Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (33)

Джейн Болейн, дворецът Уайтхол, февруари 1540

Очаквах в някакъв момент по време на турнира негова светлост херцогът да ме призове, за да се посъветва с мен, но той не изпрати да ме повикат. Навярно той също си спомня турнира по време на майския празник, как кърпичката й падна и как се смееха приятелите й. Навярно дори той не може да чуе тръбния зов, без да си я спомни, пребледняла и отчаяна в онази гореща утрин на първи май. Той изчаква турнирът да приключи и животът в двореца Уайтхол да се върне в нормалното си русло и тогава ме вика в покоите си.

Този дворец е създаден за кроене на заговори: всички коридори се извиват, лъкатушат и се преплитат, в центъра на всеки вътрешен двор има малка градина, където човек може случайно да срещне някого, всеки апартамент има поне два входа. Дори аз не знам всички тайни пътища от спалните до скритите врати при шлюзовете. Не ги знаеше и Ана, нито дори съпругът ми, Джордж, който се измъкваше крадешком оттук толкова често.

Херцогът ми нарежда да дойда тайно при него след вечеря и затова аз се измъквам от трапезарията и тръгвам по дългия обиколен път, да не би някой да ме наблюдава, преди да вляза в покоите му, без да чукам, мълчаливо.

Той се е разположил до огнището. Виждайки слугата, който раздига чиниите, разбирам, че е вечерял сам и предполагам, че е хапнал по-добре, отколкото ние в трапезарията. В този старомоден дворец готварниците са толкова далече от трапезарията, че храната е винаги студена. Храната на всички, които имат лични покои, се приготвя за тях в собствените им стаи. Херцогът има най-хубавите покои тук, както и почти навсякъде. Само Кромуел е по-добре настанен от главата на нашия род. Хауърдови винаги са били знатно семейство дори когато тяхно момиче не е на трона. Винаги има мръсна работа за вършене и това е наш специалитет. Херцогът отпраща слугата с махване на ръка и ми предлага чаша вино.

— Можете да седнете — казва той.

От оказаната ми чест разбирам, че работата, която ми е подготвил, ще бъде поверителна и може би опасна. Сядам и отпивам от виното си.

— И как е положението в покоите на кралицата? — пита той любезно.

— Доста добре — отвръщам. — Тя научава още от езика ни с всеки изминал ден, и мисля, че вече разбира почти всичко. Някои от останалите подценяват способността й да разбира. Трябва да бъдат предупредени.

— Приемам предупреждението — кима той. — А нравът й?

— Приятен — казвам аз. — Не показва признаци да й липсва домът й, всъщност изглежда, че изпитва голяма привързаност и интерес към Англия. Добра господарка е на по-младите момичета, наблюдава ги и се отнася внимателно с тях, има и високи изисквания: поддържа добър ред в покоите си. Наблюдателна е, но не е прекалено религиозна.

— Като протестантка ли се моли?

— Не, спазва религиозните обичаи на краля — казвам. — Истински педантична е в това отношение.

Той кима:

— Няма желание да се върне в Клев?

— Не е споменавала.

— Странно.

Той чака. Такъв му е маниерът. Мълчи, докато човек не се почувства длъжен да заговори отново.

— Мисля, че между нея и брат й съществува неприязън — позволявам си да изрека най-сетне. — И мисля, че кралица Ана е била любимка на баща си, поболял се от пиянство на края на живота си. Изглежда, че братът е заел неговото място и си е присвоил неговата власт.

Той кимва:

— Значи няма вероятност тя да склони да слезе от престола и да се прибере у дома?

Поклащам глава:

— Никога. На нея й харесва да бъде кралица и си мечтае да бъде майка на кралските деца. Би държала принц Едуард близо до себе си, ако можеше, и беше горчиво разочарована, че не може да види прин… — лейди Елизабет. Надява се да има собствени деца и иска да събере около себе си заварените си деца. Планира тук живота си, бъдещето си. Няма да си тръгне доброволно, ако това си мислите.

Той разперва ръце:

— Нищо не си мисля — лъже той.

Чакам го да ми каже следващото си желание.

— Ами момичето? — казва той. — Нашата млада Катрин. Кралят я хареса, нали?

— Много — съгласявам се аз. — А тя се държи с него хитро като жена, два пъти по-възрастна от нейните години. Много е опитна. Придава си вид на изключително сладка и много невинна, а въпреки това се излага на показ като някоя блудница от Смитфийлд.

— Наистина очарователно. Има ли амбиции?

— Не, единствено алчност.

— Не се е замисляла, че и преди кралят се е женил за придворни дами на съпругите си?

— Тя е глупачка — казвам кратко. — Опитна е във флиртовете, защото те й доставят огромна наслада, но умее да крои планове за бъдещето толкова, колкото и някое декоративно кученце.

— Защо не? — за миг той е объркан.

— Тя не мисли за бъдещето; представите й не се простират отвъд следващата жива картина. Готова е да се държи мило и сладко, за да се хареса, но не си мечтае да се научи да ловува и да повали най-голямата плячка.

— Интересно — той оголва жълтите си зъби в усмивка. — Вие винаги сте интересна, Джейн Болейн. И така: за краля и кралицата. Придружавам го до стаята й всяка нощ. Знаете ли дали той вече е успял да извърши акта?

— Всички сме сигурни, че не е — казвам. Снишавам глас, макар да знам, че в тези стаи съм в безопасност. — Мисля, че той е лишен от мъжественост.

— Защо смятате така?

Свивам рамене.

— Така беше през последните месеци с Ана. Всички знаем това.

Той се изсмива кратко:

— Сега вече го знаем.

Именно Джордж, моят Джордж, беше този, който обяви пред света, че кралят е импотентен, по време на съдебния процес, от който зависеше животът му. Типично за Джордж, когато вече не му е останало нищо за губене, да изрече онова, което не можеше и не биваше да бъде изричано, именно онова, което трябваше да пази в тайна. Остана си дързък и в подножието на ешафода.

— Той показва ли й, че не е удовлетворен? Знае ли тя, че не го задоволява?

— Той се държи достатъчно вежливо, но студено. Сякаш дори мисълта за нея не му доставя удоволствие. Сякаш не може да получи удоволствие от нищо.

— Смятате ли, че би могъл да го направи с друга жена?

— Той е стар — започвам, но бързият гневен поглед, отправен ми от стария херцог, ми напомня, че и той самият не е юноша. — Това не би трябвало да му пречи, разбира се. Но той се измъчва от болката в крака си, и мисля, че напоследък тя се е влошила. Определено мирише по-лошо и той куца много силно.

— И аз така забелязвам.

— И страда от запек.

Той прави гримаса:

— Както всички знаем — придворните са постоянно загрижени кога за последен път червата на краля са се раздвижвали — колкото заради него, толкова и заради самите тях: когато има запек, настроението му е много по-лошо.

— А тя не прави нищо да го възбуди.

— Обезкуражава ли го?

— Не точно, но предполагам, че не прави нищо, за да му помогне.

— Луда ли е? Ако иска да остане омъжена, всичко зависи от това, да му роди син.

Поколебавам се:

— Смятам, че са я предупредили да не се показва като лека или покварена жена — долавям как в гласа ми се надига лек кикот. — Мисля, че майка й и брат й са много строги. Получила е сурово възпитание. Изглежда, голямата й тревога е да не дава на краля повод да се оплаква, че е прекалено страстна или разгорещена.

Той се изсмива леко.

— Те какво си въобразяват? Възможно ли е да изпратиш на крал като този един леден блок и да очакваш той да ти благодари? — После се опомня. — Е, смятате ли, че тя още е девствена? Той не е успял да направи нищо, така ли?

— Да, сър, така смятам.

— Предполагам, че тя се тревожи за това?

Отпивам глътка вино:

— Доколкото знам, тя не е направила никого свой довереник. Разбира се, говори със сънародничките си на собствения им език, но не са близки, не си шушукат по ъглите. Може би се срамува. Може би е дискретна. Мисля, че пази провала на краля в тайна между тях двамата.

— Похвално — казва той сухо. — Необичайно у една жена. Мислите ли, че би говорила с вас?

— Възможно е. Какво искате да каже?

Той прави пауза.

— Съюзът с Клев може вече и да не е толкова важен — казва той. — Дружбата между Франция и Испания отслабва. Кой знае, тя може би се разпада в същия този миг, докато ние с вас си говорим. Следователно, ако те не са съюзници, тогава ние вече не се нуждаем от приятелството на немските лютерани срещу съюзените паписти на Франция и Испания — той прави пауза. — Самият аз заминавам за Франция по заповед на краля в двора на крал Франсоа, за да разбера доколко е в приятелски отношения с Испания. Ако крал Франсоа ми каже, че не храни любов към Испания, че му е омръзнало от испанците и тяхното коварство, тогава може би ще предпочете да се съюзи с Англия срещу тях. В такъв случай няма да ни е нужно приятелството на Клев, няма да имаме нужда от кралица от Клев на престола — той прави пауза, за да подчертае думите си. — В такъв случай за нас ще е по-добре престолът да е празен. За нас би било по-добре, ако нашият крал е свободен да се ожени за френска принцеса.

Главата ми е замаяна, както често се случва, когато говоря с херцога.

— Милорд, да не искате да кажете, че кралят би могъл да сключи съюз с Франция сега и затова братът на кралица Ана вече не му е необходим като приятел?

— Точно така. Не само, че той вече не се нуждае от него: приятелството на Клев би могло да се окаже смущаващо. Ако Франция и Испания не се вдигат на оръжие срещу нас, ние не се нуждаем от Клев, не искаме да бъдем обвързани с протестантите. Възможно е да сключим съюз или с Франция, или с Испания. Може би ще поискаме отново да се присъединим към големите играчи. Възможно е дори да се помирим с папата. Ако Бог е с нас, възможно е да издействаме кралят да получи опрощение, да възстановим старата религия и да върнем английската църква отново под управлението на папата. Както винаги, с крал Хенри всичко е възможно. Само един човек в целия Таен съвет смяташе, че херцог Уилям ще се окаже ценен човек, и може би този човек скоро ще изпадне в немилост.

Ахвам.

— Томас Кромуел е застрашен от изпадане в немилост?

Той прави пауза:

— Най-важната дипломатическа мисия — да открия какви са настроенията във Франция — беше възложена на мен, а не на Томас Кромуел. Именно с мен, а не с Томас Кромуел, кралят сподели мислите си, че църковната реформа е стигнала твърде далече. Томас Кромуел сключи съюза с Клев. Томас Кромуел уреди брака с Клев. Оказва се, че нямаме нужда от този съюз и че бракът не е консумиран. Оказва се, че кобилката от Клев не се нрави на краля. Ergo (това означава „следователно“, скъпа ми лейди Рочфорд), ergo, бихме могли да се отървем от кобилката, от брака, от съюза и от посредника Томас Кромуел.

— А вие да станете главен съветник на краля?

— Може би.

— Бихте го посъветвали да влезе в съюз с Франция?

— Ако е рекъл Бог.

— И като говорим за Бог, той да се помири с църквата?

— Със Светата Римска църква — поправя ме той. — Дано даде Бог да видим реставрацията й. Отдавна искам нейната власт да бъде възстановена и половината страна споделя желанието ми.

— И така вече няма да има лютеранска кралица?

— Точно, няма да я има. Тя ми пречи.

— И имате предвид друга кандидатка?

Той ми се усмихва.

— Може би. Може би сам кралят вече е избрал друга кандидатка. Може би фантазията му е направила скок и съзнанието му скоро ще я последва.

— Малката Кити Хауърд.

Той се усмихва.

Проговарям, без да се замисля:

— Но какво ще стане с младата кралица Ана?

Настъпва продължително мълчание.

— Откъде да знам? — казва той. — Може би тя ще се съгласи на развод, може би ще трябва да умре. Знам само, че тя ми пречи и ще трябва да си отиде.

Поколебавам се:

— Тя няма приятели в тази страна, а повечето й сънародници се върнаха у дома. Тя не може да разчита на подкрепа или съвет от майка си или от брат си. В опасност ли е животът и?

Той свива рамене:

— Само ако се е провинила в държавна измяна.

— Как би могла? Тя не може да говори английски, не познава никого освен хората, които ние сме й представили. Как би могла да заговорничи срещу краля?

— Още не знам — той ми се усмихва. — Може би един ден ще поискам от вас да ми кажете как е изиграла ролята на предателка. Може би ще застанете пред съда и ще дадете показания за вината й.

— Недейте — изричам с изстинали устни.

— Правили сте го преди — подмята ми язвително той.

— Недейте.