Филипа Грегъри
Другата кралица (2)

Есента на 1568 г., Хамптън Корт: Джордж

Не съм ничий агент. Не ми плащат, за да мисля по определен начин. Не съм наемен убиец. Не съм нито шпионин на Сесил, нито назначен от него екзекутор. От цялото си сърце и душа искам да не бях тук, в Лондон, заел се с тези ужасни дела, а у дома в Чатсуърт Хаус с моята скъпа невинна съпруга Бес, в скромната провинция и далече от заговорите и опасностите на кралския двор. Не мога да твърдя, че съм щастлив. Не мога да кажа, че това ми харесва. Но ще изпълня дълга си — Бог е свидетел, че винаги изпълнявам дълга си.

— Призован сте не за друго, а за да наредите смъртта на Мери, кралица на шотландците — изсъсква в ухото ми Томас Хауърд, когато ме настига в една галерия в Хамптън Корт. Затворили са капаците на прозорците, за да ги почистят, и мястото е обвито в сенки в здрача на ранната вечер. На портретите по стените сякаш са изобразен бледи слушатели, които се навеждат напред да ни чуят, когато Хауърд ме хваща под ръка, за да ме предупреди за опасности, от които вече се боя.

— Трябва да хвърлим подозрение върху нея. Само това. Не се заблуждавайте. Сесил реши, че тази кралица е заплаха за кралството още от мига на раждането й. Тя може и да си мисли, че е избягала от враговете си в Шотландия и е намерила убежище в Англия; но тя просто замени една опасност за друга. Сесил е решил, че тя трябва да умре. Това е третият му опит да я осъди. Ние трябва да бъдем неговите палачи, без собствено мнение.

Свеждам поглед към Хауърд: той е дребен мъж, добре облечен и спретнат, с добре подрязана черна брада и ясни черни очи. Днес почти подскача от ярост срещу министъра на кралицата. Всички ние, старите лордове, до един ненавиждаме Сесил; но Хауърд е по-лошо засегнат от всеки друг. Той е братовчед на кралицата, глава на рода Хауърд, той е херцог на Норфолк, той би очаквал да бъде неин първи съветник, — но тя разчита на Сесил, и винаги е било така.

— Лично кралицата ми възложи да разследвам поведението на нейната братовчедка, кралицата на шотландците. Аз не съм палач — казвам с тихо достойнство. Край нас минава някакъв мъж и се поколебава дали да не се заслуша в разговора ни.

Хауърд поклаща тъмнокосата си глава в отговор на моята наивност:

— Елизабет може и да иска името на шотландската кралица да бъде изчистено. Но Уилям Сесил не е прочут с доброто си сърце. Той иска протестантската вяра да управлява както Англия, така и Шотландия, а кралицата католичка да лежи в тъмницата или в ковчега си. И двете го устройват еднакво. Той никога няма да се съгласи, че тя не е виновна в нищо и трябва да бъде възстановена на престола.

Не мога да оспоря сприхавата правдивост на Хауърд. Знам, че говори единствено истината. Но я изрича прекалено високо и твърде ясно, за да ми се понрави. Зад параваните от гоблени може да се спотайва всеки, и макар че непознатият отмина, сигурно е чул част от думите му.

— Тихо — казвам и го придърпвам до една пейка, където да продължим разговора си шепнешком. Веднага заприличваме на заговорници, но напоследък всички придворни приличат на заговорници или шпиони. — Какво можем да направим? — питам го тихо. — Сесил е свикал това разследване, за да изслуша доказателствата срещу шотландската кралица, да отсъди дали тя трябва да бъде възстановена на трона, дали е годна да управлява. Какво можем да направим, за да се уверим, че ще се отнесат справедливо с нея?

— Трябва да я спасим — решително казва Хауърд. — Трябва да заявим, че е невинна за убийството на съпруга си, и трябва да я възстановим на престола й в Шотландия. Трябва да приемем претенциите й да наследи Елизабет. Нейното право да наследи трона на Англия трябва да бъде потвърдено, когато… — Хауърд замлъква на средата на изречението. Дори той не смее да спомене смъртта на своята братовчедка, кралицата. — Когато му дойде времето. Единствено утвърденото право на Мери Стюарт да наследи трона ще ни дари със сигурността да знаем кой ще е следващият ни монарх. Имаме право да знаем наследника. Трябва да се борим за нейната кауза като за наша собствена.

Той забелязва колебанието ми. Двама мъже минават покрай нас и ни поглеждат любопитно. Обзема ме смущение, че съм привлякъл вниманието, и се изправям на крака.

— Елате да се поразходите с мен — казва Хауърд. — И слушайте. Трябва да се борим за нейната кауза като за наша, защото тя е наша. Да кажем, че позволим на Сесил да я хвърли в тъмница, или да съчини обвинение в убийство и да го отправи срещу нея. Какво мислите, че ще стане тогава?

Чакам.

— А ако в следващия миг той реши, че аз представлявам опасност за кралството? Тогава какво? Какво ще стане, ако след мен назове вас?

Опитвам се да се засмея:

— Не е твърде вероятно да обвини вас или мен. Ние сме най-видните личности в Англия. Аз съм най-големият земевладелец северно от река Трент, а вие сте родственик на самата кралица и сте херцог.

— Да. И именно затова сме в опасност. Ние сме негови съперници за властта. Той е готов да унищожи всеки, който го предизвика. Днес пред неговия трибунал се изправя кралицата на шотландците. Утре може да съм аз или всеки, дръзнал да го предизвика: Пърси, Дейкър, Съсекс, Аръндел, Дъдли, лордовете от Севера, вие. Той трябва да бъде спрян — казва Хауърд: гласът му звучи като лек тътен в ухото ми. — Нима не бихте го спрели, ако можехте?

— Невъзможно е — казвам предпазливо. — Кралицата има свободата сама да избира съветниците си, а тя му вярва както на никой друг. Той е до нея още от времето, когато беше млада принцеса. В какво можем да го обвиним?

— В кражба на испанско злато? В докарване на страната до ръба на война? В това, че превърна Франция във враг? В това, че превърна половината народ в изменници с постоянните си подозрения и шпиониране на хора, които искат единствено да отдават почит на Бога според старите ритуали! Погледнете наоколо! Случвало ли ви се е друг път да се чувствате толкова изплашен, когато сте в кралския двор? Той е пълен с шпиони и интриги.

Кимвам. Това не може да се отрече. Страхът на Сесил от папистите и омразата му към чужденците вилнеят из Англия.

— Най-лошо е последното му безумие — казва ожесточено Хауърд. — Да арестува кораб, потърсил убежище от лошото време в нашето пристанище! Той ни превръща в нация от пирати, и прави морето опасно за собственото ни корабоплаване.

Не мога да не се съглася. Превозващият съкровища испански кораб, отнесен от бурните ветрове, се бе озовал в пристанището на Плимут, търсейки убежище, и Сесил, син на бедняк, не можа да устои на златото, което корабът превозваше. Той открадна златото — просто ей така. А сега испанците заплашват с блокада на търговията, дори с война, ако не го върнем. Нашата позиция е напълно несправедлива, само защото Сесил е такъв: но той има силно влияние над кралицата на Англия.

Хауърд овладява с известно усилие раздразнението си.

— Дано даде Бог никога да не доживеем деня, в който ще дойдете при мен и ще ми кажете, че съм бил прав да се боя от него и е трябвало да се защитим, но сега е твърде късно и един от собствените ни хора е изправен на съд по скалъпено обвинение. Моля се на Бог той да не ни избие един по един, а ние да бъдем твърде доверчиви, за да се защитим. — Той прави пауза: — Той провежда управление на терора. Той ни кара да се страхуваме от въображаеми врагове, за да не се пазим от него и от нашите управници. Толкова сме заети да следим за чужденци, че забравяме да следим приятелите си. Както и да е, пазете своите мисли за себе си, а аз ще пазя моите. Засега няма да кажа нищо повече срещу Сесил. Нали ще пазите това в тайна? Нито дума?

Погледът, който той ми отправя, ме убеждава повече от всеки аргумент. Ако първият херцог в Англия, родственик на самата кралица, се бои да не би собствените му думи да бъдат докладвани на човек, който би трябвало да е съвсем малко по-горе от кралски слуга, това доказва, че слугата е станал твърде влиятелен. Всички започваме да се боим от знанието на Сесил, от неговата мрежа от доносници, от нарастващата негласна власт на Сесил.

— Това си остава само между нас двамата — казвам тихо. Хвърлям поглед наоколо, за да се уверя, че наблизо няма кой да ни чуе. За мен е удивително, че аз, най-великият граф на Англия, и Хауърд, единственият херцог на Англия, се боим от подслушвачи. Но така стоят нещата. В това се е превърнала Англия през десетата година от царуването на Елизабет: място, където човек се страхува от собствената си сянка. А изглежда, че през тези десет години моята Англия се е изпълнила със сенки.