боб. Да отидем да видим шефа.

— Сигурни ли сте? — попита CINCLANT.

— Възможно е да се задоволят и с по-малко, сър — отвърна Толанд. — Но аз не вярвам. Цялото това упражнение беше изпълнено така, че да се надъха руският народ до степен, каквато не съм виждал никога през живота си.

— Нека се опитаме да определим крайната цел на замисъла. Вие ми казвате, че те нарочно са избили всичките тези хора, за да предизвикат криза. — CINCLANT погледна надолу към бюрото си. — Трудно може да се повярва на подобно твърдение, дори и когато става дума за руснаците.

— Господин адмирал, ние или трябва да повярваме в това, или ще трябва да сметнем, че западногерманското правителство е решило да започне война срещу Съветския съюз, като предизвика руснаците първи да започнат бойните действия. Ако приемем втори вариант, тогава германците трябва да са си изгубили шибаните мозъци, сър — изтърси Толанд, забравяйки, че само адмиралите имаха привилегията да псуват в присъствието на адмирали.

— Но защо?

— Не знаем защо. Това е основният проблем в разузнаването, сър. Много по-лесно е да се определи какво става, отколкото да се намери причината за това.

CINCLANT стана и отиде до ъгъла на кабинета си. Щеше да има война, а той не знаеше каква беше причината за нея. Адмиралът искаше да знае каква е причината, защото тя можеше да се окаже много важна.

— Започваме да събираме резервите си. Толанд, вие свършихте дяволски добра работа през последните два месеца. Ще поискам да бъдете повишен в чин командир. Вие сте извън нормалната зона, но мисля, че ще успея да го уредя. В момента има свободно място в разузнаването към щаба на командващия 2-ри флот. Той пожела да бъдете прехвърлен към него, ако положението се влоши, а както изглежда, това вече е станало. Ще бъдете третият по старшинство офицер в неговия разузнавателен екип и ще работите на самолетоносач. Искам да приемете работата.

— Ще бъде адски хубаво, ако успея да прекарам няколко дни със семейството си, сър.

Адмиралът кимна.

— Дължим ви го. „Нимиц“ така или иначе ще премине транзитно оттук. Можете да се качите на борда му край испанския бряг. Явете се тук в сряда сутрин готов за път. — CINCLANT се приближи и стисна ръката на Боб. — Добра работа, командир.

На десет мили от тях „Фарис“ беше привързан към плаващата си база. Ед Морис наблюдаваше от мостика как един кран товари торпеда ASROC с ракетно задвижване, които след това биваха зареждани в магазина за изстрелване. Друг кран спускаше припаси върху хеликоптерната площадка на кърмата, а една трета от екипажа му работеше усърдно по преместването им в съответните складове на кораба. Морис беше поел командването на „Фарис“ преди почти две години и за първи път му се случваше да получи максималния брой оръжия и муниции. Техници от наземния екип оправяха някаква дребна механична повреда на осемклетъчния апарат за изстрелване на ASROC торпедата. Друг разчет от плаващата база работеше заедно с екипажа на „Фарис“ върху отстраняването на повреда в радара. Двигателите на кораба функционираха идеално, много по-добре, отколкото Морис беше очаквал от един двадесетгодишен плавателен съд. След няколко часа „Фарис“ щеше да бъде напълно готов… но за какво?

— Още ли не сме получили заповедите, капитане? — попита го старшият му помощник.

— Не. Предполагам, че всички се чудят каква ще бъде мисията ни, но бих се обзаложил, че дори и флаговете — така Морис наричаше адмиралите — все още не знаят. CINCLANTFLT е насрочил среща на всички командващи офицери за утре. Предполагам, че едва тогава ще успея да науча нещо. Може би — поправи се той.

— Какво мислите за тая работа с германците?

— Швабите, с които съм работил в открито море, бяха свестни момчета. Да се опитат да вдигнат във въздуха цялата командна структура на руснаците… никой не е чак толкова луд. — Морис сви рамене и на челото му се появи дълбока бръчка. — Въпреки това, старпом, не съществува правило, което да казва, че във всичко трябва да има смисъл.

— Дявол да ме вземе, ако не сте прав. Мисля, че ще имаме нужда от тези торпеда, капитане.

— Страхувам се, че сте прав.

КРОФТЪН, МЕРИЛЕНД

— В открито море ли? — попита Марта Толанд.

— Там имат нужда от мен, а и мястото ми е там, независимо дали ти харесва, или не. — Боб не смееше да погледне жена си в очите. Да слуша горчивината в гласа й му беше достатъчно. Не искаше да я кара да се страхува, но беше станало точно това.

— Боб, наистина ли положението е толкова сериозно, колкото си мисля?

— Не знам, скъпа. Може и да е, но никой не знае. Виж, Марти, нали си спомняш Ед Морис и Дан Маккафърти? Сега всеки от тях командва свой кораб и също трябва да напусне дома си. Мислиш ли, че трябва да стоя спокойно на някое безопасно място на плажа, докато те рискуват живота си?

Отговорът на жена му беше направо унищожителен.

— Те са професионалисти, а ти не си — каза студено тя. — Ти си играеш на войник през почивните дни и служиш по две седмици всяка година, преструвайки се, че си все още във флота. Ти си цивилен шпионин, Боб, и твоето място не е на някой кораб. Та ти дори не можеш да плуваш! — Марта Толанд можеше да дава уроци по плуване дори на тюлените.

— Мога и още как! — възрази Толанд, макар да знаеше, че това е най-абсурдното нещо, за което се карат.

— Ами! Не съм те виждала да влизаш в басейн от пет години. О, по дяволите, Боб, ами ако нещо се случи с теб? Ти отиваш там, за да си играеш на проклетите военни игрички, и ме оставяш сама с децата. Какво да им кажа?

— Кажи им, че не съм избягал, че не съм се скрил, че… — Толанд отмести поглед встрани. Той не беше очаквал подобно нещо от Марта. Тя трябваше да го разбира. Само че сега по бузите й се стичаха сълзи, а устните й трепереха. Той пристъпи напред и я прегърна. — Слушай, мен ме изпращат на самолетоносач, нали? Това са най-големите, най-безопасните и най-добре защитените кораби, с които разполагаме. Около всеки самолетоносач има още дузина други кораби, които го пазят от лошите момчета, а на борда му има стотина самолета. Аз трябва да отида там, за да им помогна да разберат какво са намислили лошите момчета, за да може да ги държат на разстояние. Марти, това, което правя, е необходимо. Там имат нужда от мен. Адмиралът е поискал да му изпратят точно мен. Аз съм важен — поне така смятат някои хора. — Той й се усмихна нежно, за да прикрие лъжата си. Авионосците бяха най-добре защитените кораби във флотата по една съвсем проста причина — защото бяха цел номер едно за руснаците.

— Съжалявам. — Тя се отдръпна от него и отиде до прозореца. — Как са Дани и Ед?

— Много по-заети от мен. Подводницата на Дани е някъде на север… всъщност сега той се намира много по-близо до Съветите, отколкото ще бъда аз някога. Ед се подготвя за отплаване. Дали са му 1052 — ескортен кораб — и мисията му вероятно ще бъде да защищава конвои от подводници. И двамата са семейни. Ти поне имаше възможността да ме видиш, преди да замина.

Марта се обърна и се усмихна за пръв път, откакто той неочаквано беше влязъл.

— Пази се.

— Ще бъда адски внимателен, скъпа. — Но дали това щеше да има някакво значение?