Виктор Пасков
Балада за Георг Хених (2)

* * *

Не бях навършил пет години, когато го видях за първи път. Споменът се е запазил свеж и ясен в паметта ми като рисунка с цветни моливи върху оризова хартия. Имам чувството, че се рея високо, сякаш витая над случки и събития отпреди тридесет години, разглеждайки ги подробно. Нямам желание да се намесвам в техния ход или — не дай боже — да променям.

Баща ми беше музикант. Бащата на баща ми също е бил музикант. Логично бе и аз да стана музикант: единствения въпрос, по който родителите ми бяха единодушни. Той — защото с точния си усет е схващал, че моят талант е по-голям от неговия, тя — за да накаже чрез мен майка, баща, братя, лели, първи и втори братовчеди, които я бяха отписали от могъщата фамилия Медарови, в момента, в който е сключила граждански брак с влашкия потомък — баща ми.

На всичко отгоре, позовавайки се на няколко анонимни писма, те твърдяха, че баща ми е копеле. Но това не е вярно! Не той, а моята баба — неговата майка, е копеле. Копеле или не — това бе една чудесна баба, кротка и добра, половината й лице бе пигментирано във виолетово и български тя не знаеше, но аз не искам да разправям за баба си.

В най-смелите си мечти майка ми ме е виждала на концертния подиум, дете-чудо в миниатюрен фрак и папийонка, с миниатюрна цигулка в ръка, облян в светлина и слава. Зад мен — филхармонията, дирижирана от прочут диригент. В ложата — правителството. В другата ложа — БЗНС (Медарови бяха земеделци). Цветя, овации. Конфети, гирлянди, разкош. Вестникари. А на последния ред от трети балкон, където седят онези с гратисите — посрамената фамилия Медарови с гузни лица: виж ти, сина на копелето!…

Такива мечти е имала гордата ми обезправена майка. Колкото до мен — аз страстно желаех да стана прочут цигулар. (Страстно желаех да стана и прочут милиционер, машинист, пожарникар.) Но цигулки за четиригодишни деца няма — има четвъртинки, половинки, три четвърти и цели; това, което ми трябваше, бе осминка. Не по-голяма от мъжка педя и все пак да е инструмент.

Единственият, който би се съгласил да направи нещо подобно, бе Георг Хених.

Моля читателят да ми прости, че се налага да се върна назад във времето, но на пръсти се броят тези, които знаят историята на майстор Георг, как и защо е попаднал той в България.

В началото на този век, когато по жълтите софийски павета са пътували каляски, а в каляските — дами в кринолини и господа във фракове, когато в софийските градини духови музики са свирили потпури от „Ла Травиата“, когато Иван Вазов е разхождал кучето си пред Народното събрание и когато Оперната дружба е давала първи спектакли, в София са пристигнали чешки и италиански музиканти да създадат българска музикална култура.

Бог знае какви мъки, несгоди и лишения са срещали в мисията си. Не ми се разказва за това. Изпитвам срам и мъка. Повечето от тях са се върнали огорчени по домовете си. Имената на тези, които са останали, не се знаят. Те са консервирани в институти и енциклопедии и добре поне, че и тази чест сме им оказали ние, които, стъпили на техните гърбове, крачим победоносно към обления в светлина световен подиум.

Вероятно е бил такъв есенен ден в 1910 година. На софийската гара със свиркане и пухтене е пристигнал влакът от Чехия. От прозореца на купето с весело учудване е надникнал майстор Георг Хених — около четиридесетгодишен мъж, висок и представителен, с руси коси и сини очи. В товарния вагон е пътувал сандъкът с неговите чудни инструменти — онези тънки пили, фини длета, миниатюрни рендета, триончета, скоби, калъпи, филцови чукчета и куки, които видях половин век по-късно.

— Пристигнахме, Боженка! — казал е той на младата и синеока като него жена. — Хайде, слизаме!

Имало ли е посрещачи на софийската гара? — Вероятно. Това може би са били капелмайсторите Хенрих Визнер и Мазарик — тогава също тъй млади и ентусиазирани хора като него.

Мир на праха им!

Не знам къде се е настанило семейство Хених и как е преживяло всичките тези дълги, мъчителни и трудни години. Знам само, че Георг Хених е свирел на контрабас в Царския оркестър, че е изработвал майсторски цигулки и че около него е имало куп ученици — кой от кой по-талантливи. Знам също така, че тогава са се поставяли основите на българското лютиерство.

Но ти, Георг Хених, щастлив ли си бил? Защо не си се завърнал в родната Чехия, при брат си Антон, за когото си ми разправял толкова много? Там, около потомствения замък, е имало зелени ливади, буйни коне са препускали по зелените ливади, тънка миризма на явор и лак се е носела в твоето ателие, където тихата Боженка те е гледала с любов, и какво от това, че сте нямали деца, когато на твоите цигулки са свирели в цяла Европа?

Няма да питам защо си останал. Нито как си преживял мъчителните години. Нито какви обиди и огорчения си понесъл. Важното е, че си останал.