Том Кланси, Лари Бонд
Операция „Червена буря“ (10) (Част първа)

Глава десета
Помни, помни

КРОФТЪН, МЕРИЛЕНД

Толанд се събуди от звъна на телефона в тъмнината. Той все още беше замаян от дългия път и от виното и успя да реагира едва на третото или четвъртото позвъняване. Първата му работа беше да погледне часовника на нощната масичка 2:11. „Мамка му! Два часът посред нощ!“, помисли си той. Беше сигурен, че някой беше сбъркал номера или пък някой шегаджия си правеше кефа, като будеше хората през нощта. Боб вдигна слушалката.

— Ало.

— Лейтенант-командир Толанд, моля.

„Оп-па.“

— На телефона.

— Обажда се дежурният по разузнаване към CINCLANT — каза гласът в слушалката: — Заповядано ви е незабавно да се върнете в Норфолк. Моля, потвърдете заповедта, господин командир.

— Незабавно да се върна в Норфолк. Разбрано. — Боб инстинктивно се извъртя и седна в леглото, така че краката му докосваха пода.

— Много добре, господин командир. — Човекът от другата страна на линията затвори.

— Какво има, скъпи? — попита Марта.

— Трябва веднага да се върна в Норфолк.

— Кога?

— Сега. — Това я събуди окончателно. Марта Толанд подскочи и седна в леглото. Завивката се плъзна по гърдите й и влизащата през прозореца лунна светлина придаде на кожата й блед, неземен блясък.

— Но ти току-що си дойде!

— На мен ли го казваш? — Боб стана и тръгна към банята. Трябваше да си вземе един душ и да изпие малко кафе, ако искаше да стигне жив в Норфолк. Когато след десет минути се върна в спалнята, втривайки пяна за бръснене по лицето си, Толанд видя, че жена му е включила телевизора на програмата на CNN.

— Боб, мисля, че трябва да чуеш това.

— Аз съм Рич Съдлър и предавам на живо от Кремъл — каза един репортер, облечен в синьо сако. Зад него Толанд забеляза мрачните каменни стени на древната цитадела, която Иван Грозни беше укрепил. Около Кремъл патрулираха въоръжени войници в маскировъчни униформи и пълно бойно снаряжение. Толанд се приближи до екрана. Нещо странно се беше случило. Цяла рота войници в Кремъл можеше да означава много неща, при това само лоши. — В сградата на Министерския съвет имаше експлозия. Приблизително към девет и тридесет часа сутринта Московско време, докато правехме репортаж на няколко мили от Кремъл, чухме остър звук по посока на новата сграда и…

— Рич, аз съм Диона Макгий от централата. — Картината, показваща Съдлър и Кремъл, се премести в единия ъгъл на екрана и режисьорът показа привлекателната чернокожа водеща на нощния блок на CNN. — Предполагам, че в момента с вас има представител на съветските власти. Каква беше тяхната реакция?

— Ако изчакате една минута, докато техниците ми нагласят лентата, ще можете сами да видите. Аз… — Той притисна слушалката към ухото си. — Добре, Диона, пускаме…

Предаването на живо беше прекъснато и изображението от видеокасетата запълни целия екран. Лентата беше поставена на пауза и показваше как Съдлър сочи към нещо, за което Толанд реши, че вероятно е част от стената, в която погребваха най-важните комунистически водачи. Лентата се завъртя.

Съдлър трепна и се обърна, когато трясъкът на експлозията отекна на площада, на който се намираше телевизионният екип. Професионалният инстинкт на оператора го накара да се обърне веднага по посока на звука и след няколко секунди обективът показа облак прах и дим да се издига над няколкото сгради в съвременен стил, които странно контрастираха с архитектурата на комплекса в стил славянско рококо. Миг по-късно операторът даде едър план на мястото. Цели три етажа от сградата бяха изгубили всичките си прозорци и камерата проследи полета на една голяма заседателна маса, която падна от подовата плоча на един етаж, държаща се сякаш единствено на половин дузина пръчки арматурно желязо. След това камерата даде обзор на улицата, където се виждаше едно тяло, а може би и още едно, както и множество смазани от отломките автомобили.

Само за няколко секунди целият площад се изпълни с тичащи униформени мъже и се появи първата от многото служебни коли. Внезапно някаква размазана фигура, която можеше да бъде само на някой униформен, се изпречи пред обектива на камерата. Тук лентата свърши и на екрана се появи лицето на Рич Съдлър.

— В този момент капитанът от милицията, който ни придружаваше — милицията е съветският еквивалент на щатската полиция, — ни накара да прекратим записа и конфискува касетата ни. Не ни беше разрешено да снимаме машините на противопожарната команда, нито няколкостотинте въоръжени войници, които пристигнаха незабавно и в момента охраняват целия район. Но касетата току-що ни беше върната и ние имахме възможността да ви покажем на живо как изглеждаше сградата след потушаването на избухналите след експлозията пожари. Честно казано, не мога да обвинявам милиционера за действията му; в продължение на няколко минути никой тук не знаеше какво става.

— Бяхте ли заплашвани по някакъв начин, Рич? Искам да кажа, държаха ли се с вас, като че ли вие…

Съдлър заклати енергично глава.

— Съвсем не, Диона. В действителност властите показаха голяма загриженост за нашата безопасност. Освен капитана от милицията, сега с нас има отделение пехотинци от Червената армия и техният офицер ни увери, че те са тук единствено за да се погрижат за сигурността ни, а не за да ни заплашват. Не ни беше разрешено да се приближим до мястото на произшествието и, разбира се, ни беше забранено да напускаме района, но ние така или иначе нямахме намерение да си тръгваме. Касетата ни беше върната преди няколко минути и бяхме информирани, че можем да направим това излъчване на живо. — Камерата се премести върху сградата. — Както виждате, тук все още има приблизително петстотин милиционери, пожарникари и военни, които претърсват отломките, а вдясно от нас се намира съветският телевизионен екип, който прави същото, което и ние. — Толанд се вгледа в картината на екрана. Единственото тяло, което успя да види, изглеждаше ужасно малко. Той реши, че това се дължи на разстоянието и ъгъла, от който снимаше операторът.

— Диона, това, изглежда, е първият голям терористичен акт в историята на Съветския съюз…

— Откакто копелетата го създадоха — изсумтя Толанд.

— Знаем със сигурност — или поне така ни беше казано, че в сградата на Министерския съвет е била взривена бомба. Властите бяха напълно уверени, че става дума именно за бомба, а не за някаква неизправност. Известно ни е също, че трима, а може би и повече, души са загинали, а други четиридесет или петдесет са ранени. Но най-интересното е, че по времето, когато е избухнал взривът в тази сграда, е трябвало да има заседание на Политбюро.

— Мамка му! — Боб остави флакона с пяна на нощната масичка.

— Можете ли да ни кажете дали между загиналите или ранените има членове на Политбюро? — попита веднага Диона.

— Не, Диона. Вижте, ние се намираме на повече от четвърт миля от местопроизшествието, а висшестоящите държавни служители пристигат в Кремъл с автомобили, като при това минават през врата от другата страна на крепостта. Ние дори не знаехме, че те са били там, докато милиционерът, който ни придружаваше, не се изпусна. Точните му думи бяха: „Господи, Политбюро е вътре!“

— Рич, можеш ли да ни кажеш каква е реакцията на Москва по отношение на експлозията?

— Все още ни е трудно да преценим, Диона, тъй като ние не сме мърдали от мястото си и отразяваме този случай в развитието му. Реакцията на гвардейците от Кремъл беше същата, каквато би била и реакцията на служителите от американските Тайни служби — смес от ужас и гняв, но аз искам да подчертая, че гневът им не е насочен към никого, най-малкото пък към американците. Казах на нашия милиционер, че съм бил в сградата на американския Конгрес, когато през 1970 година избухна бомбата на Уедърман, а той ми отговори с отвращение, че комунизмът действително настигал капитализма и че в Съветския съюз нараствал броят на уличните хулигани. Това показва колко сериозно се отнасят тук към инцидента, защото офицерите от съветската милиция рядко си позволяват да коментират толкова открито проблемите с престъпността. И така, ако трябва да опиша реакцията на хората тук с една дума, то тя е „шок“.

— Значи в обобщение на това, което знаем досега, можем да кажем, че в Кремъл е избухнала бомба, като вероятно целта е била да се елиминира съветското Политбюро, макар да трябва да подчертая, че все още не сме сигурни в последното. Милиционерите потвърдиха, че най-малко трима души са загинали, а още около четиридесет са били ранени, като ранените се евакуират в най-близките болници. Ние ще ви предадем всяка нова информация, която успеем да получим. На живо от Кремъл с вас беше Рич Съдлър от CNN.

— Това беше още един изключителен репортаж на CNN — усмихна се водещата. После на екрана се появи реклама на бира „Милър“. Марта стана от леглото и облече халата си.

— Ще направя кафето.

— Мамка му — повтори Толанд. Бръсненето му отне повече време от обикновено, като при това успя да се пореже няколко пъти, защото гледаше в отразените си в огледалото очи, а не в брадичката. Той се облече бързо и отиде да види децата, които спяха дълбоко. Боб реши, че не бива да ги буди.

След четиридесет минути той вече се движеше на юг по магистрала 301, оставил прозорците на колата отворени, за да влиза хладният нощен въздух, и пуснал радиото на станцията с новините. Ясно му беше какво ставаше в момента във въоръжените сили на САЩ. В Кремъл вероятно беше избухнала бомба. Толанд си припомни, че репортерите, които бързаха да спазят сроковете за репортажите си, както и телевизионните журналисти, които се опитваха да направят голяма сензация, често не проверяваха информацията си. Може би се беше взривила газова инсталация? Имаше ли газови инсталации в Москва? Той беше уверен, че ако там е била сложена бомба, Съветите инстинктивно щяха да решат, че Западът има нещо общо с експлозията, и щяха да минат към по-висока степен на готовност. Западът автоматично щеше да направи същото, за да се предпази от възможни ответни действия от страна на Съветския съюз. Страните от НАТО нямаше да направят нищо очебийно, което би могло да провокира Съветите още повече; това щеше да бъде едно упражнение, в което щяха да участват най-вече хората от разузнаването. Руснаците щяха да разберат това. „Такива са правилата на играта, въпреки че досега Съветите са изпълнявали това упражнение повече пъти, отколкото Съединените щати“ — помисли си Толанд, припомняйки си опитите за убийство на американски президенти.

„А какво ще стане, ако те наистина мислят, че ние сме организирали бомбения атентат?“ — запита се Толанд, но реши, че никой не беше чак толкова луд. Ами ако грешеше?

НОРФОЛК, ВИРДЖИНИЯ

Боб продължи да шофира в продължение на още три часа, като съжаляваше, че не беше пил повече кафе и по-малко вино и слушаше радиото, за да не заспи. Той пристигна в Норфолк малко след седем часа, когато започваше нормалният му работен ден. Толанд се изненада, когато видя, че полковник Лоу е седнал зад бюрото си.

— Трябва да бъда в Леджун чак във вторник, така че реших да дойда тук и да хвърля един поглед на снощния инцидент. Как беше пътуването ти?

— Успях да се добера дотук жив и това май е всичко, което мога да кажа. Какво става?

— Направо ще се изкефиш, когато разбереш. — Лоу вдигна един телекс. — Откраднахме това от Ройтер преди час и ЦРУ потвърждава информацията им — което означава, че и те сигурно са прехванали телекса. КГБ е арестувало някой си Герхард Фалкен, гражданин на ФРГ, и го обвинява, че е сложил бомба в шибания Кремъл! — Полковникът въздъхна дълбоко. — Взривът не е засегнал големите риби, но сега съветските власти твърдят, че между жертвите е имало и шест октомврийчета — от Псков, за бога! — които е трябвало да изнасят доклад пред Политбюро. Деца. Ще се вдигне адска врява.

Толанд поклати глава. От това по-лошо не можеше да стане.

— И те твърдят, че зад цялата работа стои германец?

— Западногерманец — поправи го Лоу. — Разузнавателните служби на НАТО са се вдигнали на крак да го проверяват. Две официални съветски изявления цитират името и адреса му в някакво предградие на Бремен, както и че е бил собственик на малка фирма за внос-износ. Това е всичко, което знаем по въпроса, но руският министър на външните работи заяви, че „този презрян акт на международен тероризъм“ няма да се отрази на Виенските преговори за контрол на въоръженията. Според тях Фалкен едва ли е действал на своя глава, затова те „не желаели“ да вярват, че американците имали нещо общо с атентата.

— Страхотно. За нас ще бъде истинска загуба, ако те оставят да се върнеш при полка си, Чък. Ти имаш дарбата винаги да подбираш най-точните цитати.

— Този полк може много скоро да ни потрябва, командир. Цялата тази работа смърди като развалена риба. Миналата вечер по съветската телевизия пускат последния филм от поредицата за творчеството на Айзенщайн „Александър Невски“. Филмът има нови цифрови надписи и ново озвучаване, което казва: „Стани, народе руски“, германците идват! Тази сутрин имаме шест мъртви деца, от Псков, както и един германец, за когото се твърди, че е заложил бомбата. Единственото нещо, което ме смущава, е, че всичко е прекалено очевидно.

— Може би — каза Толанд замислено. — Мислиш ли, че ще можеш да убедиш вестникарите или политиците в теорията си? Твърденията ти са твърде налудничави, всичко може да е просто съвпадение… а може би те са се постарали да скрият замисъла си, но не от нас? Може би не са искали да убедят нас, а своите собствени граждани. Мислиш ли, че е възможно, Чък?

Лоу кимна.

— Вероятността е достатъчно голяма, за да я оставим непроверена. Нека да се поразровим малко. Първо, искам да се обадиш на CNN и да провериш откога този Съдлър се опитва да направи репортажа си за Кремъл, колко време му е било определено за излъчването му, кога е било одобрено акредитирането му, с кого е работил по репортажа и дали някой друг, освен обикновената му свръзка, е одобрил репортажа.

— Нагласена работа — каза Толанд високо. Той се зачуди дали двамата с полковника наистина бяха умни, или просто страдаха от параноя. Боб знаеше какво щяха да си помислят повечето хора, ако бяха чули разговора им.

— В Русия не можеш да вкараш дори един брой на списание „Пентхаус“, без да използваш дипломатическата поща, а те искат да ни накарат да повярваме, че някой е успял да внесе цяла бомба, а после се е опитал да вдигне във въздуха Политбюро?

— Възможно ли е ние да сме го организирали? — помисли Толанд на глас.

— Ако в ЦРУ са достатъчно луди, за да опитат ли? За бога, това е нещо повече от ненормално. — Лоу поклати глава. — Не мисля, че някой би могъл да го направи, нито дори и самите руснаци. Те сигурно имат пластова защита, рентгенови апарати, специално обучени кучета. Двеста души охрана от три различни организации — армията, КГБ, МВР. По дяволите, Боб, знаеш какви са параноици по отношение на собствените си хора. Как мислиш, че се отнасят с германците?

— Следователно те не могат да заявят, че арестуваният е действал сам.

— Което ни оставя…

— Да. — Толанд вдигна телефона си, за да се обади на CNN.

КИЕВ, УКРАЙНА

— Деца! — едва успя да промълви Алексеев. — За да ни осигури маскировка, Партията убива деца! Нашите собствени деца. Докъде я докарахме?

„Докъде стигнах и аз самият? Щом аз мога да оправдая разстрела на четирима полковници и няколко редника, защо пък Политбюро да не може да пожертва няколко деца…?“ — помисли си Алексеев, но бързо си каза, че между двата случая има разлика.

Началникът му също беше пребледнял, докато изключваше телевизора.

— Трябва да се отърсим от тези мисли, Паша. Трудно е, но трябва да го направим. Държавата не е идеална, но ние сме се заклели да й служим.

Алексеев се вгледа в шефа си. Генералът беше изрекъл тези думи с мъка и сега обмисляше как ще ги повтори пред неколцината души, които щяха да узнаят за това безумие. Въпреки това щеше да им се наложи да изпълняват задълженията си, сякаш нищо не се беше случило. Паша си помисли, че някога щеше да настъпи ден за разплата за всички престъпления, извършени в името на социалистическия прогрес. Той се зачуди дали щеше да доживее до този ден, и реши, че възможността за това беше твърде малка.

МОСКВА, РСФСР

„Революцията се принизи толкова ниско“ — помисли си Сергетов, докато гледаше отломките. Беше късно следобед, но слънцето все още беше високо в небето. Огнеборците и войниците почти привършваха с претърсването на района и товареха парчетата бетон на камиони на няколко метра от него. По сакото на Сергетов имаше прах. „Ще трябва да го дам на химическо чистене“ — помисли си той, докато гледаше как вдигат телцето на седмото дете със закъсняла, почти цинична нежност. Все още не беше намерено тялото на едно дете и всички се надяваха, че то може да не е загинало. Униформен армейски лекар стоеше наблизо и развиваше бинтове с треперещи ръце. Вляво от него един майор от пехотата плачеше от ярост. Несъмнено и той имаше семейство.

Телевизионните камери също бяха там. Журналистите бяха възприели навика на американските си колеги да се пъхат навсякъде, за да запишат и най-ужасните сцени и да ги покажат във вечерните новини. Сергетов с изненада видя, че единият от екипите беше американски. Значи партията беше превърнала масовите убийства в международно зрелище.

Сергетов беше твърде ядосан, за да покаже чувствата си. „Там можеше да лежа и аз — помисли си той. — Аз винаги подранявам за заседанията в четвъртък и всички го знаят. Знаят го часовите, служителите, а също и другарите ми в Политбюро. Значи това е предпоследният етап от маскировката. За да мотивираме и поведем хората си, трябваше да извършим тази гадост. А може би между отломките е трябвало да има и член на Политбюро? Някой кандидат-член, разбира се.“

„Сигурно греша“ — каза си Сергетов. Една част от съзнанието му разглеждаше проблема съвсем обективно, докато друга вземаше под внимание личното му приятелство с някои от членовете на Политбюро. Той не знаеше какво да мисли, а това беше странно състояние за един партиен лидер.

НОРФОЛК, ВИРДЖИНИЯ

— Казвам се Герхард Фалкен — каза мъжът. — Влязох в Съветския съюз преди шест дни през пристанище Одеса. От десет години съм агент на Bundesnachrichtendienst, разузнавателния апарат на правителството на Федерална република Германия. Задачата ми беше да елиминирам Политбюро по време на заседанието му в четвъртък, като поставя бомба в сервизно помещение, намиращо се точно под заседателната зала на четвъртия етаж. — Лоу и Толанд бяха зяпнали телевизионния екран с неприкрито удивление. Всичко беше идеално. „Фалкен“ говореше руски перфектно, с точния синтаксис и дикция, на които учителите в Съветския съюз се опитваха да научат учениците си. Акцентът му беше на ленинградчанин.

— В продължение на много години ръководех малка фирма за внос-износ в Бремен, като се занимавах преимуществено с търговия със Съветския съюз. Пътувал съм из Съветския съюз многократно, като по време на посещенията си съм използвал положението си, за да вербувам агенти, чиято мисия беше да извършват шпионска и подривна дейност, насочена срещу партийни и военни структури.

Камерата даде едър план. „Фалкен“ четеше монотонно показанията си и рядко вдигаше очи, за да погледне към обектива. Зад очилата му можеше да се види, че едното му око е насинено. Ръцете му трепереха леко, докато обръщаше страниците.

— Изглежда, че са го понатупали мъничко — отбеляза Лоу.

— Интересно — отвърна Толанд. — Те ни показват, че обработват затворниците си.

Лоу изсумтя.

— Мъж, който вдига във въздуха сграда, в която има деца? Никой не би дал и пукната пара за такъв човек, дори и ако го изгорят жив. Цялата работа е била обмислена много сериозно.

— Искам да заявя — продължи Фалкен с по-твърд глас, — че не съм имал намерение да убивам деца. Политбюро беше нормална политическа цел, но моята страна не воюва с деца.

Някъде встрани от камерата се чу възклицание на отвращение. Сякаш по команда операторът се дръпна назад, за да покаже двама униформени офицери от КГБ, които стояха с безизразни лица от двете страни на германеца. Публиката се състоеше от двадесетина души в цивилни дрехи.

— Защо дойдохте в нашата страна? — попита един от тях.

— Вече ви отговорих на този въпрос.

— Защо вашата страна иска да убие водачите на КПСС?

— Аз съм шпионин — отговори Фалкен. — Възлагат ми се задачи и аз ги изпълнявам, без да задавам въпроси. Просто следвам инструкциите.

— Как ви заловиха?

— Арестуваха ме на гара Киев. Как са успели да ме разкрият — не ми беше съобщено.

— Страхотно — каза Лоу.

— Той се нарече шпионин — възрази Толанд. — Никой професионалист не говори така за себе си. Професионалистите наричат себе си „офицери“. „Агент“ е човек, който работи за офицера, а „шпиони“ са лошите. Руснаците използват същите думи, които използваме и ние.

Докладът на ЦРУ/DIA пристигна по телекса час по-късно. Герхард Ойген Фалкен. Възраст — четиридесет и три години. Месторождение — Бон. Образование — в обществени училища, бил добър ученик; снимката му обаче липсвала от книгата с випускниците. Военна служба — срочнослужещ в транспортен батальон, чиято документация била унищожена по време на пожар в казармените помещения преди дванадесет години; в личните му вещи бил намерен документ за уволнение след прослужване на срока. Висше образование — диплома по либерални изкуства, добри оценки, но отново липсвала снимка, а трима професори, които са му писали петици, не си го спомняли. Занятие — собственик на малка фирма за внос-износ. Откъде е взел средства, за да регистрира фирмата си? На този въпрос никой не можел да отговори. Живял в Бремен скромно, тихо и самотно. Държал се приятелски по свой начин. Винаги поздравявал съседите си, но никога не общувал с тях. Добър, „много коректен“, според възрастната му секретарка, шеф. Пътувал много. Накратко, много малко хора знаели за съществуването му, много хора имали делови отношения с фирмата му, но никой не знаел нищо за самия него.

— Отсега виждам заглавията на вестниците: този тип има надпис „ЦРУ“ на челото си. — Толанд откъсна листа от телекса и го сложи в една папка. След половин час трябваше да се яви на доклад при CINCLANT, но не знаеше какво да му каже.

— Кажи му, че германците ще нападнат Русия. Кой знае, може би този път ще успеят да завладеят Москва — предложи Лоу.

— По дяволите, Чък!

— Добре, де, може би просто са искали да осакатят политически руснаците, за да могат да обединят двете Германии веднъж завинаги. Поне така твърди Иван, Боб. — Полковникът погледна през прозореца. — Пред себе си имаме класически пример за разузнавателна операция. Този тип Фалкен е бетониран шпионин. Няма начин да разберем кой е той в действителност, откъде е, и, разбира се, за кого работи, освен ако не стане нещо непредвидено, а аз бих се обзаложил, че такава вероятност няма. Кажи на адмирала, че става нещо гадно.

Толанд постъпи точно така и в резултат беше направен на нищо от старши офицера, който искаше конкретна информация.

КИЕВ, УКРАЙНА

— Другари, след две седмици започваме офанзивни действия срещу НАТО — започна Алексеев. Той обясни какви са причините за това решение и събралите се командири на корпуси и дивизии приеха обясненията, без да трепнат дори. — Държавата не е била толкова застрашена от четиридесет години. През изминалите четири месеца ние подготвихме добре въоръжените си сили. Вие и вашите подчинени се справихте с нашите изисквания и аз мога да кажа само, че се гордея, че имах възможността да служа заедно с вас. Ще оставя обичайните партийни словоизлияния на политическите ви офицери. — Тук Алексеев си позволи да се усмихне. — Ние сме професионални офицери от Съветската армия и знаем каква е задачата ни. Знаем и защо ни е възложена тази задача. Бъдещето на Родината зависи от способността ни да изпълним мисията. Нищо друго няма значение — завърши той, мислейки си същевременно: „Друг път няма значение…“