Виктор Пасков
Балада за Георг Хених (27)

* * *

На другия ден избягах от училище.

Цяла сутрин се въртях безцелно из къщи, опитвах се да се зачета в „Без дом“, но историята на бедния Реми изведнъж ми се видя глупава и буквите бягаха пред очите ми.

Баща ми се върна от репетиция, обядвахме по-рано от друг път. После майка ми приготви вързоп чисто бельо за дядо Георги, няколко стари ризи на баща ми, чифт панталони и сако. Той беше вече в онова положение или състояние — когато на човек му стават всякакви дрехи — широки и тесни, къси и дълги. Сложи в една найлонова торбичка храна и плодове и ние тръгнахме.

Заварихме го да седи върху миндера. До краката му бе сложено дървено куфарче. Под мишница стискаше цигулката за господ. Бе увита в парцали. Празното мазе ми изглеждаше още по-потискащо отпреди. Давеха ме сълзи, но той ме бе предупредил, че един цар не бива да плаче. Непрекъснато си повтарях „аз съм цар, цар, цар…“ и ми се искаше да ревна с глас. Георг Хених поздрави, понечи да целуне ръка на майка ми, но тя я издърпа зад гърба си. Той се обърна, втренчи се в срещуположната стена и изпадна в познатото ми вцепенение. Нищо не говорехме. Седяхме от двете му страни на миндера с наведени глави. Баща ми теглеше пръсти и кокалчетата на ставите му пукаха. Сухият, остър звук ме дразнеше. Тя протегна ръка и докосна дланите му. Той престана да пука. Извади цигара, почерпи Георг Хених и двамата запушиха. После се сети, плесна се по челото, даде ми пари и ме изпрати да купя десет кутии „Бузлуджа“.

 

 

Когато се върнах от будката с кашона, линейката бе спряла пред мазето. Един лекар и двама санитари се опираха на нея и весело бъбреха.

Портата се отвори. Той вървеше прегърбен. В дясната ръка носеше дървеното куфарче, на чиято дръжка майка ми бе прикрепила найлонова торбичка. Под лявата мишница — цигулката. Не даде да му помогнат тези няколко метра до линейката. Не искаше да го подкрепят.

Изтичах бързо, застанах пред него и му подадох цигарите. Той спря, остави куфарчето на земята и ме погали. После протегна ръка. Аз сложих моята длан в неговата. Бе топла, суха и драскаше. „Дадеш малка своя ръка на стар дедо“ — звънна в ушите ми.

Баща ми сложи куфарчето в линейката. Лекарят го изгледа с неприязън.

— Хайде, дядо — каза той. — Има ли нужда да те подкрепяме? — и той се опита да го хване под мишницата.

— Не — отвърна Георг Хених, обърна се, вдигна спокойно очи към нас и каза: — Сбогом, мила госпожа. Сбогом, колега Марин. Сбогом, мили мой цар Виктор. Молим се за вас. Благодари за всичко, не забравя мен, стар Хених. Прости, ако огорчил с нещо. Не сърди се. Сбогом.

— Ще дойдем да те видим в неделя — каза баща ми. Опитваше се да придаде твърдост на гласа си. Майка ми хлипаше и триеше очи. Аз се разплаках. Лекарят ни гледаше с недоумение.

— Не ви ли е роднина? — попита той.

— Не — отвърна баща ми. — Приятел. Просто приятел.

 

 

Георг Хених влезе в линейката. След него влязоха и санитарите. Лекарят седна при шофьора. Колата рязко потегли и се скри зад ъгъла.

 

 

Откараха го във временния старчески дом, който се намираше недалече от гарата. Оттам изпращаха старите хора в различните сиропиталища на страната. Георг Хених стоя там десетина дни, след което бе разпределен за старческия дом в село Хайредин.

Посетихме го два пъти в новото жилище. Отпред имаше дървена скамейка. Над нея тъжно висяха голите клони на някакво сухо дърво. Бе студено. Духаше вятър. Говореше се, че зимата ще е люта. Седнахме на скамейката и зачакахме. Чакахме. Чакахме може би половин час. Когато дойде, на мен ми се стори, че се е смалил още повече през тези няколко дни. Отново стискаше цигулката за господ под мишница. Седна при нас, без да поздрави, и дълго се вглеждаше в лицата ни, сякаш му бе трудно да си спомни кои сме.

— Дядо Георги — внимателно каза баща ми, — не ни ли познаваш? Колега Марин, жена ми, цар Виктор? Той не се усмихна, но очите му се проясниха.

— Малки цар — промърмори, — учи, учи, стане голем цар!

Напразно го питахме как е, как се чувства, има ли нужда от нещо. Той мълчеше и гледаше в краката си. Когато вдигаше глава, адамовата му ябълка мъчително се преобръщаше, сякаш майстор Хених преглъщаше сълзите си.

Втория път — два дни преди да замине — като че ли още по-малко се сещаше кои сме. Пак стискаше цигулката под мишница (санитарката ни каза, че денонощно не се разделя с нея), клатеше глава и гледаше в земята. Само върху моето лице спря поглед за миг — като че ли в очите му блесна някакъв спомен — после отново станаха мътни и той наведе глава. Баща ми откъсна лист от бележника си, написа нашия адрес и го сложи в джобчето на сакото му.

— Не забравяй, дядо Георги — каза отчетливо той, — адреса. Адреса на цар Виктор, нали помниш?

— Цар Виктор — прошепна глухо старецът. После се прибра, без да се обръща, тътрейки крака по плочите.

 

 

В деня, в който заминаваше, избягах от училище, хванах трамвая от халите и отидох в старческия дом. Не ме пуснаха при него. Не разрешаваха свиждане. Тогава застанах отпред и зачаках. Чаках дълго — може би час, може би два.

После вратата се отвори и те заизлизаха — петдесетина стари мъже и жени, които си приличаха: всичките облечени в широки, не по мярка дрехи, подарени от някой милостив човек, всички прегърбени, с изпити и тъжни лица, всичките ужасяващо безпомощни. Една купчина човешко нещастие.

Спряха пред сградата, събраха се плътно един до друг и наведоха глави. Струва ми се, беше им безразлично къде ги водят.

Санитарят излезе пред тях, каза нещо и те потеглиха. Повлачиха се примирено и кротко. Оставаше да се държат за пешовете, за да приличат съвсем на беззащитни деца.

Вървяха към гарата в редица по трима. Аз — на няколко крачки от тях. Георг Хених бе в средата на втората тройка, стискайки инструмента под мишница.

На гарата ги отведоха в чакалнята. Те се отпуснаха по пейките. За който не остана място — сядаше на земята. Дядо Георги остана прав.

Престраших се, отидох при него и го дръпнах отзад за сакото. Той стисна по-силно цигулката и не се обърна.

Тогава минах отпред и казах тихо:

— Георг Хених, Георг Йосиф Хених, помилуй боже брат Антон, баща Йосиф и жена Боженка — познаваш ли ме? Помниш ли какво обеща?

Той вдигна очи и тънките му устни бавно-бавно се разтеглиха в несигурна усмивка.

— Цар Виктор — прошепна старецът, — малки приятел… много радва, помни… всичко помни… не забравя инструмент. Не продава.

— Всяка вечер ще те чакам — казах, — ще чакам да дойдеш скоро при мен. Ако искаш, вземи и другите със себе си. Те ме познават, сигурно няма да им е неприятно. Искам да ми разкажеш харесал ли е господ цигулката. Обещай, че няма да забравиш!

— Обещава — каза Георг Хених, — чака ме. Приятел не забрави те!

После ги качиха на влака. Не дочаках той да тръгне.

Скитах дълго из кварталите около софийската гара, стисках зъби да не плача и си повтарях „цар, цар, цар!“, и си повтарях още — ето, Сенките могат да дойдат тази нощ да го вземат; колкото по-бързо, толкова по-добре. А утре или вдругиден ще се видим. Ще седна като него на кревата, ще втренча поглед в срещуположната стена и майка ми нека трака на машината. Така и няма да го види. Когато дойде, тихо ще каже нашето „Аве Мария, грация плена“. Ще си говорим, докато се наситим.

Сбогом, Георг Хених.