Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (24)

Катрин, дворецът Гринич, 6 януари 1540

Възложено ми е да помагам на кралицата да се облече за сватбата си и трябва да стана изключително рано, за да приготвя всичко. Бих предпочела да не ставам рано, но е хубаво да съм избрана сред останалите момичета, които спят до толкова късно и са толкова мързеливи. Наистина е много лошо от тяхна страна да се излежават в леглото до късно, когато някои от нас са на крак и работят за лейди Ана. Всъщност всички с изключение на мен са се отдали на пълно безделие.

Изваждам роклята й, докато тя се мие в будоара си. Катерина Кери ми помага да разстеля полата и фустите върху затворения скрин, докато Мери Норис отива да вземе накитите й. Полата е огромна, като голям дебел пумпал: по-скоро бих умряла, отколкото да се омъжа облечена в такава рокля; в нея и най-голямата красавица на света би изглеждала като пудинг, отправил се с клатушкаща се патешка походка да бъде изяден. Мисля, че едва ли си струва да бъдеш кралица, ако трябва да се движиш наоколо с вид на палатка. Материята е изключително фина — златотъкан плат — и е гъсто украсена с най-прекрасни перли, а на главата си тя ще носи малка коронка. Мери я е извадила пред огледалото и ако в стаята нямаше никого другиго, щях да я пробвам; но въпреки че е толкова рано, тук вече има половин дузина от нас — слуги, придворни и почетни дами — затова трябва малко да я излъскам и да я оставя. Коронката е с много фина изработка: тя си я донесе от Клев и ми каза, че приличащите на бодли неща би трябвало да представляват розмарин, какъвто сестра й носела в косата си на собствената си сватба, но тогава венецът бил от свежи билки. Казвам, че прилича на трънен венец, а дамата, която е нейна помощничка, ми отправя остър поглед и не превежда забележката ми. Толкова по-добре всъщност.

Тя ще носи косата си пусната, и когато излиза от банята, сяда пред сребърното си огледало, а Катерина разресва косата й с четка, с дълги, плавни движения, както се реши конска опашка. Светлокоса е — за да бъдем справедливи към нея, косите й са почти златисти — и загърната в чаршаф и с блестяща от банята кожа, изглежда добре тази сутрин. Малко е бледа, но се усмихва на всички ни, и изглежда достатъчно щастлива. Ако бях на нейно място, щях да танцувам от радост, че ще бъда кралица на Англия. Но предполагам, че тя не е от тези, които обичат танците.

Тя потегля за сватбата и всички се подреждаме зад нея в строг ред по важност, тоест аз съм толкова далеч назад, че едва ли си струва да бъда там — никой няма да може да ме види, макар че нося новата си рокля, която е поръбена със сребриста нишка — най-скъпото нещо, което съм притежавала. Тя е в много блед сиво-син цвят и отива на очите ми. Никога не съм изглеждала по-добре: но това не е моята сватба и никой не ми обръща абсолютно никакво внимание.

Ще ги венчае архиепископ Кранмър: той каканиже ли, каканиже, говорът му е монотонен като бръмченето на стара пчела. Пита ги дали съществува някаква причина, поради която не могат да бъдат венчани, и дали ние, членовете на паството, знаем за някаква пречка, и ние всички много бодро казваме, че не знаем, и предполагам, че единствено аз съм достатъчно глупава да се запитам какво ще се случи, ако някой каже: „Спрете венчавката, защото кралят е имал вече три съпруги и никоя от тях не е умряла от старост!“, но разбира се, никой не го прави.

Ако притежаваше поне малко разум, тя щеше да се разтревожи. Подобна репутация едва ли е особено окуражаваща. Той е велик човек, разбира се, и разбира се, неговата воля е Божия воля: но е имал три съпруги и всичките са мъртви. Като се замисля, това не е особено блестяща перспектива за една годеница. Но не мисля, че тя смята така. Вероятно никой не мисли така, освен ако не е глупав като мен.

Те са вече женени и потеглят да изслушат литургията в личния кабинет на краля, а останалите стоим и чакаме, без да имаме какво да правим — откривам, че това е една от основните дейности в двора. Има един много красив млад мъж, чието име се оказва Джон Бересби, и той успява да си пробие път през хората, така че да застане зад мен.

— Заслепен съм — казва той.

— Не зная от какво — казвам дръзко. — Едва се е разсъмнало, още е съвсем рано.

— Не от слънцето, а от по-сияйната светлина на вашата красота.

— О, това ли — казвам и му се усмихвам леко.

— Нова ли сте в двора?

— Да, аз съм Катрин Хауърд.

— Аз съм Джон Бересби.

— Знам.

— Знаете ли? Питали сте някого за името ми?

— Съвсем не — казвам, макар това да е лъжа. Забелязах го през онзи първи ден в Рочестър и попитах лейди Рочфорд кой е той.

— Разпитвали сте за мен — казва той възхитено.

— Не се ласкайте — казвам със смразяващ тон.

— Кажете ми, че мога поне да танцувам с вас по-късно, на сватбеното празненство.

— Може би — казвам.

— Ще приема това като обещание — прошепва той, а после вратата се отваря, кралят излиза с лейди Ана, а всички ние правим много нисък реверанс, защото сега тя е кралица и омъжена жена и аз не мога да възпра мисълта, че макар това да е много хубаво за нея, щеше да е много по-добре, ако беше облечена в рокля с дълъг шлейф.