Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boleyn Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 51гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2012 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Наследството на Болейн

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Елица Тодорова

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008 г.

ISBN: 978-954-365-042-2

История

  1. —Добавяне

Джейн Болейн, дворецът Гринич, декември 1539

Благодаря на Бога, че съм тук, в Гринич, най-красивият от кралските дворци, отново в покоите на кралицата, където ми е мястото. Когато бях тук за последно, аз се грижех за Джейн Сиймор, докато тя изгаряше в треска и питаше за Хенри, който така и не дойде; но сега покоите са пребоядисани и аз съм възстановена на власт, а тя е забравена. Единствена аз оцелях. Преживях падението на кралица Катерина, изпадането в немилост на кралица Ана и смъртта на кралица Джейн. За мен е истинско чудо, че оцелях, но ето ме тук, отново в двора, една от малкото — твърде малкото — ползващи се с благоволение. Ще служа на новата кралица, както съм служила на нейните предшественички, любящо и предано и с оглед на собствените си възможности. Отново ще влизам и излизам от най-хубавите покои в най-хубавите палати на страната като от свой дом. Отново съм там, където съм родена и възпитана да бъда.

Понякога дори успявам да забравя всичко случило се. Понякога забравям, че съм вдовица на трийсет години, със син, който е далече от мен. Струва ми се, че отново съм млада жена, със съпруг, когото обожавам, и изпълнена с надежди. Отново съм в самия център на своя свят. Почти ми се струва, че съм преродена.

Кралят е планирал сватба по Коледа и дамите на кралицата се събират за празненствата. Благодарение на милорд херцога, аз съм една от тях, върнала се при приятелите и съперниците, които познавам от детството си. Някои от тях ме поздравяват за завръщането с крива усмивка и двусмислен комплимент, някои пък ме гледат накриво. Не че са обичали Ана толкова много — не и те, — но падението й ги изплаши, а те си спомнят, че единствена аз се спасих, спасих се като по магия: това ги кара да се кръстят и да шепнат стари слухове в моя вреда.

Беси Блаунт, старата любовница на краля, сега омъжена далеч по-изгодно, отколкото предполага положението й, за лорд Клинтън, ме поздравява доста любезно. Не съм я виждала от смъртта на сина й Хенри Фицрой, на когото кралят даде титлата херцог, херцог на Ричмънд само за това, че беше кралско копеле, и когато казвам колко съжалявам за загубата й — просто думи на безсъдържателна учтивост — тя внезапно ме сграбчва за ръката и ме поглежда с бледо и настойчиво лице, сякаш за да ме попита безмълвно дали знам как е умрял. Ще й кажа ли как е умрял?

Усмихвам се хладно и откопчвам пръстите й от китката си. Не мога да й кажа, защото наистина не знам, а и да знаех, нямаше да й кажа.

— Много съжалявам за загубата на сина ви — повтарям.

Тя вероятно никога няма да узнае защо е умрял, нито как. Но пък и хиляди други няма да узнаят. Хиляди майки изпратиха синовете си на поход да защитят параклисите на светците, светите места, крайпътните статуи, манастирите и църквите, и хиляди синове никога не се завърнаха у дома. Кралят ще реши кое е вяра и кое — ерес, не е дадено на обикновените хора да определят това. В този нов и опасен свят не е дадено дори на църквата да го определи. Кралят ще реши кой ще живее и кой ще умре, сега той има Божията власт. Ако Беси наистина иска да узнае кой е убил сина й, по-добре е да пита неговия баща, краля: но тя познава Хенри твърде добре, за да стори това.

Останалите жени са видели Беси да ме поздравява и излизат напред: жените от семействата Сиймор, Пърси, Кълпепър и Невил. Всички видни семейства в страната са принудили дъщерите си да встъпят в тясното обкръжение на покоите на кралицата. Някои от тях знаят лоши неща за мен, а някои подозират още по-лоши. Не ме е грижа. Сблъсквала съм се и с по-лоши неща от злобата на завистливи жени, а и без друго съм роднина на повечето от тях и съперница на всичките. Ако някой иска да ми създава неприятности, по-добре да си спомни, че съм под закрилата на негова светлост херцога, а само Томас Кромуел е по-могъщ и влиятелен от нас.

Онази, от която се ужасявам, онази, която наистина не искам да срещам, е Катерина Кери, дъщерята на Мери Болейн, моята безчестна зълва. Катерина е дете, петнайсетгодишно момиче, не би трябвало да се боя от нея, но — да си кажа честно — майка й е страховита жена и никога не ми се е възхищавала особено. Негова светлост херцогът издейства на младата Катерина място в двора и заповяда на майка й да я изпрати при извора на цялата власт, източника на всички богатства, а Мери, непокорната Мери, се подчини. Мога да си представя колко неохотно е купила на детето си рокли и я е научила да си подрежда косата в прическа, да прави реверанси и да танцува. Мери видя семейството си да се издига до небесата благодарение на красотата и остроумието на сестра й и брат й, а после видя телата им, прибрани на късове в малките ковчези. Ана беше обезглавена, тялото й бе увито в един сандък, главата й — в кошница. Джордж, моят Джордж… не мога да понеса мисълта за това.

Нека бъде достатъчно да кажа, че Мери обвинява мен за цялата си скръб и загуба, вини мен за загубата на брат си и сестра си и нито за миг не помисля за собствената си роля в нашата трагедия. Тя обвинява мен, сякаш аз съм могла да ги спася, сякаш не правих всичко по силите си чак до самия ден, до последния ден, на ешафода, когато вече никой не можеше да направи нищо.

И тя греши, като обвинява мен. Мери Норис изгуби баща си Хенри същия ден и по същата причина, а ме поздравява почтително и с усмивка. Тя не таи омраза и злоба срещу мен. Майка й я е научила подобаващо, че огънят на кралското недоволство може да изгори всекиго, безсмислено е да се винят оцелелите, които са се измъкнали навреме.

Катерина Кери е петнайсетгодишна девойка: ще дели стая с други млади момичета, с моята и нейна братовчедка Катрин Хауърд, Ан Басет, Мери Норис, с други амбициозни момичета, които не знаят нищо и се надяват на всичко. Аз ще ги напътствам и съветвам като жена, която е служила на кралици и преди. Катерина Кери няма да разказва шепнешком на приятелките си за времето, което е прекарала с леля си Ана в Тауър, за изтръгнатите в последния миг съгласия, за дадените на стъпалата на ешафода обещания, за опрощението, за което те се кълняха, че идва, и което така и не дойде. Няма да им каже, че всички ние оставихме Ана да отиде на дръвника — благочестивата й майка бе също толкова виновна колкото и всеки друг. Тя е отгледана и възпитана като Кери, но тя си остава Болейн, незаконна дъщеря на краля и Хауърд до мозъка на костите си: тя ще знае, че трябва да си държи устата затворена.

В отсъствието на новата кралица ние трябва да се настаним в покоите без нея. Трябва да чакаме. Времето за пътуването й е лошо и тя напредва бавно от Клев до Кале. Сега смятат, че тя няма да пристигне тук навреме за сватба по Коледа. Ако бях нейна съветничка, щях да й кажа да се изправи пред опасността, която и да е опасност, и да дойде с кораб. Знам, че пътуването е дълго, а през зимата английското море е опасно, но една невеста не бива да закъснява за сватбения си ден; а този крал не обича да чака за нищо. Той не е човек, на когото може да се отказва.

В действителност той вече не е някогашният принц. Когато бях за първи път в двора, а той беше млад съпруг на красива съпруга, тогава беше нашият прекрасен златен крал. Наричаха го най-красивия принц в християнския свят и това не беше ласкателство. Мери Болейн беше влюбена в него, Ана беше влюбена в него, аз също бях влюбена в него. Нито едно момиче в двора, нито едно момиче в страната не можеше да му устои. Тогава той се обърна срещу своята съпруга, кралица Катерина, една добра жена, а Ана го научи как да бъде жесток. Нейното обкръжение, умни, млади, безмилостни придворни, упорито тормозеха кралицата, докато я направиха нещастна, и научиха краля да танцува по нашата еретическа свирка. Подлъгахме го да си помисли, че кралицата го е излъгала, после го заблудихме да смята, че Улси го е предал. Но после мнителният му ум, риещ упорито като прасе със зурлата си, започна да се изплъзва извън нашия контрол. Той започна да се съмнява и в нас. Кромуел го убеди, че Ана му е изменила, семейство Сиймор го подтикнаха да повярва, че всички ние сме участници в заговор. В крайна сметка кралят загуби нещо повече от една съпруга, дори от две съпруги: той изгуби способността да се доверява. Ние го научихме да бъде мнителен и златният блясък на момчето потъмня върху мъжа. Сега, заобиколен от хора, които се страхуват от него, той се е превърнал в кавгаджия и грубиян. Превърнал се е в опасност, като мечка, насъскана и докарана до бесен гняв. Той каза на принцеса Мери, че ще нареди да я убият, ако не му се подчинява, а после я обяви за копеле и заяви, че тя вече не е принцеса. Обяви за незаконородена принцеса Елизабет, нашата принцеса от рода Болейн, моята племенница, и нейната гувернантка казва, че дори не обличат детето както подобава.

И последно, тази история с Хенри Фицрой, собствения син на краля: в един миг той щеше да бъде узаконен и провъзгласен за Уелски принц, а на следния ден вече бе мъртъв от загадъчна болест и на самия ми чичо бе наредено да го погребе в полунощ. Как всичките му портрети бяха унищожени, а всякакво споменаване на името му беше забранено? Що за човек е този, който може да гледа как собственият му син умира и бива погребан, без да каже и дума? Що за баща е този, който може да каже на двете си малки момиченца, че те не са негови деца? Що за човек може да изпрати приятелите и съпругата си на ешафода и да танцува, когато му съобщят за смъртта им? Що за човек е този, на когото сме дали абсолютна власт над живота и душите си?

И което е може би дори по-лошо: добрите свещеници, обесени на гредите на собствените си църкви, благочестивите мъже, отиващи на кладата, за да бъдат изгорени, със сведени очи и извисени към небето мисли, бунтовете на север и изток и кралят, кълнящ се, че бунтовниците могат да му се доверят, че той ще се вслуша в думите им, а после ужасното предателство, което изпрати хиляди доверчиви глупци из цялата страна на бесилото, с което превърна милорд Норфолк в палач на собствените си земляци. Този крал изби хиляди, този крал продължава да избива хиляди хора от собствения си народ. Светът извън Англия твърди, че той е полудял, и очаква нашия бунт. Но подобно на изплашени кучета в мечата яма ние не смеем да направим нещо повече освен просто да го гледаме и да се зъбим.

Въпреки това сега той е весел, макар че новата кралица не успя да пристигне. Все още не съм му представена, но ми казват, че той ще поздрави любезно мен и всичките й дами. Той е на вечеря, когато се промъквам в покоите му, за да видя портрета на новата кралица, който той държи в своята зала за аудиенции. Стаята е празна, портретът е върху статив, осветен от големи свещи. Трябва да се признае, че тя е миловидно създание. Има открито лице, прекрасните й очи гледат прямо. Веднага разбирам какво харесва той в нея. Тя не притежава греховна привлекателност: в лицето й няма чувственост. Тя не изглежда склонна към флиртове, нито опасна или порочна. Не притежава блясък, нито изтънченост. Изглежда по-млада от двайсет и четирите си години, бих казала дори, че изглежда малко простовата за критичния ми поглед. Тя няма да бъде кралица в смисъла, в който Ана беше такава: това е сигурно. Това не е жена, готова да преобърне двора и страната надолу с главата, за да постигне своето. Това не е жена, която ще кара мъжете почти да полудяват от желание и ще настоява те да пишат стихове за любовта. И, разбира се, точно това е желанието на краля сега — никога повече да не обича жена като Ана.

Ана го съсипа умишлено, може би завинаги. Тя подпали устоите на двора му и накрая всичко беше изпепелено. Той е като човек, на когото чак веждите са опърлени, а аз съм жената, чийто дом се превърна в пепелище. Той не иска никога повече да се жени за любовница, която е пожелал. Аз никога повече не искам да усещам мириса на дим. Той иска до себе си съпруга, стабилна като впрегнат в ралото вол, а после може да потърси флирт, опасност и привлекателност другаде.

— Хубава картина — казва един мъж зад гърба ми и когато се обръщам, виждам тъмната коса и издълженото, бледо лице на чичо си, Томас Хауърд, херцогът на Норфолк, най-великият мъж в кралството след самия крал.

Правя му дълбок реверанс.

— Наистина е такава, сър — казвам.

Той кима, тъмните му очи са сериозни.

— Смятате ли, че наистина ще прилича на образа си?

— Ще разберем съвсем скоро, милорд.

— Можете да ми благодарите, че ви уредих място в домакинството й — казва небрежно той. — Заслугата е моя. Приех го като личен въпрос.

— Наистина съм ви много благодарна. Дължа ви самия си живот. Знаете, че трябва само да ми наредите какво да правя.

Той кимва. Никога не е проявявал добрина към мен с едно изключение, една огромна услуга: да ме измъкне от пожара, изпепелил двора. Той е груб човек, който не говори много. Казват, че е обичал истински само една жена и това била Катерина Арагонска, но гледал как я тласкат на дъното, изпаднала до бедност, забрава и смърт, за да постави на нейно място собствената си племенница. Така че неговата обич и без друго не струва кой знае колко.

— Ще ми разказвате как вървят нещата в покоите й — казва той, като кима към портрета. — Както сте правили винаги. — Той ми подава ръка, удостоява ме с честта да ме отведе на вечеря. Отново правя реверанс — той обича да му се засвидетелства почтително отношение — и леко слагам длан върху ръката му. — Ще искам да знам дали тя задоволява краля, да науча, когато зачене, с кого се среща, как се държи и дали води със себе си лютерански свещеници. Такива неща. Знаете.

Знам. Отиваме заедно до вратата.

— Очаквам тя да се опита да му се наложи по въпроса с религията — казва той. — Не можем да позволим това. Не можем да позволим той да продължи да клони към реформа: страната няма да търпи това. Трябва да прегледате книгите й и да разберете дали чете забранени произведения. И наблюдавайте дамите й, за да разберете дали те ни шпионират, дали докладват на Клев. Ако някоя от тях покаже признаци на ерес, искам да разбера за това веднага. Знаете какво трябва да правите.

Знам. Няма нито един член на това голямо семейство, който да не знае задачата си. Всички работим да поддържаме влиянието и богатството на Хауърдови и се държим заедно.

Чувам врявата на пируващия двор откъм залата, докато вървим натам: слуги с огромни кани вино и подноси с месо влизат наперено, подредени в редица, за да сервират на стотиците хора, които вечерят всеки ден с краля. В галерията отгоре са хората, дошли да гледат, да видят огромното чудовище, каквото представлява кръгът на най-знатните хора, звяр със сто усти и милион кроежи, и двеста очи, наблюдаващи краля като единствения източник на цялата власт, цялото богатство, и цялото благоволение.

— Ще ви се стори променен — казва херцогът много тихо, с допряна до ухото ми уста. — Всички смятаме, че е трудно да му се угоди.

Спомням си за разглезеното момче, чието внимание можеше да бъде отвлечено в миг с някоя шега, облог или предизвикателство.

— Той винаги е бил вятърничав.

— Сега е нещо по-лошо от това — казва негова светлост. — Настроението му се променя съвсем неочаквано, той е жесток: готов е да се нахвърли в гневен изблик срещу Кромуел и да закрещи в лицето му: може да се преобрази за миг. Може да изпадне в пристъп на ярост, от който лицето му става аленочервено. Нещо, което му е приятно сутринта, може да го разгневи на вечеря. Трябва да внимавате.

Кимвам.

— Сега му се кланят на едно коляно, докато му поднасят храната — забелязвам новата мода.

Той се изсмива кратко:

— И го наричат „Величество“ — казва той. — „Ваша светлост“ беше достатъчно добро за самите Плантагенети: но не е достатъчно за този крал. Той трябва да бъде „Величество“, сякаш е бог.

— И хората правят ли го? — питам любопитно. — Оказват ли му тази изключителна чест?

— Самата вие ще го правите — казва ми той. — На Хенри ще бъдат оказани божествени почести, ако той го пожелае: никой не дръзва да му противоречи.

— А лордовете? — питам аз, мислейки си за гордостта на великите мъже на кралството, които поздравяваха бащата на този мъж като равен и чиято преданост го възкачи на престола.

— Ще видите — казва мрачно негова светлост. — Промениха законите за държавна измяна, така че дори мисълта за съпротива е углавно престъпление. Осмели ли се някой да му възрази, в полунощ ще почукат на вратата му и той ще бъде отведен в Тауър за разпит, а жена му ще остане вдовица дори без съдебен процес.

Поглеждам към високата маса, където се е разположил кралят: масивна, разплута върху трона грамада. Той тъпче устата си с храна, докато ние го гледаме, вдигнал двете си ръце към лицето: по-дебел е от всеки мъж, когото съм виждала досега през живота си, раменете му са едри, вратът му е като на вол, чертите му се размиват в огромното му кръгло като месечина лице, пръстите му са като издути пудинги.

— Боже мой, та той се е издул като чудовище! — възкликвам. — Какво е станало с него? Болен ли е? Нямаше да го позная. Бог е свидетел, че той не е някогашният принц.

— Той е опасен — казва негова светлост, с глас, не по-силен от дихание. — За себе си в своите ненаситни удоволствия, и за останалите в гнева си. Нека това ви послужи за предупреждение.

Потресена съм повече, отколкото показвам, когато отивам до масата за дамите на кралицата. Те ми правят място и ме поздравяват по име: много от тях ме наричат „братовчедке“. Усещам малките свински очички на краля върху себе си и му правя дълбок реверанс, преди да седна на мястото си. Никой друг не обръща внимание в какъв звяр се е превърнал принцът: сякаш това е вълшебна приказка и всички сме заслепени от заклинание да не виждаме съсипания човек в лицето на този заприличал на свиня крал.

Заемам се с вечерята си и си сипвам от общото блюдо, наливат в чашата ми от най-хубавото вино. Оглеждам хората от двора. Това е моят дом. Познавам повечето от тези хора цял живот, а благодарение на това, че херцогът се е погрижил да уреди бракове на всички деца на Хауърдови по свое усмотрение, съм роднина с повечето от тях. Като повечето от тях аз съм служила на всички кралици подред. Като повечето от тях следвах царствената си господарка в модата на шапчиците: триъгълна шапчица, френска шапчица, английска шапчица; и по отношение на молитвите: папистки, реформистки, английски католически. Запъвах се на испански и бъбрех на френски, седях в замислено мълчание и шиех ризи за бедните. Няма много неща, които да не съм видяла и които да не знам за кралиците на Англия. А скоро ще видя следващата и ще узная всичко за нея: нейните тайни, нейните надежди и нейните грешки. Ще я следя и ще докладвам на негова светлост херцога. И може би дори в един двор, станал страхлив под управлението на крал, който се разплува и се превръща в тиранин, дори без съпруга си, и дори без Ана, отново ще се науча да бъда щастлива.