Виктор Пасков
Балада за Георг Хених (4)

* * *

На рождения ми ден баща ми донесе осминката в къщи, остави я на леглото, отвори черния калъф и се отдръпна да я видим.

Майка ми ахна, а аз изхълцах. В калъфа грееше с червеникави отблясъци и сякаш нежно звънтеше, и като че ли се молеше да не го докосваме, едно неописуемо красиво създание, отроче от женски пол, ефирно и крехко, искрящо със златните си струни в тъмната ни стая, с кокетно извито охлювче като ушенце, с две въпросителни от двете страни на грифа като тънки вежди, ухаещо като царско дете — цигулката на Георг Йосиф Хених.

Това бе първата ми среща с него. Видяхме се отново след пет години. През цялото време аз често се сещах за стареца — нали всеки ден държах цигулката му в ръце. Спомням си мазето, иконите по стените, двата тезгяха. Боженка и най-много вълшебника гном с топлите ръце, които драскат, превитото му тяло, избледнелите очи, странните думи. Често ми се искаше да изтичам до мазето на улица „Волов“, да почукам на прозорчето, да вляза в уютната му, ухаеща на смола пещера и да чуя пак: „Малки цар! Инфант!“ Кой знае защо, не се решавах.

Колкото до неговата цигулка — аз пораснах и баща ми я подари на друго дете, което страстно желаеше да стане цигулар. Дано е станало, защото от мен не излезе виртуоз… но това е друга история и аз съм я разказвал на друго място. Привлекателно и романтично би било синът на обезправената надомничка и музиканта да стане прочут концертиращ артист и по едно време бях докарал нещата почти дотам, но това е трета история, някой ден може би ще я разкажа.

Георг Хених, питам се сега, къде е смисълът?

Няколко дни след като попаднах на писмата ти и ги прочетох отново, аз взех влака и отидох до село Хайредин. Бе мокър, сивкав ден: като раздърпани мръсни памуци висяха есенните облаци над гробището. Тръгнах от гроб на гроб, разглеждах кръст по кръст — твоят гроб и твоят кръст ги нямаше, майстор Георг. И за какво? Гроб и кръст майсторът носи приживе в душата си.

Какво е станало с твоите цигулки?

Какво ще стане с моите истории?

Побиват ме тръпки, Георг Хених.