Уилям Сароян
Мамо, обичам те (8)

Осма глава
Лудото колибри в „Сентръл парк“

В Ню Йорк беше много топло, дори в „Сентръл парк“ и дори в късния следобед. Докато седяхме на пейката, видях един храст с дълги, жълти цветове. Скоро едно колибри мушна дългата си човка, подобна на игла, в едно от цветчетата, и се застоя на едно място за момент, като крилцата му пърхаха толкова бързо, че не се виждаха. След това изведнъж подскочи нагоре, все едно, че се беше уплашило от нещо, но едва ли нещо го бе стреснало, защото след това много бързо се плъзна към друг цвят, мушна човката си и изсмука нектара. Не се застоя там. Пак се дръпна много рязко, като че ли бързаше за някъде. Този път, обаче, не се стрелна нагоре, а се отдалечи, спря за момент и се спусна към следващия цвят.

Чудех се защо ли тръгва точно в тази посока, а не в някоя друга? Храстът беше отрупан с цветове. Дали не надушваше кои са най-сочни и затова да отиваше към тях?

Колибрито отново се отдръпна и този път отиде към другата страна на храста и почти се скри от погледа ми. Все още се подаваше опашката му, която пърхаше също като крилцата.

Не можех да разбера как това хубаво, мъничко нещо се движеше толкова бързо, без да спира. Не си ли почиваше? Все пак колибрито спря. Застана с двете си крачета, като всички други птички, на едно голо клонче на храста и застина. Стоеше си там и аз можах да го огледам. Беше нормална съвсем мъничка птичка, с дълга човка. Вече не беше разбързаното мъниче отпреди малко. Но не се застоя дълго. Остана на клончето, колкото да преброя до три и се върна на работа, като се щураше насам-натам, все така бързо и рязко, което ми беше много чудно.

Стиснах ръката на мама. Тя ме погледна и каза:

— Какво има, жабче?

— Колибрито. Виж го.

— Къде?

— Ей там, в храста с дългите, жълти цветчета.

Мама погледна и възкликна:

— О, чудесно е, нали? Обожавам тези птички.

— Не е ли малко лудо?

— Как така?

— Ами, виж го. Хуква изведнъж нанякъде, после спира, пийва още малко нектар, а след това неочаквано се дръпва, като че ли се е изплашило от нещо, но всъщност не е така, и отново се спира и пие от друго цветче. Защо не пие подред от всички, а скача от едно на друго?

— Сигурно си има причини — каза мама.

Тя дълго гледа колибрито и отново каза същото.

— Тъжна ли си, мамо?

— О, не, жабче. Срам ме е, че те карам да се тревожиш за мен. Разбира се, че не съм тъжна. А ти?

— Аз да.

— Това е добре, защото аз трябва да те развеселявам, когато си тъжна. Кажи ми какво искаш?

— Просто да си тъгувам.

— Не искаш ли да ти е весело?

— Щом целият свят е объркан и тъжен — а и ти също — тогава и аз искам да съм такава.

— Но не трябва да се опитваш да бъдеш тъжна. То си става от само себе си.

— Нищо не става от само себе си.

— Не, тъгата идва от само себе си.

— При мен не е така. Трябва да се опитвам да съм тъжна.

— Тогава не си наистина тъжна.

— Е, преди малко не бях. Но вече съм.

— Как го постигна?

— С колибрито, мамо. Представих си, че аз съм колибрито. В началото беше много хубаво, летеше бързо и свободно и аз се чувствах добре. Но след това ми омръзна да бъда толкова малка, толкова заета и толкова луда. Уморих се да се стрелкам насам-натам. Уморих се да пия нектара от дългите, жълти цветчета. От всичко се уморих и започна да ми става тъжно. И малко след това ми стана много тъжно.

— Е, мисля, че можеш да се натъжиш нарочно.

— Но аз се опитвам и нарочно да спра да ми е тъжно.

— Как?

— Ами, ще си кажа, че не съм колибри и не трябва да ми е тъжно.

— Добър начин.

— Сега вече не ми е тъжно, но мисля, че искам пак да ми е тъжно.

— Ех, ти — каза мама. — Хайде да отидем да хапнем нещо. Какво ще кажеш да вземем нещо от онова заведение, „Автомата“?

— Става, но не още.

— А кога?

— Като се стъмни.

— Жабче, през август се стъмва чак в осем, а съвсем тъмно става в осем и половина.

— А сега колко е?

— Осем без пет.

— Добре, не искам да ям, докато не се стъмни съвсем.

— Не, ти просто не искаш да ядеш и това е.

— Искам.

— Какво искаш да хапнеш?

— Супа.

— Защо изведнъж реши, че искаш супа?

— Зеленчукова супа.

— Добре, зеленчукова супа, но защо точно това?

— Защото обичам супа, особено зеленчукова.

— Щом толкова обичаш зеленчукова супа, защо не си ми казвала досега? Има един куп чудесни зеленчукови супи, които можех да ти купя от магазина. Защо не си ми казвала?

— Не мислех, че искаш да ти казвам. Не е нещо важно.

— За теб е много важно, щурчо. Може би ако почнеш да ядеш много супа, ще понапълнееш малко.

Малко по малко дневната светлина изчезна и стана тъмно. Тогава мама каза:

— Е, добре, сега може ли да отидем да хапнем?

— Добре — казах аз.

Станахме и тръгнахме към изхода на парка.